Жаклин Рединг
Изкушенията на съдбата (7)

7

Само по халат, Адриан стоеше до прозореца на спалнята си и се взираше в нощното небе. Беше късно, часовникът, окачен на стената до него, тъкмо бе ударил три часа, но на него все още не му се спеше. Не че сега това имаше някакво значение. Оставаха му само два часа да поспи, след това неговият верен слуга Хънтингтън щеше да го събуди в зори, като го побутне леко и му предложи леген с гореща вода, за да се измие и избръсне. Трябваше вече да е заспал. Трябваше да се е сгушил в топлото и удобно легло и главата му да е пълна с приятни мисли за червенокоси горски нимфи, които плуват голи пред него. Но не беше така. Той беше буден, съвсем буден и нищо не можеше да направи, дявол го взел!

Последните три часа беше прекарал в мекото кресло пред камината, като четеше един съвършено скучен текст за чифтосването на лопатарите, които през дванайсети век за първи път били докарани в Ирландия от норманите. Дори това не можа да го накара да се унесе в дрямка. После беше опитал чая от лайка и мента на мисис Данбъри, но след като накрая изпи два чайника, все още стоеше тук буден и в главата му шеметно се въртяха объркани мисли.

И по-рано бе страдал от подобни пристъпи на безсъние, които понякога траеха месеци наред, но винаги си имаше причина за това. Последния път се случи след завръщането му от Дъблин, след онова, което бе преживял там. Но откакто бе дошъл в Кулхейвън, не бе имал проблеми със съня. Тъй като бе човек на реда, той винаги си лягаше в полунощ и ставаше точно в пет, без да се събужда междувременно. Но ето че сега стоеше тук буден. Питаше се каква ли е причината за това и не му се искаше да си признае, че то се дължи на присъствието на новата му гостенка.

Доколкото можеше да прецени по първите си впечатления, Арабела беше точно такава, каквато си я бе представял. Можеше да бъде хубавичка, дори красива, ако се бе отказала от прекалено строгата си прическа и тези досадни и смешни очила.

И от мрачното си облекло. Наистина не й отиваше. Винаги бе смятал, че жените предпочитат да се обличат с рокли в свежи цветове с дантели, панделки и ширитчета, но това, изглежда, не се отнасяше за Арабела. Не че имаше въобще някакво значение. Дори да беше едра като слон и да имаше мустачки над горната устна, той пак щеше да й предложи да се омъжи за него.

Нямаше друг избор.

След като носеше тези закопчани до шията рокли, тя сигурно щеше да потрепери от отвращение при вида на голо мъжко тяло. Неговото голо тяло. Нито една от жените, които бе имал през живота си, не бе показала и най-слаби признаци на отвращение. И представата да прекара останалата част от живота си с една жена, която насила го търпи в леглото си само защото така правят всички добри съпруги, го караше да очаква с повече от нежелание първата им брачна нощ. Чудеше се дали тя щеше да носи в леглото онази глупава бяла шапчица от лен. Толкова ясно си я представяше как седи на леглото, притиснала завивките до треперещата си брадичка, докато той, животното, голото животно, идва, за да претендира за съпружеските си права.

О, какъв по-лесен начин да убиеш страстното желание на един мъж? Ако съществуваше средство за премахване на половата възбуда, то той явно се канеше да се ожени за него.

Трябваше да получи рицарско звание като награда за онова, което се готвеше да стори. Беше чувал за мъже, които са пожертвали живота си за своята родина и за краля, и се питаше дали неговата женитба за мис Арабела Уентуърт нямаше да има същата стойност. Тогава Адриан дочу шум и се обърна точно когато камериерът му влезел стаята, като влачеше крака и триеше сънените си очи.

— Вие сте буден, милорд.

— Да, така изглежда, Хънтингтън.

Този човек, който имаше вид на кукумявка и бе прекалено мъдър за своите четирийсет и шест години, служеше на Адриан от деня, в който той бе наследил титлата лорд на петнайсетгодишна възраст. Навсякъде бе пътувал с Адриан, който винаги разчиташе на несравнимата му услужливост и на безпогрешните му съвети.

— Да ви донеса ли малко бренди, милорд?

Адриан се усмихна.

— Не, Хънтингтън, струва ми се, че няма да си лягам до края на нощта и брендито едва ли ще ми е от полза.

— Пак ли ви мъчи безсъние, милорд?

— Да. Мислех, че повече няма да ми се случи такова нещо, Хънтингтън. Измина почти една година, откакто…

— Предсватбени вълнения, нали, милорд?

Хънтингтън винаги умееше да се изразява много красноречиво и да сменя темата на разговора в най-подходящия момент.

— Ти вече видя мис Уентуърт, нали?

— Да, милорд.

— И какво е мнението ти за нея?

Хънтингтън помисли малко и отговори:

— Струва ми се, че тя ще се справя много добре със задълженията си на домакиня, милорд. Изглежда много подходяща за това.

Ако някой бе способен да открие ценни качества у всяко живо същество, това бе само Хънтингтън.

— Да не би да ми казваш по заобиколен начин да не се притеснявам, защото мис Уентуърт не е като майка ми и няма да си намери любовник?

Хънтингтън кимна утвърдително.

— Точно така, милорд.

— Винаги съм казвал, че ако някога се оженя, ще си взема жена, която не привлича вниманието на околните с красотата си, каквато беше майка ми. Красотата носи нещастие, нали съм прав, Хънтингтън?

— Напълно, милорд.

— Колкото е по-посредствена на вид, толкова по-добре.

— Да, милорд. Вие сте направили добър избор.

Адриан се обърна и отново впери поглед навън през прозореца, като се чудеше как въобще някога е могъл да повярва в такава безподобна глупост.

 

 

На следващата сутрин Мара се събуди късно, след като през цялата нощ се бе мятала в това огромно чуждо легло. Въпреки меките пухени завивки и люляковото ухание на възглавниците, главата й пулсираше от болка и тя се опитваше да забрави, че краткият й неспокоен сън бе отровен от кошмарния образ на един мъж със златисто — кафяви очи, който сякаш бе прозрял истинската й същност.

След като предишната нощ бе загубила цели два часа, за да убеди Сайма, че за нея Сейнт Обин е най-отвратителното животно на света, прислужницата й най-после бе отишла да си легне. През останалата част от нощта Мара се самобичуваше, задето бе могла изобщо да си помисли нещо друго. Сейнт Обин беше истинско животно и неговото нещастно минало в никакъв случай не можеше да му служи за оправдание, задето подкрепяше Протектората или живееше в чужд дом. Той беше неин враг и тя никога нямаше да си позволи да забрави това.

Когато заслиза надолу по стълбите, за да отиде в трапезарията на закуска, на най-долната площадка зърна иконома Питър Шипли, който побърза да я уведоми, че лорд Сейнт Обин още в зори е тръгнал с коня си на обиколка из имението. Бил помолил Шипли да й предаде неговите извинения и бил разрешил на Арабела да се разхожда свободно из замъка и околностите му, за да опознае новия си дом.

Бил й разрешил. Тези красноречиви думи допълнително развалиха настроението на Мара. Тя захапа препечената филийка, която току-що бе намазала обилно с ягодовото сладко на мисис Данбъри, като ужасно много й се искаше да можеше да каже на Негово всемогъщо височество какво точно мисли за великодушието му. Беше прекарала по-голямата част от живота си, изучавайки всяко кътче от този древен замък и всяко дърво в близката гора, без да има нужда от ничие разрешение.

Особено пък от това на човека, който бе откраднал цялата собственост на семейството й.

Съзнанието, че вече не е така свободна, както в детството си, само я накара още по-решително да се заеме с осъществяването на своя план. Въобще не можеше да разбере защо й е хрумнало, че Сейнт Обин би могъл да съжалява за всичкото зло, сторено на ирландците и на нейното семейство. Трябва да е била истинска глупачка. Пълна идиотка. Ето че той си стоеше тук, живееше на чужда земя, възхищаваше се от откраднатите картини, които бяха принадлежали на семейството й от няколко поколения, докато хората, дето бяха обработвали земята и бяха превърнали Кулхейвън във великолепно имение, бяха оставени да умират в канавките и да се давят в собствената си кръв.

Тя отхапа от препечената филийка и замислено започна да дъвче, без дори да усеща вкуса на великолепното сладко, което мисис Данбъри така настоятелно й беше предложила. Това бе нейният дом. Сега майка й и баща й трябваше да закусват тук и да пият чай от бъзов цвят, обсъждайки пазарната цена на кулхейвънската вълна през тази година. Трябваше да говорят и за преденето на тази вълна, и за прибирането на реколтата от кулхейвънските полета, което предстоеше по-късно през есента. А не да са погребани в отделни, неотбелязани с нищо гробове на стотици мили един от друг.

Именно братята й Колин и Найл, и дори Оуън би трябвало да обикалят на коне имението и да се срещат със селяните. А не някакъв си англичанин, който се беше облагодетелствал от труда на други хора… и при това от откраднатия им труд.

Тя щеше да осъществи своя план докрай. Щеше да си възвърне Кулхейвън и да се разхожда из имението, когато и където си пожелае. Дори това да е последното нещо, което ще направи.

Мара хвърли бялата колосана салфетка върху чинията за закуска — прекрасна порцеланова чиния, украсена с герба на Сейнт Обин, представляващ лъв и гълъб, застанали един срещу друг върху щит, с преплетени маслинови клонки между тях. Тя стана и приглади гънките на друга от строгите рокли на Арабела, която бе облякла — тъмнокафява, с дебела кафява фуста, единствената й украса бе простата яка от бяла дантела, която падаше върху раменете.

Как само копнееше да облече рокля от смарагдовозелен атлаз със златиста дантела и фуста от най-меката небесносиня коприна! Искаше й се косата й да пада свободно по раменете и да бъде рижа, огнено рижа, каквато я беше наследила от ирландските си предци, а не тези ужасни траурно черни кичури, скрити под старомоминската бяла шапчица и така опънати назад на тила й, че слепоочията й пулсираха от болка.

Но докато се налагаше да играе ролята на Арабела, докато се налагаше да се прави на истинска пуританска госпожица, щеше да се облича така и да се държи с необходимата скромност и празноглаво покорство дори ако това щеше да я убие.

Изпаднала в това отвратително настроение, Мара беше благодарна, че Сейнт Обин го няма. Ако той стоеше сега пред нея с обичайния си арогантен вид, щеше да й е много трудно да потисне бурните си чувства. Трябваше да избяга от всичко това, да се върне към нещо близко и познато. Не можеше да понася това чуждо подобие на Кулхейвън с неговия английски стил и мебелировка. Имаше нужда да види истинския Кулхейвън с неговите дебели стени и всичко останало, онзи Кулхейвън, заради който беше изминала толкова път и възнамеряваше да се бори.

Тя нарочно закрачи самоуверено през величественото предверие с неговата излъскана дъбова ламперия, която меко сияеше на светлината на свещите, а слугите не откъсваха очи от нея. Без да бърза, застана пред резбования орехов шкаф, за да разгледа позлатения свещник, поставен върху него. С любопитство прокара ръка по разнищения ръб на един стар и прашен гоблен, окачен на стената, който вероятно беше откраднат от някое друго нещастно семейство, а после бързо зави по тъмния коридор, водещ към източното крило и най-старата част на Кулхейвън.

Новата част на замъка, която бе построена, след като той бе конфискуван от фамилията Диспенсър, в момента беше обитаема. Това беше по-скоро господарска къща, отколкото замък, със стени от червени тухли и бял хоросан и безброй комини върху полегатия покрив. Тук стаите бяха по-просторни, с високи прозорци с ромбовидни стъкла, през които свободно нахлуваше златистата слънчева светлина. Преди векове, когато беше построена старата част на замъка, слагането на подобни прозорци е било опасно поради многобройните вражески нападения. Доколкото си спомняше Мара, единствените прозорци в Кулхейвън от нейните детски години бяха разположени много нависоко, почти до покрива, и бяха малки и прекалено тесни, за да могат да пропускат много светлина.

Когато стигна до дебелата дъбова врата, водеща към по-старата част на замъка, към истинския Кулхейвън от нейното детство, Мара спря. Над нея в каменната стена бе издълбана латинската дума salvete, която означаваше „добре дошли“. Известният със своето гостоприемство рицар Рупърт де Кейлвън, който построил Кулхейвън, бе искал всички да бъдат добре дошли тук, независимо от причините за посещението си. Тя се усмихна, спомняйки си, че от другата страна на вратата е изписана латинската дума valete — сбогом.

Мара погали вратата, проследявайки всяка линия, всяка вдлъбнатинка по грубото дърво. Вратата бе покрита с белезите на отминалите векове, а каменните стени наоколо изглеждаха много по-тъмни и груби от гладката хоросанова мазилка на по-новия Кулхейвън. Все още се виждаха драскотините в дебелото дърво там, където братята й бяха отбелязвали ръста си на всеки свой рожден ден.

Спомни си, че навършвайки седем години, беше попитала баща си защо и нейният ръст не е отбелязан на вратата. Баща й бе взел големия меч, който висеше на стената в неговия кабинет, и бе изрязал една вдлъбнатинка в изящно резбованата полица над камината, защото според него тя трябвало да си има свое собствено място за отбелязване на ръста.

Мара си помисли, че тази врата води към нейното детство, че е устояла дълги векове на силни удари и изстрели. Това бе вратата, водеща към нейния живот. Тя бавно обхвана с пръсти тежкото желязно резе, макар да знаеше, че е заключено. За нейно удивление беше съвсем лесно да го повдигне. Бутна вратата, но тя заяде, тъй като не бе използвана от години, и трябваше здраво да натисне с рамо, за да я помръдне. Най-накрая тежко се отвори, застърга върху неравния каменен под и звукът отекна надалеч в празнотата зад нея.

Няколко забравени есенни листа се завъртяха в кръг около прага от вътрешната страна на вратата. Тя знаеше, че зад тази врата се съхраняват спомени за едно щастливо и безгрижно детство.

Но там също така витаеха спомени за преживени страхове, безпомощност и смърт.

Мара се запита дали би имала сили да се изправи пред тези спомени и колебливо пристъпи напред, като отмахна една увиснала пред нея паяжина.

Премина от другата страна, но това не я накара отново да изживее ужаса на случилото се някога. Вместо това усети, че е част от това място, изпита топлото и приятно чувство, че най-накрая си е дошла у дома.

В просторната и внушителна зала, която представляваше сърцевината на големия замък, всички се бяха хранили и се бяха събирали да чуят новините или да се забавляват, когато някоя пътуваща трупа се появеше изневиделица. Ярък сноп слънчева светлина нахлуваше през конусовидния отвор във високия таван, през който бе излизал пушекът от буйния огън в огромното огнище от времето на рицаря Рупърт де Кейлвън. Голямата мраморна камина отсреща бе построена преди по-малко от петдесет години от роднините на майка й и поради това някогашното централно огнище стоеше неизползвано.

Високо над главата й висеше огромен железен полилей, покрит с прах и паяжини, беше закачен на дебело въже и можеше да се повдига и спуска с помощта на макара, която работеше безупречно от деня на построяването на замъка. Сивите каменни стени бяха голи и по тях личаха следите от фламандските гоблени и пъстрите килимчета, с които някога ги бяха украсявали, за да се предпазят от зимния студ. От мебелите в тази огромна стая бе останало само едно трикрако столче, върху което се бе качвал кулхейвънският паж, за да наблюдава през една шпионка дали не идва някой. На стената до нея се виждаше накриво окачената позлатена рамка на огледало, от което бе останало само едно ъгълче.

Като огледа тази голяма и празна стая, изпълнена с толкова много спомени, Мара бе обзета от такава силна меланхолия, че цялата се разтрепери. Да върне времето назад, да изживее отново онези щастливи дни на детството, когато войната не бе нахлула в Ирландия, отново да има семейство. Затвореше ли очи, отново можеше да види тази зала такава, каквато бе някога, толкова величествена, толкова красива. Огромната излъскана маса пак стоеше на мястото си до огъня. От специалния подиум в дъното се лееше музика, изпълнявана от менестрелите. Отекваше смях. Огън пращеше в огнището. Пъстри гоблени висяха по стените… Гоблени.

Мара изведнъж си спомни защо е дошла — за да разбере дали най-важната реликва на семейство Диспенсър не бе оцеляла някъде тук.

Само веднъж бе виждала Кулхейвънския гоблен в детските си години, когато майка й го бе донесла да й го покаже, докато тя седеше в салона и се оплакваше, че трябва да се учи да бродира една възглавничка, направена от нея. Гобленът беше малък колкото една възглавница, но изглеждаше по-красив и от най-прекрасната картина, окачена в двореца Сейнт Джеймс, преди Протекторатът да нареди да оголят стените му. Майка й, й беше разказала, че гобленът е бил направен преди много години от една млада и красива девойка на име Грайне, дъщерята на Рупърт де Кейлвън. Рижата й коса била като огън, такава имали всички кулхейвънски жени, а гобленът бил предаван от поколение на поколение на поредната господарка на Кулхейвън.

Той беше великолепно творение, изработено от много редки и фини златни и сребърни нишки, и изобразяваше предстоящата женитба на девойката и нейния възлюблен воин. Прекрасният замък Кулхейвън се виждаше в дъното, златни лъчи струяха иззад величествените му стени. Когато светлината на огъня падаше под определен ъгъл върху гоблена, нишките искряха и блестяха и човек имаше чувството, че картината оживява.

Според легендата воинът бил убит в битка няколко дни преди определената дата за сватбата. Щом научила за трагичната смърт на своя рицар, девойката Грайне се хвърлила от Кървавата кула върху скалите долу. Разправяха, че едно бяло цвете изникнало там, където била паднала, бяло цвете с червени пръски, което не растяло никъде другаде в Ирландия и се казвало кръвта на Грайне.

Мара все още си спомняше как като дете бе стояла горе до назъбената стена на кулата и се бе взирала в онези големи канари в основата й, изпълнена с тъга заради съдбата на красивата девойка. От всички мрачни истории, свързани с Кървавата кула, Мара вярваше само на тази. А гобленът, избродиран от красивите ръце на девойката, бе единственото нещо, останало от нейния кратък живот.

Сега Мара стоеше пред входа към източния коридор, който водеше към спалните на семейството. Голямата черна паст сякаш заплашваше да я погълне. Свещниците по стените бяха празни, затова тя запали малката свещ, която носеше, и като я държеше под наклон, за да не се окапе с восък, прибра полите си с една ръка и тръгна напред.

Стъпките й тихо отекваха по каменния под, полата й изшумоляваше на всяка крачка. Напред в тъмнината някакво малко животинче бързо-бързо избяга, изплашено от светлината на свещта й. Вратите от двете страни на коридора бяха затворени и докато минаваше покрай тях, светлината от голямата зала зад гърба й ставаше все по-слаба, мракът започваше да я обгръща от всички страни. Но тя не се страхуваше. Как би могла да се страхува? Това беше нейният дом, това място й принадлежеше повече от всичко друго на света.

Мара спря в края на големия коридор и сърцето й заби учестено. Пред нея имаше още една затворена врата, през която някога бе минавала толкова често. Тя повдигна тежкото ръждясало резе. Вратата леко се отвори.

Влезе вътре, прозорецът над главата й бе счупен, някогашните кадифени завеси в яркосиньо сега изглеждаха оръфани и сивкаво — лилави. Една пойна птичка кацна на перваза на прозореца и изчурулика щастливо, а навън листата на големите дъбове тихо шумоляха от летния ветрец. Мара затвори очи пред разрухата, която цареше наоколо, и се опита да си представи това прекрасно място, каквото бе някога в миналото.

 

 

— Сайма, заведи Мара в тунела! Идете в селото! Аз ще ви последвам веднага!

Гласът на майка й почти не се чуваше поради оглушителните удари на стенобитната машина по голямата дъбова врата долу и ужасените писъци, които долитаха от всички стаи наоколо. Прислужници и лакеи притичваха наблизо и се опитваха да скрият каквото могат от семейните сервизи и сребърни прибори, хвърляха красиво изработени свещници в дупката за отходните води с надеждата, че така няма да станат плячка на Кръглоглавите. Мара зърна синята кадифена пола на майка си, докато Сайма я избутваше през вратата.

— Хайде, мис, нали чухте какво каза майка ви. Да вървим в тунела, докато тези пролетници не са нахълтали вътре!

— Но, Сайма, ние не можем да изоставим мама.

— Чухте какво каза тя. Ще ни последва веднага.

Двете вече бяха в голямата зала, а обитателите на замъка изплашено сновяха наоколо. В тази бъркотия никой не забелязваше двете жени. Сайма вдигна скрития лост и избута Мара в тъмнината зад тайната врата, скрита зад огнището. В този момент нещо изпращя оглушително, чуха се викове и писъци.

— Проклетите войници трябва да са разбили долната врата. Най-добре е да побързаме. След малко ще бъдат тук и ще започнат да газят с калните си нозе хубавия турски килим на майка ви. — Сайма дърпаше Мара за ръката. — Хайде, мис, трябва да затворим тази врата, преди да са влезли тук.

— Но мама…

— Майка ви ще се справи сама. Винаги е успявала.

— Не, не мога да я оставя.

Мара се изскубна от ръцете й, и се втурна нагоре по стълбите, водещи към най-горната площадка на Кървавата кула. Бе вдигнала полата над коленете си и вземаше по две стъпала наведнъж. Когато стигна горе, блъсна вратата и изтича на площадката. Майка й стоеше там, стиснала в ръце мускета на баща й. Викаше нещо и явно отказваше да се предаде на войниците. Изведнъж рязко се дръпна назад, изпусна мускета и падна.

— Мамо!

 

 

Мара се стресна, винаги се стряскаше на това място, когато спомените завладееха сънищата й. Все още беше в стаята на майка си. Не знаеше колко дълго е стояла тук, но сърцето й щеше да се пръсне, по лицето й се стичаха сълзи.

Тя избърса очи, постара се да върне спомените си в най-отдалечените кътчета на съзнанието си и да помисли за целта на посещението си тук.

Стаята беше само слабо подобие на онова, което бе представлявала в миналото. В дъното се виждаше големият гардероб от абаносово дърво, една от вратите му бе отворена и висеше накриво върху пантите си. Съдържанието му липсваше, само отвътре се подаваше една забравена панделка за коса. Мара я взе, разсеяно приглади разнищените й краища и я прибра в джоба на роклята си. Подпря се на високата странична колона на масивното легло с балдахин и обхвана с длан спираловидните й орнаменти. Някога спалнята на майка й ухаеше на лимоново масло и рози, мебелите бяха излъскани до блясък. Сега тук миришеше на плесен и разложение. И на смърт.

Подът някога беше идеално чист, а сега в ъглите се виждаха сухи листа и боклуци. Тя огледа всичко — всяка стена, всеки камък, порцелановия леген, който лежеше, разбит на пода, малкия молитвеник на майка й с кожената подвързия, чиито страници бяха скъсани и пръснати наоколо. Овъглените останки от огъня, който бе топлил майка й през онази последна нощ, все още лежаха на черна купчинка в огромното каменно огнище. Мара се приближи до камината и прокара ръка по студената каменна полица над нея, като си припомни думите на майка си.

Започни от ъгъла, след третия камък вдясно…

Мара опипа грубата неравна повърхност. Ръката й спря на третия камък.

Два камъка нагоре и още два…

Пръстите й се придвижиха нагоре.

Когато стигнеш до камъка, който търсиш…

Ръката й спря на втория камък.

Завърти го наляво, за да отвориш вратичката.

Тя помести камъка, а другите два до него се плъзнаха назад и пред очите й се откри малка полица, скрита под каменната плоча на огнището.