Сара Оруиг
Горещи страсти (9)

Девета глава

— Смятам, че е време да го направиш — каза Грейди, хвърляйки бърз поглед към нея.

Тя се подготви за най-лошото, забелязвайки го да кара умислено.

— Кларис, искам да ти кажа някои неща за себе си.

Тя се сви вътрешно, опасявайки се, че положението може да бъде по-лошо, отколкото бе очаквала.

Чакаше го, но той не каза нищо повече и тя остана мълчалива, искайки Грейди да й каже по свой начин и когато пожелае. Забеляза, че кварталите, през които минаваха, ставаха все по-хубави. Накрая влязоха в един от най-елегантните квартали на града, където той зави по алеята към „Уиндърмиър Уест Кондоминиумс“, елегантни жилища, построени само преди няколко години.

Грейди паркира под един навес, помогна й да слезе й те влязоха във вътрешен двор с глинени саксии със златен хибискус и червено мушкато. Той отключи задната врата и я пусна да влезе вътре.

— Това твое ли е? — попита Кларис, слисана от елегантната обстановка.

— Да — отговори той, присвивайки очи.

— Мислех… — провлече тя глас, докато оглеждаше наоколо прекрасните дъбови шкафове, дъбовата овална маса със столове, високия жълт хладилник с фризер, микровълновата печка на противоположната страна.

— Ти ме накара да мисля… — тя погледна към него, осъзнавайки колко съсредоточено я наблюдава той. — Не мислех, че имаш дом — каза тихо. — Представях си те да живееш под някой мост? Ти имаш всичко това…

Изведнъж той се засмя, сепвайки я.

— Под моста, а?

Притегли я към себе си. Положи горещите си ръце върху голото й рамо и прокара пръст през презрамката на лятната й рокля, но този път не можа да я отвлече напълно от мислите й.

— Изглеждаш ядосана.

— Е, добре, ти искаше да ми направиш съвсем друго впечатление. Защо?

Той я взе в прегръдките си. Тя остана скована, загледана във веселата насмешливост и в нещо друго, нещо неопределено, което играеше в очите му. Още като чу първите му думи, тя разбра, че той бе щастлив и облекчен.

— Скъпа, исках да ме обичаш без значение дали съм продавач на сандвичи или не — каза нежно. — Никога при никакви обстоятелства не съм мислил, че ще бъдеш ядосана от това, че съм заможен.

— Не беше честен с мен!

— Знам, че не, бях и съжалявам, но исках да ме обичаш, без значение какво притежавам.

Тя го погледна втренчено, разбирайки колко напрегнат се чувства той.

— Аз те обичам — каза тя, знаейки, че чувствата й към него бяха по-силни, отколкото си даваше сметка. В нея бързо нарасна желанието да узнае нещо повече за него. — Откъде познаваш Сам Бенкс?

— Работеше за мен — отговори Грейди, взимайки ръката й. — Нека да седнем и ще ти разкажа за миналото си. Искаш ли нещо да пиеш? Чай? Кафе?

— Ще пия чаша чай с лед.

— Разбира се — раздвижи се той бързо в кухнята, наливайки две чаши чай от кана в хладилника. — Хайде, нека седнем в хола.

За момент тя изпита благоговение пред красивата бледосиня тапицерия на мебелите, от античните предмети, украсяващи стаята, от великолепния старинен часовник и от маслените картини по стените. Грейди се отпусна на дивана и я притегли към себе си.

— Какво искаш да узнаеш?

— Всичко! Защо продаваш сандвичи?

— Нека да започна отпреди няколко години — каза той, погалвайки я с пръсти по коляното. Лека тръпка отвлече за момент вниманието й. — Завършил съм инженерство и когато бях на 26 години, започнах собствен проучвателен бизнес в петрола. Бизнесът се разрасна, за това помогна и петролният бум. Преди три години братовчед ми Барт поиска да работи с мен и дойде в бизнеса. Той работи добре с хора, а аз съм добър в практическата дейност. Бизнесът нарасна и разширихме дейността си. Той вложи в него известна сума пари и аз реших да го направя партньор. Майка ми е служител в корпорацията и ние й прехвърлихме част от капитала. Братовчед ми Барт е агресивен човек и той искаше да притежава целия бизнес за себе си. Веднъж ми предложи да откупи моя дял и аз му казах, че не искам да продавам. Предложих да откупя неговия дял, така че да може да започне свой собствен бизнес. Той отказа предложението, защото не желаеше да се връща към по-малък бизнес. Известно време спорихме за това. По-късно, зад гърба ми, убеди майка ми да му продаде известна част от акциите си, така че той да придобие контролния пакет и да купи моя дял.

— Не знаеше ли майка ти какво прави той?

— Не. Тя не обръща много внимание какво става в нашата компания.

— И ти продаде твоята част?

— Не. Ще видим какво ще стане. Междувременно съм извън този бизнес и затова се заех със сандвичите.

Тя се разсмя, поклащайки глава.

— От инженерство към сандвичи! Грейди, това е невъзможно!

— Видях за продан тази количка и просто я купих. Бяха изминали около две седмици, през които се въртях насам-натам и ставах все по-нервен, когато видях количката за сандвичи. Великолепно бе. Казах ти, че обичам птички и дъбове. Обичам предизвикателството в тази работа.

— И така, смяташ да прекараш живота си по-леко с количката за сандвичи? — попита тя, опитвайки се да скрие разочарованието си.

— Не знам. Може би е временно, може би не.

— Грейди, това е така… безотговорно. Няма нито голяма печалба, нито пенсионно осигуряване, нито застраховки или болнично осигуряване.

Той се усмихна.

— Практична, разсъдлива Кларис. Ако си изградя известно положение, бих могъл да помисля и за тези неща. Сега точно бих желал да поема риска сам да съм си началник, отколкото да предпочета сигурността и осигуреността.

— Времето лети бързо, Грейди, и ти не можеш да го върнеш обратно — каза тя, ужасена от неговото държане, откривайки пропаст между тях, по-голяма, отколкото бе предполагала. — След три години ще си все още навън с птичките и дърветата и няма да си по-добре, отколкото сега.

— Може би да, може би не — промълви той тихо, но тя долови стоманени нотки в гласа му. — Не знам какво ще правя след три години. Аз съдя Барт за корпорацията.

— Какво правиш?

— Съдя го. Не се предавам без борба. Аз започнах този бизнес и имам право на повече, отколкото той смята да ми даде.

— Ти съдиш твоя роднина?

— Даа. Тонът на твоя глас показва, че не одобряваш.

Тя го погледна втренчено, разбирайки колко малко го познава и колко погрешно го е оценила.

— Шокирана съм — каза предпазливо тя.

— Защо?

— Твърде грубо е. Не мога да си представя, че съдя един от роднините си — отговори му, но не това най-много я безпокоеше. Той почака и тя се опита, да изрази чувствата си с думи: — Не си това, което мислех. Ти си твърд и амбициозен — различен от мъжа, когото мислех, че познавам.

— Не е съвсем така. Може би си получила погрешно впечатление от количката със сандвичи, но аз съм си все същият — Грейди О’Тул.

— Как можеш да съдиш свой роднина?

— Той започна пръв, не забравяй! Той измъкна изпод носа ми моята компания — каза Грейди напрегнато, намръщвайки вежди.

— Даже и така да е, как може да го даваш под съд, за да ти я върне? Не бих могла да направя това на мой роднина.

— Не знаеш дали можеш или не, докато не се намериш в положение като моето. Тук е замесена голяма сума пари.

— Това не е толкова важно, както семейните връзки.

— За мен и за братовчед ми е важно — каза той, прокарвайки пръстите си по коляното й. — Ще застане ли това между нас? — попита шеговито, след което вдигна поглед към нея, чакайки я да отговори.

— Не те разбирам — каза тя. — Не разбирам как би могъл да съдиш братовчед си. Не разбирам защо един инженер би трябвало да вземе количка за сандвичи и да започне малък бизнес, когато би могъл да получиш веднага работа по твоята специалност.

— След като имаш собствен бизнес, трудно е да се приспособиш да работиш за някой друг. Взех количката за сандвичи на майтап, за да минава времето, докато започне съдебният процес. След като започнах да продавам сандвичи, открих, че това ми харесва.

Той обви с ръце талията й и я придърпа в скута си.

— Едно нещо знам: аз съм много влюбен — каза той. Наведе се да я целуне, притваряйки очи с гъсти мигли.

Тя плъзна ръцете си около врата му и повдигна устни, приемайки целувката му, но дълбоко в нея нещо се бе променило в чувствата й към него. Беше шокирана и леко уплашена, откривайки какво всъщност се криеше под безгрижния му чар. Въпреки това нейните тревоги постепенно се стопиха под ласките на Грейди, които завладяха цялото й внимание, и нежните му думи върнаха отново топлината в стаята.

Беше след един сутринта, когато той я заведе вкъщи и я целуна за лека нощ. Кларис затвори вратата след него и отиде в спалнята си, потресена от това, което бе научила за Грейди.

Една друга неприятна мисъл я обзе — осъзна, че връзката им не може да бъде дълготрайна. Докато Грейди изразяваше своята любов, тя бе разбрала, че той няма намерение да поема сериозен ангажимент в живота си, така неустановен понастоящем.

С този обезпокояващ факт тя си легна и лежа будна още един час. На следващата сутрин, карайки по пътя за работа, видя от един блок разстояние полюшващия се от бриза надпис „Топлите сандвичи на О’Тул. Хам-Хум!“ И там беше Грейди, отново в късите си панталони. Гледката на великолепните му гърди дразнеше сетивата й. Когато му махна и се усмихна, той също й махна и се усмихна в отговор.

В момента, в който стъпи в „Кингс Краун“, бе посрещната на вратата от намръщения Кент.

— Внимавай, сестричке. Той се върна.

— Кой се върна?

— Чичо Стентън. Беснее наоколо, недоволен от всичко, каквото сме направили.

— Не може да бъде. Всичко е по-добре.

— Не според неговия начин на мислене.

— Тео! — отсече тежък глас и Кент подскочи.

— Олеле! Ето го, идва! — Кент изчезна в кухнята в момента, когато чичо Стентън се появи в салона на ресторанта, облякъл обичайния си тъмносив костюм, с излъскани от употреба с годините лакти и панталони.

— Къде е Тео? Неуловим е като вятъра! — промърмори чичо Стентън, куцукащ с бастун. Краката му бяха обути в пантофи с изрязани пръсти и под прилежно сресаната му права коса се виждаше намръщеното му чело. — Кларис! Десет и десет минути е. Мислех, че идваш по-рано.

— Обикновено да.

— Ела в моя офис да поговорим малко.

— Да, чичо!

В офиса на чичо Стентън се долавяше лек мирис на мухъл. Навсякъде имаше купища хартия, остъклен шкаф бе пълен със стари книги, а над разхвърляно бюро със сгъваем капак висеше календар от миналата година.

— Трябва да обсъдим някои неща. Сметката за плодове е голяма този месец.

— Цените на плодовете се увеличиха. Купувам от едно и също място, откъдето ти винаги си купувал.

— Тогава трябваше да пообиколиш магазините, когато цените скочиха. Има и някои промени в менюто.

— Аз ги направих. Куонг ми даде някои рецепти, които е опитал, и една от тях бе моя идея. Сега можем да взимаме прясна риба на разумна цена и аз я добавих към менюто. Изглежда, че има успех. Куонг е много талантлив по отношение на морската храна.

— Хм. Твърде многото нови ястия водят до по-големи разходи. Тук беше отличен ресторант за скара от години.

— Рибата стана много популярна вече, след като сега можем да я купувам прясна тук, в Средния запад. Има централен пазар, на който я карат ежедневно със самолет.

— Знам това, но колкото повече ястия предлагаш, повече главоболия ще имаш в кухнята. Ще трябва да намалим разходите. Ще се заема с бара.

— А какво ще прави чичо Тео? — попита тя шокирана.

Тъмните очи на чичо Стентън се преместиха към една стара картина на стената, изобразяваща малка закусвалня, която беше първата му авантюра в ресторантския бизнес. Кларис с ужас чу отговора му:

— Тео може да се върне в бизнеса с огради.

— Но ти каза, че ако нашият бизнес се разрасне…

— Не се е разраснал достатъчно и аз имам големи сметки за уреждане. Ще трябва да направя съкращения. Времената стават все по-трудни.

— Това не е, което ни обеща — каза тя, невярваща, че правилно е чула.

— Ще трябва да направя това, което е необходимо. Ще те направя управител и можеш да продължиш, както досега. Не мога да ти дам обещаните проценти, защото разходите са високи и се опасявам, че отиваме към фалит.

Тя слушаше слисана, че той се кани да наруши обещанието си.

— Кент ще трябва също да си отиде — продължи чичо Стентън. — Но той напуска във всички случаи. Това ще бъде само седмица или две по-рано.

— Бих предпочела да оставиш по-скоро чичо Тео, отколкото мен — каза тя. — Мога да се, върна на предишната си работа.

— Не. Трябва ми хубаво момиче да настанява клиентите, а аз мога да се грижа за бара.

— Доходите от бара са се увеличили най-много — каза тя. — Осем процента, докато останалата дейност показва увеличение с пет процента. Това се дължи на чичо Тео. Хората обичат да говорят с него.

— Глупости! Те обичат да говорят с всеки. Аз ще говоря с тях. Нямаше да основа този ресторант, ако не можех да говоря с клиентите. Сега се захвани здраво с работа и ако бизнесът върви добре, ще те повиша.

— Да — отговори тя хладно, безпокоейки се за чичо Тео. — Знае ли той?

— Да. Той така и така постоянно си сменя работата. Това освобождаване не му вдига много температурата. Така трябва да бъде, ако искам да запазя глава на повърхността. Знаеш ли колко ресторанта фалираха в града последния месец?

— Не.

— Седем. Доста е за един месец.

— Да, доста е.

— Не искам да ставам жертва и трябва да се направи известно затягане на коланите, за да свържем двата края.

— Да.

— Добре, да се заловим отново с работа.

Тя напусна офиса му шокирана и тръгна да търси чичо Тео. Намери го навън.

— Чичо Тео, търсих те.

— Тук съм — каза той, весел както винаги.

— Току-що говорих с чичо Стентън и той ми съобщи новината.

— Да. И така — аз напускам в края на тази седмица.

— Съжалявам.

— Не се безпокой за това, хубавице. Аз не се тревожа.

— Винаги има работа някъде — каза той спокойно. — Винаги може да се открие нещо ново, да се срещнат нови хора.

— Говориш като Грейди. Без теб тук няма да бъде същото.

— Добре ще бъде, ще видиш. Не съм учуден. Стентън си е Стентън, цял-целеничък. По-добре да влезем. Обедните клиенти ще започнат скоро да пристигат.

Тя се почувства малко по-добре след разговора си с него, но същата вечер спокойствието й се стопи от намръщеното изражение на Грейди.

— Чичо ти не си изпълнява обещанията! — каза Грейди разгорещено.

— Той каза, че ресторантите преживяват трудни времена и че не може да си позволи да увеличи заплатите или да задържи чичо Тео на работа.

— Какво мисли за това Тео?

— Той го прие леко, както винаги. Чичо Тео е вечният оптимист.

— Добре, но това е непочтена сделка.

— Няма да се съдим — каза твърдо тя, кръстосвайки крака.

— Моят съдебен процес още те дразни.

— Аз просто не те разбирам.

— А аз не разбирам как вие тримата приемате с усмивка непочтеното отношение на чичо Стентън! — отсече Грейди. — Той е направил с вас сделка — обещал ви е някои неща, ако увеличите бизнеса. Вие го увеличихте, а той не спазва обещанията си. Оставяте го да тъпче теб, Кент и Тео.

— Това си е негов бизнес и той може да прави каквото пожелае, не забравяй.

— Да, но сделката си е сделка. Може да протестирате срещу това, което прави, и да не го приемате с усмивка.

— Може би аз приличам на чичо Тео повече, отколкото си мисля.

— Той все пак се оправя. Щастлив е като чучулига, каквото и да прави. А ти ще бъдеш нещастна, работейки с чичо ти Стентън.

— Откъде знаеш? — попита го тя, въпреки че имаше подобни мисли по въпроса.

— Познавам те. Той е тесногръд стиснат мърморко, който ще те държи точно толкова, колкото има сметка от теб и колкото ти му позволиш.

— Ти не знаеш — каза тя, започвайки да се ядосва, — но той има своите добри страни. Добър бизнесмен е, трябва да признаеш.

— Да, съгласен съм с това. „Кингс Краун“ е хубав ресторант. Той познава ресторантския бизнес, но се обзалагам, че Куонг получава повече от теб, иначе би се махнал.

Неговата забележка я жегна, защото бе разбрала, докато управляваше ресторанта в отсъствието на чичо Стентън, че Куонг получава повече.

— Обзалагам се, че Куонг ще получи и повишение — добави той.

— Не мисля, че ще получи. Чичо Стентън каза, че трябва да затягаме коланите, тъй да се каже.

— Обзалагам се на съботната ни вечеря, че Куонг вече е получил повишение.

— Дадено! — каза тя разгорещено, чувствайки се объркана и ядосана. — Но каквото и да направи чичо Стентън, няма да го съдя. Той ми е роднина.

— Тогава ти или се плашиш, или…

— Или какво, Грейди? — попита безлично, чудейки се какво става между тях и усещайки със страх, че личностните им различия са твърде големи, за да бъдат преодолени. — Един долар по-важен ли е, отколкото семейството? Какво ще стане с останалата част от семейството ти по време на делото? Няма ли те да вземат страна? Няма ли то да ги раздели?

Той бе изумен и лицето му почервеня. Погледна я смаяно. Тя е права относно разделянето на семейството, помисли си. Това бе нещо, което той мразеше и се опитваше да не мисли за него. Поглеждайки към Кларис, си спомни, че тя бе една истинска неприятност в неговия живот. В същото време си припомни чудесните мигове, нейния смях, озаряващ деня, заинтересоваността и готовността й да откликне на проблемите му, бурното, страстно отдаване…

— Права си — призна той, разтърквайки ръцете си, докато мислите му се насочиха от Кларис към семейството му. — Мама е болна от това. Леля и чичо не ми говорят, а към майка ми са само хладно учтиви. Но, по дяволите! Аз няма да се отказвам от бизнес, който сам съм основал, само защото Барт иска да го притежава изцяло.

Той се изправи и пъхна ръце в джобовете си, крачейки из стаята. Без да чуе никакъв звук, усети изотзад как ръцете й се плъзгат по талията му и тя го прегърна силно.

— Грейди — каза тъй тихо, че той едва я чу, — нека да отидем в парка по пътя за вечеря и да погледаме дъбовете и кардиналчетата.

Той се обърна, чувствайки как напрежението му спада. Придърпа я по-близо до себе си и се наведе да я целуне.

— Добра идея — прошепна, преди устните му да посрещнат нейните.

Разходиха се през парка, наслаждавайки се на зелените върби и разцъфналите розови храсти, на тишината, но Кларис все още долавяше напрежението у него и знаеше, че между тях има стена, която преди не съществуваше.

По време на вечерята внимаваха да се държат по-далеч от чувствителните теми за своите фамилии и кариери. По-късно, когато бяха в апартамента й и Грейди я притегли в обятията си, целувките му бяха продължителни и страстни. Веднъж той обърна главата си, за да прошепне в ухото й:

— Намерих нещо особено в теб. Не искам да го загубя.

— Няма да го загубиш — каза тя, обхващайки с ръце лицето му с лудо препускащ пулс, загледана в така любимите черти. Погледът й се плъзна надолу към отвореното деколте на ризата му и тя забрави различията, фамилиите и работата, когато ръката на Грейди намери гърдите й.

Кларис притвори очи и се задъха от удоволствие, притискайки се плътно до човека, когото познаваше и обичаше с цялото си сърце.

През следващите седмици те се опитаха да заобикалят спорните въпроси, като внимателно ограничаваха разговора до неутрални теми, но постепенно това доведе до създаване на напрежение между тях.

Чичо Тео напусна ресторанта, Кент се върна обратно на работа в „Хамбургер Хевън“, една сервитьорка напусна и не бе заместена от друга.

Чичо Стентън започна да увеличава работното време на Кларис, карайки я да печата писма за него, малки задачи, които ядосваха Грейди или го караха да става сериозен, ако тя споменеше за тях пред него. Знаеше, че той премълчава това, което всъщност искаше да й каже за положението.

Една сутрин тя караше по южния булевард към пазара за плодове да изпълни поръчка на чичо Стентън. Експресната магистрала с четири платна беше изпълнена с бързо движещи се коли. Минавайки на зелено при един светофар, тя подкара бързо заедно с потока коли. Погледна случайно към празното място на югоизточния ъгъл на пресечката и видя, че то вече не е празно. Бяла количка за сандвичи стоеше там и един нисък мъж приготвяше сандвичите. Пред щанда чакаше клиент. Широката мексиканска шапка върху наведената глава на мъжа скриваше лицето му. До количката за сандвичи се развяваше знаме, върху което се четеше: „Топлите сандвичи на О’Тул. Хам-Хум!“

Тя се опита да погледне в огледалцето за обратно виждане, докато преминаваше покрай мястото, но движението бе много натоварено. Знаеше, че Грейди не продава сандвичите, защото бе на своя щанд, когато тя излизаше от ресторанта. Не й бе казал, че разширява бизнеса си и тя се зачуди колко колички за сандвичи има в града.

Кларис изпълни поръчката, напазарува пресните ананаси, които й бе поръчал чичо Стентън, и се запъти обратно към „Кингс Краун“. Когато се доближи отново до оживения ъгъл, светна пак зелена светлина. Искаше да спре и да погледне, но трябваше да продължи да се движи. Успя да хвърли поглед бързо наляво и се изуми. Чичо Тео продаваше сандвичите на О’Тул!