Жаклин Рединг
Изкушенията на съдбата (9)

9

Мара спря пред затворената врата на спалнята на Сейнт Обин и бавно натисна дръжката. Тя щракна само веднъж, но този звук й се стори оглушителен в застиналата тишина на западното крило. Пламъчето на свещта, която държеше, затрептя, когато тя бавно и внимателно отвори вратата. Вътре не се чуваше никакъв звук, нищо не помръдваше, единствената светлина идваше от едва тлеещия огън в камината в дъното на стаята. Гаснещите пламъчета хвърляха странни оранжеви отблясъци върху тъмната ламперия, сенки играеха върху сложните мотиви на фландърския килим и излъскания под наоколо.

Мара направи само една крачка напред и тихо затвори вратата след себе си. Ръцете й трепереха. Духна свещта, остави я на една маса и продължи напред.

За разлика от изящната мебелировка от тиково дърво и махагон в нейната стая, тук мебелите бяха солидни, орехови, тъмни и съобразени с ръста на господаря. Всичко в тази стая бе изработено в по-големи размери, от мраморната камина, в която с лекота можеха да се съберат седмина изправени мъже, до мекото кресло пред нея, чиито странични облегалки представляваха изрязани от дърво лъвски глави.

Докато се придвижваше бавно напред, Мара забеляза, че ботушите на Сейнт Обин лежат под една пейка, а ризата и бричът му бяха пуснати до тях. Една чаша, наполовина пълна с бренди, бе поставена на малката масичка до умивалника. В другия край на стаята се виждаше високо легло с балдахин, в което той спеше. Мара тихо се приближи с босите си крака.

Върху масивните колони на леглото бяха изрязани същите лъвски глави, които украсяваха креслото пред камината, а в долната си част имаха формата на лъвски лапи. Брокатените драперии в яркосиньо и златисто бяха разтворени, красивите им мотиви меко проблясваха в гаснещата светлина на огъня. Тя дочу тежкото дишане на Сейнт Обин, бавно и равномерно в съня. Когато стигна до леглото, спря и впери поглед в него.

Той лежеше по гръб, едната му ръка бе отпусната на възглавницата до главата му. Спеше дълбоко и навярно сънуваше нещо неприятно, защото лицето му изглеждаше ядосано в сумрачната светлина. Гърдите му бяха голи и мускулести, обрасли с гъсти тъмни косъмчета, които образуваха тясна ивица върху плоския му корем, губеща се под чаршафа. Той бе омотан около дългите му крака и ясно се виждаше извивката на голото му и мускулесто бедро, чиято тъмна кожа се открояваше на фона на белия чаршаф.

Той беше гол.

При тази мисъл сърцето на Мара се разтуптя. Време е, помисли си тя. Знаеше какво трябва да направи. Приближи се още повече и колебливо застана до леглото, вперила очи в лицето на мъжа.

Гневната му гримаса бе изчезнала, лицето му изглеждаше по-нежно и по-спокойно. Косата му сега й се стори по-тъмна, зърна и една малка трапчинка на брадичката му и се запита защо не я е забелязала по-рано. Преди да се усети, тя посегна и отметна една тъмна къдрица от челото му.

Едва не извика, когато той отвори очи и пръстите му стиснаха китката й.

Мара не помръдна, не можеше да помръдне, сърцето й яростно биеше. Не знаеше какво да прави. Стоеше неподвижно като онези каменни лъвове, които пазеха входа на Кулхейвън, и не смееше да гъкне. Сейнт Обин не продума, просто я гледаше втренчено и все по-силно стискаше китката й. Както си личеше, много лесно можеше да счупи ръката й. А трябваше да е упоен. Сайма й беше казала, че отварата ще притъпи сетивата му, всички, освен онези, които управляваха желанията му. Но ето че очите му бяха широко отворени и се взираха в нея така, като че ли я беше разпознал.

Тя не се опита да се измъкне от ръцете му. Нещо в този далечен, унесен поглед й подсказа, че той всъщност не я вижда. Той виждаше някоя друга жена, някоя от сънищата си навярно. Мара бавно помръдна другата си ръка и отметна всичката коса от челото му. Тогава той я обхвана през кръста и я привлече към себе си. Накара я да легне върху голата му гръд, а сплетената й коса падна на рамото му.

Гърдите й се притискаха към неговите и тя усещаше топлината му през тънката материя на нощницата си. Тази близост бе странно вълнуваща за нея. Мара подпря ръце на раменете му, за да й е по-удобно. Усещаше мощното биене на сърцето му, кожата му бе гореща под дланите й. Ръката му обхвана задните й части, нежно я притисна и я накара цялата да потръпне.

Беше едновременно изплашена и любопитна, тъй като тази интимна поза бе непозната за нея. Как е възможно да се чувствам така? — питаше се тя. Този мъж беше неин враг. Той и подобните му бяха отговорни за смъртта на нейните близки. И той бе не по-малко отговорен от другите за разрушаването и ограбването на нейния дом. Как можеше да лежи така върху него и да му позволява да я докосва по този начин?

Не, аз не лежа в неговото легло, каза си тя. Това беше Арабела. Тя беше Арабела. И ако успееше да се справи тази нощ, щеше да стане негова съпруга.

Но някак си не можеше да си представи Арабела, тази сдържана пуританка, да лежи върху гърдите на гол мъж само по тънка нощница.

Мара си наложи да търпи. Каза си твърдо, че може да направи необходимото. Трябваше да го направи, ако искаше някога да осъществи мечтата си и да си върне Кулхейвън.

Колебливо наведе глава и допря устни до неговите. Никога не беше целувала мъж и устните му й се сториха топли и меки, съвсем не беше неприятно. Тя затвори очи и се опита да се отпусне. Отначало не забеляза, че устните му се раздвижват под нейните. Едва когато езикът му погали долната й устна, тя разбра, че той я желае.

Мара се понамести, леко разтвори устни и езикът му проникна навътре, а едната му ръка обхвана врата й. Непознатото усещане я накара да се дръпне инстинктивно, но тя си наложи да се отпусне, страхувайки се да не развали всичко. Дъхът му миришеше на бренди и докосването на устните му съвсем не й беше неприятно, макар че такова нещо й се случваше за първи път. Когато езикът му се прилепи към нейния, по цялото й тяло пробягнаха странни тръпки. Запиша учестено и колебливо отвърна на целувката му.

Ръцете на Сейнт Обин се преместиха надолу към кръста й, като бавно я галеха, той я повдигна леко, завъртя я и се настани върху нея. Главата й потъна във възглавницата, той я притискаше така здраво с цялата си тежест, че вече нямаше връщане назад. Беше толкова едър, толкова силен, че дори да искаше, тя нямаше да може да се измъкне. Сливането им бе неизбежно. Мара се постара да отпусне напрегнатото си тяло, но сърцето й направо щеше да се пръсне. Погледна лицето му и се учуди на странния златист огън в очите му, съзнавайки внезапно, че това е огънят на страстта.

Сейнт Обин се подпря на лакти и се надвеси над нея, пръстите му леко докоснаха слепоочието й. Той отново приближи лицето си към нейното и Мара се приготви за следващата целувка. Този път устните му бяха твърди, настоятелни и когато той се отдръпна, Мара бе останала съвсем без дъх. Всяка частичка от тялото й сякаш крещеше да се махне оттук, ала всички нервни окончания по него бяха оживели и пламтяха.

Той повдигна глава и я погледна в светлината на огъня. Не продума. Пръстите му се спуснаха надолу към редицата от перлени копченца под яката на нощницата й. С невероятна бързина едрите му ръце ги разкопчаха едно по едно, докато стигнаха до последното копченце на корема й. Мара потръпна. Не смееше да помръдне. Гърдите й задъхано се повдигаха и спускаха, когато той отмахна меката материя и ги оголи.

Тя затвори очи, изплашена и унизена. Никой мъж не беше я виждал така и когато Сейнт Обин наведе глава и пое с устни нежното зърно на едната й гърда, тя бе така шокирана, че извика. Макар че й се искаше да се дръпне, по тялото й премина странна възбуда. Никога не бе усещала така цялото си тяло, сякаш всички нерви и сетива оживяха и заликуваха. Внезапно изпита силно желание за още и още, гърбът й се изви назад, тялото й се притисна към неговото, а ръцете му се плъзнаха под нея. Той я стискаше здраво и продължаваше да смуче зърното на гърдата й, тръпките преминаваха на вълни по цялото й тяло и беше останала без дъх, когато се отдръпна от нея.

Сейнт Обин застана на колене над нея и чаршафът падна от тялото му. Тя знаеше какво ще й направи сега, как ще проникне в нея и ще отнеме девствеността й и как от това ще я заболи. Страхуваше се, но в същото време не можеше да не изпитва любопитство.

Той вдигна нагоре нощницата и оголи бедрата и корема й. Грубите му ръце докоснаха кожата й и я накараха да потрепери. Мара стисна очи, устните му отново се впиха в нейните. Ръката му се спусна надолу и започна да я гали. Това предизвика такива силни и разтърсващи усещания у нея, че тя изстена. Никога по-рано не бе изпитвала подобно нещо. Беше едновременно прекрасно и страшно. Затвори очи, усещането стана по-силно, цялото й тяло се напрегна още повече. Не знаеше какво става, но й се искаше това никога да не свършва. Усещанията ставаха все по-силни и се натрупваха, имаше чувството, че ще умре от насладата.

Сейнт Обин отдръпна ръка и намести бедрата си между нейните. Сграбчи я в обятията си и опря глава на рамото й. Всяко мускулче по тялото й се напрегна в очакване той цял да потъне в нея и болката да стане непоносима. Нещо в нея искаше той да я вземе, да я обладае, да я изпълни цялата и това я плашеше повече от всичко.

Тогава изведнъж тялото му се отпусна и главата му падна на възглавницата й. Ръцете му повече не я докосваха, устните му не се впиваха в нейните. Всеки мускул по тялото му се отпусна, а само преди миг беше напрегнато и я притискаше здраво. После тя дочу равномерното му дишане и разбра, че е заспал.

Спеше. Тъкмо се канеше да отнеме девствеността й и ето че се стовари върху нея, упоен и безчувствен. Отварата на Сайма го беше приспала, преди да довърши акта. Мара не можеше да повярва, полежа така няколко минути, цялото й тяло пулсираше, усещанията бавно затихваха и тя се чувстваше странно неудовлетворена, взирайки се в кадифения балдахин на леглото.

Искаше й се да изругае шумно, но се страхуваше да помръдне, дори да диша. Беше объркана и изплашена от случилото се и от собствените си реакции. Не бе искала и не бе възнамерявала да изпитва каквото и да било, мисълта за собствените й реакции я ужасяваше. Бе пристъпила към всичко това, защото беше необходимо, защото го смяташе за свой дълг, заради Кулхейвън. Но сега разбираше, че когато пръстите му я галеха и тялото му се притискаше към нейното, всички мисли се бяха изпарили от главата й и за миг го бе пожелала.

— Мис? — тихо се обади Сайма от другия край на стаята. Мара се опита да се обърне към мястото, откъдето идваше гласът й, но рамото на Сейнт Обин й пречеше.

Сайма се приближи и спря до леглото. При вида на голото тяло на Сейнт Обин, проснато върху нейната господарка, очите й тревожно се разшириха.

— О, детето ми, добре ли сте? Нарани ли ви това животно?

— Не, Сайма, не ме е наранил. Нямаше тази възможност. Твоята отвара се оказа повече от ефикасна. Потънал е в забрава и сега вижда само сънищата си. — Опита се да помръдне, но не можа. — Все едно че кон се е стоварил върху мен. Когато спи, той сигурно тежи два пъти повече от обикновено. Трябва да ми помогнеш да го махна от себе си, защото сама май няма да мога.

С общи усилия двете успяха да претърколят Сейнт Обин в другия край на леглото. Той спеше така дълбоко, че дори не помръдна. Мара понечи да стане и очите на Сайма потъмняха при вида на разтворената й нощница и оголените й гърди.

— Успя ли да ви обладае?

— Не, всъщност заспа, преди да довърши акта. Е, струва ми се, че този път не успяхме.

Стори й се, че Сайма каза нещо, което прозвуча като „слава богу“, но не й обърна внимание.

— Какво ще правим? Не можем да докажем, че той е прелъстил Арабела… тоест мен. Сега как ще го накараме да се ожени за мен?

Сайма надникна навън през вратата, за да се убеди, че няма никой наблизо и направи знак на Мара да я последва.

— Навярно все още има възможност да спасим положението. Но трябва да побързаме. Имаме много работа, а ни остават само няколко часа до изгрев-слънце.

Адриан отвори очи, като се чудеше защо главата му тежи като олово. Ярките слънчеви лъчи, нахлуващи през разтворените прозорци, му причиняваха непоносимо главоболие.

По дяволите, къде беше Хънтингтън? И защо не бе дошъл да го събуди по-рано? Адриан затвори очи и простена. Устата му като че ли бе пълна с пясък, направо не можеше да преглътне. Главата го болеше, тялото го болеше, дори зъбите го боляха, щом само се помръднеше, и той вдигна едната си ръка, за да се предпази от проклетите слънчеви лъчи, а с другата опипа леглото до себе си, за да намери още една възглавница.

Но ръката му откри нещо съвсем друго.

Нечие тяло. Тяло, което лежеше до него, вдървено и напрегнато. О, боже мой! — простена Сейнт Обин. Снощи сигурно съм вкарал някоя камериерка в леглото си и сега ще трябва да се разправям с нея, а имам чувството, че ме е прегазило стадо коне. Нищо чудно, че Хънтингтън не бе дошъл да го събуди.

Тялото до него се размърда.

Мъчително бавно, като се стараеше да не помръдва пулсиращата си от болка глава, Адриан се обърна и отвори очи. Присви ги, за да вижда по-добре, а после ги затвори пред образа, който му се яви.

Не, това беше невъзможно.

Моля те, Боже, кажи ми, че не е вярно.

Той отново отвори очи, искаше му се всичко това да е само лош сън.

— Арабела? — едва успя да произнесе Сейнт Обин.

Тя го гледаше вторачено през тези проклети очила — дали не спеше с тях? — и не каза нищо, не отрече предположението му.

Адриан мигновено се събуди напълно.

— За бога, Арабела, какво правите в леглото ми? Къде е камериерът ми, дявол го взел? — Седна и разтърси глава, после притисна с ръка пулсиращото си слепоочие. — Не, не ми отговаряйте. Ясно ми е какво правите тук. Само ми се иска да си спомня как, по дяволите, сте се озовали в леглото ми.

За миг подпря главата си с ръце, като се надяваше да притъпи пулсиращата болка в нея и се опитваше да си спомни нещо от снощните събития. Нищо не можа да си спомни. Дори това как се е пъхнал в собственото си легло. Хвърли поглед към Арабела, надявайки се, че е изчезнала по някакъв начин.

Все още лежеше там и го гледаше вторачено, сякаш беше самият дявол. Не каза нищо. Широко отворените й очи не се откъсваха от голото му тяло. И носеше онази глупава бяла ленена шапчица, стоеше й малко накриво, но все пак беше на главата й.

— Не се страхувайте! — каза той и посегна да я докосне.

Тя се дръпна и притисна завивките до брадичката си.

— По дяволите, Арабела, няма да ви нараня. Искам само да съм сигурен, че сте добре.

Арабела не помръдна, когато той посегна и смъкна чаршафа от нея. Беше застинала от страх, цялото й тяло бе напрегнато. Погледът му се насочи надолу и откри причината за това.

По нощницата й имаше яркочервени кървави петна. Единият й ръкав бе скъсан на рамото, а дантелата около шията й се държеше само на един конец. Мили боже, нищо чудно, че го гледаше така, като че ли беше триглаво чудовище.

— Арабела, просто не знам как да ви обясня случилото се снощи, каквото и да е то. Не знам какво ми е станало. Дори не си спомням какво се е случило, но явно съм ви наранил и съм отнел девствеността ви като последното животно. Наистина съжалявам за това.

Мара продължаваше да го гледа втренчено, приличаше на изплашена сърна, застинала пред дулото на пушка.

— Не ме гледайте така. Кажете нещо. Каквото и да е. Кажете ми, че сте добре. Кажете ми, че ще ми простите. Кажете, че ще се омъжите за мен веднага щом успея да получа специално разрешение за брак.

Арабела примигна.

— Да се омъжа за вас?

Значи можеше да говори.

— Да, знам, че това е последното нещо, което ви се иска в този момент, но няма друг начин да поправим това… стореното от мен. Знам, че сте се надявали семейството ви да дойде, че сте очаквали някаква пищна сватба. Но се опасявам, че няма да можем да чакаме толкова дълго. Нали разбирате, много е възможно снощи да сте заченали дете и…

— Дете?

— Да, знам, че след онова, което ви сторих, вие бихте искали да потъна вдън земя, но опитайте се да разберете, Арабела, че снощи не бях на себе си. Сигурно съм пил прекалено много с Ролф и съм загубил всякакво чувство за благоприличие. Дори не знам как сте дошли тук снощи. Иска ми се да можех да си спомня.

— Вие ме доведохте тук.

— Аз съм ви довел тук? Какво направих? Разбих вратата на спалнята ви, метнах ви на рамото си като някакъв варварин и ви домъкнах тук?

— Не, не стана така. Аз бях в коридора, в източното крило, отивах в библиотеката, за да си намеря нещо за четене. Нали ми позволихте да чета книгите ви и като не можех да заспя, потърсих нещо за четене. Вие ме срещнахте на стълбите и ме помолихте да дойда с вас в спалнята ви. Казахте, че искате да ми покажете нещо — тя помълча, — нещо, което ще ми се види по-интересно от книгите.

При тези думи Адриан потръпна. Беше озлочестил невинната девойка и й бе казал, че това ще й се види интересно? Господи, той беше истински варварин, най-долното животно на света. Посегна към нея, за да я успокои, но тя рязко се дръпна.

— Арабела, не мога да ви обвинявам за онова, което изпитвате в момента. Знам, че сте изплашена и че точно сега имате право да ме мразите, но…

Вратата на неговата спалня изведнъж се разтвори и Ролф се втурна вътре.

— Ставай, Адриан. Арабела я няма и… — Млъкна, щом забеляза къде всъщност се намира Арабела. — О, предполагам, че знаеш къде…

— Къде е той? Казахте ли му, че моето момиченце го няма? Какво смята да направи?

Сайма влезе веднага след Ролф. И тя застина на място, щом зърна господарката си в леглото на Адриан. Ужасено притисна ръка към устните си.

— О, боже, помогни ни, моето детенце е озлочестено.

— Никой не е озлочестен — раздразнено каза Адриан. Изправи се. — Вместо да започнем с брачна церемония, започнахме с другото и това е всичко…

Сайма се беше вторачила в него, сякаш беше самият сатана, и не откъсваше очи от голото му тяло. Адриан погледна към приятеля си.

— Ролф, дай ми халата, ако обичаш.

Щом покри тялото си, той отново се обърна към прислужницата:

— Както вече казах, Арабела не е озлочестена.

В този миг Арабела се изправи в леглото и кървавите петна още по-ярко изпъкнаха върху скъсаната й нощница. Сайма ахна.

— Заведи господарката си в спалнята й и се погрижи да се изкъпе. Сигурно ще й помогнеш и ако й направиш малко от онзи чай от иглика на мисис Данбъри. Ако някой задава въпроси, кажи му, че Арабела не е добре. Веднага ще се заема да осигуря специално разрешително за брак, за да можем да се оженим.

— Ами какво…

Адриан се намеси, преди Сайма да успее да довърши думите си:

— Никой, освен нас четиримата няма да узнае за случилото се снощи тук, каквото и да е то. Просто ще кажем, че ние двамата с Арабела така сме се харесали, че нямаме търпение да се оженим. Всеки, който се опита да каже нещо друго, ще трябва да се разправя с мен. — После се обърна към Арабела, която мълчаливо бе изслушала всичките му нареждания. Каза с по-мек глас: — Опасявам се, че няма да има пищна сватба, както сте се надявали.

— При дадените обстоятелства това би било невъзможно и съвсем неподходящо, милорд.

Обиденият й тон засегна Адриан.

— Наистина съжалявам, Арабела. Взех да раздавам команди наляво и надясно, без дори да ви попитам дали сте съгласна. Не сте длъжна да се омъжите за мен. Знам, че в този момент мисълта за нашата бъдеща сватба ви се вижда отвратителна, но аз обещавам, че никога повече няма да ви нараня по този начин. Ако можете да намерите сили да ми повярвате, ще ви кажа, че нищо подобно не се е случвало тук преди. И никога повече няма да се случи. Просто не знам какво е станало с мен. Никога по-рано не съм насилвал жена. Знам, че сигурно ви е трудно да ми простите и че не ви се иска да ми станете съпруга. Но аз ще ви направя едно предложение, Арабела. Ако се омъжите за мен, ще станете господарка на замъка Кулхейвън и ще разполагате с пълна свобода и с всички възможности да управлявате имението.

Мара го погледна — стоеше пред нея толкова разкаян и засрамен, предлагаше й всичко, което бе искала през последните пет години — и можа само да си помисли колко виновна се чувства, задето го бе постигнала по този начин. Беше го измамила по най-грозния начин, беше го накарала да се смята за насилник, за негодник, да се съмнява в собствената си почтеност и тази мисъл правеше нейната победа напълно безсмислена.

Понечи да му откаже, прииска й се да напусне Кулхейвън и да забрави всичките си планове за отмъщение, но нещо дълбоко в душата й не й позволяваше да го направи — може би някаква скрита сила, която я тласкаше напред.

Вместо това тя пристъпи към него и протегна ръка.

— Ще се омъжа за вас, милорд.