Сара Оруиг
Горещи страсти (8)

Осма глава

Грейди зави с колата към нейния апартамент и Кларис се размърда на седалката, подпъхвайки лениво един кичур в кока, в който бе събрана косата й. Бялата блуза с шпиц деколте бе напъхана в жълтата й памучна пола. Докато го гледаше, тя приглаждаше с ръка полата по коленете си.

Бледозелената риза на Грейди беше с отворена яка, а светлокафявите му памучни панталони прилепваха плътно към стройните му бедра. Пулсът й се ускори. Тя искаше да се докосне до него, да почувства ръцете му около себе си.

— Грейди, хайде да отидем у вас тази вечер. Не съм видяла къде живееш.

— Дадено, но това е просто една къща.

— Тя е частица от теб, а аз нямам никаква представа как изглежда. Искам да я видя.

Той отправи поглед право напред, продължавайки да шофира и запазвайки невъзмутим вид. Тя се запита какви ли мисли минават през главата му.

— Преди да отидем — каза той, — нека да спрем, в твоя апартамент и да вземем няколко твои плочи.

Тя се съгласи и след няколко минути вече отключваше входната си врата. От всекидневната се процеждаше светлина, едва осветявайки входното антре. Когато посегна към електрическия ключ на хола, Грейди я хвана за ръката, обхващайки с топлите си пръсти нейните и притегляйки я нежно в ръцете си.

— Грейди…

Устните му спряха нейните думи. Докато я целуваше, ръцете му се плъзнаха нагоре по гърба й и се заплетоха в косата й. Всяка нощ техните целувки бяха като подпалки, трупани късче по късче, докато сега неговата целувка запали един голям огън. Тя потрепери от желание, забравила целта на идването им вкъщи, с една-единствена мисъл в съзнанието си — Грейди.

Тя го обичаше и го желаеше безнадеждно и цялата мъдрост на света не би заглушила лудо биещото й сърце. Чувстваше се съвършено в обятията на Грейди. Животът беше по-щастлив, безкрайно по-вълнуващ, защото Грейди беше толкова много от това, което тя не бе. Той я караше да се отпуска и се смее, да гледа на живота много по-безгрижно, да вижда кардиналчета и дъбове.

Те се целуваха в слабо осветения хол и както винаги, настъпи моментът, в който спираха. Но тази вечер, когато тя се опита да се изплъзне от обятията му, прегръдката му стана по-здрава и той прошепна: „Кларис, обичам те…“

Сърцето й замря от неговото признание и тя се почуди дали той го бе направил така леко, както вършеше всичко друго в своя живот. За момент някакъв дълбок инстинкт и години опит я накараха да се поколебае, знаейки, че когато се ангажира, то ще бъде силно и вечно.

— Кларис — прошепна отново с глас като милувка.

— Ние сме така различни.

— Искам да разпусна косата ти — каза той с дълбок глас, гледайки я с полузатворени очи, което влуди сърцето й.

Той едва се усмихна, поглъщайки я с очи, докато тя потрепери. Кларис успя да се протегне и бавно освободи фуркета, позволявайки на кичур черна коса да падне върху раменете й. Усмивката му изчезна и той затаи дъх. Времето като че ли спря своя ход. Всеки поглед, всяко докосване се запечатваше завинаги в паметта й. Тя освободи друг фуркет, долавяйки свистящото му дишане.

Една друга дълга гарвановочерна къдрица падна върху рамото й. Той я хвана и нежно я подръпна.

— Аз ще довърша — прошепна Грейди, издърпвайки още един фуркет, и тя разбра, че беше направила необратим избор, който можеше да промени живота й.

Пръстите му разкопчаха бялата й блуза, отмятайки встрани памучната тъкан и бялата дантела, намирайки гърдите й и поглаждайки тъмнорозовото зърно. Милувката беше екстаз, изражението на лицето му раздуха пламъци, които я погълнаха. Тя затвори очи, прилепвайки се към него, милвайки го с ръце, отприщвайки любовта в себе си и разцъфвайки подобно на цвете под слънцето, докато езикът и ръцете му чертаеха фигури върху плътта й.

Той спря, за да разкопчае ризата си, гледайки я с тлеещ огън в очите, което я накара да потрепери. Широките му голи гърди бяха чудесни и тя протегна ръце, искайки да се притисне към него и да го обгърне. За няколко мига Грейди свали остатъка от дрехите й и я задържа на разстояние, от себе си, за да я погледа.

— Струва ми се, че и след сто години няма да ми омръзне да те гледам! — прошепна той.

Когато тя погледна към него, почувства същото. Беше мъжествен, силен и добре сложен — беше й толкова скъп. Тя задърпа колана му с треперещи от бързината пръсти и той й помогна да свали панталона му. След това я взе и я занесе в спалнята, а в това време, сключила ръце около врата му, тя целуваше шията му.

Положи я върху широкото легло и потъна в него, придърпвайки я в обятията си, за да я гали и милва. Той я целуваше бавно, наслаждавайки се на изживяването, гледайки я с тъмните като изумруди очи през спуснатите си мигли. Всяко негово докосване пареше нервите й, страстта я разтърси в стремежа й към него.

— Грейди, желая те, обичам те…

— Кажи ми го отново, Кларис — прошепна той, гледайки я сериозно.

— Аз те желая и те обичам.

Целувките му станаха настойчиви, ласките — все по-изгарящи с нарастване на желанието. Отпускайки тежестта си, той се сля с нея.

Когато тя извика, той се поколеба за момент.

— Не исках да те заболи — каза с дрезгав глас.

— Грейди, ела! — настоя тя, прилепвайки се към него. Когато бедрата й се надигнаха да го посрещнат в онзи древен танц, сърцата им забиха лудо в хармония и тя разбра, че именно това бе искала. Дали сърцето й беше мъдро или безразсъдно, или Грейди бе по-важен за нея от всеки друг по земята? Викът й на екстаз се смеси с гальовните думи на Грейди, прошепнати в ухото й: „Обичам те, Кларис, обичам те.“

След като промълви тези думи, дишането му се ускори, а тялото му потрепери в облекчение. Когато се отпусна с цялата си тежест върху нея, тя се прилепи блажено към него. В главата й нямаше друга мисъл, освен една: тя принадлежеше на Грейди в този момент и той беше неин.

Целуна я по рамото, по слепоочието, отмятайки влажни кичури коса от лицето й. След това се търкулна настрана и я погледна с усмивка:

— Щастлива ли си?

— Ти си върховен! — каза тя и обви ръцете си около врата му. — Обичам те.

Той се усмихна и се наведе надолу да целуне вдлъбнатината между шията и рамото й.

— Старомодната Кларис, която не е старомодна в леглото — прошепна, полагайки устни върху плътта й.

— Грейди! Дразни те, че съм старомодна, нали?

— Не! Защото количеството е точно премерено. Малко е странно и…

— Странно!

— Чудесно е — каза той. — Ти не си толкова старомодна.

— Това е добре. Предполагам, че природата ми е такава. Семейството ми е малко консервативно — тя прокара пръсти върху гърдите му. — Имаш чудесни гърди. Трябва да ти призная, че затова подминах алеята онази сутрин — гледах гърдите ти.

Той се засмя и я погъделичка с нос по врата.

— Още ли съм само прост продавач на сандвичи?

— Съжалявам. Ще престана ли да чувам някога това?

— Бих желал да забравя, ако и ти го забравиш.

Тя го погледна втренчено и веселостта изчезна от лицето му. Изведнъж той я погледна жадно и дишането му стана по-дълбоко.

— Кларис, желая те.

Наведе се над нея, обхващайки я с ръце и впивайки уста в нейната, спирайки думите, които тя беше на път да каже — че го желае повече, отколкото можеше да си представи. Той беше слънцето в живота й и тя прилепна силно към него, желаейки да му достави удоволствие.

Беше около два часът сутринта, когато Грейди се облече и си тръгна след дълги целувки на вратата. Тя заключи след него и се върна в стаята, гледайки втренчено махагоновото легло с розовите чаршафи, семплия си стар махагонов скрин с чекмеджета и тоалетна масичка, чувствайки, че мъжественото излъчване на Грейди витае все още в стаята. Даде си сметка, че сериозно се бе ангажирала през тази вечер. Даде си сметка също, че все още не бе видяла къде живее Грейди.

На следващата сутрин в девет Грейди зави по дългата алея към „Кингс Краун“, минавайки покрай изоставената си количка за сандвичи. Сутрешното слънце се процеждаше между дърветата. Спокойната повърхност на езерото блестеше със сребърен отблясък и лебедите, които чистеха перата си, изглеждаха като бели точки върху наклонения зелен бряг.

Чувствайки дълбоко задоволство и мислейки си за Кларис, Грейди затананика мелодия. Опита се да не мисли за бъдещето, съзнавайки, че връзката му с нея се крепи върху тънък лед. Тя знаеше толкова малко за него и той се чудеше как ще реагира, когато открие истината. Хвърли поглед към „Кингс Краун“ и спря да тананика. Дните, прекарани в ресторанта, започваха да му лазят по нервите. Ако не беше присъствието на Кларис, би напуснал работата, но с нея там…

Потънал в спомени за Кларис, той заобиколи ъгъла и видя Тео да разкопава малко парче земя до паркинга. Къдриците му имаха кестеняв отблясък от слънчевите лъчи. Той носеше широки раирани памучни панталони с кафява риза и кафяви тиранти и изглеждаше старомоден като персонаж от много стар филм.

Грейди смътно се зачуди какво прави Тео, но се бе научил да не го пита за действията му.

Когато Грейди паркира и слезе от колата, Тео му се усмихна и се облегна на мотиката си.

— Добро утро. Прекрасен ден, нали?

Грейди пое дълбоко свеж въздух и се усмихна:

— Чудесен е.

— Не ти се вижда много слънчев ресторантът.

— Да, прав си.

— Не ти ли липсва малко бизнесът със сандвичи?

Грейди почеса тила си с ръка и хвърли продължителен поглед към количката за сандвичи.

— Не съм се замислял много за това — продължи да гледа втренчено бялата количка, претегляйки всичко в съзнанието си. — След като ти го казваш — липсва ми.

— Сандвичите ти бяха добри. Изглежда, че правеше добър малък бизнес. Разбира се, не знам в действителност — това може да е по-добре. По-доходно вероятно.

— Едва ли — каза Грейди сухо, — печелех повече от щанда със сандвичи.

— А сега? Защо се отказа от него? Сигурност?

— Не, мислех, че това би било добър стаж за мен.

— О, разбирам — каза Тео и продължи да копае.

Грейди се загледа в количката за сандвичи. Той имаше само смътна представа как се управлява ресторантът, тъй като все още извършваше черната работа и трудно можеше да се съсредоточи, когато Кларис беше наоколо.

Накратко казано, разбра, че не бе стигнал доникъде, докато с количката за сандвичи…

Той погледна Тео, който отвърна на погледа му и се усмихна.

— Чуй птиците — каза Тео.

— Да, чувам ги.

— Предполагам, че в кухнята чуваш само тракането на съдове. Трябва да излизаш навън от време на време и да слушаш… такова весело чуруликане. По-скоро безгрижно. Но пък и птичките са безгрижни, нали?

— Опитваш се да ме накараш да напусна работа и да се върна отново при сандвичите си ли?

— Кой, аз? — попита Тео с широко отворени сини очи, така невинни като трела на кардиналче. — И дума не съм казал да се върнеш обратно към сандвичите. Знам, че тук имаш сигурност и че си с Кларис през целия ден. Под покрив си. Не трябва да се безпокоиш от дъждовен ден или сняг. Какво бе намислил да правиш със сандвичите, когато завали сняг?

— Щях да се справя някак. Имах намерение да взема палатка или нещо подобно — почеса се отново по врата Грейди.

— Добре, има толкова много други неща — без никаква сигурност.

— Наистина хич не ме е еня за сигурността при миенето на чинии — каза спокойно Грейди.

— Разбира се, ти си с Кларис през целия ден.

— И не мога да мисля правилно, когато съм с нея — призна унило Грейди и Тео му се усмихна.

— Учиш ресторантския бизнес.

— Да, но съм достигнал сега до положение, когато не вярвам, че ще науча много повече, ако Кларис не ми предостави по-голяма управленческа отговорност.

— Е, добре, сигурно имаш някаква важна причина да останеш при нас?

Грейди погледна за момент Тео. Той се усмихна и се наведе над мотиката. Докато Тео работеше, той си припомни как продажбата на сандвичи бе нараствала с всеки изминат ден.

— Разбира се — подхвана Тео отново, — ако се върнеш сега пак към сандвичите, ще трябва да започнеш бизнеса си отначало.

— Не мисля така — отговори Грейди. — Работих тук само един месец, но бизнесът със сандвичи вървеше добре. Бях пред отварянето на още два-три щанда тук-там в града.

— Боже мой, сигурно добре е вървяло! — възкликна Тео и спря да работи, облегнал се с ръце върху дългата дървена дръжка на мотиката си. — Обичаш ли да работиш за себе си.

— Да. Правех го, преди да имам количката за сандвичи. Още не съм казал на Кларис какво вършех.

— Страхуваше се, че това ще промени чувствата й към теб ли?

— Не. Повече се страхувах точно от обратното. Исках да ме хареса като продавач на сандвичи.

Тео се засмя и сините му очи заискриха.

— Мисля, че можеш да успокоиш съзнанието си. Какво работеше преди?

— Бях в петролно проучвателния бизнес, но не съм й го казвал.

— Аз ще мълча! Ще те изчакам и ще те оставя ти да й кажеш новината. Сондиране, а сега сандвичи! Съществена промяна.

— Да, но ми харесва — Грейди погледна Тео, който отново беше започнал да копае прилежно малкото парче земя. — Какво правиш?

— Мислех, че земята има нужда от малко обработка — засмя се Тео. — Обичам да слушам кардиналчетата от време на време.

— Имам чувството, че съм манипулиран.

— От Кларис ли?

— Не от нея. Защо каза на доставчиците да изсипят пръстта пред вратата на ресторанта?

Тео спря за миг.

— Съжалявам. Не знам за какво говориш. Каква пръст?

— Сигурно си спомняш за купчината пръст, която камионът изсипа пред задния вход миналия месец.

Тео се почеса по главата, разрошвайки гъстите си кестеняви къдрици, докато гледаше към ресторанта.

— Пръст… Съжалявам. Паметта ми е станала ужасна. Знаеш ли, мога да си спомня колко струваше един хляб преди 20 години, но не мога да си спомня какво съм похарчил в бакалията вчера. Ще видиш какво е, когато остарееш.

— Да — каза Грейди и влезе вътре, знаейки, че е безсмислено да разпитва Тео.

Той започна да мие листа от маруля, гледайки през прозореца към Тео, който продължаваше да окопава малкото парче земя. След това погледът му се премести към количката за сандвичи и чувството, че би трябвало да се върне към този бизнес, започна да става все по-осезаемо.

Когато Кларис паркира и слезе от колата си, той вече бе взел решение. Тя прекоси паркинга. Розовата й лятна пола се увиваше около дългите й загорели крака. Около черната й коса беше увита розова панделка и сърцето на Грейди заби по-бързо от гледката. За момент бе склонен да мисли, че щеше да е по-щастлив да работи с нея, но гласът на Разума му го разубеди напълно.

Когато тя влезе вътре, той я помоли да отидат в офиса за малко. В момента, в който вратата се затвори зад тях, я привлече в обятията си, вдишвайки дълбоко приятния парфюм, който тя винаги си слагаше.

— Грейди, на работа сме.

— Хм — каза той, гъделичкайки я по врата. — Ухаеш великолепно.

— Също и ти — отговори му, затаила дъх, приближавайки устните си, за да посрещне неговите.

След известно време тя се отдръпна от него и заобиколи масата, която използваше като бюро, за да седне срещу него. Той остана — леко разкрачил крака, с ръце, кръстосани върху гърдите. Бялата му памучна риза беше отворена на врата и тъмните му памучни панталони пасваха съвършено по тялото му. Тя разбра, че я наблюдава и попита:

— Искаше да ме видиш ли?

— Разбира се, че исках — каза, усмихвайки й се.

— Добре, сигурно има по-сериозна причина, отколкото да се целуваме.

— Това е отлична причина — отвърна й, забавлявайки се.

— Грейди, ще бъдеш ли сериозен? Ако това е всичко…

Той чакаше със скръстени ръце. Тя го погледна за момент втренчено, след това се засмя.

— Това ли е всичко, което искаше — да ме целунеш?

Той прекоси мъничката стая.

— Грейди, Кент пак ще започне да разправя, че сме се усамотили в офиса.

— И какво? Знаеш ли, Кларис, ти се смееш много повече, отколкото преди.

— Това се дължи на теб — каза тя.

Бе притаила дъх, снижавайки гласа си. Вдигна очи, за да го погледне и плъзна ръцете си около него. Щеше да се безпокои за Кент след минута. Точно сега искаше да целува Грейди и да бъде целувана.

Колко време измина — не знаеше, но накрая се отдръпна леко настрани.

— Трябва да отидем да работим.

— Знам. Имаме среща довечера.

— Да.

— Скъпа, това беше чудесно… — той замълча, за да я целуне по шията. — Но аз напускам. Давам ти предизвестие само от една седмица, тъй като можеш да ме замениш без особени проблеми.

— Да — промърмори тя, завладяна от неговите целувки, докато думите бавно проникнаха в съзнанието й. И го погледна шокирано: — Ти напускаш?

— Да — отговори той, целувайки я по ухото.

— Грейди! — отстъпи назад, втренчвайки поглед в него, с ръце на кръста. — Не можеш да напуснеш!

— Защо да не мога?

— Добре, разбира се, че можеш, но си помислих… ти и аз… хубаво е да работим заедно.

— Великолепно е, но не постигам нищо в работата си, Кларис.

— И ще постигнеш нещо с количката за сандвичи?

— Да, така мисля — каза той, започвайки да заема отбранителна позиция.

Изпитвайки смесица от чувства — разочарование, учудване и леко отегчение, Кларис каза:

— Чичо Стентън няма да хареса това. Ще ми каже да ти предложа повишение.

— Съжалявам, няма да го приема.

— Ще бъде голямо повишение. Той би направил всичко, за да те задържи.

— Взел съм вече решение.

Тя наклони глава, наблюдавайки го.

— Имаш по-голямо бъдеще тук, отколкото в бизнеса със сандвичи.

Не мисля така. Бизнесът ми вървеше великолепно, когато дойдох да работя тук.

— Как е възможно? Та това е само един малък щанд за сандвичи. Ти би могъл да работиш някой ден тук като помощник-управител.

— Това би било след твърде дълго време. И между другото обичам да съм си сам началник.

— Искаш да кажеш, че в действителност не ти се работи.

— Другата работа е също толкова работа, като тази тук. Ще застане ли моята кариера между нас? — попита той шеговито, но тя имаше усещането, че я наблюдава внимателно.

— Надявам се, не — отговори тя, неспособна да му даде по-добър отговор. Дразнеше я, когато мисли за него като продавач на сандвичи — това изглеждаше толкова… неамбициозно, ако съществуваше такава дума.

— Неангажиращо е. Това е малък хубав бизнес и аз го правя за мое удоволствие — усмихна се той и тя неочаквано отговори на усмивката му.

— Ще ми липсваш — каза тя, чувствайки, че казва само малка част от това, което би желала.

— Няма да бъда надалеч — отговори той. — А сега, докато работим заедно… — ръцете му обвиха талията й, придърпвайки я към себе си за нова целувка.

— Кларис обича Грейди! Ха-ха-ха! — долетя от другата страна на вратата и тя се отскубна от прегръдката му.

— Трябва да го накарам да спре — каза Кларис.

— Разбира се — отвърна Грейди и й се усмихна, докато тя отваряше вратата на салона.

Кент изчезна в ресторанта и Грейди премина покрай Кларис, за да се върне на работа.

Тя погледна продължително широките му гърди и въздъхна. Беше хубаво, докато работеха заедно, без него ресторантът нямаше да е същият. Тя не можеше да разбере как количка със сандвичи би могла да предложи по-добро бъдеще, отколкото работата в уважаван, реномиран ресторант, а Грейди бе добър. Той бе способен и можеше да взема бързи конструктивни решения, когато обстоятелствата го изискваха. Тя се намръщи, спомняйки си, че още не знае къде живее той — в колата си или не. Това безпокойство бе сменено от друго. Сега тя трябваше да се обади на чичо Стентън и да му съобщи за напускането на Грейди.

В момента, когато чу новината, той започна гръмко да ругае. Тя отдалечи слушалката от ухото си, докато се успокои.

— Добре, може да се върне на работа следващата седмица — каза чичо Стентън. — Ще дойда в ресторанта утре сутринта, за да се запозная лично как вървят нещата. Предложи му, дявол да го вземе! Предложи му един долар допълнително на час.

— Ще му предложа, но не мисля, че нещо по-малко от помощник-управител ще го задържи.

— Един продавач на сандвичи не може да управлява моя ресторант! Долар на час. Не повече. Ще измисля някакъв начин да махна количката му за сандвичи от мястото ми.

— Ще ти донеса касовите бележки утре сутринта.

— Направи го. Ще помисля върху следващия ход за атака. Междувпрочем направи му предложението.

— Да, чичо. Лека нощ.

— Лека нощ.

Тя остави слушалката и се загледа в телефонния апарат.

— Някакви неприятности ли? — дочу плътен глас и се обърна, виждайки Грейди да стои в отворения портал на салона.

— Той каза да ти предложа допълнително един долар на час.

— Съжалявам, трябва да се върна при количката си за сандвичи.

— Това си и мислех, че ще кажеш. Ще заключваме и ще си тръгваме ли?

— Да, колкото по-скоро, толкова по-добре — прегърна я той и двамата се запътиха към колата.

Докато караше надолу по алеята, тя постави ръка върху неговата.

— Грейди, искам да видя къде живееш.