Сара Оруиг
Горещи страсти (11)

Единадесета глава

Два дни по-късно се появиха проблеми от друго естество, когато чичо Стентън повика Кларис в офиса си.

— Айлийн току-що напусна — каза той. — Можеш да поемеш нейната част от масите в ресторанта и да ги обслужваш по времето, когато не приемаш и не настаняваш клиенти.

— Да, чичо. А какви ще бъдат смените ми?

— Графикът е сложен в кухнята.

Той свали тъмносивото си сако и нави ръкавите на бялата си риза.

— Ще се отървем от количката със сандвичите.

— Наистина ли?

— Да. Наложи ми се да платя голяма сума за мястото, но на него вече няма да има количка за сандвичи, тъй като то сега ми принадлежи. Надявам се, че още се срещаш с Грейди.

— Да, срещам се — каза тя, размишлявайки върху това ново обстоятелство. Грейди се местеше на друго място. Нямаше вече да има щанд за сандвичи само на метри от ресторанта.

— Губиш си времето, като се срещаш с човек, който живее като циганин. Той и Тео са си лика-прилика.

— В някой отношения може би, но не в други. Той е дал под съд братовчед си за фирмата, която са притежавали заедно.

— Така ли? Каква фирма?

— Фирма за сондажи и проучвания. Грейди О’Тул е инженер.

Чичо Стентън вдигна поглед от книжата на бюрото си.

— Този човек е инженер, а продава сандвичи? Той е луд. Наистина луд. Стой настрана от него, Кларис! Ако държиш на съвета ми.

— Мисля, че мама и татко го харесаха.

— Е, да, може и така да е, но аз го разглеждам от по-практична гледна точка. Може би той е приятен човек, но по-добре стой настрана от него. Осигуреността в живота е важно нещо.

— Да, чичо.

— Моля те, затвори вратата, като излезеш.

— Да, чичо — каза тя и направи така, както бе помолена. Отиде в кухнята и почувства прилив на гняв, когато се сети, че ще трябва да работи извънредни часове.

Обхваната от надигналите се в нея емоции, тя се върна решително в офиса на чичо Стентън. Почука на вратата и влезе, без да изчака отговор. Той се намръщи, като я видя.

— Току-що погледнах работните си смени — каза тя. — Ще ми бъде ли заплатен извънредният труд?

— Разбира се, че не. Ти си в управата на ресторанта и си на заплата.

— Ще трябва да работя по осем часа повече на седмица. Даваш ли си сметка какъв ще е общият брой на работните ми часове в месеца?

— Нали искаш да правиш кариера тук? Виж какво, млада госпожице, аз работех по осемдесет часа седмично, когато започнах.

— Но ти си бил собственик. Ще получа ли повишение на заплатата?

— След време ще стане и това, ако вършиш добра работа. Тук си само от два месеца. Не, сега няма да получиш повишение. Не мога да фаворизирам роднините си.

— Куонг получи повишение неотдавна.

— Куонг е моят главен готвач. Неговото присъствие е от особено значение за ресторанта и той е един от най-добрите готвачи в града. Освен това работи при мен от две години. Не е получил повишение само след два месеца.

Чичо Стентън наведе глава над бюрото и Кларис разбра, че трябва да си тръгва. Върна се отново на работа, но по време на следобедната почивка отиде с колата до един уличен телефон. Заобиколена от шума на уличното движение, тя позвъни в офиса на доктор Маклин и поиска да говори с него. Десет минути по късно се върна в „Кингс Краун“, за да подаде оставката си.

Тя помоли чичо Стентън да отидат в неговия офис и когато той седна зад бюрото си с безизразно лице, му каза, че напуска.

— Връщам се на старата си работа в кабинета на зъболекаря.

— Човек прави това, което смята за най-добро — каза той спокойно и тя неочаквано бе обзета от подозрението, че той може би е искал да се отърве от нея.

— Давам ти предизвестие от две седмици, за да имаш време да наемеш някой друг.

— Няма нужда, Кларис. Марго може да изпълнява твоите задължения.

— При по-ниско заплащане — каза тя, чувствайки, че той печели и в двата случая. Марго при по-ниско заплащане или Кларис при повече работни часове.

— Тя не е така опитна и не е от семейството.

Опитвайки се да потисне гнева си, тя се опита да вземе надмощие в спора. Попита го:

— Колко време искаш да остана?

— Както ти искаш.

— Тогава ще остана да завърша седмицата.

— Добре, Кларис, а ако поискаш да се върнеш, съобщи ми. Съжалявам, че напускаш — добави той и тя разбра, че иска да напусне офиса му, за да може да се захване отново с преглеждането на книжата.

— Да, чичо.

Тя си излезе раздразнена и потисната.

Гневът й нарасна още повече същата вечер, когато с Грейди бяха седнали на една маса й привършваха вечерята си от бифтек. Той се облегна назад, а бялата му риза контрастираше с тъмната му кожа и очите му блестяха гневно.

— Току-що си напуснала? И не си протестирала?

— Не, това нямаше да доведе до нищо добро — каза тя, размърдвайки се върху стола.

— Ти го оставяш да те тъпче. Тео и Кент също го оставяха да ги тъпче.

— Докато пък ти го връщаш тъпкано на твоите роднини.

Лицето й почервеня от гняв и те си размениха погледи.

— Нека да минем на по-безопасна тема — каза той спокойно.

— Добре.

Тя се опита да се съгласи с него, но й беше трудно.

— Какво означава безопасна тема?

— Кога започваш работа при зъболекаря?

— В понеделник сутринта.

— Ще получаваш ли същата заплата, както в ресторанта?

— Не. Няма да получавам толкова. Не мисля, че това е безопасна тема, Грейди. Може би между нас няма безопасни теми на разговор.

Очите му потъмняха, като че ли бе получил удар. Стисна решително челюсти. След известно време попита:

— Чу ли за човека, който се спира всяка сряда, за да разговаря с Тео?

— Не съм чула. Бях прекалено много заета и не съм се виждала с чичо Тео от вечерта, когато бяхме всички заедно.

Грейди се усмихна и на Кларис й се прииска да се хвърли в прегръдките му и да забрави за целия спор.

— Има един човек, който идва всяка сряда — каза младият мъж. — Той е от изследователския екип, който е търсил чудовището от Лох Нес. Няма нужда да казвам, че Тео е очарован от него.

Тя се засмя:

— Можеш да загубиш наемния си работник. Винаги съм се учудвала, че чичо Тео никога не е пътувал. Но като пораснах, разбрах, че той получава повече удоволствие от хората, с които разговаря, отколкото от местата, които посещава. На него и тук му е добре, защото у хората открива неизчерпаем източник на очарование. Грейди, къде ще се преместиш да продаваш сандвичи сега? — бе очаквала той да й каже, но той не бе споменал нищо и тя не можа да се сдържи да не го попита. — Чичо Стентън ми каза, че си продал мястото си.

— Наех друго място — каза той и продължи да разговаря за античния часовник, който току-що бе купил и който искаше да й покаже. Тя реши, че трябва да има някаква причина, поради която избягва темата за новото си място, но не повдигна въпрос.

Напрежението между тях се уталожи малко, докато не се качиха в колата. С разтревожен вид Грейди каза, поглеждайки към нея:

— Бих искал да ти покажа нещо.

— Добре — каза тя, изпитвайки омраза към преградата, която отново се издигна между тях. Пресегна се, за да хване ръката му, и пръстите му се сключиха около нейните. — Четох във вестниците за твоето дело.

— Да. Надявах се, че няма да стигне до вестниците. Опитваме се да постигнем споразумение в съда. Между другото мама би желала да те види отново.

— Винаги когато пожелае — каза тя шеговито.

Грейди зави и спря на един паркинг пред редица от магазини по натоварената магистрала. Той й помогна да слезе от колата. С недоумяващо изражение на лицето си тя тръгна с него по тротоара пред остъклените витрини. Виждаше неясно отражението си в стъклото, на което изпъкваше бялата й блуза и по-тъмната сянка от тъмносинята й пола. Почака Грейди да извади ключ от джоба на дънките си. Той отключи вратата и я погледна.

— Твоят чичо Тео ми намери това.

Покани я с ръка да влезе и обяви:

— Влез в бъдещия ресторант за сандвичи на О’Тул.

— Това ли ще бъде твоят ресторант?

— Да.

Тя влезе в продълговато празно помещение. В дъното му блестеше бяла луминесцентна светлина. Все още доста учудена, Кларис огледа голото помещение, след това погледна към Грейди и видя, че той очаква тя да каже нещо.

— Голяма работа е!

— Наистина ли мислиш така?

— Да. Ето защо значи не искаше да ми кажеш, че си продал мястото си на чичо Стентън.

— Да. Исках да те изненадам.

— Мястото е идеално, но къде е кухнята?

— В момента се каня да я ремонтирам. Работата започва утре. Ще ми помогнеш ли да я боядисаме?

Той зададе въпроса си с небрежен тон, но тя почувства, че това е много важно за него.

— С удоволствие! Не очаквах да видя точно това. Наистина е голяма работа!

Той се усмихна и тя разбра, че му е приятно. Хвана я за ръката.

— Точно тук мисля да прекарам преградната стена на кухнята. Тя ще бъде ниска като бар-плот с надстройка отгоре. Искам клиентите ми да могат да виждат в кухнята как се приготвят сандвичите. В помещението ще има място за около девет маси.

Тя огледа правоъгълното помещение.

— Можеш да сложиш сепарета покрай тази стена и по този начин да използваш площта за още маси — каза тя.

— Браво, права си — прегърна я той. — Знам, че не сбърках, като те доведох тук.

Тя го погледна и се усмихна. Той я целуна леко и след това вниманието му се върна към ресторанта.

— Кое ти звучи по-добре? „Сандвичите на О’Тул“ или „Кафетерията за сандвичи на О’Тул“?

— На мен все още ми харесва повече „Сандвичите на О’Тул“. Този ресторант е много повече от онова, което някога съм мислила, че ще притежаваш. Ти разправяше за верига от такива заведения.

— Да, така е, но се нуждая от добро място за заведенията. Ако заведението е на някое неугледно място, то е все едно да изсипваш пари в бъчва без дъно.

— О, Грейди! Какъв риск!

— Струва ми се, че работата ще потръгне.

— Но ако не потръгне? Ужасявам се при мисълта какво рискуваш. Време и пари, спестяванията, които си направил през годините. И всичко това за някакви си сандвичи.

— Те се продават добре. Произвеждам продукт, който се харесва на хората. Нямам намерение да прекарам остатъка от живота си на някой уличен ъгъл. По този въпрос поне и двамата сме съгласни!

— Как можеш да рискуваш бъдещето си, когато това изобщо не е необходимо? Не че нямаш избор — каза тя, изпитвайки болка за него и искайки й се той да прецени внимателно всички аспекти на работата, която смяташе да захване.

— Виждам големи възможности точно тук, както когато се захванах с фирмата за сондажи и проучвания.

— Но това е абсолютно различно.

Той присви очи и гласът му отново стана рязък.

— Мисля, че пак подхванахме опасна тема. Хайде да си тръгваме.

В колата той остана мълчалив, а тя почувства как между тях отново се отваря пропаст — нещо, което не можеше да предотврати, защото те бяха толкова различни. На път към вратата на нейния апартамент Кларис го хвана за ръката.

— Какво става с нас, Грейди?

— Предполагам, че би нарекла това разлика в характерите — каза той студено и от това я заболя.

На прага тя се обърна, погледна го и го прегърна. Той я прегърна леко, отправяйки й същия втренчен поглед, с който я поглеждаше все по-често напоследък. Неочаквано я притегли в обятията си и я целуна силно. Тя се притисна към него, но след малко той я отблъсна рязко.

— Ще ти се обадя — каза и тръгна надолу по стълбите.

Кларис имаше чувството, че това бе краят.

 

 

С течение на времето разбра, че е била права. Грейди не й се обади и тя почувства, че в техните отношения се е получил застой. Върна се на старата си работа и се опита да преодолее любовта си към Грейди. Но колкото повече време минаваше, струваше й се все по-трудно да го забрави. Той много й липсваше и без него тя се чувстваше непълноценна. За свое голямо учудване не бе щастлива, когато се върна на старата си работа и трябваше да отговаря на телефонни обаждания и да записва посещения при зъболекаря. Беше й отегчително. Липсваше й работата в „Кингс Краун“ и Кларис започна да мисли за миналото си и за живота, който я чакаше. Бъдещето й изглеждаше ужасно празно.

В края на краищата наложи й се да преосмисли своите възгледи за живота. И с течение на времето започна да се променя.

Дойде краят на септември и през един дълъг и скучен следобед, когато нямаше много пациенти, тя прекара часове, размишлявайки за бъдещето си и за Грейди. После затвори приемната и отиде нарочно до „Кингс Краун“. Когато зави с колата по входната алея, видя, че количката за сандвичи вече я няма. Почувства остра болка, като си спомни за шеговития поглед на Грейди и за великолепния му гръден кош. Сви решително устни, приглаждайки с ръка бежовата си пола, и влезе в ресторанта.

Чичо Стентън, облечен в обичайния си тъмносин костюм, беше в кухнята и говореше с Куонг. Те и двамата поздравиха Кларис, а тъмните очи на Куонг светнаха от удоволствие. Побъбриха за разни неща и след това тя попита:

— Чичо Стентън, мога ли да те видя насаме за минута?

— Разбира се. Куонг, ще се върна веднага, за да свършим по въпроса с менюто за неделния обяд.

Той я поведе към офиса си, седна зад бюрото и я покани:

— Заповядай, Кларис, седни.

— Благодаря.

— Как е работата ти при зъболекаря?

— Малко ми е скучно, след като работих тук.

— О, искаш да се върнеш на старата си работа ли?

— Не, но искам да ти кажа, че не беше справедлив към чичо Тео, Кент и към мен. Ти ни обеща разни неща, но не изпълни обещанието си. Това не е справедливо, независимо дали сме роднини или не. Споразумението си е споразумение.

В първия момент той се изненада, после се намръщи:

— Е, добре де, Кларис. Трябва да се грижа работата да върви тук и не мога да си позволявам да бъда разточителен…

— Разточителен ли? Глупости! Ти просто беше несправедлив към нас. Ти уволни чичо Тео, след като ние тримата напуснахме предишните си работи и дойдохме да ти помогнем, когато имаше нужда от помощта ни! Знаеш ли какво ще стане с теб някой ден?

Той премигна и втренчи поглед в нея, а челюстта му увисна от удивление.

— Чуй ме, госпожичке…

— Не, ти ме чуй! — тя се изправи и се наведе напред: — Това не беше честно! Кент и аз можем да се оправим сравнително лесно, но как си позволяваш да третираш брат си по този начин? Чакат те самотни дни за в бъдеще — и тя се обърна и излезе.

— Кларис, Кларис!

Спря се в салона и изчака. Чичо Стентън я настигна. Лицето му бе бледо.

— Моля те, върни се да поговорим.

— Въпросът не е само за мен.

— Знам, знам — сви устни той и на лицето му се изписа вътрешна борба. — Искаш ли да се върнеш на работа тук?

— Да, ако работя на четиридесетчасова седмица, ако получавам пет процента от приходите на ресторанта и ако ми дадеш повишението, което ми обеща.

— Помислих си, че точно това ще поискаш. Е, добре, какво пък толкова!

Остана мълчалив за известно време.

— Откакто напусна, бизнесът не върви много добре. Не съм на загуба, но не съм и на печалба — каза той, гледайки я с тъмните си очи. — Ще ти се обадя утре.

— Нали чичо Тео ще може да се върне на старата си работа, ако пожелае?

— О, не…

— О, да! Ако това не стане, хич не си прави труда да ми се обаждаш — каза Кларис студено и излезе от офиса.

Навън се почувства по-добре. Усмивката се задържа на лицето й, докато зави зад ъгъла в алеята и видя мястото, където бе стояла количката за сандвичи. Тогава нещо рухна в нея и тя започна да плаче. „Грейди“ — прошепна, спирайки за момент колата на алеята, докато овладее чувствата си. Прибра се вкъщи, борейки се с изкушението да се обади на Грейди, но се страхуваше, че няма да му е приятно. На няколко пъти тази вечер посягаше нерешително към телефона.

В събота сутринта, когато целият град бе покрит с мъгла и въздухът бе влажен и мразовит, телефонът иззвъня. Тъй като очакваше да се обади чичо Стентън, бе изненадана, когато разбра, че я търси чичо Тео.

— Кларис, събудих ли те?

— Няма значение.

— Настинал съм.

— О, Боже! Мога ли да ти помогна с нещо?

— Можеш. Затова ти се обаждам.

— Какво мога да направя? Искаш ли да ти донеса портокалов сок и да ти направя закуска?

— Не, скъпа. Би ли могла да ме заместиш днес на моя щанд? Кент взима сандвичите от кафетерията и ми ги донася към десет и половина. Той ще ти покаже какво да правиш.

Кларис се загледа изумена в телефона.

— Чичо Тео, нищо не знам за…

— Само за днес.

Той се закашля и след малко отново се чу по телефона с още по-немощен глас.

— Само за днес. Държа щандът да е отворен от десет до седем, а утре ще бъде отворен само от дванадесет и половина до шест и половина, но за това ще му мислим по-късно.

Тя въздъхна.

— Добре, чичо Тео, но не разчитай много на мен като продавачка.

— Това се казва сладурана!

— Чичо Тео, как е Грейди?

— Грейди ли? Много е добре. Довиждане, Кларис — каза той и затвори телефона.

Новините за Грейди не подобриха настроението й. Тя си представяше как той се среща с някоя сексапилна жизнерадостна жена, която хич не се интересува дали той рискува състоянието си и го обича, независимо от неговия непрактичен и рискован начин на живот.

Кларис нави къдрица черна коса на пръста си. Тя обичаше Грейди с всяка фибра на тялото си. Ако можеше само да гледа на риска и на неуспеха като него, животът й щеше да се оправи. Въздъхна, отметна завивките, облече се в джинси и пуловер и излезе да продава топлите сандвичи на О’Тул. До единадесет часа сутринта мъглата се вдигна и се показа слънце. В дванадесет бе вече разкошен слънчев ден: небето беше ясно и тъмносиньо, листата на дърветата — жълто-червени, невенът все още цъфтеше, въздухът беше свеж и бе чудесно да си навън. Или поне Кларис си мислеше така, докато продаваше сандвичите.

В края на работния ден Кент дойде да прибере парите и да й помогне да затвори щанда. Той й каза, че чичо Тео е по-добре и иска тя да работи на щанда и през следващия ден. До този момент тя бе преосмислила донякъде своята философия за сигурност в живота. Сега разбираше по-добре някои от идеите на Грейди и вече можеше да пожертва бъдещето си за него, защото ако той беше част от нейния живот, тя не се боеше от нищо. Осъзна с ужас, че й бе трябвало твърде много време, за да се доближи до гледната му точка.

Тази нощ Кларис почти не можа да спи, а на следващата сутрин трябваше да ходи на църква. Имаше чувството, че природата бе неин съюзник. Беше великолепен септемврийски ден с много слънце и синьо небе. Светът бе прекрасен и ужасен. В сърцето й имаше една голяма празнина и тя се молеше Грейди още да я обича, чувствата им да бъдат взаимни и неговите чувства да са толкова дълбоки, колкото нейните.

„Грейди, обичам те“ — прошепна на своето отражение в огледалото в банята, след като се бе облякла да ходи на работа. Косата й бе разпусната и падаше свободно върху раменете й като черен облак от копринени къдрици. Облечена бе в червена блуза с дълбоко деколте, с къси светлозелени панталони и бе сложила повече грим от обикновено, защото знаеше, че въпреки всичко носи по-малко грим, отколкото приятелките си — просто малко руж, туш за мигли и парфюма, който винаги употребяваше.

Кларис отвори щанда в момента, когато Кент донесе топлите сандвичи и разгъна надписа „Топлите сандвичи на О’Тул. Хам-Хум!“

Продаде първия сандвич в дванадесет и половина и след това имаше много други клиенти. Докато обслужваше двама младежи в джинси и бели ризи, видя как покрай нея премина черен линкълн. Това беше Грейди.