Сара Оруиг
Горещи страсти (4)

Четвърта глава

Не й се наложи да забрави за дълго. Телефонът звънеше, когато влезе в малкия си апартамент. Бързо вдигна слушалката.

— Е, съгласи ли се той за размяна на парцелите? — попита чичо Стентън с дрезгав глас.

— Не, чичо. Съжалявам — отговори му, мислейки за зелените очи на Грейди.

— Дявол да го вземе, Кларис! Как не можа да го накараш да захапе? Така би направил две хиляди долара, като в добавка ще има по-хубав терен от този, който има сега.

— Този, който има сега, е с кардиналчета — каза тя замечтано, необезпокоена от гнева на чичо Стентън.

Последва момент на тишина.

— Кардиналчета ли? Птички? Тези малки пернати твари?

— Да, чичо Стентън. Грейди О’Тул харесва място с дървета, птички и изглед към езеро.

— Дявол го взел, той е като Тео. Ще му купя цяло ято птички и две дървета. Предложи му това, ще го направиш, нали? Обади се веднага на човека, Кларис.

— Птичките ще отлетят.

— Бабини деветини, може да ги държи в клетка.

— Не, чичо, той обича птички на свобода.

— Добре ли си?

— Да, чичо — промълви тя.

— Гласът ти звучи странно. Е, добре. Ще извадя втория си коз, Кларис. Сутринта ще отидеш направо при този продавач на топли сандвичи и ще му предложиш работа при теб.

Кларис беше шокирана. Загледана втренчено в телефона, тя усети, че излиза от еуфорията си, като че ли някой я беше залял с ледена вода.

— Ще му предложиш почасово заплащане, отначало по-ниско и постепенно ще го повишаваш, но ще го накараш да дойде да работи за теб в „Кингс Краун“.

За момент тя не отговори нищо. Не искаше да предложи на Грейди работа, пък и не мислеше, че той ще я приеме.

Следващият половин час бе прекаран в спор с чичо Стентън, но той остана непреклонен.

Когато постави обратно слушалката, съзнанието й започна да функционира отново и тя разбра, че е изправена пред дилема.

Въпреки всичките свои чудесни качества, Грейди О’Тул имаше стил на живот, който тя никак не харесваше. И при нетрайното физическо привличане между тях на нея й беше ясно какво трябва да направи за душевното си спокойствие. Би трябвало да избягва господин Грейди О’Тул за в бъдеще.

Връзка, породила се от краткотрайни срещи — щеше да бъде в много по-голяма безопасност, ако имаше колкото се може по-малко срещи с Грейди.

Тя се намръщи, почуквайки с четката за зъби върху ръба на мивката. А как би могла да го среща по-рядко, ако той работи в „Кингс Краун“? Чичо Стентън искаше да й обърка живота. Тя наклони глава и изми зъбите си. Не, не бе справедливо. Не чичо Стентън, а продавачът на сандвичи, който имаше амбициите на буболечка, бе този, който й причиняваше куп неприятности в живота.

 

 

На следващата сутрин, твърдо решена да му направи предложение, което той би отказал, тя се запъти към съседа. Беше прибрала косата си на кок и бе облякла бяла блуза и жълта пола. Освен това бе решена да устои на очарованието на Грейди О’Тул. Намръщи се на надписа, развяващ се над щанда му, рекламиращ сандвичите.

„Тоя тип със сандвичите си — изрече тихо през зъби Кларис. — Трябва ли да се обвържа с човек, който има стабилност в живота колкото една пеперуда?“

Тя стисна решително челюсти, а в това време мозъкът й повтаряше монотонно: „Съпротивлявай се, съпротивлявай се…“ Тя се ядоса, че беше съблазнена от човек, толкова различен от нея.

Грейди наля с лъжица сос в царевичните листа и зави сандвичите. Той беше забелязал колата на Кларис, когато тя пристигна около 30 минути по-рано, и не можеше да я избие от главата си, въпреки че с кучешко упорство се мъчеше да го направи. Тя беше една беля. Чиста неподправена беля, от която той нямаше нужда. Неговият живот сега бе достатъчно комплициран и старомодната Кларис Дженкинс беше допълнителен проблем, който той не искаше.

„Ето например предишната вечер“ — каза гласът на Разума. Тя така лошо го бе замотала, че той закъсня с часове за срещата си със Саша и се бе показал така забавен като събеседник, както торба цимент.

„Защо се поддаде на Кларис?“ — гласът на Разума сбърка, задавайки му този въпрос, защото влечението му към нея взе моментално връх. Той се бе поддал на чувствата си, защото под всичките тези старомодни навици се криеше най-чувствената жена, която някога бе срещал. Той се бе насилил доста, за да успее да целуне Саша страстно за лека нощ, опитвайки се да изгони Кларис от съзнанието си, опитвайки се да се убеди, че целувките на Кларис са нищо в сравнение с тези на Саша. Но само разбра, че Саша не бе нищо в сравнение със старомодната превзета Кларис.

Ако беше срещнал Кларис година по-рано, всичко щеше да е наред, но не и сега. Тя не беше от типа жени, които се занимават със случайни връзки. Тя беше постоянна като светлината на слънцето и той не искаше да се забърква с нея. Сини очи, устни, по-сладки от мед, тяло, което бе нежно и така му пасваше… Изпъшка и заработи по-бързо.

— Няма да стане — чу той някой да казва тихо и се огледа. Тя бе застанала там. Учуди се дали тя не бе плод на въображението му. Той премигна и я погледна втренчено. Тя стоеше неподвижна като статуя, със сериозно изражение на лицето. Желанието му се разгоря със скоростта на горски пожар.

— О, по дяволите! — изруга, изпускайки върху носа на своите високи обувки парчето месо, което държеше върху лъжицата.

— Добро утро — каза тя, останала без дъх, и той се пребори със силното желание да захвърли настрана лъжицата и да прегърне Кларис.

— Добро утро — отговори. — Искаш ли да седнеш?

Той събра достатъчно мислите си, за да разгъне столче за нея. Тя поклати глава отрицателно и пристъпи крачка напред, с очи, вперени някъде над ключицата му. Имаше вид на човек, който разглежда ушите му, а лицето й се бе изчервило, което го накара да се засмее.

— Все още ли се боиш да гледаш гърдите ми? — каза той провлачено, наблюдавайки как лицето й се изчервява още повече.

— Разбира се, че не! — отсече тя и погледна гърдите му.

Той разбра, че и двамата бяха сгрешили. Погледът й бе осезаем, като че ли беше прокарала пръсти през гърдите му. Желание, силно до болка, премина през него и той видя нейната ответна реакция. Тънката бяла блуза и тънкият сутиен не можеха да скрият това, което ставаше с Кларис. Не беше възможно да се опише какво прави нейното „целомъдрено“ тяло.

Тя седна бързо и разтърка глезена си.

— Кракът ли те боли?

— Мммм — тя го погледна бързо. — Би ли дошъл да работиш за мен на минимална почасова надница?

Думите й се изтърколиха толкова бързо, че той веднага разбра, че Стентън Дженкинс я е изпратил с това нелепо предложение. Беше на върха на езика му да откаже. Тогава гласът на Разума му прошепна в съюз с неговото физическо влечение: „Приеми, защото така ще имаш шанс да изучиш ресторантския бизнес.“

— Съгласен — каза високо. — Кога започвам?

Очите й се разшириха толкова, че му се стори, че ще бъде погълнат от тях.

Нов прилив на смущение я накара да почервенее още повече и тя остана, гледайки го със зяпнала уста.

Грейди разбра, че тя бе очаквала от него да отклони предложението й. В действителност, помисли той, тя вероятно му бе предложила по-ниско първоначално заплащане, отколкото чичо Стентън й бе казал. Твърде късно вече.

— Ще се откажеш от сандвичите, кардиналчетата и дъбовете ей така?

Той разтри с ръка гърдите си и зачервеното й лице потъмня.

— Ей така. Има други неща да гледам, когато работя за теб — добави той, не можейки да се въздържи да не я подразни, докато гласът на Разума го предупреждаваше да мисли само за бизнеса.

— С чичо Стентън не се работи много приятно.

— Аз ще се справя.

— Няма да бъдеш началник на себе си.

— Не — каза той и се приближи. — Ти ще бъдеш моят началник. Ще върша каквото кажеш.

— Ще трябва да носиш прилични дрехи.

— Една друга жертва, която имам желание да направя — каза Грейди меко, наблюдавайки как нейното дишане стана неравномерно, когато той клекна на земята срещу нея. — Харесва ми твоето… — замълча и тя го погледна така, сякаш всеки миг щеше да се свлече от стола в неговите ръце: — … предложение — довърши той. Смътно се питаше дали тя осъзнава колко чувствена е нейната природа.

— Не мисля, че можем да работим добре заедно — каза тя, гледайки го сериозно.

— Разбира се, че можем — оспори я той, изтривайки ръце в коленете си.

— Ще трябва да получаваш заповеди от мен.

— Чудесно.

— Ще трябва да миеш съдовете.

— Великолепно.

— Няма ли нещо, което да ти се стори трудно?

— Няма много такива неща — излъга той.

Точно сега тя го затрудняваше ужасно. Той не искаше да бъде омаян от Кларис Дженкинс. Да стои неподвижен само на сантиметри от нея, да й обещава да мие съдовете при нея за минимална надница — безумие!

„Ти ще изучиш бизнеса“ — нашепваше му гласът на Разума. „Ще бъдеш с Кларис“ — добави влечението.

— Кога искаш да започнеш? — попита тя.

— Днес.

— Повярвай, не мисля, че това е добра идея. Чичо Стентън ме накара да ти предложа работа.

— Знам. Това е отвратителна идея.

— Защо тогава прие?

— Кларис, ако не станеш от този стол и не се махнеш от мен в следващите десет секунди, ще трябва да те целуна.

Тя се втурна с такава бързина, че го събори. Той се просна на земята, а тя го погледна ужасена.

— Съжалявам. Нямах намерение да те съборя.

Той се изсмя облекчен, че тя беше развалила магията, която бе объркала чувствата и омагьосала разсъдъка му.

Той се изправи на крака.

— Ще продам сандвичите, които приготвих, и ще дойда.

— Защо не започнеш утре сутринта? Така няма да пропаднат никакви сандвичи.

— Чудесно — отговори той весело.

— Грейди! — тя постави ръце на кръста си, стисна устни и зарея поглед в една точка на челото му. — Има някакво физическо привличане между нас, но ние не сме от един и същи тип. Аз не съм твоят тип жена — ти не си моят тип мъж.

— Откъде знаеш? — попита той.

— Знам, ти си… ти си…

— Само един продавач на сандвичи.

— Добре, може би не е много хубаво да се каже така, но ние не сме един за друг и е безсмислено да се целуваме. Така че нали няма да флиртуваш с мен? Нека да оставим нещата само на делова основа.

— Разбира се. Успокой се. Няма да те целувам на работа.

— Добре! — каза тя с толкова голямо облекчение, че той трябваше да се изсмее. Ех, да знаеше, че всички нейни аргументи само подхранват чувството му към нея! Той все още искаше да я целуне. Вдигна лъжицата, която бе изпуснал, и я хвърли в кошницата с мръсни кухненски прибори, която вземаше вкъщи да измие всяка вечер. Избърса ръцете си и се обърна. Тя беше все още там, вперила поглед в него. — Добре, смятам, че се споразумяхме — каза Кларис.

Грейди се усмихна:

— Споразумяхме се.

— Сега аз отговарям за ресторанта, докато чичо Стентън се върне — каза тя. — И помни, имам среща утре вечер с твоя приятел за вечеря.

— Желая ти приятно прекарване — каза той с небрежност, която не чувстваше, гледайки очите й, сини като лятното небе.

— Приятно ще бъде — каза тя, поглеждайки го. — Трябва да дойдеш на работа в десет.

— Ти идваш тук в осем.

— Аз отключвам, за да може да започне работата през деня и преглеждам книжата. Служителите не идват толкова рано.

— В осем тук е пусто.

— Не ме е страх.

Пред щанда за сандвичи спря кола.

— Имам клиент. Но ти никога не си опитвала от моите сандвичи.

— Благодаря. Твърде рано е за сандвичи сутрин.

— Те са вкусно ядене — провлече той, но съзнанието му не беше насочено към сандвичите.

— Имаш клиент, който те чака. Довиждане.

Тя се забърза и колкото и да му се искаше да остане на мястото си и да гледа след нея, трябваше да обслужи клиента.

На другата сутрин в осем часа Кларис отиде на работа с колата, придружена от Кент. Влезе в паркинга на „Кингс Краун“ и въпреки че бе прекрасна лятна утрин с яркосиньо небе, пеперуди по поляната, лебеди в езерото и цъфнали розови и червени цветя, у нея нямаше и капка спокойствие. А причината за целия й душевен смут се криеше в големия черен линкълн. Той отвори вратата и излезе при приближаването й и тя се загледа в дългите му крака. Носеше джинси и бяла памучна риза и изглеждаше великолепно.

— Хей, сестричке! — изпищя Кент и се хвърли към задната седалка.

— Кларис! Внимавай! — извика Грейди и размаха ръце.

Тя осъзна твърде късно, че вниманието й бе насочено към Грейди, а не към шофирането, натисна рязко спирачката и се удари в големия контейнер за смет.

— Ама че си и ти, Кларис! — каза Кент, изпълзявайки отзад. — Трябваше да оставиш аз да карам! Блъсна се в контейнера.

— Ранен ли си? — попита тя, останала без дъх, с пламтящо лице, виждайки Грейди да стиска затворената си челюст. Подозираше, че се опитва да не се засмее.

— Не, не съм, но, за Бога, целият паркинг ти е на разположение да паркираш! Контейнерът е голям като слон. Не го ли видя?

— Разбира се, че го видях, Кент — отсече тя.

— Тогава защо се блъсна? — настоя той, засилвайки гнева й.

— Беше по невнимание.

Кент започна да се смее, слизайки от колата. Грейди стисна още по-здраво устни, обърна се с гръб и насочи погледа си към контейнера. На Кларис й идеше да му фрасне един. Той не носеше нищо друго, освен неприятности! Той й беше причинил неприятности още от първия момент, в който бе започнал да търкаля омазнената си количка за сандвичи в нейния живот.

— Здравейте, Господин О’Тул — каза Кент, — късметлия сте, че сте паркирали на другия край на паркинга.

— Да, Кент.

— Сестра ми е един шофьор! — каза Кент и се засмя. — Хей, Кларис, погледни какво направи контейнера за смет. На чичо Стентън ще му избие шайбата, като го види. Тряс — и ние паркирахме! — смехът му стана двойно по-силен.

Тя гледаше вцепенена хлътналия контейнер. Колата й беше добре, с изключение на една малка вдлъбнатина на бронята, но по нея и без това имаше сума драскотини, вдлъбнатини и резки, за да се тревожи.

— Как не можа да видиш контейнера? — попита Кент отново, а Грейди се обърна към нея в очакване на отговора й.

— Не знам, Кент! Просто не го видях — каза тя, сдържайки гласа си.

— Чудо на чудесата, имаш нужда от очила.

— Ще започваме ли работа?

— Искаш ли да ти показвам пътя? — попита Кент. — Аз ще ти покажа къде е вратата.

— Ще престанеш ли?

— Добре де, но ако не можеш да видиш цял контейнер, как ще намериш задната врата? Искам да кажа, че навън няма нищо друго, освен празно пространство и контейнера. И ти се заора право в него.

Той заподскача и се закиска и Кларис трябваше да удържи яда си, а Грейди изчетка нещо от своите обувки с извърнато лице.

— Кент, моля те, млъкни.

— Дадено, сестричке. Катастрофи се случват, но ти по-добре си прегледай очите.

Тя отключи вратата, отиде право в офиса си и затвори вратата, чудейки се как ще се справи с нещата през деня. Трябваше да излезе да каже на Грейди какво да прави. Но тя не искаше да го види. Пое дълбоко въздух, вдигна брадичка и отвори вратата.

Чу гласа на Грейди, въпреки че той говореше тихо:

— Кент, не мисля, че сестра ти иска да слуша повече за удрянето на контейнера. Защо не престанеш да я дразниш?

— Е, да — каза Кент с нов пристъп на смях. — По-добре да престана, защото когато чичо Стентън разбере, тя ще опере пешкира.

— Чичо ти ще се сърди ли?

— Да, той просто не може да разбере защо хората понякога вършат странни неща. Той винаги пита: „Защо направи това? За какво мислеше?“ Е, мисълта на Кларис трябва да е била заета с нещо по-важно от шофирането.

Тя почувства как по бузите й се разлива топлина и отново пое дълбоко въздух, насочвайки се към кухнята. Трябваше да даде на Кент достатъчно работа, така че той да забрави за контейнера.

Тази сутрин по пътя за работа тя му бе казала, че Грейди идва да работи в „Кингс Краун“. Но не беше съобщила за това на чичо Тео. Когато той влезе в кухнята няколко минути по-късно и каза „здравей“ на Грейди, тя се обърна и каза:

— Грейди ще работи тук сега.

— Добре дошъл в „Кингс Краун“! — каза чичо Тео любезно и протегна ръка да се здрависа с Грейди. — Много се радвам — добави той с цялата си чистосърдечност и тя го погледна, чудейки се защо е толкова доволен. — Наистина се радвам!

— Благодаря, сър. Аз виждам благоприятна възможност тук.

Сега тя трябваше да хвърли поглед към Грейди, чудейки се какво има предвид. Почувства се неловко. Двамата мъже изглеждаха толкова щастливи — като две деца в сладкарница.

Чичо Тео отиде в големия салон и тя се обърна да помага на главния готвач Н’гуен. След няколко минути всеки беше зает с работа. Но Кларис не бе толкова заета, че да забрави Грейди. Той като че ли винаги беше на същото място, където и тя, без значение какво работеше. Това я изнерви, накара я да забрави какво прави. Чувстваше присъствието му всяка секунда и не можеше да спре да го гледа.

Няколко часа преди обяда тя минаваше бързо през салона към кухнята, когато чу Кент да казва:

— На разположение й беше целият паркинг, а тя удари контейнера — бам! Аз скочих на задната седалка. Навън нямаше друга кола, освен колата на Грейди.

— Не може да бъде — отбеляза чичо Тео. — Само колата на Грейди? Кларис не може да направи такова нещо.

— О, тя така се бе заплеснала. Тя…

Кларис влезе наперено в кухнята и отиде право при главния готвач, за да обсъди с него седмичните покупки. Не обърна внимание на Кент, чичо Тео и на Грейди, който се обърна с гръб в момента, когато тя се появи. И тримата заработиха много усърдно, а тя се запита колко ли пъти още ще й се наложи да чуе за контейнера.