Сара Оруиг
Горещи страсти (3)

Трета глава

Грейди наблюдаваше пътя пред себе си, вдишвайки благоуханния парфюм, съчетаващ аромата на рози, жасмин и орлов нокът. Цяло усилие му костваше да се съсредоточи върху шофирането и да не гледа дългите й загорели крака. Тя бе обута в къси панталони и той се бе почувствал така, сякаш под него бяха запалили огън, когато я видя да отваря вратата на колата си и да излиза на паркинга пред „Кингс Краун“, за да го посрещне. Дамата имаше дълги, добре оформени загорели крака — най-съблазнителния чифт крака, който беше виждал някога. Той я погледна бързо, задържайки за миг погледа си върху коленете й, преди да го върне отново към движението по пътя. Черната й коса беше спусната надолу, завързана със синя панделка. С панделка, почти без грим, свежа като маргаритка, а и големите й сини очи — всичко това обърка пулса му по един абсурден начин.

„Тя е чиста беля — казваше му гласът на Разума, — виж този парцел набързо и се върни да вземеш Саша.“

Той погледна Кларис.

— Близка ли си с чичо Стентън? Изглежда, че той разчита на теб повече, отколкото на другите.

— Той казва, че на мен бизнесът по- ми се удава, отколкото на чичо Тео — отвърна, усмихвайки се. — Чичо Стентън и чичо Тео се различават един от друг, както цветята и обувките. Чичо Стентън е пестелив, а чичо Тео е твърде щедър за своите възможности. Той е толкова сладък: помага на всеки. Според татко чичо Стентън не може да понася глупавата щедрост на чичо Тео и е отишъл в другата крайност. А може би чичо Тео компенсира стиснатостта на чичо Стентън.

— А баща ти какъв е?

— Татко е нормален — усмихна се тя. — Понякога е стиснат, понякога е щедър. Той е много по-сериозен от чичо Тео. Чичо Тео е като… Дядо Коледа или като голямо джудже. Има нещо детско у него.

— Трябва да има нещо палаво у чичо Тео. Той е казал на шофьорите да изсипят пръстта до вратата.

Тя погледна учудено към него:

— Не го вярвам! Той въобще не е палав. Не би обезпокоил някого. Имаш грешка!

— Аз позвъних и им направих малък скандал за това, че са изсипали пръстта при задната врата, и момчето, което е карало камиона ми каза: „Мъжът с къдрава коса и бебешко сини очи стоеше отзад до контейнера за смет, когато започнахме да разтоварваме в ъгъла на вашия паркинг, и той ни каза да го изсипем до вратата.“

— Не мога да повярвам. Той никога не създава неприятности — намръщи се Кларис, обезпокоена от новината.

— Добре, но този път го е направил. Знаеш, че отговаря на описанието им.

— Той овдовя преди две години и леля Маги много му липсва. Може би умът му е бил някъде другаде, когато го е казал.

След няколко минути тишина Грейди попита:

— Още от откриването на ресторанта ли работиш за чичо си Стентън?

— О, Боже мой, не! — засмя се Кларис.

Той я погледна и топлина премина през тялото му. Тя имаше великолепна усмивка и нямаше нищо строго в нея. Това беше една толкова заразителна усмивка, че й той й се засмя в отговор.

— Работя там, откакто той е в болница — каза Кларис, хвърляйки поглед към него. Грейди бе удивително красив в небрежното си облекло.

— Какво си правила преди? — попита я той.

— Бях секретарка на един зъболекар — доктор Маклин.

— Защо започна тази работа?

— Изкарах секретарски курсове. Искам да работя такава работа, защото е солидна, сигурна, а също така чиста и порядъчна.

— И защо оттам отиде в „Кингс Краун“?

— Чичо Стентън ме помоли да дойда да работя, докато лежи в болницата. Той каза: „Кръвта вода не става“, имало нужда роднините да поемат бизнеса в негово отсъствие. В действителност е малко скъперник и доста подозрителен към хората.

— Различен е от Тео.

Тя се учуди на забележката на Грейди.

— Та ти едва познаваш чичо Тео.

— Току-що ми разказа за него, а и той минава да си поговори с мен всяка сутрин.

По лицето на Кларис се изписа подозрение.

— Предполага се, че той се опитва да те накара да се преместиш. Познавайки чичо Тео, обзалагам се, че не е направил нищо повече от това да те попита дали искаш да се преместиш.

— Той въобще не е споменавал за това — каза Грейди и се засмя.

— Не е споменавал ли? — Кларис замълча за малко. — Добре, признавам, че това не звучи толкова изненадващо.

— Харесва ли ти да работиш в „Кингс Краун“?

— Влюбена съм в тази работа! — каза тя щастливо.

— Ще останеш тогава в ресторанта, нали?

— О, да! На всички ни харесва да работим там. Кент ще трябва да ходи на училище наесен, но ще работи след занятията и в почивните дни.

— Със семейството си ли живееш?

— Не, имам собствен апартамент.

Той я погледна учуден.

— Сама ли живееш?

— Да. А ти с кого живееш?

В момента, в който каза това, тя разбра как прозвуча въпросът, и че може би не желае да знае отговора. Беше много личен въпрос.

— Ако мислиш, че съм женен, отговорът е не — усмихна се той.

— Ето номер 800 на булевард „Уилмингтън“ и тук е парцелът. Виж — посочи тя.

— Къде? Наоколо виждам само блокове.

— Там. Обърни се само.

Тя докосна ръката му и забрави това, което се канеше да каже. Докосването изпрати тръпка по цялото й тяло и тя отново почувства осезаемо неговото присъствие. Той гледаше право напред, зави зад ъгъла и заобиколи, за да влезе в тясната уличка зад празния терен.

Той паркира и двамата излязоха на прашната уличка. Мястото бе празно, неотдавна бе окосено и върху земята лежеше пожълтяла изсъхнала трева. Две сгради заграждаха парцела — музикален магазин и тапицерска работилница, и двете затворени. Под лъчите на залязващото топло юлско слънце те тръгнаха през терена. Тревата шумолеше в краката им, а колите профучаваха по натоварения с движение булевард.

Грейди постави ръце на кръста, погледна към движението и поклати глава:

— Съжалявам, това не е за мен.

— Мястото е на оживена улица — каза тя, мислейки си колко неуютно изглежда тук.

— Няма никакви птички.

Тя погледна учудено към него.

— За какво говориш?

— В дъбовете при мен има кардиналчета и това ми харесва. Харесва ми също и гледката на парка с лебедите и езерото.

— Знам — каза тя, учудена, че мисли по същия начин. — Доставя ми удоволствие да гледам езерото, когато идвам с колата всяка сутрин.

— Съжалявам, нужни са ми дъбове и кардиналчета. Какво ще гледам тук? — гласът му се снижи и той се приближи до нея. — Няма птички, няма големи, сенчести дъбове, няма езеро, няма красива дама с панделка в косата.

Той докосна бузата й, погали я по врата до панделката, а после пръстите му се плъзнаха по-надолу и тя замръзна неподвижна.

— По-добре да погледнем другия парцел — каза, останала без дъх. — Там може да има дъбове.

Затича се обратно към колата, обхваната от паника. Грейди О’Тул беше разстройващ елемент в нейния живот, а тя не желаеше да се увлича по мъж, продавач на сандвичи!

Той се качи зад волана и те потеглиха надолу по уличката.

— И така, ти работеше при зъболекар. Какво правеше Тео?

— Чичо Тео се местеше от една работа на друга. Беше доставчик в „Убъл флауър Къмпани“, Кент работеше в „Хамбургер Хевън“.

— И тримата ли напуснахте работата си, за да работите за чичо ви?

— Той ни направи добри предложения, а и никой от нас не работеше на място, трудно за напускане. Чичо Стентън наистина ни убеди.

Усети, че до нея достига лек осезаем аромат като този на борова гора след дъжд. Пое дълбоко въздух. Ароматът бе почти неуловим, но много приятен.

— Ако постигнем стабилна печалба и нарастване на бизнеса, той ще ни остави за постоянно и ще дели с нас печалбата. С изключение на Кент, защото му предстои още да учи.

— Значи ще владееш част от „Кингс Краун“, ако всичко върви добре?

— Да, и работата ми харесва. И преди харесвах работата си, но тази е по-добра.

— А Кент и чичо Тео харесват ли я?

— Да, ние всички я харесваме. Чичо Тео е бил барман преди години. Той си разбира от занаята и хората му разказват за себе си. Би се учудил на това, което хората разказват на чичо Тео.

— Наистина ли? — каза Грейди с леко порозовели страни. Изведнъж тя се почуди какво той е разказал на чичо Тео.

— Обикновено той запазва техните тайни за себе си, но аз знам за тях, защото съм чувала как хората му разказват. Понякога това са били мои приятели и те са ми казвали, че споделят проблемите си с него. Те му доверяват и най-съкровените си тайни. Чичо Тео винаги може да те накара да се чувстваш по-добре. Предполагам, че е добър слушател.

— А всеки един от нас се нуждае от добър слушател от време на време.

Тя беше донякъде любопитна какво би могло да притеснява Грейди, че да се нуждае от добър слушател.

— Какво правеше преди сандвичите?

— По малко от различни неща — отвърна той и Кларис се запита какво ли скитническо съществуване е водил преди.

— Завий наляво на следващия ъгъл — каза му и посочи парцела. — Този има дървета.

Те го подминаха и обиколиха целия квартал, преди Грейди да разбере, че няма къде да спрат, освен отпред, на шумния булевард. Мястото беше на ъгъл и от едната страна, близо до улицата, имаше два бряста. Отвъд улицата се простираше парк, а до тях имаше редица от магазини.

— Виж, на това място има дървета! — каза Кларис, загледана в парцела и в профучаващите покрай него коли.

— Два заболели бряста — отвърна Грейди, наклонявайки се към нея, за да погледне откъм нейната страна на колата.

Ръката му, протегната върху седалката зад нея, леко обхващаше раменете й. Пръстите му се опираха на вдигнатото стъкло на вратата. Дъхът му я омайваше и почти я накара да забрави за мястото и сделката.

— Улицата е твърде оживена, за да може някой да спре и купи сандвичи — каза той по-бавно и с по-дълбок глас.

Тя се загледа в мястото с премаляло сърце. Ако се обърнеше да погледне Грейди, лицето му щеше да бъде на сантиметри от нейното, устните му — толкова близко.

— Какво мислиш за него като място за моя бъдещ бизнес? — попита я той.

Тя не можеше да мисли за нищо друго, освен колко близо беше той.

— Великолепно е — отговори тихо.

— Защо мислиш така?

— Не мисля така — отвърна тя, запитвайки се смътно дали не си противоречи. Опита се да каже нещо умно, да пренебрегне неговата близост: — Този парцел не е точно за теб. Няма птички, няма дъбове, няма езеро. Нека да отидем до следващата целувка… място!

Лицето й пламна. Защо каза „целувка“ вместо „място“?

Той се засмя нежно:

— Кларис.

Думата накара нервите й да затрептят като струни на цигулка под милувката на лъка. Тялото й затрепери.

— Нека да вървим, Грейди, моля те.

Тя почака, но колата не тръгна и тя не го чу да се помръдне. Тогава устните му леко преминаха по врата под ухото й с едва доловимо докосване.

— Грейди, моля те, недей — затвори тя очи, почти в агония.

Чу неговата въздишка при отдръпването му. В следващия момент я попита:

— На колко години си?

Тя го погледна.

— На 26. На колко?…

— На 33, ерген и доволен от месторазположението на моето място за сандвичи.

Грейди подкара колата и те се отдалечиха. Тя почувства смесица от разочарование и възбуда.

— Към следващия парцел — каза той рязко, докато тя гледаше право напред. След няколко минути добави: — И така, скоро ще станеш собственица на част от „Кингс Краун“.

Гласът му беше нормален и приятелски, което я успокои малко. Тя се премести върху седалката, за да може да го гледа, докато говори.

— Надявам се. Ако нещата вървят така добре, както сега. Трябва да разширим бизнеса, в противен случай чичо Стентън няма да ни остави процент. Първоначално всеки от нас ще взема 5%, а впоследствие може би и повече.

— Пет процента — намръщи се той, — това е нисък процент.

— Добре, ние сме двама, това означава, че чичо Стентън се лишава от 10%. И той ни плаща по-добре, отколкото на предишната работа. Изкарваме на месец по 50 долара повече от преди.

— Но и работите много повече, нали?

— Може би е така, но на мен ми харесва.

— Колко часа повече работиш сега, отколкото при зъболекаря?

— Там бях на четиридневна седмица, по осем часа на ден. Тук съм на шестдневна седмица.

— И колко часа в повече?

— Доста, но работата ми харесва. Да вземем теб — ти работиш повече от 8 часа, 6 дни в седмицата и колко часа в неделя?

— Обикновено около 6 часа — отговори той с лекота, усмихвайки се. — Но аз обичам работата си.

Тя се усмихна, чудейки се какво да мисли за него.

— Къде живееш?

— Имам си едно малко местенце.

Заради щанда за сандвичи Кларис си представяше, че той спи под мост, като скитник, но големият черен линкълн и дрехите, които носеше, говореха за нещо друго, по-солидно.

— Учила ли си в колеж? — попита той.

— Да, карала съм бизнес курсове и съм учила за секретарка. Специализирах по управление на персонала, но имах намерение да стана секретарка. Необходима ми е сигурност. Не си ли искал някога да правиш нещо друго, освен да имаш количка за сандвичи?

— О, да. Това е съвсем нова работа, но ми харесва.

— Хубаво е да харесваш работата си.

— Но ти и чичо ти Стентън я ненавиждате и бихте желали да се махна — засмя се той.

Тя му се усмихна хладно и те пътуваха, без да говорят, известно време. Последният парцел беше далеч, от другата страна на града, и те се запътиха натам по магистралата. Не след дълго тя научи от разговора им, че обичат еднаква музика и че им харесват плуването и четенето.

Грейди даде мигач и зави към последния свободен парцел, който чичо Стентън му предлагаше. Той се намираше в по-новата част на града, далеч на северозапад, и наоколо нямаше нищо друго, освен един голям търговски комплекс на около миля от него. Грейди продължи няколко ярда по неравната почва, спря колата и слезе. Тя слезе с него, знаейки какво би си помислила, ако й бяха предложили да се премести на това място.

— Това ще бъде добър парцел след благоустрояването на района — каза тя. — И ще си близо до най-оживения търговски комплекс в града.

— Да — каза той, напъхвайки едната си ръка в джоба и разтривайки врата си с другата.

Вятърът заплете кичури кестенява коса върху челото му. Свежото ухание на гора стана по-осезаемо. Грейди изглеждаше напрегнат, като че ли водеше вътрешна борба.

— Знаеш ли колко време ще трябва да изчакам тук, за да дойдат клиенти?

— След година това ще бъде вероятно по средата на един много добър район.

— Да. Ако търсех къде да инвестирам, великолепно е. Но сега бих продал не повече от два сандвича на седмица, предполагам. Съжалявам, Кларис — каза рязко и загледан в далечината, отвори вратата на колата пред нея.

Тя се качи, чувствайки се едновременно разочарована и облекчена, че той не е пожелал нито един от парцелите. Бе разочарована, защото това щеше да вбеси чичо Стентън, и облекчена, защото е приключила с предложенията на чичо си.

— Преди колко време си вечеряла?

— Преди малко.

— Преди малко може би означава преди срещата на Кент. Хайде да похапнем.

— Добре — отвърна тя, чудейки се дали един съдържател на щанд за сандвичи може да си позволи да я заведе на вечеря.

Те спряха в нов ресторант и поръчаха такос. Докато ядяха, научиха по още нещо за миналото на всеки.

— Родителите ти тук ли живеят? — попита той.

— Не — отвърна тя, избърсвайки пръстите си в салфетка. — Татко е комисионер на компания за хартия и беше преместен миналата година в Тулса, така че двамата с мама са там. Тъй като Кент влезе в гимназията и не искаше да се мести, сега той живее с чичо Тео, който, изглежда, има нужда от компания. Понякога той остава с мен, но повечето време е с чичо Тео. А твоето семейство?

— Майка ми живее тук — отговори Грейди.

— Наистина ли? — каза тя с такова учудване, че ръката му, посягаща към чашата вода, увисна във въздуха.

— Защо те учудва това?

— Не мога да си представя, че живееш с майка си — каза тя, не можейки да си представи майка му, живееща под мост.

— Не живея с нея. Тя има свой дом, а аз мой. Тук имам братовчед, леля и чичо, и майка ми.

Кларис се боеше да го попита какво работят.

— Как се научи да правиш сандвичи?

— Това не иска твърде много учене. Аз обичам сандвичи. Намерих количка и човек, който напускаше бизнеса в момента, когато аз търсех нещо да правя; затова съм в бизнеса с топли сандвичи.

— Ти гледаш леко на нещата в живота.

Той се усмихна и тя почувства, че нейната забележка му се стори много забавна. Имаше някаква загадка у Грейди. Нещо не беше съвсем наред и тя не знаеше какво точно. Черният луксозен линкълн не си пасваше със сергията за сандвичи; дрехите, които носеше сега, бяха всекидневни, но ризата изглеждаше скъпа.

— За какво мислиш?

Тя се изчерви, че е била така заловена в любопитството си.

— Просто се чудя какво да мисля за теб.

— Ще ти отговоря на всички въпроси. Какво искаш да знаеш?

Тя се усмихна и сви рамене.

— Не разбирам как можеш да бъдеш щастлив в бизнеса със сандвичи.

— Великолепно е, Кларис. Няма големи грижи, няма големи отговорности. Утре мога да ударя ключа и да отида на риболов.

— Това е безотговорно отношение.

— Не, не е. Това не касае никого, освен мен. Мога да си преместя бизнеса, където ми харесва. Това е нещо като предизвикателство. Срещам интересни хора — зелените му очи светнаха закачливо при последните думи, оставяйки й впечатлението, че се отнасят за нея. Сервитьорката донесе сметката и Кларис предложи да плати. Това накара очите му да заблестят още по-силно. — Аз ще я платя — каза той. — Бизнесът ми със сандвичи върви добре.

Тя се съгласи мълчаливо и те си тръгнаха. Караха обратно към „Кингс Краун“ и след време, когато завиха по входната алея, навън бе почти тъмно. Паркингът беше осветен в дъното от старомодни фенери, които наподобяваха тези в парка. Докато Грейди паркираше зад нейната кола, тя се обърна и го погледна.

— Сигурен ли си, че не се интересуваш от нито един от парцелите? Това би означавало две хиляди долара в джоба ти.

— Не, съжалявам. Няма птички, няма дъбове. Погледни този терен.

Той излезе навън и заобиколи, за да задържи вратата й отворена. Когато тя слезе, той взе ръката й.

— Ела да погледнем, Кларис.

Вместо да отиде към имота си, той я поведе към езерото в парка. Пресякоха по-тясната част от езерото по сводест дървен мост, по който стъпките им леко отекваха. Бели лебеди се плъзгаха под моста, като образуваха малки вълнички, които разклащаха плоските зелени листа на водните лилии по повърхността на водата. Бризът поклащаше клоните на една върба, Грейди се обърна и погледна жената до себе си.

— Не е ли чудесно?

Тя беше застанала почти до него. Пръстите му останаха върху ръката й. Искрите, които винаги прескачаха между тях, бяха и сега тук, но вече придружени от крехките връзки, които бяха изковани през прекараната заедно вечер. Тя си помисли, че с Грейди времето може да бъде приятно. И той, и тя харесваха еднакви неща. Възприемането му като приятел, като някой, с когото й е приятно да бъде, превърна искрите в пламъци. Това усили чувството на привличане, което тя изпитваше, направи го много по-неудържимо. Кларис повече не мислеше за Гардероба, както преди. Той беше Грейди О’Тул, мъж, който обичаше птички, дъбове и езера, който обичаше да чете Уилбър Смит и Луис Ламур, който обичаше да яде такос и сандвичи, който имаше най-съблазнителните устни, които тя някога бе виждала. Поглеждайки надолу към нея, той леко стисна ръката й над лакътя. Успя да развърже панделката, която държеше косата й.

— Старомодната Кларис с панделка в косата си — каза меко, но тя едва чу думите.

Почувства панделката да се плъзва по тила й и тежката черна коса падна свободно. Тя не можа да устои на изкушението да постави ръце върху гърдите му. Чувството, което изпита я стресна, като че ли беше докоснала горещия двигател на автомобил. Пое дълбоко въздух, загледана в очите му, усещайки неговите намерения. Почувства главата си натежала, устните й пулсираха в очакване, устата й пресъхна. Наклони глава назад, гледайки го, почти затворила очи, без да обръща внимание на тънкото гласче, което я предупреждаваше, че ще съжалява. Той беше привлекателна личност, но беше също така „Топлите сандвичи на О’Тул. Хам-Хум!“ и трън в очите на чичо й. Една целувка никога не вреди, помисли тя, заглушавайки предупреждението. Само една целувка… Как би могла да устой — каквито и да са рисковете? Грейди О’Тул беше неотразим, най-привлекателният мъж, когото някога бе познавала, и между тях съществуваше онази притегателна сила, която е много по-дълбока от физическото привличане. Бе се почувствала приятно през изминалите няколко часа, по-приятно, отколкото си спомняше някога да й е било — просто от разговора с Грейди и от това, че е била с него.

Той наведе глава и прокара леко устни по нейните. Това беше съвсем леко докосване, но приличаше на първия лек трус при земетресение. То разтърси цялото й същество. Тя затрепери и затвори очи. Последното нещо, което видя, беше Грейди, който я гледаше така, че дъхът й спря.

Той се наклони по-близко и Кларис трябваше да премести ръцете си, прокарвайки ги по гърдите му — неговите великолепни гърди. Сърцето й заби лудо, докато ръцете му я обхващаха все по-силно и той я придърпа към себе си. Устните му се впиха в нейните. Главата и се замая и тя плъзна тънките си ръце около врата му, повдигайки се на пръсти, за да отговори на целувката му.

Грейди надмина всичките й очаквания. Горещите му целувки я накараха да затрепери и да се задъха от желание.

Най-накрая той я пусна и тя го погледна, уплашена от дълбочината на чувствата си. Той също изглеждаше зашеметен, докато я гледаше.

— По-добре да си вървим, Грейди — каза му. — Става късно.

— Да — отговори той рязко, задържайки ръката й, докато вървяха мълчаливо към колите си.

— Благодаря ти за приятната вечер — каза тя.

— Моля. Да отидем да вечеряме следващата събота вечер?

Тя хвърли поглед към щанда му за сандвичи, към сгънатия транспарант с надпис: „Топлите сандвичи на О’Тул. Хам-Хум!“

Поклати глава и отговори благоразумно и малко тъжно:

— Между нас има голяма разлика. Благодаря ти, но мисля, че не трябва.

— Добре, лека нощ, Кларис.

Той остана до колата си, докато тя се качи в своята и подкара.

Кларис беше забравила напълно колко ядосан щеше да бъде чичо Стентън за това, че неговото предложение бе отклонено.