Жаклин Рединг
Изкушенията на съдбата (6)

6

Близо два часа по-късно и след като още един чайник с боя беше излят върху косата й, Мара последва лакея, който бе изпратен да я съпроводи по коридора до трапезарията. В замъка бе необичайно тъмно и след като прислужницата й бе донесла изгладената рокля, наоколо не се мяркаше жива душа. Мара трябваше да върви бавно, за да не изпреварва престарелия лакей. Тя мълчеше, защото вече бе направила безуспешен опит да подхване разговор, като бе отбелязала колко е прекрасна картината, изобразяваща очертанията на някакъв неизвестен град на фона на небето, и в отговор бе дочула глухо изръмжаване.

Всъщност тя беше доволна, че мълчат. Преди срещата с него нервите й бяха изопнати до крайност. Сейнт Обин. След като вече беше видяла портрета му, тя си представяше, че е огромен на ръст, и при това истински дивак. Чудеше се дали щеше да му доставя удоволствие да измъчва дамата, която си беше позволила да играе ролята на неговата годеница, дали нямаше веднага да прозре истината и да я обеси на най-близкото дърво. Питаше се дали не трябва да избяга колкото може по-бързо и да се скрие колкото може по-надалеч.

Полата й изшумоля, когато завиха по друг тъмен коридор, застлан с килим. Сайма чудесно бе прекроила роклята на Арабела от виненочервена коприна. Всеки, който я погледнеше сега, щеше да си помисли, че е шита за Мара, макар че моделът беше прекалено скромен за нейния вкус. Цветът никак не й харесваше, въпреки че трябваше да си признае, че подхожда на боядисаната й в черно коса.

Дори да имаше някакво деколте, то беше напълно скрито от бялата дантелена яка, която покриваше раменете й. В същия стил бяха и големите буфан — ръкави, които на китките й завършваха с широки бели колосани маншети.

Като зърна отражението си в едно огледало, поставено близо до стълбището, Мара се запита как би могла да привлече вниманието на Негова светлост, след като бе така натруфена от главата до петите и приличаше на отвратителна монахиня. Каза си, че трябва да направи нещо, но не знаеше какво, а и все повече се вживяваше в ролята на Арабела.

— Оттук, мис Арабела.

Мара едва не се спъна на първото стъпало. Носеше очилата, които бе открила в куфара на Арабела, поради което всичко наоколо й се виждаше леко замъглено. Свещникът, който лакеят носеше със себе си, хвърляше съвсем слаба светлина и тя трябваше да се вкопчи в резбованите перила, за да не се търкулне надолу по стълбите.

Когато слязоха на първия етаж, Мара видя светлина на свещи, която нахлуваше в коридора през една отворена врата вдясно. В останалата част от замъка беше тъмно, всички други врати бяха затворени.

Когато завиха към отворената врата, тя цялата настръхна. Той, нейният бъдещ съпруг, я чакаше зад тази врата.

В осветената стая цареше тишина. Лакеят застана до вратата, вдигна високо свещника и с мълчалив жест я подкани да влезе.

Мара пристъпи в стаята и забеляза, че е сама. Сейнт Обин го нямаше там. Тя тежко въздъхна, свали очилата си и започна да се оглежда.

Това беше кабинет, макар че много силно се различаваше от бащиния й кабинет, който се намираше в по-старата част на замъка. Помисли си, че е странно да се чувства като гостенка в къщата, където беше прекарала цялото си детство.

Но Кулхейвън вече не беше същият. Стените бяха покрити с дъбова ламперия — там, където нямаше полици, претъпкани със стари книги. Таванът бе нисък и украсен с орнаменти, от което стаята изглеждаше по-тясна. На равни разстояния по стените имаше свещници и тя разпозна няколко от картините, окачени до тях — някога се бяха намирали в продълговатата, застлана с килим галерия, където се съхраняваха семейните портрети на фамилията Диспенсър. Помисли си, че изглеждат не на място тук в новата обстановка.

В камината до огромното махагоново бюро в другия край на стаята огънят съблазнително пращеше. Тя се приближи до нея. Въпреки топлината, изведнъж й стана студено, но го отдаде на нервното напрежение и взе да разтрива ръцете си над лактите. Започна да се успокоява, докато резбованият часовник ритмично отмерваше минутите и Сейнт Обин все не се появяваше.

Може би в края на краищата той бе решил да не слиза за вечеря, както си помисли Мара, докато изучаваше заглавията на книгите върху полиците. Беше впечатлена от разнообразието. Взе един стар том с поезията на Спенсър и прелисти няколко страници, преди да го върне на мястото му. Един екземпляр от „Пътеводител на кралство Ирландия“ от Удхаус се подаваше малко навън от полицата. Тя се усмихна, като си помисли, че това е най-подходящото място за него.

После прекоси стаята, за да надникне през високите прозорци навън към нощното небе, и в този миг забеляза един портрет, който бе окачен високо над черната мраморна камина и почти не се виждаше в сянката. Той сякаш я привлече с нещо.

Съвсем бавно Мара се приближи до него. Разпозна лицето на майка си, сякаш се взираше надолу към нея.

Този портрет беше нарисуван дълго преди войските на Кромуел да пристигнат в Кулхейвън, в онези отдавнашни времена, когато най-големите грижи на Мара се състояха в това как да избегне някой урок по танци с мисис Пийбълз, гувернантката. Красивата Едана — така всички в околността бяха наричали нейната майка. На портрета тя стоеше до назъбения парапет на една от кулите, на Кървавата кула — същото място, където бе застреляна от войниците. Лъскавите й рижи къдрици се развяваха от вятъра, а тя се взираше някъде надалеч в ясното лятно небе.

Мара си спомни деня, в който беше нарисуван този портрет — как се бяха скарали майка й и баща й заради роклята, която тя трябваше да облече. Той искаше да е онази от небесносинята коприна, тя предпочиташе смарагдовозелената. Накрая баща й беше надделял, но затова пък очите на майка й гневно святкаха в творението на художника. Дори сега Мара виждаше упорито вирнатата й брадичка и искрящите сини очи.

Тя затвори очи. О, мамо, толкова много ми липсваш.

Само да можеше да се върне назад към онова безгрижно време. Само войниците да не бяха дошли тук в онзи фатален ден. И майка й да не беше отказала да им предаде ключовете на Кулхейвън. Само да можеше…

— Добър вечер, мис Уентуърт.

Щом чу плътния мъжки глас, Мара рязко се обърна.

Дъхът й секна. Това бе той, лордът, стоеше на прага на стаята и изглеждаше дори още по-грамаден, отколкото беше очаквала. Образът му на портрета не беше разкрасен. Той дори изглеждаше още по-страшен. Мара отново сложи очилата на Арабела и чертите на лицето му се замъглиха. Мъчително преглътна и се ядоса, задето бе толкова изплашена.

— Добър вечер, милорд. Тъкмо се възхищавах на този необикновен портрет.

Той пристъпи напред, облегна се на един висок шкаф за книги и скръсти ръце на гърдите си.

— Красив е, нали? Бил е оставен от бившите собственици на Кулхейвън и по някакъв начин е оцелял след разграбването на замъка. Държали са го в галерията заедно с безброй други портрети, но образът на тази жена ме заинтригува толкова много, че наредих да окачат портрета тук, за да мога да го гледам по-често.

Изоставен от бившите собственици… Тези думи накараха Мара да си спомни как бе тръпнала от страх при мисълта, че ще се срещне лице в лице с него — врага. Ужасно много й се искаше да му съобщи, че портретът не е бил изоставен от предишните собственици, а е бил откраднат наред с другото имущество, конфискувано от „кръглоглавите“^[1] войници, но се сдържа. Трябваше да мисли, да действа и да отговаря така, както би го направила Арабела. Арабела не би посмяла да му противоречи, нито да го прекъсне.

Вместо това Мара наведе очи и рече с кротък глас:

— Прекрасен портрет, милорд. Но не смятате ли, че жената изглежда прекалено самоуверена, прекалено сигурна в себе си?

Сейнт Обин помълча малко, като я гледаше с някакво особено изражение на лицето, а после се обърна, за да прекоси стаята.

— Да ви предложа ли нещо за пиене, мис Уентуърт?

Тя се учуди от това, че той не отговори на въпроса й, но реши да не настоява.

— Да, милорд, ще ми бъде много приятно.

Както беше навела глава, Мара можеше да види над рамките на очилата как той отива към бюфета, за да й налее питие. Облеклото му беше съвсем просто — черен брич и бяла риза, лъснати черни ботуши до над коленете. Около яката му се виждаше хлабаво завързано шалче, ръкавите на ризата му бяха навити до лактите и откриваха почернелите му от слънцето ръце, ръце, които можеха да удушат мечка.

Този мъж несъмнено беше силен и властен. Това си личеше дори от начина, по който сграбчи бутилката с големите си ръце. Тя неволно впери поглед в гладката и твърда линия на долната му челюст, в лъскавата му и гъста кестенява коса, която на светлината на огъня искреше като златисто — кафявите му очи.

Той я погледна с ъгълчето на окото си и Мара веднага извърна поглед.

— Надявам се, че не сте недоволна от небрежното ми облекло, мис Уентуърт. Тук, в Кулхейвън, аз предпочитам удобството пред светските норми на поведение.

— О, не, милорд. Няма значение.

Всъщност в този миг тя си помисли, че с най-голямо удоволствие би махнала очилата, а и тази задушаваща яка от роклята на Арабела. Понечи да се обърне, но той й подаде чашата.

— Може да седнем тук до огъня, ако нямате нищо против.

Мара седна на едното от двете кресла близнаци, които той й посочи с жест. Тя потърси място, където да сложи чашата си, но тъй като очилата й пречеха да вижда добре, се отказа и с две ръце я постави в скута си, като я придържаше.

— След няколко минути ще сервират вечерята — каза той като се взираше в чашата си на светлината на огъня. — Реших, че можем да използваме това време, за да се поопознаем.

Мара изпитваше особеното чувство, че Сейнт Обин не е много доволен от нейното присъствие. Помисли си, че това е странно. Особено след като се предполагаше, че двамата ще се оженят. Тя отпи малко от ликьора си, за да облекчи внезапно пресъхналото си гърло. Питието беше приятно, имаше вкус на вишни и френско грозде и в стомаха й веднага се разля топлина.

— Изглеждате нервна, мис Уентуърт? Заради мен ли се притеснявате?

Че какво очакваше той, дявол го взел?

— Не, това е просто заради непривичната обстановка, милорд. Чувствам се чужда и самотна сред вашите хора. Не че са се държали негостоприемно. Тъкмо обратното. Всички бяха повече от любезни. Малко е страшно да попаднеш изведнъж на ново място, особено ако е като това. Сигурна съм, че след време ще свикна.

Той кимна.

— Съжалявам, че майка ви не е могла да ви придружи по време на пътуването. Сигурен съм, че в нейно присъствие по-лесно щяхте да свикнете с тази обстановка. Моят камериер Хънтингтън ми каза, че тя се е разболяла точно преди да тръгнете от Англия. Надявам се, че заболяването й не е много сериозно?

Въпреки първоначалното вълнение от първата й среща със Сейнт Обин, Мара започна да играе ролята на Арабела.

— Стана ненадейно, в последната минута. — Тя помълча и продължи, като се стараеше гласът й да звучи искрено: — Но баща ми ме увери, че няма причини да се притеснявам. Надявам се, че тя скоро ще оздравее и ще се присъедини към нас. Просто ми е много трудно, милорд. Моля да ме извините, ако прекалено много говоря за това. Тук всичко е толкова различно. Никога не съм се отделяла от дома, да не говорим за пътуване в чужда страна. Това е много вълнуващо приключение, но също така е и тежко преживяване. — Тя сведе поглед и добави скромно: — Вие сте прав, наистина щеше да ми е по-леко, ако майка ми беше тук.

Адриан отпи от брендито си.

— Надявам се, че майка ви ще пристигне скоро и няма да стане нужда дълго да отлагаме нашата сватба.

По дяволите! Тя бе прекалила в опитите си да играе колкото може по-убедително ролята на Арабела. Да отложат сватбата ли? Не и ако зависеше от нея. Трябваше да разчита на мъжките му инстинкти. Да го накара да се откаже да чака пристигането на майка й. Но как, за бога, щеше да постигне това, след като изглеждаше като очилата монахиня?

Адриан се обади:

— Това, разбира се, изцяло зависи от желанието ви да приемете моето предложение за женитба.

Тези думи слисаха Мара. Тя смяташе, че всичко вече е било уредено.

— Но нали затова дойдох тук?

Адриан повдигна вежди.

— Не съвсем. Вие никога преди не бяхте ме виждали. Например може да решите, че външният ми вид е отблъскващ и да се откажете. Може да откриете, че зъбите ми са изгнили и че дъхът ми мирише отвратително.

Той се усмихна и Мара се поотпусна след тази лека шега.

— Вече видях зъбите ви, милорд, и те изглеждат чисти и бели — Наведе се към него и лицата им почти се докоснаха. — Колкото до дъха ви — тя подуши, — уверявам ви, че не усещам нищо подобно.

Когато вдигна очи към него, той я гледаше втренчено, тогава тя се отдръпна и отново го погледна изпод мигли.

— Но кой би могъл да каже дали вие самият няма да се откажете, след като ме огледате?

Едното ъгълче на устните му леко потрепна.

— Уверявам ви, мис Уентуърт, вашият външен вид съвсем не ми се вижда отблъскващ. Но все пак остава въпросът за моето минало.

— Вашето минало ли, милорд?

— Да, вие несъмнено сте чули за скандала, свързан с моето семейство.

Мара се поколеба. Беше чувала някои неща за опетнената му репутация, за това как са започнали да го наричат „незаконородения лорд“, но се чудеше дали да му разкрие всичко.

— Казвали са ми, че баща ви бил причинил смъртта на майка ви. За вас това сигурно е било истинска трагедия.

Адриан стисна устни.

— Ако се изразим по-точно, мис Уентуърт, баща ми убил майка ми. Съвсем хладнокръвно. Но преди всеки от нас да се обвърже с тази женитба, бих искал да ви разкрия всичко, ако нямате нищо против. Ще се постарая да бъда кратък. По времето, когато майка ми все още ме носела в утробата си, баща ми научил от никому неизвестен източник, че тя имала незаконна любовна връзка едва ли не от деня на сватбата им. Другият мъж бил братът на баща ми, моят чичо Джеймс Рос.

Това не беше известно на Мара.

— Чичо ви Джеймс? Човекът, който ви е оставил този замък?

— Да, същият. Нали разбирате, тъй като майка ми е била — той се поколеба — в интимни отношения с двама мъже, аз никога няма да знам със сигурност кой е истинският ми баща, макар дълбоко в сърцето си да съм сигурен, че това е чичо ми. Навярно и той е изпитвал същото чувство, защото ми даде този замък, но ако ме бил обявил за свой син, това щяло да означава за обществото, че съм незаконороден. Пък и нямало да мога да получа и онова, което ми се падало по право — титлата лорд Сейнт Обин, или поне той така смяташе. Но това не възпряло баща ми, докато чичо ми държал езика зад зъбите си, той бил доста словоохотлив. Направил публично изявление, че от няколко месеца не бил посещавал леглото на майка ми и че ако не съм се родял до десети септември, нямало да ме смята за свой син. За негово нещастие, аз съм се родил точно на определената дата, на десети септември. — Адриан се усмихна и добави: — Точно пет минути преди полунощ.

Той млъкна, сякаш очакваше тя да каже нещо.

— В такъв случай всички би трябвало да са убедени, че той е бащата — простичко каза тя.

— Би трябвало, но баща ми не бил сигурен и освен това се опитал да се откаже от мен. Публично представил една петиция на краля, с която се отказвал от майка ми като прелюбодейка и от мен като копеле. Но тъй като около вероятната дата на зачеването ми той не е бил много далеч от майка ми и тъй като съм се родил в определеното от него време, кралят отказал да ме обяви за незаконороден.

— Баща ви сигурно е бил много недоволен от това.

— Това е съвсем меко казано, мис Уентуърт. След като не успял да убеди краля, баща ми решил, че повече не може да живее с майка ми. Опитал се да получи развод чрез законодателен акт на Парламента, но и тук не успял. Всичко това му отнело повече от десет години и тъй като бил изчерпал всички други възможности, решил да поеме всичко в свои ръце. Взел един много стар и много ценен револвер за дуели, който лордовете на Сейнт Обин наследявали от поколение на поколение, изпил две бутилки бренди и застрелял майка ми, както спяла в леглото си. На място. А след това, какъвто си бил страхливец, насочил револвера към себе си и така ме избавил от задължението да го застрелям самолично.

Когато той стигна до края на своята филипика, очите на Мара бяха пълни със сълзи.

— Толкова съжалявам, милорд.

— По онова време аз бях на петнайсет години. Такива работи не стават бързо. Всичкото това време е било необходимо на баща ми, за да може да представи своите петиции пред краля, пред Парламента и пред обществото. Това беше най-шумният скандал в продължение на близо двайсет години. Пееха се песни за него и дълго време в Лондон това беше основна тема на разговорите около масите за вечеря. В края на краищата аз наследих титлата за голямо разочарование на баща ми. Но от този ден нататък станах известен като незаконородения лорд Сейнт Обин, макар публично да бях обявен за законороден.

При все че знаеше за скандала около неговото раждане. Мара въобще не можеше да предполага какво мъчително детство е преживял. Без да се замисли, тя посегна и го докосна по рамото.

— Вината не е ваша. Не би трябвало да се чувствате виновен за всичко това.

— Аз не се обвинявам. Аз съм само крайният резултат от цялото това предателство и измама. Моля ви, мис Уентуърт, ако все още желаете да се омъжите за мен, не забравяйте за това.

Той я погледна косо, а после очите му потъмняха.

— Не бих допуснал съпругата ми да ме предаде.

Съзнавайки какво точно има предвид, Мара мъчително преглътна.

— В това отношение не би трябвало да имате никакви причини за тревога, милорд. Мога да ви уверя, че не крия от вас незаконните си любовни връзки. Вярвам, че семейните двойки би трябвало да изпитват взаимно доверие.

— Това ми харесва, мис Уентуърт. Само гледайте винаги да се придържате към тези изисквания. И аз бих поел същото задължение. И така, след като знаете всичко за моето минало, все още ли искате да се омъжите за незаконородения лорд Сейнт Обин?

Мара се намръщи.

— Вие не сте незаконороден. Да, все още желая да се омъжа за вас.

— Но има и още едно нещо — добави той.

— Милорд?

— Вие сте чували за проклятието, нали?

— Какво проклятие, милорд? — с престорено удивление попита Мара.

— Проклятието на Кулхейвън. Нали разбирате — продължи Адриан, като я поведе към портрета на майка й, — жената от този портрет призовала Божието проклятие над Кулхейвън, когато войниците дошли да конфискуват имението.

— Значи е била много храбра. Аз обикновено не съм суеверна, но вие събудихте любопитството ми. Какво точно представлява това проклятие, милорд?

— Според легендата господарят на Кулхейвън няма да има наследник, ако в жилите му не тече нейната собствена кръв. Чичо ми живееше тук и той май е живото доказателство за сбъдването на това проклятие. Той е имал трима мъртвородени сина, а при раждането на четвъртото дете жена му починала. Написал е в дневника си, че призракът на тази жена, на Дамата с огнените коси, го е преследвал насън. В селото все още се говори, че това страшно видение дори го е блъснало от кулата.

— Много странно. А вие някога виждали ли сте Дамата с огнените коси, милорд?

Адриан се поколеба, спомняйки си за видението, което беше зърнал край езерото. Възможно ли беше?… Той разтърси глава, не можеше да приеме подобно обяснение за онова, което беше видял.

— Не, не съм я виждал, но историята за проклятието на Кулхейвън живее в сърцата и умовете на повечето от местните жители, както и легендата за Дамата с огнените коси. И тъй като тази призрачна жена не е оставила наследници, струва ми се, че проклятието ще си остане вечно.

— Защо сте толкова сигурен, че тя не е оставила наследници, милорд?

— Доколкото знам, съпругът на тази дама, който бил граф, бил арестуван още в началото на войната и хвърлен в затвора на Дъблинския замък. Разболял се от затворническа треска и умрял там.

Затворническа треска? Така ли наричаха напоследък гладната смърт? Мара се запита какво ли още знаеше Сейнт Обин.

— А защо е бил пратен в затвора този граф?

— Кулхейвън явно е бил важна крепост и затова по-късно по нареждане на Протектората е бил конфискуван. Подобно на множество други земевладелци, графът отишъл в Дъблин, за да моли за милост. Тогава са го арестували, тъй като е бил заподозрян, че е член на Католическата конфедерация.

— Ирландец ли е бил?

— Не, бил е англичанин, но се е оженил за ирландка.

— И в това се е състояла подкрепата му за Католическата конфедерация?

Адриан я погледна някак странно и едва тогава Мара усети, че е повишила тон.

— Моля да ме извините, милорд. Аз не знам много за войната, само са ми разказвали това-онова. Баща ми смята, че една жена не би могла да разбере подобни неща. Той твърди, че женският мозък е пригоден да разбира само от бродерия и кулинарни рецепти, но аз смятам, че историите за войната са много вълнуващи.

Адриан тихо се засмя.

— Навярно би трябвало да работите при вашия кръстник. — Усмивката изчезна от лицето му така бързо, както се бе появила. — Все пак аз не споделям мнението на баща ви. Вярвам, че женският мозък е в състояние да проумее подобни неща. — Помълча и добави тихо: — Както и много други.

— Какво казахте, милорд?

— Нищо. Както вече споменах, старият граф явно е имал четири деца: трима сина и една дъщеря. Още в началото на войната двамата по-големи сина постъпили в Ирландската армия и убили страшно много англичани, преди самите те да бъдат убити в битката при Дрогеда.

— Ами третият син?

— По онова време той е бил на деветнайсет години, струва ми се. Той не се е борил за ирландската кауза като братята си. Доколкото се знае, май заминал оттук скоро след като имението било превзето и се присъединил към банда тори, които плячкосвали ирландската провинция, като нападали само английски земевладелци. Доколкото разбрах, преди три седмици са го арестували в Голуей и са го обесили.

При тези думи Мара потрепери. Значи Оуън беше мъртъв. Опита се да потисне естествената си реакция при вестта за трагичната смърт на брат си.

— Ами дъщерята, милорд?

— Тя била най-малката от четирите деца, по онова време — на осемнайсет години, доколкото ми е известно. Подобно на много други, жените от имението били останали сами и когато войниците пристигнали тук, майката, която е нарисувана на онзи портрет, отказала да предаде Кулхейвън. Цяла година се борила храбро и отблъсквала нападенията на войниците не по-зле от някой генерал, както ми казаха, но най-накрая била победена от модерната армия.

— И…

Адриан я изгледа косо.

— Струва ми се, че не бива да продължавам по-нататък, мис Уентуърт.

— Защо? Тя избягала ли е? Ами дъщеря й? Моля ви, милорд, ако ще ставам господарка на Кулхейвън, наистина бих искала да зная какво точно се е случило тук.

— Ще ви кажа само, че войниците не са се отнесли много любезно към жената, която така успешно се е отбранявала. Те били грубияни, долна пасмина, жадни да отмъстят на ирландците. На всеки ирландец. Наказали я за предизвикателното й държане, както могат да го направят само подобни хора. Казват, че е била застреляна, преди да стигнат до нея. Човек може само да се надява, че по-скоро е умряла от изстрела, а не от онова, което са й направили по-късно.

Мара затвори очи, ужасена от думите му.

— Моля да ме извините — с по-мек глас рече Адриан.

— Не, няма нищо. Ами дъщерята, милорд? Какво е станало?

Без да я поглежда, Адриан въртеше в ръце чашата с бренди.

— Нейната съдба си остава загадка. Никой не може да каже със сигурност какво е станало с нея, защото никой не я е виждал след това. Тъй като досега не се е появила, предполагам, че същото нещастие е сполетяло и нея, както се е случило с майка й.

Мара го погледна. Той не се взираше в портрета на майка й, а някъде в далечината, което й подсказа, че мисли за нещо друго. Устните му бяха свити. За какво ли си мислеше? Ако беше по-глупава, можеше наистина да предположи, че е разтревожен от тези отминали събития. Но как бе възможно това, след като и той беше виновен за случилото се?

— Но такива неща се случват по време на война — каза той, като се отдръпна от портрета на майка й. — За нещастие някои съвсем невинни хора попадат под кръстосания огън и загиват. Опасявам се, че тези неща са неизбежни. А сега — добави, като остави чашата си, после стана и й подаде ръка, — тъй като вече ви развалих настроението за тази вечер, нека поне да ви предложа да се отправим към трапезарията за вечеря.

Мара вдигна очи към него. След като се бе запознала с него и след като знаеше какво представлява, тя изведнъж се запита дали не е била прекалено самоуверена до момента. Този мъж нямаше лесно да се остави да го излъжат. Ами какво щеше да направи, когато разбереше истината за нея?

Няма връщане назад. Тези думи отекнаха в съзнанието й и я накараха да събере повече кураж. Трябваше да се справи.

Тя въздъхна дълбоко, пое протегнатата му ръка и тръгна с него към трапезарията.

Когато Мара отвори вратата на спалнята си тази вечер, часовникът удари единайсет. Докато Сайма разресваше косата й и я сплиташе на една плитка за през нощта, тя й разказа всичко, което бе научила през последните няколко часа, като започна с подробностите около скандала в миналото на Адриан и един час по-късно завърши със съобщението за смъртта на Оуън.

— Оуън рискува много, като тръгна по пътищата с тези разбойници — каза Сайма. — Сега най-после ще разбереш ли, че трябва да се откажеш от тази глупава игра и да напуснеш това място, докато все още е възможно?

— Не. Вече ти казах, Сайма, че няма да си тръгна сега, не и след като отидох толкова далеч. Дори да съм изпитвала някакви съмнения, сега мога да те уверя, че още по-твърдо съм решила да си възвърна Кулхейвън. А вестта за смъртта на Оуън ме изпълва с още по-голяма решимост. От всички само аз съм останала, Сайма. Аз съм последният член на фамилията Диспенсър. Ако поне не се опитам, няма никаква надежда за Кулхейвън.

— Никога няма да разбера защо сте толкова привързана към тази купчина камъни.

— Кулхейвън е много повече от купчина камъни, Сайма Не разбираш ли това? В него е смисълът на живота ми. Обещах на майка ми, преди да умре, че ще се върна тук. Тя ме помоли само за това. Трябва да го направя заради нея.

— А открихте ли вече гоблена? — попита Сайма.

Мара беше забравила за това.

— Не, още не съм имала възможност да го потърся. Непрекъснато се стараех да не се вживявам много в това, че съм се върнала отново тук. Не забелязах да е окачен някъде. Смятах да изчакам Сейнт Обин да замине, за да мога да го потърся, без да събуждам подозрение. Имам чувството, че ако са намерили гоблена, то той е някъде в тази част на замъка. Както изглежда, всички останали неща, които принадлежат на семейството ми, са си на мястото. Щом успея да се измъкна, веднага ще отида на онова място, което ми посочи мама. Ако не го намеря там, ще започна да го търся наоколо.

— Да се надяваме, че не е бил унищожен или продаден на някого.

— Не ми се вярва Сейнт Обин да го е продал. Той явно има усет за стойността на нещата и не ми прилича на човек, който би се разделил с такава ценна вещ.

Сайма цъкна с език.

— Какво ли бихте могли да знаете за този човек? Вие току-що се запознахте с него. Той е просто един гаден убиец и нищо повече. Точно както очаквахте.

Мара поклати глава.

— Той съвсем не е онова, което очаквах, Сайма. Точно обратното. Очаквах да е по-възрастен, много по-възрастен от своите трийсет и две години, и да е много по-груб.

— Какво искате да кажете?

— След като е един от най-доверените хора на Кромуел, аз очаквах да прилича на войниците, които убиха майка ми. Тези хора наистина са обезглавили собствения си крал. Очаквах да е студен, безчувствен, да мрази ирландците, но май не е така. Понякога, когато говори за войната, като че ли съжалява. Почти не говори за участието си в битките, само спомена, че е бил командирован в Дъблин, преди да дойде в Кулхейвън. Не ми каза защо е напуснал поста си там.

Мара млъкна, защото си спомни какво беше видяла в очите на Адриан, докато той говореше за пребиваването си в Дъблин — такава силна и неприкрита болка, че направо бе покъртена, но всичко бе траяло толкова кратко, че почти го беше забравила. Чудеше се какво ли му се е случило там.

— Само не забравяйте кой всъщност е той, мис. — Сайма се приближи и я погледна в лицето, а очите й бяха потъмнели от тревога. — Засега само ми разправяте колко добър изглежда този човек. Не че е действал заедно с онзи, който е виновен за смъртта на родителите ви и на вашите братя. Да, вие сте единствената жива представителка на семейство Диспенсър. И това се дължи на него. Той смята, че ще се ожени за кръщелницата на Кромуел, детето ми. Той е гаден, лъжлив англичанин като цялата им пасмина и не забравяйте това.

Мара сведе очи, почувства се виновна, задето е защитила Адриан пред нея. Сайма беше права. Тя не можеше да си позволи да забрави защо е дошла тук.

— Не бива да се притесняваш. Към този мъж никога няма да мога да изпитвам нищо друго, освен омраза.

Сайма не каза нищо повече, само цъкна с език и преди да се обърне, я погледна така, сякаш не можеше да й повярва. И кой би могъл да я обвини? Дори самата Мара не беше много сигурна в собствените си думи.

Тя си спомни как по-рано същата вечер Адриан бе взел ръката й и бе притиснал устни към нея. Макар че това беше само един невинен и галантен жест, тя бе изненадана от собствената си реакция. Дори сега, като си спомнеше за докосването на топлите му устни до китката й, сърцето й започваше да бие учестено.

— Въпросът е как да го накараме да се ожени за вас веднага, без да се налага да чакаме пристигането на майката на Арабела. Ако се наложи да я чакаме, с вас е свършено — рече Сайма, като прекъсна мислите й.

— Както изглеждам в момента, той трябва да е глупав и сляп, за да поиска да се ожени за мен.

Сайма подпря брадичката си с длан и впери поглед някъде в далечината.

— Единственото разрешение според мен е Негова светлост да опетни по някакъв начин вашата невинност, и то пред свидетели, за да няма никаква друга възможност, освен да постъпи като джентълмен.

— Точно това си мислех и аз, но въпросът е… как?

Сайма сплете косата на Мара, завърза я с бяла панделка и метна тежката плитка на рамото й.

— Тази работа ще трябва да оставите на мен, мис.