Сара Оруиг
Горещи страсти (7)

Седма глава

На следващата сутрин Кларис пое дълбоко дъх, седнала близо до леглото на чичо Стентън. Той седеше, облегнат на бели възглавници, а гладко сресаната му кестенява коса беше разделена на път по средата. До кръста бе завит с бял чаршаф. Беше облечен в пижама, с очила на носа си и преглеждаше касовите бележки от ресторанта. Чичо Тео седеше тихо до нея, на няколко метра от болничното легло, с ръце на скута. Синята му памучна риза подчертаваше сините му очи.

Тя се бе осведомила за здравето на чичо Стентън и бе изслушала дългите му оплаквания за болестта, след това му бе дала касовите бележки от предишния ден и бе наблюдавала как настроението му постепенно се подобрява. Приглаждайки жълтата си пола, Кларис мислено благодари на Бога, че нещата се развиваха все по-добре за „Кингс Краун“. Тя щеше да се нуждае от тези добри новини, когато му разкажеше какво се бе случило предишната вечер, докато стоеше пред ресторанта и разговаряше със Сам.

— Чичо Стентън, искам да уволня Грейди О’Тул — каза тя.

— Глупости. Най-накрая тази сергия за топли сандвичи се махна от „Кингс Краун“! Ще го държиш при нас на работа.

— Той не може да остане при нас. Причинява ни твърде много неприятности.

— Неприятности? Ами! — изрече Стентън категорично и почти се засмя. — Ако не можеш да победиш някой — присъедини се към него. Или го накарай той да се присъедини към теб! — той издаде решително челюст напред. — Грейди О’Тул остава при нас.

Кларис погледна към чичо Тео, който се бе загледал през прозореца в слънчевата, добре поддържана морава пред болницата. Пое отново дълбоко въздух.

— Грейди трябва да си отиде. Снощи подпали кухнята.

— Какво направи? — надигна се в леглото чичо Стентън и лицето му стана мораво.

— Стана случайно. Той захвърли ръкохватките за тавите до огъня, където готвеше Куонг Н’гуен, те се подпалиха и…

— Какви са щетите? — попита чичо Стентън гневно.

— Минимални. Един ъгъл от кухнята се опуши. Той изгаси огъня, преди да дойде пожарната команда.

Чичо Стентън се отпусна на възглавниците.

— Удръж го от заплатата му. Мислиш ли, че го е направил нарочно?

— Не, не — каза тя бързо.

— Той каза, че умът му е бил зает с други неща — намеси се чичо Тео в разговора, опитвайки се да бъде полезен. — Кент каза, че човекът бил влюбен.

Кларис усети как червенината пропълзява нагоре по лицето й.

— Лош късмет — промърмори чичо Стентън, мачкайки с пръсти чаршафа. — Просто имаме лош късмет, че притежава парцела до нас. Трябва да го държим на работа.

— Ще ни донесе неприятности — каза Кларис. — Големи неприятности.

Чичо Стентън се обърна настрана в леглото.

— Тогава стой по-близко до него, госпожице! Трябва да бъдеш там, когато идва на работа, да стоиш, докато си отиде, и да го гледаш какво прави. Слушай какво ти казвам!

Тя се почуди дали съдбата не бе решила да разруши живота й.

— Да, чичо.

— Вземи един фотоапарат, снимай кухнята и ми донеси да видя. Кога ще оправите щетите?

— Днес. Уредила съм да дойдат да почистят опушената стена и трябва да сложим ново перде на прозореца…

— Всъщност имахме голям късмет — каза чичо Тео. — В ресторанта имаше само няколко души и пожарът беше изгасен…

— Късмет ли? Лош късмет! Ще направя нещо да му взема земята. Но докато му я взема, ти, Кларис, ще държиш под око Грейди О’Тул!

— Да, чичо — отговори тя със смесени чувства.

Час по-късно Кларис вкара Грейди О’Тул в своя офис и затвори вратата. В средата на стаята имаше маса с пишеща машина и два сгъваеми стола. Стаята бе пълна с кутии, купища книги и други най-различни неща, включително и една ръждясала кутия за кафе и два кашона, пълни с нащърбени порцеланови чаши.

— Заповядай, седни. Трябва да поговорим.

Тя се опита гласът й да звучи колкото може по-делово, мина зад масата и седна, придърпвайки купчина писма, които бе написала на машина през последните дни.

Директният му поглед й причиняваше неудобство и на нея й се искаше да остави цялата тази работа.

— Трябва да поговорим — започна тя.

— Кларис! — извика чичо Тео от ресторанта.

— Само за минутка, моля — каза тя, усещайки погледа на Грейди върху себе си. Стана и тръгна към вратата. — Би ли казал на чичо Тео, че съм заета точно сега — обърна се тя към Кент, който метеше салона.

— Разбира се.

Кларис затвори вратата и тръгна към бюрото си, когато чу вика на Кент.

— Тя е вътре с Грейди. Затворили са се и правят нещо.

При думата „нещо“ гласът му се издигна и проточи, така че на нея й се прищя да му изкрещи да млъкне. Вместо това, опита се да запази достойнство и да продължи разговора с Грейди О’Тул.

Грейди сподави смеха си, когато чу отговора на Кент, наслаждавайки се на червенината по страните на Кларис.

— Ще трябва да удържа разходите по ремонта на кухнята от заплатата ти — каза Кларис.

— Ще покрия разноските. Казах ти това снощи.

— Разговарях с чичо Стентън — въртеше в пръстите си молив, чувствайки се неудобно. Накрая вдигна очи: — Ще погледнеш ли най-после сериозно на работата?

— Разбира се — каза той и се усмихна. — Нима не съм винаги сериозен?

— Не беше, когато подпали кухнята.

— Кога е следващата ти среща със Сам?

— Следващата… Какво значение има това?

Тя взе една бланка.

— Ще бъдеш ли така любезен да попълниш тази молба за работа?

— Защо? Вече съм на работа.

— Може да ми е необходим телефонният ти номер.

Той се засмя, взе бланката, сгъвайки я прилежно, за да я сложи в джоба си.

— Ще ти я върна попълнена.

— Съжалявам, че ще трябва да плащаш щетите в кухнята. Това е нареждане на чичо Стентън.

— Защо чичо ти не ти дава да влизаш в неговия офис и трябва да използваш този килер?

— Наистина не знам.

— Нещо тайно ли има там?

— О, Боже мой, не! Просто чичо Стентън не иска никой да му пипа нещата. Той е малко шантав.

— Би трябвало да се занимава с продажба на сандвичи. Човек се научава как да си отпочива.

Тя му се усмихна, барабанейки с пръсти по бюрото. Той знаеше, че иска да го отпрати, но му беше забавно. Най-после бяха сами заедно и намеренията му бяха да се възползва по най-добрия възможен начин от случая.

— Можеш да се връщаш на работа — каза Кларис учтиво.

— Няма ли да дойдеш и ти?

— Имам да напиша едно писмо.

— Мислех, че чичо Тео иска да те види.

— О, да, май така беше. Съвсем забравих за него.

Тя се изчерви и втренчи поглед в Грейди. Той едва се сдържа да не се усмихне.

Кларис повдигна брадичка и се изправи, тръгвайки решително. Той също стана и пристъпи бързо пред нея. Тя веднага се спря, точно както той се надяваше, че ще направи. Подпря се с една ръка на стената, заграждайки я между масата, стената и себе си.

— Видях смените — каза той. — Не съм на работа утре вечер. Хайде да излезем заедно.

— Грейди, мисля…

— Кларис — каза той провлачено, навеждайки се към нея, като вдъхваше лекия аромат на жасмин и рози.

— Предния път прекарахме добре… Най-доброто ми прекарване от дълго време насам — каза той тихо.

— Грейди, аз… — започна тя с премалял глас.

— Ти се бориш със себе си. Част от теб иска да дойде с мен. Виждам го в големите ти сини очи.

— Когато сме заедно, стават бели — каза тя, сливайки и провлачвайки думите си с една октава по-плътно от обикновено. С отметната назад глава, гледаше го по такъв начин, че стаята започна да му се струва нажежена като пещ.

Кларис едва си поемаше дъх. Не забравяй, че той е голяма беля — повтори си наум, но пред очите й бяха само неговите синьо-зелени очи, устните му, така привлекателни, и прекрасните му мъжествени гърди.

Ръцете му се плъзнаха надолу към талията й и тя политна, притисна се към него и устните й се повдигнаха, за да посрещнат неговите, пламнали от страст. Почувства, че потъва в шеметната бездна на желанието. Целувките му бяха възхитителни. Едва доловим аромат на борова гора я изкуши да прокара ръце по стегнатата плът на широките му рамене.

Чу се шум от другата страна на вратата и до тях достигна гласът на Кент:

— Целувчица, целувчица!

Кларис и Грейди се засмяха заедно.

— Ще излезем ли довечера? — попита той.

— Да — отвърна тя с желание, чувствайки прилив на възбуда и същевременно на облекчение.

— И ще се срещнем в събота вечер? — попита той със замряло сърце.

— Съжалявам, но тогава имам среща със Сам. Пусни ме сега да мина и да се връщаме на работа, преди Кент да извика нещо по-лошо от „целувчица, целувчица“.

— Искам да предоставя нещо по-сериозно за размисъл на Кент — каза той, стягайки прегръдката си и навеждайки се над нея.

Притисна нежното й тяло към себе си и я целуна силно, желаейки тя да загуби ума и дума от целувките му и да му отвърне. И тя наистина му отвърна, а той осъзна, че е по-добре да спре, иначе щяха да отидат твърде далеч. Той се изправи, освобождавайки я от прегръдките си. Тя изглеждаше също така зашеметена, както й той, и му се искаше с всяка частица на тялото си да я вземе обратно в обятията си. Панделката на косата й се бе изместила накриво и той се усмихна и я развърза.

— Грейди! — каза Кларис, но в гласа й нямаше негодувание.

Начинът, по който произнесе името му, накара пулса му да се ускори още повече.

— Панделката ти се беше изкривила.

— А също и блузата ми. Няма ли най-после да се върнеш на работа? Кент ще има да ни одумва.

— Предполагам, че ти си казала на чичо Стентън, че съм подпалил кухнята.

— Да, трябваше.

— Знам, че си му казала. А каза ли му защо?

— Е, добре, не му казах, че тогава мислеше за мен и за Сам — каза тя, оправяйки блузата си и приглаждайки я над нежната си гръд. Посегна да хване косата си, за да я завърже отново.

— Чакай, позволи ми да ти помогна — каза Грейди и застана зад нея. Пръстите му обхванаха водопада от гъста черна коса. — Имаш великолепна коса — прошепна той точно зад ухото й. — А пък аз не си мислех за Сам, а за теб. Той не може толкова да ме обърка, че да подпаля кухнята — Грейди леко я докосна с върха на езика си по ухото.

— О, Грейди, така изобщо няма да мога да се върна на работа!

Той завърза панделката и я погали с пръсти отзад по врата. До болка му се искаше да я обърне към себе си и отново да я вземе в обятията си.

— Благодаря — каза му, когато той свърши с панделката, и се усмихна.

Той докосна брадичката й и намигна. Тя излезе от офиса и Грейди чу Кент да казва с цинична нотка в гласа:

— Оо, Кларис!

— Кент, ако не спреш да ме тормозиш…

Грейди чу звука от отдалечаващите се стъпки, хлопването на задната врата и след това токчетата на Кларис затракаха надолу по коридора, отдалечавайки се бързо. Той се усмихна. Беше си определил среща с нея за довечера и за неделя вечерта. А Сам имаше среща в събота вечерта. Грейди реши, че ще мисли за това по-късно.

За негово най-голямо удоволствие, Кларис си намираше работа около него през по-голямата част от деня. Тя се държеше по-мило и по-спокойно, отколкото я беше виждал преди, и на него също започна да му става приятно. След това той и Кент изнесоха навън отпадъците.

— Къде е твоята сянка? — попита Кент, когато изхвърляха пластмасовите торби с отпадъци в контейнера за боклук.

— Каква сянка? — попита Грейди.

— Кларис. Чичо Стентън й каза да бъде винаги край теб.

— Така ли?

— Да, точно така каза чичо Стентън — ухили се Кент. — Ти правиш пожар в кухнята, а чичо Стентън каза да те държат на работа, независимо от това какво се е случило. Екстра! Тебе не могат да те уволнят. А мен сестра ми може да ме изгони всеки момент.

— Това ще бъде по-малко вероятно, ако престанеш да я дразниш — каза Грейди, изпитвайки безпокойство от току-що чутото.

— Да — каза Кент ентусиазирано, — но си заслужава да рискувам. Винаги мога да я раздразня. Тя е докачлива като стара мома.

Смътно Грейди се почуди откъде Кент знае нещо за старите моми, но мислите му бяха насочени главно към Кларис. Чичо Стентън й бе наредил да не го уволнява й да стои винаги покрай него. Дълбоко в себе си той се почувства разочарован, но това само засили решимостта му.

Кларис напусна работа в пет и половина в петък, по същото време, както и Грейди. Тя го последва с колата си извън паркинга и когато той зави в противоположна посока, тя се почуди отново къде живее.

Точно в осем беше готова. Той й бе казал да се облече семпло и тя бе сложила червени панталони и бяла блуза. Отидоха в един нов ресторант в града, където сервираха стриди, с широк циментиран вътрешен двор и с изглед към изкуствено езеро.

— Къде си отраснала? — попита я той.

— Тук, в града, на улица „Ленъкс“ — отговори тя, чудейки се дали той предпочита тя да не му задава въпроси за миналото, но въпреки това не устоя: — А ти къде си отраснал? — попита го, мислейки, че очите на Грейди понякога са така тъмнозелени, както листата на дъба.

Измъчваше я непреодолимо любопитство за живота му преди запознаването им. Искаше да го опознае по-добре.

— Във Форт Уърт, Тексас — отговори той, протягайки ръка към високата чаша чай с лед. — След това се преместихме в Хот Спрингс, Арканзас, и когато бях в средното училище, се преместихме в Оклахома Сити. Татко бе мениджър във верига магазини — „Бигсби Вараяти Сторс“.

— Имаш ли братя и сестри? — попита тя, слушайки и изучавайки го едновременно.

— Да, по-голям брат, Пат, който е женен и живее в Хюстън — каза той, протегна ръка през масата и докосна тънкото златно коланче на талията й. Ръцете му бяха студени от допира с ледената чаша. — Пат и Алис имат две деца, така че аз съм чичо.

— В апартамент ли живееш? — попита тя.

— Ами… Не ми ли каза, че родителите ти живеят в Тулса? — смени той темата.

Тя си го знаеше. Той крие къде живее.

— Баща ми работи във фирмата „Стоун Брадърс Пейпър енд Бокс Къмпани“. А твоят баща?

— Той вече не е жив.

— Съжалявам. Работи ли майка ти?

— Не — той обви и стисна леко китката й с палеца и показалеца на ръката си. — Изящна е. Понякога изглеждаш крехка, но не си.

Очите му предадоха остатъка от неговото послание и тя въздъхна дълбоко, извивайки ръката си, за да пъхне пръстите си между неговите. Той се усмихна и тя се усмихна в отговор — негласна размяна, която усили ефекта от докосването на ръцете им.

Когато разговорът се поднови отново, те подхванаха по-малко лични теми и тя констатира, че са на еднакво мнение по основните проблеми в живота. Даже обичаха едни и същи филми.

Когато напуснаха ресторанта, Грейди подкара през града и те разгледаха новите сгради по продължение на западната магистрала. Спряха и хапнаха сладолед във фунийка, преди той да изпрати Кларис до вкъщи. Съзнавайки, че е още твърде рано вечерта, тя се обърна към него:

— Би ли желал да влезеш?

— Разбира се — отговори той и отвори вратата пред нея. Влизайки вътре в малкия й апартамент, той се спря и се огледа наоколо. Намираха се в тясно антре с плочки по пода и бели стени. Кларис се опита да види хола през неговите очи, оглеждайки познатите мебели в бежов цвят, кафявото килимче, непретенциозните кресла и хромираните столове. По прозорците висяха растения, а върху едната стена имаше картина на поток, която тя бе наследила от предишните наематели.

— Колко хубаво! — каза Грейди.

— Непретенциозно е.

— Твое е и аз го харесвам — усмихна се той.

— Искаш ли да чуеш малко музика?

— Разбира се — последва я той през стаята и остана до нея, допирайки я с рамо, докато тя преглеждаше плочите.

Целуна я по тила и тя остана неподвижна с плочата в ръка.

— Грейди…

— Исках да те целуна от момента, когато за пръв път те видях тази вечер — той се обърна и ръцете му я обхванаха, докато я целуваше по устните.

Кларис сключи ръцете си около врата му, напълно лишена от способността да мисли. Притисна се силно, наслаждавайки се на мускулестото му тяло, и почувства как я обхваща неудържима лудост. Нямаше значение дали той живее под мост, или постоянно променя работата си. Тя знаеше, че е загубена. За добро или за зло започваше да се влюбва в Грейди О’Тул и не виждаше никакъв начин да го предотврати.

— Не мога да спра да мисля за теб — каза той с дълбок, дрезгав глас. — Желая те.

Тя изгаряше цялата в огън, а една последна, едва доловима частица целомъдрие й казваше да внимава. Той беше мъж, който гледа лекомислено на живота, мъж, който може утре да изчезне от живота й. Тя се отдръпна, полагайки много по-голямо усилие, отколкото бе предполагала. Устните му бяха зачервени от целувките, очите — полузатворени, дишането — тежко. Когато го погледна, прииска й се да го придърпа отново до себе си.

— Аз съм старомодна, Грейди. Ти предварително знаеш, че не мога да приема нещо така леко, особено връзка с мъж.

— Да — каза той, докато гласът на Разума му казваше, че току-що се бе отървал на косъм.

— Може би ще е по-добре с това да завършим вечерта.

— Не още. Пусни плочата и ще си поговорим.

Той остана верен на думите си и те седнаха и разговаряха до след полунощ. Тя изгуби представа за времето и се учуди, когато той стана да си върви.

През цялото време, докато говореха, на нея й се искаше отново да бъде в обятията му. Той постоянно я докосваше — леки докосвания по ръката или рамото, докосвания, които — ако бяха от някой друг — щяха да й бъдат безразлични, но от Грейди бяха възпламеняващи. Той я целуна за лека нощ и си тръгна, затваряйки вратата след себе си. Тя се облегна на нея със затворени очи. Сърцето й биеше лудо от целувката му.

— Не искам да обичам продавач на сандвичи — каза тя на празния хол и въздъхна: — Влюбена съм в продавач на сандвичи!

Как би могла да обясни това на своя сериозен, практичен баща, който винаги я е учил, че на първо място в живота трябва да се поставя сигурността!

Докато Кларис се бореше с чувствата си, Грейди бе подложен на същия конфликт. Той караше към къщи, мърморейки си. Либидото му казваше, че това е една от най-хубавите вечери в неговия живот и колко чудесна е Кларис, докато гласът на Разума му казваше, че му предстоят повече неприятности, отколкото може да си представи.

Неделната им среща само засили техните чувства и след това Кларис нямаше повече срещи със Сам. Всяка вечер след работа тя излизаше с Грейди, в почивните дни и всяка друга вечер, когато той не работеше. Те никога не отидоха в неговия апартамент.

Тя го помоли четири пъти да върне попълнения формуляр за работа и когато най-накрая той го направи, тя веднага отиде в офиса си, затвори вратата и го прочете бързо: Име: Грейди О’Тул. Адрес: 33300, „Уилмингтън“.

Наведе хартията надолу, намръщвайки се — не беше чувала за улица, наречена „Уилмингтън“. Повдигна отново формуляра и прочете: „Телефон: 555–0130. Поръчители: Сам Бенкс, Ленард Смит, Т. Елиът.“

Мястото за телефонни номера до трите имена беше празно. Тя се втурна през стаята, грабна един план на града и погледна върху картата, за да види къде е улица „Уилмингтън“.

Същата вечер след работа тя се запъти с колата си към адреса от формуляра. „Уилмингтън“ беше на другия край на града и номерът на къщата, който Грейди беше дал, представляваше поляна с високи зелени бурени между два бетонни склада. Тя вторачи смаяно очи в празния терен, чудейки се къде спи Грейди О’Тул през нощта.

Изминаха още три седмици, през които те редовно се срещаха за вечеря или да се забавляват, след което отиваха в нейния апартамент, където разговаряха и се целуваха, докато Грейди си тръгнеше за вкъщи. Най-накрая дойде една вечер, когато Кларис реши, че е време да види къде живее той — под мост или някъде другаде.