Аби Мунце
Ако искаш да ме имаш (1)

I

Карол Итън нетърпеливо ровеше из чекмеджето на писалището си. Като не намери това, което търсеше, тя го затвори със силен трясък.

— Много добре си спомням, че я оставих тук — ядосано измърмори под носа си, сбърчила чело.

Нетърпеливата гримаса, разкривила чертите на лицето й, не беше в състояние да развали впечатлението за изключителна женска красота, излъчваща се от цялото й същество. Гарвановочерни коси обрамчваха тясното й одухотворено лице, една златна шнола придържаше буйните им вълни върху главата на девойката. Под тънките извити вежди надничаха дълбоки сини очи — толкова наситено сини, че на пръв поглед изглеждаха черни.

— Рита! — извика високо Карол. — Вземала ли си от писалището ми преписката „Ууд-Крафт“?

— О, да, при мен е. Извини ме — долетя от съседната стая гласът на секретарката й. — Забравих да я върна. Хари ми искаше сведение за миналогодишния стокооборот.

— А ще бъдеш ли така любезна да ми я върнеш вече?

Гласът на Карол звучеше пресилено учтиво. Тя се стремеше винаги да поддържа коректен тон спрямо подчинените си, дори когато й се искаше да закрещи. И сега само барабанящите по бюрото пръсти издаваха нетърпението й.

Обикновено не беше лесно да я раздразни човек, но предстоящата й следобед среща със Скот Уайлдър я занимаваше повече, отколкото би искала да признае. Несигурността относно изхода от преговорите с големия търговски бос я правеше нервна. Лошото й настроение сега се насочи към Хари Рътлидж, един служител, който от дълги години работеше във фирмата.

Сделката, която Карол се надяваше да сключи днес, беше много важна, може би най-значителната, откакто бе поела управлението на семейното предприятие. Затова и липсата на една незначителна папка придобиваше за нея в момента много по-голямо значение, отколкото всъщност имаше.

На вратата на кабинета й се появи пищната фигура на Рита. Секретарката й беше нисичка, с огненочервена коса и живи блестящи очи. Тя се приближи безшумно до бюрото по дебелия зелен килим и постави върху него преписката, привеждайки се в дълбок церемониален поклон:

— Заповядайте, Ваше височество!

Карол не издържа и прихна:

— Съжалявам, че се държа така, Рита, но съм много обезпокоена от тези преговори в Чикаго. Освен това имам да свърша още един куп неща, преди да тръгна.

— Знам, мила — търпеливо отвърна Рита.

— Всеки път, когато потърся нещо, се оказва, че е у Хари. Няма ли да поиска да се пенсионира най-сетне, та да се успокоя и аз? Трябваше да излезе в пенсия още преди години — въздъхна Карол.

Хари всъщност не беше лош служител, но от толкова дълго време работеше в „Сувенири от дърво Итън“, че с всички сили се съпротивляваше и на най-малката промяна, която тя се опитваше да въведе. Той беше постъпил във фирмата малко след основаването й в Мисури от Джеймс Итън, бащата на Карол. След смъртта на баща си Карол наследи семейната фирма заедно с Хари Рътлидж. Оттогава беше постоянен трън в петата й. Дразнеха я острите му забележки, с които й даваше да разбере, че не му допадат нейните нововъведения и, че всъщност той е човекът, който трябва да ръководи дейността на фирмата чрез компетентните си съвети.

В началото Карол се бе опитвала да му обясни, че фирмата не може да бъде управлявана и занапред по досегашния начин, но Хари просто не обръщаше внимание на аргументите й и продължаваше да се държи като самозван учител и наставник на младата наследница. След известно време тя се видя принудена да пропуска покрай ушите си забележките му и въздишките за славното минало на предприятието, но тогава Хари започна да саботира реформите й. Както и тази сутрин. И бездруго нямаше достатъчно време, ако искаше да не закъснее за летището, така че причиненото й от него забавяне само наля още масло в огъня. Най-малко веднъж на ден Карол си казваше, че трябва да събере смелост и да го изпрати в пенсия, но сърце не й даваше да го стори. Все пак той бе служил на баща й, а сега и на нея — в продължение на четиридесет години.

Гласът на Рита я откъсна от мрачните й мисли.

— Внимание. Той може всеки момент да влезе.

Карол пъхна преписката в дипломатическото си куфарче.

— Хари не е отсъствал нито един ден по болест. Дори в отпуск трябва да го пращам насила — разсъждаваше гласно тя.

Рита я погледна, усмихвайки се.

— Знам, Карол — каза. — Досадно е да си заобиколена от хора, които са работили във фирмата по времето, когато още си била в пелени.

Карол сви рамене и се облегна в креслото.

— Ах, Рита, не исках да си изкарвам на теб лошото настроение. Веднъж само да мине тази среща със Скот Уайлдър и пак ще бъда нормална. Без значение дали ще стане сделката или не, поне ще се е свършило с неизвестността.

Секретарката кимна леко с глава.

— Карол, ядовете ти с Хари идват от това, че той почти няма какво да върши, затова се захваща с всекиго и с всичко. Ако искаш да те остави на спокойствие, намери му някакво смислено занимание. Откакто почина баща ти, ти непрекъснато изземаш задълженията му и сега той практически няма работа.

— Но той се стреми единствено да саботира нововъведенията ми, как бих могла да допусна това? — Карол се изправи и се приближи до закачалката, където висеше блейзъра й от камилска вълна.

— Карол, направи на Хари, а и на себе си, една услуга и му намери някаква по-сериозна работа — опита Рита още веднъж. — Сигурно е ужасно да се чувстваш излишен.

Карол замислено я изгледа. Винаги бе оценявала високо мнението на Рита, която беше незаменима като секретарка. Идеите и предложенията, които даваше, винаги се оказваха сполучливи, а и тя ги бе подкрепяла с неопровержими аргументи. И сега не можеше да се възрази срещу забележката й. Карол трябваше да се съгласи с нея.

— Знам, че си права, Рита, но какво да му възложа? — тя облече дрехата си и застанала пред огледалото, приглади с ръце лъскавата си черна коса.

— Помисли върху това, Карол. Положително ще ти хрумне нещо, ти си пълна с идеи.

Докато се усети, полетът до Чикаго бе вече зад гърба й. През време на тричасовия път с кола от Осейдж Бийч до Сент Луис и краткия полет оттам до Чикаго не бе й хрумнало нищо подходящо за Хари. Рита наистина имаше право, но колкото и да се напрягаше, не можеше да реши за какво да го използва. Стана така, че водена от добри намерения, постепенно тя отново се ядоса, защото вместо да се съсредоточи върху предстоящите преговори, губеше ценно време заради него.

Решително изтласка от мислите си Хари и фабриката и се загледа през прозорчето. Самолетът вече се приземяваше на пистата. Никак не беше лесно да се уговори среща със собственика на търговската верига „Уайлдър“, но все пак й се удаде да получи половин час от скъпоценното му време. Тридесет минути, в които Карол трябваше да го убеди, че сувенирите с марка „Итън“ не бива да липсват в нито един от неговите две хиляди сто деветдесет и три магазина из цялата страна.

С бързи крачки тя прекоси оживеното фоайе на летището, токчетата й отчетливо тракаха по мозаечния под. Почти беше достигнала изхода, когато чу името си по високоговорителите. Обърна се и се запъти към гише „Информация“.

— Аз съм мис Итън. Съобщение ли има за мен? — попита едно от трите млади момичета зад стъклото.

Девойката й подаде една бележка.

— Заповядайте, това е за вас — любезно се усмихна тя.

Карол остави куфарчето си на пода и любопитно се втренчи в двата реда върху малкото бяло листче.

„Чакайте ме на изход номер 22.

Скот Уайлдър“.

Учудена, но и малко ядосана от тази неочаквана промяна в плановете й, тя поклати глава и се отправи да търси двадесет и втори изход.

Намери едно свободно място в препълнената чакалня и седна. Сигурно лесно щеше да различи Скот Уайлдър всред заобикалящото я множество. Взря се в лицата на мъжете около нея. Никой от тях не покриваше представата й за мултимилионер. За момент погледът й се задържа върху един достолепен сивокос мъж — може би беше той? Но още докато изпитателно изучаваше лицето му, зад гърба й прозвуча плътен мъжки глас:

— Мис Итън?

Карол се извърна и огледа високия намръщен мъж, който стоеше зад нея. Тя се изправи почти автоматично, но въпреки ръста си от метър и седемдесет трябваше да повдигне нагоре главата си, за да го погледне в лицето.

— Да, аз съм Карол Итън — отвърна.

Скот Уайлдър беше не само много висок, тялото му беше стройно и подчертано атлетично и сигурно би изглеждало великолепно в спортно облекло. Строгият тъмносив костюм, в който бе облечен, беше безупречно скроен и ушит, под него носеше фина бяла риза и вратовръзка в цвят бордо. Несъмнено видът му беше на преуспяващ бизнесмен, но Карол не можеше да се отърве от впечатлението, че лицето му издава прикрит вкус към авантюризъм. Красивите му тъмнокафяви очи излъчваха дързост и самочувствие, съчетани е голяма доза проницателност и интелигентност. От цялото му същество лъхаше една мъжествена виталност, която смущаваше. Карол си даде сметка, че никак няма да й е лесно да го убеди да включи нейните продукти в асортимента си, освен ако не представи абсолютно непоклатими доводи в своя полза. Преговорите щяха несъмнено да бъдат трудни, но положително и много интересни!

Скот Уайлдър отмахна кичур гъста черна коса от челото си.

— Много мило от ваша страна, мис Итън, че приехте да се срещнем на това необичайно място — гласът му беше на човек, свикнал да заповядва.

— Не без известни резерви, мога да ви уверя в това, мистър Уайлдър. Вие не ми предоставихте възможността да избирам. Но аз съм готова да се срещна където и да било с вас, за да обсъдим предлаганата от мен оферта.

— На това и разчитах. Виждате ли, трябваше да направя неочаквана промяна в графика си. Налага се спешно да замина за Кливлънд. Секретарката ми се погрижи да ви осигури билет, така че в самолета ще можем да говорим за нашата сделка.

Карол дълбоко си пое дъх от изненада.

— Как, сега ли?

— Да. От канцеларията ми се опитаха да ви открият, за да отменят уговорената среща, но вие вече бяхте тръгнала. И тъй като вече сте тук, струва ми се, че най-доброто разрешение би било да дойдете с мен.

Карол учудено поклати глава, опитвайки се да разбере, какви са намеренията му. Може би нямаше да е толкова лошо, ако разполагаше с повече време, за да изтъкне качеството на продукцията си пред този търговски барон.

— Безпокои ли ви нещо? — попита той.

— Малко съм объркана — усмихвайки се колебливо, отвърна тя.

— От там имате навреме обратен полет до Чикаго, ще можете да хванете връзката си за Сент Луис.

Карол усилено разсъждаваше. По време на полета щеше да има достатъчно време, за да успее да го заинтересува с предложението си, но от друга страна, не можеше да избегне чувството на известна несигурност. Съдбата обикновено беше благосклонна към някого тъкмо тогава, когато се канеше да му нахлузи примка на шията. Но дори и да не успееше да сключи сделка със Скот Уайлдър, ласкаеше я възможността да прекара следобеда в компанията на този известен мултимилионер. На всичкото отгоре той беше и много обаятелен мъж.

— Добре, съгласна съм — тя взе куфарчето си и се приготви да го последва.

Той повдигна вежди и я погледна развеселен.

— Без никакъв протест? Харесва ми, че бързо вземате решения — хвана я за лакътя и я поведе към изхода. — Елате, пътниците вече се качват на борда.

В самолета една любезна стюардеса в спретната синя униформа ги заведе до техните места. Карол беше свикнала да лети в туристическа класа, затова сега приятно се изненада, че седяха в луксозната първа класа.

Скот Уайлдър й бе предложил мястото до прозореца, а сам седна откъм пътеката.

— Винаги се радвам на един подобен полет — довери й той, докато закопчаваше нейния, а след това и своя предпазен колан. — Това ми дава възможност за известно време да се откъсна от досадни събеседници и от телефоните.

Забележката му неприятно изненада Карол и тя скришом го погледна отстрани. Дали нямаше предвид и нея, когато говореше за досадни събеседници? Усилено мислеше, как да започне разговора по интересуващия я делови въпрос, когато самолетът започна да рулира. Той постепенно увеличаваше скоростта и оборотите на двигателите си, сребристото му тяло се затресе и Карол се вкопчи в страничните облегалки, а кокалчетата на пръстите й побеляха. Едва когато стоманената птица се отлепи от пистата и се издигна във въздуха, тя се отпусна и с въздишка затвори очи. Обичаше летенето, когато бе във въздуха, но оглушителният рев на моторите на старта, когато самолетът се нуждаеше от цялата си мощ, за да преодолее земното притегляне, я хвърляше в паника и се задушаваше.

Когато равномерното буботене на двигателите й подсказа, че са достигнали необходимата летателна височина, тя отново отвори очи и забеляза, че Скот Уайлдър я наблюдава с интерес.

— Я виж ти, изглежда, студената и делова мис Карол Итън може да изпитва чувства, присъщи на простосмъртните.

Леко подигравателният му тон я подразни.

— Нима съм създала у вас впечатлението, че не бих могла да го правя?

Той повдигна въпросително вежди, но не отговори. Очите му блеснаха многозначително, изпускайки малки златисти искрици смях. После меко каза:

— Може би се нуждаете от едно питие, за да успокоите нервите си?

Карол поклати глава:

— Не, благодаря. Нуждая се от цялата си концентрация, за да задържа самолета във въздуха.

Тя му хвърли бърз поглед и на него му се стори, че различи в очите й отглас от потисната веселост. Засмя се широко:

— В такъв случай няма да ви преча.

Когато угасна надписът „Не пушете“, Скот откопча предпазния си колан, изтегна се удобно в меката седалка и облегна назад глава със затворени очи.

Сега Карол можеше спокойно да го разгледа и тя се възползва от тази възможност. Онова, което видя, само затвърди първоначалните й впечатления от него.

Дори и сега, небрежно излегнат в креслото, той излъчваше почти магнетична сила и жизненост. Всичко по него беше безупречно — като се почне от гъстата му тъмна коса, та до обутите му в обувки от крокодилска кожа крака. Погледът й се задържа на лицето му. То имаше запомнящи се черти — изопнати скули, правилен нос и плътни, чувствени устни. Трапчинката на брадичката му допринасяше за общото малко необичайно, но несъмнено много привлекателно изражение. Но не беше само изразителната му външност, която така силно й импонираше. Карол усещаше у него една невидима вътрешна сила, която го отличаваше от познатите й мъже. Тя се чувстваше малко смутена от близостта си до този елегантен мъж, вдишваща аромата на изискания му табаков одеколон. Размърда се неспокойно на мястото си.