Сара Оруиг
Горещи страсти (1)

Първа глава

Няма да погледна! — каза си Кларис, завивайки зад ъгъла на авеню „Апачи“, хвърляйки поглед надолу по широката улица. Коли я задминаваха в съседното платно, профучавайки в обратна посока. В чистото синьо небе на Оклахома Сити грееше ярко лятно слънце. Но животът на Кларис не беше толкова слънчев.

Тя скръцна със зъби, стисна челюсти, гледайки напред така напрегнато, че очите я засмъдяха.

Няма да погледна. Ще карам точно покрай това място и няма и поглед да хвърля! Никога! Мисли си за нещо друго! — каза си тя трескаво. Щеше да брои до десет на испански, което да й помогне да не мисли за това. От нея се изтръгна сподавен вик, представяйки си образно това. Това! Тя мразеше, ненавиждаше и се отвращаваше от това! И не можеше да не го погледне. То беше направило живота й нещастен, защото тя продължаваше да го гледа въпреки усилието й да не го прави.

Ох! — въздъхна отново дълбоко, приближавайки се до алеята, водеща към „Кингс Краун“, ресторанта, в който работеше. Завивайки по авеню „Апачи“, мисълта й се върна към предишния й живот. В старите добри времена, преди последните две седмици, настроението и щеше да се повиши и тя би се въодушевила и ентусиазирала при мисълта за „Кингс Краун“ — ресторанта, който принадлежеше на чичо Стентън и който временно беше даден за стопанисване на нея, както и на чичо Тео и на по-младия и брат Кент.

Но всичко това се бе променило. Душевното й спокойствие бе изчезнало. Тя бе станала сприхава, защото алеята покрай авеню „Апачи“ се бе изпълнила с шум и бъркотия.

Едно, две, три — тя щеше да гледа право напред.

Четири, пет, шест.

Наближавайки до алеята за „Кингс Краун“, тя намали скоростта. Нямаше да поглежда.

Седем, осем, девет, десет! Броенето й се ускори.

Думите й като че ли искаха да преодолеят една принудителна притегателна сила, подобна на гравитацията, на която никоя воля на света не можеше да устои.

С неумолимо привличани сетива тя се стегна за борба със силното желание, призовавайки цялата си мощ. Гледаше втренчено сивия бетон, без да мига, докато разбра, че е подминала алеята за ресторанта!

Погледна в огледалото на колата, натисна спирачки и даде заден ход. За щастие в този момент не идваха други коли. Почувства как топлина се разлива по лицето й в унисон с нарастващото раздразнение. Беше подминала своята алея! С периферното си зрение видя едно безцветно петно, което я накара да стисне гневно челюсти. Въпреки това то притегляше настойчиво вниманието й със силата на магнит.

Едно, две, три, шест, седем. По дяволите! — тя погледна.

Това беше там с цялото си величие — Гардероба. Широк гол гръден кош, с кожа, загоряла като тиково дърво, и перфектна мускулатура под късите тъмни косми. Гардероба привличаше вниманието й, както Слънцето привлича Земята. Как й се искаше да не го забелязва изобщо, както и неговия собственик и гадния му бизнес. Но всеки път, когато минаваше, тя не можеше да не го погледне. Погледът й се плъзна нагоре и гневът й се усили неимоверно, като забеляза подигравателната му усмивка!

Широкото му мексиканско сомбреро беше килнато назад, разноцветните му ресни се полюляваха при всяко движение на главата. Гърдите му бяха вулгарно разголени, тънките бедра бяха покрити с отрязани къси дънки. Той й се надсмиваше, че беше подминала входната алея! До него беше отвратителният щанд за топли сандвичи — миниатюрният кичозен щанд, който накърняваше достойнството и класата на „Кингс Краун“. И накрая усещането за кич се допълваше от гигантския полюшващ се транспарант, на който се четеше: „Топлите сандвичи на О’Тул. Хам-Хум!“.

Надписът бе наклонен под ъгъл, а хартиеният транспарант бе опънат между два пръта. Собственикът му го прибираше всяка нощ и го опъваше отново сутрин.

Той й махна — тя не. Повдигна брадичка, кимна му хладно и се понесе бързо по алеята.

Тя хвърли един поглед към дъбовете отдясно. Грейди О’Тул владееше триъгълен парцел земя до тази, която принадлежеше на чичо Стентън. Това беше земята на Грейди, разделена на бизнесзони. Той беше разчистил достатъчно място отпред, за да могат няколко коли да се отбият и паркират и да поръчат топли сандвичи под сянката на висок, широко разклонен дъб.

Докато следваше извиващата се чакълеста алея, Кларис почувства, че напрежението я напуска, но не и раздразнението й. То имаше два аспекта: първо, тя беше вбесена от факта, че от всички парцели земя в града Грейди О’Тул имаше нахалството да установи невзрачния си бизнес до нещо толкова достойно и красиво като ресторанта „Кингс Краун“, И второ, тя би желала с цялото си същество да може да кара покрай Грейди О’Тул, без да бъде принудена да гледа тялото му.

Погледът й се плъзна по наклонената морава, простираща се до шармантния ресторант в стил Кейп Код, и тя започна полека да се успокоява. Източната страна на чичо Стентъновата собственост граничеше със земята на О’Тул, но на север и запад се простираше градският парк. Точно на запад от ресторанта имаше малко езеро с грациозни лебеди, гледка, която допреди две седмици винаги успокояваше нервите й.

Чичо Тео беше говорил с Грейди О’Тул и беше изчерпал всички възможности за доброволно преместване на количката му за сандвичи. Сега чичо Стентън търсеше вратичка в закона, за да се отърве от О’Тул. В действителност тя тайно се бе съгласила с преценката на чичо Стентън, че чичо Тео не е човек, способен да изгони някого. Чичо Тео притежаваше толкова нападателност, колкото едно агне.

Тя се загледа в езерото, молейки се чичо Тео, чичо Стентън и адвокатът да намерят някакъв начин да преместят количката за сандвичи на друго място.

Чакълестата алея се разделяше на две. Единият клон отиваше, пред покрития вход на ресторанта, а другият заобикаляше сградата отзад, където се разширяваше в паркова зона за служещите. Кларис спря под сянката на високия чинар, до големия син контейнер за отпадъци от ресторанта и се втурна вътре.

Денят бе започнал зле с притеснението, че е подминала входната алея и при гледката на подигравателното лице на Грейди О’Тул. Като отвори задната врата, нещата се влошиха още повече.

— Помощ! Помощ!

До нея достигнаха викове и тя разпозна гласа на брат си Кент. Тя се затича надолу по тесния коридор към кухнята и видя чичо Тео, идващ отсреща с преметната кърпа на рамо. Той й приличаше на застаряващ херувим със своите пълни розови бузи, големи сини очи и непокорни кестеняви къдрици, започнали леко да посивяват. Тя достигна първа до кухнята и се втурна вътре, намирайки брат си, увиснал на кръглия меден полилей. Русият му перчем падаше върху челото, почти закривайки сините му очи. Дългите му, обути в джинси крака се мятаха във въздуха и мускулите по тънките му ръце се бяха издули от усилието да се задържи на полилея. Върху пода лежеше стълба и Кларис я изправи бързо.

— Кент, Господи! Какво се случи?

Той обхвана с крака стълбата, изправи се и остана върху нея, докато Кларис я задържаше да не падне.

— Почиствах обръча на полилея и стълбата падна под мен — каза той.

— Боже Господи! — каза чичо Тео. — Внимавай! Чакай да хвана стълбата — той погледна Кларис. — Наистина изглеждаш добре днес в синята си рокля! Господин Викърс ще дойде на обяд и искам ти да го посрещнеш.

— Чичо Тео, не ме сватосвай! Няма нужда да ме представяш на нашите мъже клиенти — каза Кларис, усмихвайки се.

Сините му очи светнаха закачливо.

— Знам, че нямаш нужда от това, но мистър Викърс е хубав мъж.

Тя не можа да се удържи и се наведе да го целуне по бузата.

— Ти си сладур.

Той засия от удоволствие, казвайки:

— Говорих с мистър О’Тул тази сутрин. Може би ако ти, Кларис, говориш с него, ще го накараш да премести количката със сандвичи.

— Какво ти каза той?

— Каза, че ще си помисли малко.

— Ти ми предаде, че той ти е казал същото и вчера, и онзи ден.

— Струва ми се, че тъкмо затова би трябвало да обсъдиш нещата с него. Да опитаме да го притиснем малко по-силно.

Очите на чичо Тео, също така сини като нейните, я гледаха важно и сериозно. Тя имаше едно особено чувство, че той не й казва всичко.

— Не знам — каза тя. — Мисля да оставя мистър Грейди О’Тул на теб.

— Хм. Стентън се обади тази сутрин. Според него здравните инспектори ще дойдат на проверка тази седмица и трябва да изчистим всичко идеално. Аз работя в предната стая, а Кент почиства кухнята.

— Ще съм в кухнята да приготвя обяда.

Тя погледна големия стенен часовник, който висеше над блестящата, излъскана желязна мивка.

— Ще трябва да спра с почистването в десет, когато Куонг дойде и започне да готви.

Тя остави чантичката си в малката стаичка, която използваше за офис, до заключената с катинар стая, която беше офис на чичо Стентън. Времето летеше неусетно, докато бе на работа. Чичо Тео се суетеше зад бара, приготвяйки коктейли. Тя посрещаше и настаняваше клиентите, проверяваше дали в кухнята всичко е наред и наглеждаше сервитьорките, докато Кент отсервираше масите. Когато имаше време, Кларис също готвеше, стремейки се да следва нарежданията на главния готвач Куонг Н’гуен.

След обедния наплив те почистваха, докато Куонг приготвяше ястията за вечерните посетители. Чичо Тео и Кент работеха в широкия главен салон с маси, покрити с бели ленени покривки, по които имаше вази със свежи рози до сини свещи. В следобедните часове пристигнаха две нови картини. Докато стоеше по средата на залата, наблюдавайки как чичо Тео се готви да закачи една от картините, Кларис огледа обстановката наоколо. През двата широки прозореца отпред нахлуваше обилна слънчева светлина. Зелени растения провисваха от тавана и пълзяха върху парапета на прозорците, изпълвайки стаята със свежест. Стените бяха облицовани с ламперия и украсени с вкус с маслена живопис и антични часовници. Западната стена беше от стъкло и откриваше широка гледка към парка и езерото, както и към грациозните върби по брега. На изток имаше дълга тясна стая, която служеше за бар с малки маси и тапицирани столове.

Докато се наслаждаваше на новите картини, едната — морски пейзаж, а другата — петмачтова шхуна в морето, тя чу внезапен порой от виетнамска реч. Главният готвач беше мълчалив човек, който рядко се отпускаше да говори, но сега, за учудване, думите се лееха от устата му. И без превод Кларис разбра, че е станало нещо ужасно.

От кухнята дотърча Кент, разлюлявайки крилата на летящата врата зад себе си.

— Сестричке, ела да видиш! Не можем да помръднем задната врата.

— За какво говориш, Кент? Сутринта минах през тази врата и тя беше в пълен ред.

— Затрупана е с пръст.

Тя му отправи поглед, изпълнен с недоверие.

— Не, честна дума — каза той. — Там има пръст чак до покрива.

— Не може да бъде — каза Кларис. — Ще отида да видя.

Чичо Тео остави чука и се почеса замислено по главата, изчаквайки я да мине пред него.

Тя се втурна през кухнята към задния салон. Главният готвач Н’гуен й махна с ръка, минавайки покрай нея на път за кухнята. Тя не разбра какво й казва, чувайки го едва, тъй като вниманието й беше насочено към вратата в дъното на салона или към мястото, където доскоро бе имало врата. Тя стоеше отворена, а порталът бе пълен с пръст, която се разливаше през прага вътре в салона.

— Какво става, за Бога? — приближи се тя.

— Внимавай, сестричке. Вътре може да влезе още пръст и да те затрупа — думите му не бяха още заглъхнали, когато от вратата върху нея се изсипаха буци пръст. Тя се затича, когато забеляза човек на върха на купчината пръст. Видя кичури кестенява коса. Паднаха още буци пръст и тя с учудване се вгледа в едно прашно лице със синьо-зелени очи.

Проблеснаха бели зъби в усмивка, докато нова порция пръст се изсипа върху нея. И тази усмивка й беше позната. Тя принадлежеше на Гардероба. Ядът я облада отново със силата на ураганен вятър.

— Вие! Каква е цялата тази работа?

— Сестричке, по-добре се отдръпни — каза Кент някъде отзад.

Кларис едва чуваше поради бученето в ушите си. Тя цялата трепереше от ярост и този път се поддаде на подтика си да цапардоса с юмрук хилещото се лице на върха на купчината пръст.

— Гаден абориген…

Усмивката му стана по-широка, почти като блестяща червена пелерина пред нея. Тя направи крачка напред.

— Какви ги вършиш?

Изведнъж той извика предупредително и буци пръст започнаха да се изсипват през вратата. Тя изпищя и се обърна да избяга, но в този момент планина от пръст се изсипа върху нея и нещо твърдо, солидно и тежко я повали на пода. Въздухът й излезе от дробовете и тя видя ярки цветни звезди, след това тъмнина. Закашля се, замига, пое дълбоко въздух и нагълта мръсотия. Ужас я скова. Беше погребана под планина от пръст. Опита се да изпълзи назад и изведнъж разбра, че не беше погребана под мръсотия. Тя беше под Гардероба!

Почувства дългите му крака, преплетени с нейните, едрото му тяло, което я притискаше, топлината на гръдта му, тези същите голи гърди, които тя беше гледала всеки ден през последните две седмици. И сега се чувстваше смачкана под тях. Тя се заизвива отново, след това спря изведнъж. Пламна цялата от смущение и реши, че дори и да се задуши, ще остане да лежи неподвижно, без да върти повече задните си части под тежестта на това мъжко тяло. В следващия момент той се претърколи, изправи се и седна, повдигайки я нагоре.

— Добре ли сте? — попита, взирайки се в нея със своите големи зелени сластолюбиви очи, което я накара да забрави обстоятелствата и болката в ребрата и коленете си. Обаче вкусът на пръст в устата я накара да я почувства отново и Кларис се отдръпна от него, опитвайки се да стане.

— Ох! — изскимтя тя, залитайки от острата болка в левия си глезен.

Силни ръце я обвиха, когато той скочи на крака и я прихвана да не падне. Тя се озова само на сантиметри от голата му гръд. Никакви купчини от пръст не бяха в състояние да я откъснат от притегателната сила на тази широка гръд — бе прашна, леко покрита с пот, но мускулите по нея се очертаваха релефно във великолепна форма. Тя се поддаде и се наклони напред, за момента неспособна да се противопостави повече на желанието да се притисне към него, както не можеше да устои да не го погледне, когато караше колата.

— Да извикам ли лекар? — попита той.

Изглеждаше наистина загрижен, но Кларис си каза, че няма да му се размине от това. Въпреки великолепните му гърди, тя ще мисли само за планината от пръст.

— Иска ми се да извикам полиция! Погледнете какво направихте! — посочи тя купчината пръст.

— Съжалявам, но ще я преместя. И мога да обясня…

— Препречихте единствения ни заден изход! Ако пожарната охрана разбере това, може да ни затворят ресторанта.

— Не се опитвам да направя така, че да го затворят — каза той спокойно.

Изведнъж у нея се появи подозрение, че той започва да й се присмива. На бузата му потрепна мускул, а в очите му проблесна искрица, което само увеличи раздразнението й.

— По дяволите! — каза тя.

— Ей, ей! — провикна се Кент от портала на кухнята, а Грейди О’Тул присви устни.

— За колко време ще я махнете? — попита тя.

— Прехвърлям пръстта с лопата…

— С лопата? Ще ви е необходима цяла седмица да я преместите! Първо ми кажете как тази купчина попадна тук?

— Както бях започнал да казвам, купих един камион пръст, за да запълня дупката, в която стои количката за сандвичи. Когато вали, количката ми е във вода. Излязох по работа след обедния наплив…

— Ха, обеден наплив! — възкликна тя. — Двамата ви клиенти, които идват в дванадесет?

Той се изсмя:

— Да, може да са и двама. Както казвах, когато ме прекъснахте, тръгнах по работа и залепих бележка на количката за шофьора на камиона да изсипе пръстта отзад. Той сигурно погрешно е разбрал, че имам предвид зад ресторанта.

— Как може да е разбрал погрешно? — попита тя с присвити очи. — Никой не може да е толкова глупав, че да изсипе камион с пръст пред задната врата на ресторанта!

— Би трябвало да го попитате — каза той и протегна ръка. — Не сме се запознавали досега. Аз съм Грейди О’Тул.

Тя би се ръкувала по-скоро с нажежено желязо, отколкото с голямата му мръсна ръка, но беше твърде възпитана, за да откаже. Топли пръсти обхванаха нейните в здраво ръкостискане и тя погледна нагоре към две смеещи се очи, подканящи я да се присъедини към доброто му настроение. Цялото му лице беше изцапано с пръст, с изключение на устата. Пълната му долна устна и леко очертаната му горна устна излъчваха един друг вид покана. Присмехът в очите му се промени и веждите му се повдигнаха, придавайки въпросителен израз на лицето.

— Здравейте! — каза чичо Тео любезно.

Кларис подскочи, пускайки моментално ръката на Грейди О’Тул.

— Здравейте, сър. Съжалявам за пръстта. Това беше грешка, бях излязъл, когато са я докарали, и не мога да си представя защо са я изсипали пред вратата, но ще я изрина настрана колкото мога по-бързо.

Чичо Тео премигна, гледайки учудено.

— Ще я изринете? Не могат ли да се върнат с техния камион и да я натоварят?

— Не мога да ги докарам веднага. Ще остана тук, докато направя пътека през купчината пръст.

— Само пътека няма да е достатъчно — каза твърдо Кларис.

— Дай на човека време — отвърна чичо Тео. — Господин О’Тул, това е моят племенник — Кент Дженкинс. Това е Господин О’Тул, притежателят на количката за топли сандвичи.

Докато те си стискаха ръце, телефонът иззвъня и Кент излезе да отговори в кухнята.

Кларис се върна на въпроса, поставяйки ръце на кръста.

— Не може да прокарате само една пътека, трябва да изчистите пръстта до последната буца! Така не можем да затворим задната врата.

— Ще изкарам пръстта от салона. Ако не бяхте отворили вратата, тя нямаше да се изсипе вътре — каза той спокойно, засилвайки гнева й.

— Сестричке, чичо Стентън иска да говори с теб — каза Кент.

— Почакайте за минута — обърна се тя към Грейди и влезе в кухнята, пристъпвайки внимателно с наболяващия я ляв крак. Вдигна слушалката на телефона и сниши глас, но Грейди О’Тул беше само на няколко метра в хола и тя подозираше, че може лесно да я чуе.

— Кларис — каза рязко чичо Стентън и тя си представи намръщеното му лице с черни очи, вперени в телефона, и нервно потръпващи извити мустаци.

— Да, чичо — отговори тя, докато разтриваше глезена си. Вече я болеше по-малко.

— Искам да те видя в моята стая довечера в девет часа — каза той с нетърпящ възражение глас.

— По това време няма да ме пуснат в болницата. Това е след часовете за посещения.

— Глупости. Разбира се, че ще те пуснат. Ти си ми кръвна роднина и аз имам право да бъда посещаван от роднините си. Да си тук в девет, чу ли?

— Да, чичо — отговори тя с примирение, без да оспорва.

— Кент каза, че сте направили добър оборот на обяд.

— Да, чичо.

— Донеси ми касовите бележки.

— Да, чичо.

В слушалката се чу щракване и тя се върна в хола. Чичо Тео се запъти към салона на ресторанта. Покрай нея премина Кент, който отиваше да работи в кухнята.

Грейди О’Тул наблюдаваше планината от пръст, но сведе поглед, виждайки я до себе си.

— Как е кракът ви?

— По-добре е. Ще се оправи.

— Съжалявам, че това се случи.

— Не смятам, че наистина съжалявате — отвърна хладно тя. — Не мога да си представя как може да стане такова объркване с цял камион, пълен с пръст! Мисля, че сте го направили нарочно!

— Наистина ли?

Ядът й започна да я завладява отново, виждайки искрящите му от присмех очи.

— Защо мислите, че ще изсипя цял камион пръст пред задната ви врата? — запита я той.

— За да провалите бизнеса ни. За да си отмъстите, защото се опитваме да се отървем от вас. Откъде да знам каква извратена мисъл може да хрумне на един продавач на сандвичи? Всеки грамаден здрав мъж, мотаещ се наоколо полугол с количка за сандвичи, за мен има странно поведение.

Той присви устни, изучавайки я. Това я притесни.

— Полугол? Притесняват ли ви голите ми гърди?

Изведнъж й се прииска да не беше отваряла въпрос за това.

— По-добре започнете да изривате пръстта.

— Е, добре, проклет да съм! Моите гърди наистина ви притесняват. Затова ли подминахте входната алея с колата си тази сутрин?

— Вървете по дяволите! — възкликна тя, чувствайки как бузите й пламват и наблюдавайки с омраза голямата му флегматична усмивка, разляла се върху противното му лице. — Не, мисълта ми беше заета с бизнес.

— Разбира се! Не сте женена, нали, Кларис?

— Това въобще не ви влиза в работата!

— Моля, моля, нещата започват да изглеждат по-ясни.

— За вас може да изглеждат по-ясни, но за мен не! Имаме трима служители, които идват на работа в четири часа, друг един в пет, двама, които свършват в седем — и сега всички трябва да влизат и излизат през предната врата. Не ми харесва, че ще трябва да минават през ресторанта, където хората искат да вечерят спокойно.

— Съжалявам, но не могат ли вашите служители да преминат тихо до кухнята или те пеят и танцуват по пътя си?

— Това всичко ви изглежда майтап, нали?

Той се наклони близко до нея, слагайки ръце на кръста си. Тя искаше да отстъпи, но зад нея имаше стена от пръст.

— Госпожице Дженкинс, вие сте се навили по-здраво от кукла играчка на Коледа сутринта — каза провлачено той.

— Не правете това! — каза тя, останала без дъх и със силно биещо сърце.

Изведнъж той премигна и върху лицето му се появи неразбираемо за нея изражение. Напрежението между тях спадна и той отстъпи назад, отпускайки ръце.

Тя знаеше, че той се готвеше да я целуне и бе се спрял, когато тя го предупреди да не го прави. Очите му заблестяха отново.

— Да не правя какво? — попита той.

— Това, което се канехте да направите — отвърна тя с възможно най-голямо достойнство и с едно особено вътрешно чувство, което дори не искаше да се опита да разгадае сама.

— Канех се да ви целуна и вие го знаете! — каза той, усмихвайки се.

— Защо не се хванете отново да ринете?

— Това е по-забавно — отговори той в най-добро разположение на духа, което въобще не уталожи надигналия се у нея гняв.

— Сигурна съм, че е така! Вие не обичате да работите, нали, господин О’Тул?

Той се изсмя и сви рамене.

— Бих казал, че да говориш със симпатична дама е по-добре, отколкото да изриваш пръст!

— Но тази пръст трябва да се премести!

— Да, мадам. Веднага се хващам на работа. И не я изсипах тук, за да ви създам трудности. Не съм във война със съседите си.

Той пристъпи и на нея й се прииска да отстъпи, докато все още имаше възможност. Отново бе блокирана от стените, пръстта и господин Грейди О’Тул.

— Имате брат, сигурно сте го виждали гол до кръста.

Никога не бе познавала човек, който да въздейства върху настроението й така, както Грейди. Гневът я завладя.

— Не се надувайте толкова. Гърдите ви не са нещо кой знае какво — каза тя.

— Така ли? — каза той. — Защо тогава избягвате да ме гледате и по-точно голата половина от мен?

— Не го правя! — тросна се тя, задържайки за дълго поглед върху гърдите му.

Тя разбра твърде късно, че беше допуснала основна грешка, опитвайки се да се отнася хладнокръвно към Грейди О’Тул. Не можеше да погледне гърдите му и да остане безучастна. Устата й пресъхна, гърдите й се стегнаха, бузите й пламнаха. И за момент тя се зачуди какво би почувствала, ако прокараше пръсти по стегнатото горещо тяло, ако се притиснеше към твърдите му мускули…

— Възползвайте се, времето е ваше — каза той провлачено и дълбоко, с най-чувствената интонация на гласа, която тя някога бе чувала. Краката й се подкосиха, главата й се завъртя и тя до болка пожела да го докосне. Премигвайки, се опита да си припомни къде се намира и кой е Гардероба.

Пое дълбоко въздух и погледна нагоре, за да види усмивката му. Зашеметена, тя се усмихна в отговор, след което си припомни какво правеше.

— Ако се захванете с работата си, и аз ще мога да се захвана с моята — каза тя.

— Това тук е по-забавно — отвърна меко той.

— Господин О…

— Хайде, Кларис, наричайте ме Грейди. Не Господин О’Тул. Приятелите не трябва да са толкова официални.

— Не сме прия…

— Ще бъдем — отговори той и пулсът й заби отново в галоп. — Сега започвам да изривам пръстта. Можете да се любувате на гърдите ми колкото искате — каза мъжът тържествено.

Накипялата й ярост я разтърси отново, но тя се овладя и даже успя да се усмихне. Последното нещо, което би искала да направи, бе да позволи на Грейди О’Тул да разбере, че не е безразлична към него.

— Благодаря, Грейди — каза и се плъзна плавно покрай него към кухнята, забравяйки напълно за болката в глезена.

Грейди О’Тул се обърна, наблюдавайки как синята пола на Кларис се увива около краката й. Съдейки по начина, по който тя бе прилепнала, краката й бяха дълги и добре оформени. Стига си флиртувал с нея — каза си той. Точно сега нямаше време да усложнява живота си с жена. И освен това жена като Кларис не беше неговият тип. Тя бе старомодна като Дядо Коледа и с прекалено сковани обноски. Но тя имаше най-големите сини очи и най-гладката кожа, а също и походка, която го караше да се спира и да я гледа в захлас.

Грейди, твърде много работиш — каза си той, катерейки се върху купчината пръст, за да вземе лопатата. Трябваше да се съгласи с Кларис, че никой с достатъчно разсъдък не би изсипал пръстта пред входа на ресторанта.

Той започна мрачно да изрива пръстта, а образът на Кларис, говореща с неудобство за гърдите му, се върна в съзнанието му. Той се засмя под мустак. Добре, тя е старомодна. Походката й обаче не беше, казваше му вътрешното гласче на неговото влечение и той заработи по-бързо. Забрави я — каза на себе си. — Този тип жена ще ти донесе само неприятности. Виж я ти — още не го познава и вече иска да го облече в риза. Като си помисли само човек…

Той хвърли настрани една лопата черна пръст и спря, осъзнавайки, че няма за кого да мисли. След скъсването му с Пеги не бе имало никоя друга, освен случайни връзки. Твърде много бе зает с живота си.

— Господин О’Тул, бихте ли продължили да ринете?

Той се обърна и видя Кларис, която стоеше намръщена на входа.

— Добре, добре — отвърна с престорена веселост.

Той изхвърляше пръстта, но вместо черните буци, виждаше полуотворените й устни, синята вена на гърлото й, която пулсираше лудо, трепкането на миглите й. Тя бе поискала да я целуне. И той почти бе го направил, преди да осъзнае колко лекомислена би била една такава постъпка. Жени като Кларис Дженкинс бяха истинско изпитание.

Да вземем него например. Не бе способен да върши нещо така просто — да изхвърля пръстта, докато мисли за нея. Той скръцна със зъби и заработи трескаво, чувствайки пот да избива по ръцете и челото му. Надвечер спря, изми се и отиде да продава сандвичи в продължение на два часа. Лъскави коли профучаваха надолу по алеята към входа на „Кингс Краун“, където пиколо отваряше вратите на клиентите и паркираше колите.

Най-накрая Грейди затвори щанда си за сандвичи и се върна да изрива пръст. Докато слънцето залязваше бавно, той продължи да работи, изсипвайки пръстта накуп върху червената оклахомска глина в предната част на своето място, постепенно изчиствайки пътека до вратата на „Кингс Краун“ и снишавайки купчините пръст от двете страни. Утре щеше да накара доставчиците да довършат работата. Падна нощ, но светлините около ресторанта осветяваха паркинга и алеята, така че лесно се виждаше.

Докато превозваше пръстта надолу по алеята и се връщаше обратно с празната количка, той наблюдаваше как Кларис се движи в ресторанта, настанява клиенти, ръководи и помага в кухнята. Той се опита да мисли само за пръстта, а не за очите й, но усети, че губи битката. Заболяха го раменете и гърбът. Той издърпа празната количка от алеята и я бутна встрани, чудейки се как толкова бързо се бе превърнал от президент на своята собствена фирма за петролни сондажи в продавач на топли сандвичи, прехвърлящ купчина пръст.

Реши, че няколко неща са му необходими незабавно: вечеря, тъй като стомахът му протестираше, баня, защото беше покрит с мръсотия, и среща с красива, възбуждаща, изтънчена жена, която го намира за чаровен, защото му бе нужно да забрави Кларис Дженкинс. Той се нуждаеше от среща с някого, който няма да го счита за някакъв си дребен продавач на сандвичи.

Заключи количката за сандвичи и я премести навътре в мястото си, привързвайки я с верига към едно дърво. За момент се загледа в нея, мислейки за своя братовчед Барт и фирмата на О’Тул за сондажи. Хвърли поглед към „Кингс Краун“ и сви рамене, преди да се запъти към своя черен линкълн. Качи се в него, наслаждавайки се на комфорта на голямата кола. Там, откъдето минаваше през последните две седмици, нямаше път, а само отъпкана пътека. В този момент задната врата на „Кингс Краун“ се отвори и жълта светлина се разля върху купчините пръст. На входа се очерта фигурата на Кларис и пулсът му отново подскочи нагоре — скок, който го накара да свие решително устни и да си припомни за намерението си да се срещне с някоя хубавица тази вечер. Мадлен, Патси, Рита? Той обмисляше възможностите, докато двигателят работеше на свободен ход. Видя как Кларис Дженкинс мина през паркинга, за да отиде до своя малък разбит червен форд. Забеляза, че леко накуцва с наранения си глезен и си припомни усещането от изпънатото под него нежно тяло, от въртенето на дупето й. Тя запали колата си, зави по алеята и изчезна надолу по улицата.

 

 

Кларис зави на изток, насочвайки се към болницата, където чичо Стентън се възстановяваше от операция на крака. Тя го завари, подпрял се в леглото, да преглежда едно ресторантско списание. Кестенявата му коса беше разрошена, а очилата му се бяха свлекли на носа. Когато тя влезе, той вдигна очи от списанието.

— Добър вечер, чичо Стентън.

— Доста късно е вече. Направо от работа ли идваш?

— Да, чичо — каза тя, сядайки на кафяв пластмасов стол и кръстосвайки крака. — Как се чувстваш?

— Поносимо. Как върви бизнесът?

— Ето квитанциите с приходите. Имахме много клиенти тази вечер.

— Хм, каква е тази работа с пръстта в салона, за която чух?

Кларис се намръщи, учудвайки се как е научил толкова бързо.

— Вината е на господин О’Тул, който държи щанда за сандвичи. Поръчал пръст, а пък доставчикът помислил, че е за нас.

— Ама че място е намерил да изсипе пръстта! Сега това, което искам да свършиш утре, Кларис, е да направиш предложение на О’Тул. Искам да се махне от моя ресторант! Ето списък на три малки парцела земя — по-големи от този, който той има, и със също толкова добро разположение. Ако пожелае да се премести, ще му продам всеки един, който поиска, ще купя неговата земя за същата сума и ще му дам 1000 долара премия. За човек с количка за сандвичи 1000 долара трябва да са голям стимул.

— Ти не познаваш този човек — каза Кларис, искайки й се и тя да не го познаваше.

— По какво се различава от другите хора? — запита чичо Стентън, мобилизирайки цялото си внимание.

— Отегчителен е. Малко е трудно да се обясни.

Не й се говореше за реакцията, която бе имала към Гардероба.

— Бабини деветини. Трябва да има нещо по-специфично.

Тя се обърка, напрягайки ума си да изрази що за дилема беше О’Тул.

— Той е един от тези хора, които могат да спрат по средата на една магистрала и да задръстят цялото движение наоколо. Просто около него винаги става нещо, като например това, че засипа задната ни врата с пръст. Не той е направил това, не е знаел, но косвено той е виновен. Защо просто не го почакаш да се разори и да се захване с друга работа?

Почти виждаше как трескаво работи мозъкът на чичо Стентън. Поизчака, защото знаеше, че той ще й се скара, ако се опиташе да прекъсне мислите му.

— Дявол да го вземе, не искам да го чакам — каза най-накрая той. — Количката за сандвичи, разположена пред нашия вход, разваля добрия вид на ресторанта. Ще трябва да обезщетим този човек, а при този бизнес със сандвичи цената няма да е много висока. Виж какво, Кларис, предложи му 2000 долара, за да се премести на друго място.

— Ще кажа на чичо Тео, а той…

— Не! — избухна чичо Стентън. — Най-деловият човек, който работи в „Кингс Краун“, си ти. Ти ще му направиш предложението.

— Благодаря…

— Нека това не те ласкае! Ако не ме боляха толкова пръстите на краката… — той я погледна втренчено с присвитите си тъмни очи. — Искам да направиш предложението на О’Тул още утре. Искам да махне тая проклета количка за сандвичи от моя ресторант. Имам един от най-елегантните ресторанти в града, разположен на най-хубавото място. Нямам никакво намерение да го оставя да бъде загрозяван от количката на някакъв си дребен продавач на сандвичи. Може да си придава сандвичите някъде другаде. И точно ти ще се погрижиш за това.

— Ще направя всичко възможно.

— Кажи му, че ако не махне тази купчина пръст утре до десет часа сутринта…

— Няма да мога да го видя утре до десет сутринта — прекъсна го тя.

— Значи отиваш на работа чак в десет?

— Напротив! Но понякога господин О’Тул не отива до това време на работа. Сандвичите не се търсят много за закуска.

— Кажи му, че пръстта трябва да е изчезнала до обяд или ще го съдим. Бог ми е свидетел, че ще го направя.

— Да, чичо — отвърна Кларис мрачно. Не искаше да си има работа с Грейди О’Тул.

За свое облекчение тя установи, че рано на следващата сутрин беше дошъл един товарен камион. Купчината пръст бе преместена на мястото на Грейди. По време на работа, подготвяйки ресторанта за обяд, Кларис се чувстваше необичайно непохватна, изпускаше различни неща и се блъскаше в масите, поглеждайки постоянно към вратата. Накрая забеляза познатата черна кола, която влезе в паркинга и спря под едно дърво.

Грейди излезе от колата и слънцето огря широкия, му загорял гръб. Мускулите по гърба му заиграха, когато той се наведе, за да вземе нещо от колата. Избелелите му отрязани джинси очертаваха стройните му бедра и дългите крака със стегнати мускули. Когато той се обърна с лице, Кларис усети, че устата й пресъхва и не може да се въздържи да не плъзне поглед бавно по късите му панталони и след това отново да се загледа в Гардероба. Не искаше да се разправя с Грейди и за момент се поколеба дали да изпълни нареждането на чичо Стентън. Загледа се в Грейди, който откачи подвижната количка за сандвичи и я придърпа до бордюра.

Като придаде решителен вид на лицето си, но с чувството, че се кани да влезе в леговището на лъва, тя каза на Кент, че ще отиде при Грейди О’Тул.

Първо мина през офиса, за да вземе документа, подготвен от чичо Стентън с описание на имуществото, което той искаше да продаде на Грейди. След това се отби в тоалетната, за да се погледне в голямото огледало. Оклахома Сити се пържеше в непоносима жега. Въпреки че в „Кингс Краун“ бе хладно, в кухнята беше горещо и затова тя бе облечена колкото е възможно по-леко — в розова лятна рокля с тънки презрамки през раменете.

След като приглади косата си, която беше прибрана на кок, тя се запъти към количката за сандвичи.