Жаклин Рединг
Изкушенията на съдбата (4)

4

На върха на обраслия с трева хълм Адриан дръпна здраво поводите на жребеца, който буквално затанцува на задните си крака под него. Той потупа мускулестия врат на животното, отпусна се върху коженото седло, което изскърца под тежестта му, и впери поглед в ширналия се пред него пейзаж.

Господи, колко красива бе тази земя! През зимата хълмовете сякаш бяха пестеливо поръсени с бял прах, а оголените клони на дърветата стърчаха под безкрайното лазурносиньо небе. А сега през лятото, неговото първо лято в Кулхейвън, короните на дърветата бяха гъсти и зелени, а тучните поля обсипани с безброй пъстри диви цветя и се простираха докъдето погледът му стигаше. Някъде високо над главата му плавно се рееше самотен керкенез, синкаво — сивото му тяло успяваше да устои на силния източен вятър. В далечината се издигаше високата кула на Кулхейвън и подобно на някакъв огромен сив страж бдеше над околните поля.

Да, в това диво, девствено място имаше нещо, което го привличаше повече от всичко друго. Той не знаеше какво е то, но откакто беше пристигнал тук преди близо седем месеца, все му се струваше, че преди не е живял истински, че не е имал свой дом.

И ето че то беше негово.

Как му се искаше бившият лорд Сейнт Обин, Орест Рос, този образец на праведност, когото повечето хора биха нарекли негов баща, да можеше сега да го види. Той, неговият незаконороден син, сега владееше повече от хиляда акра от най-хубавата и най-плодородна земя в цяла Ирландия. Имението Кулхейвън можеше да съперничи и по размери, и по красота на Росингам, наследствената резиденция на фамилията Сейнт Обин, сгушена сред хълмовете на Дорсет. Надяваше се набожният лорд да изгние в ада, като знае, че синът, когото не искаше да признае за свой, когото се бе опитал да обяви за незаконороден, се е издигнал над общественото положение, осигурено му от бащата.

Задачата не беше лесна. Баща му Орест се бе постарал той завинаги да бъде белязан от скандала, свързан със съмнителния му произход, оставяйки го да живее сам като известния в цяла Англия незаконороден лорд Сейнт Обин. И отгоре на всичко, след като го беше подложил на това унижение, баща му се бе погрижил да отнеме единствения наистина близък човек на Адриан — майка му Елизабет, като я бе застрелял, докато тя спеше в леглото си. И единственото добро, което Орест бе сторил в живота си, бе веднага след това да обърне пушката срещу себе си и да прекъсне жалкото си съществуване.

Адриан смушка коня с токовете на ботушите си и пое надолу по склона на хълма, като го остави сам да намери тясната, обрасла с трева пътечка. Мислите за баща му развалиха неговото настроение и той въздъхна дълбоко, надявайки се да укроти малко насъбралия се в гърдите му гняв. Нещо изшумоля и го накара да дръпне юздите и да посегне към револвера си, но това беше само една кошута с бяла задница, която изскочи иззад високите храсти и изчезна в гъсталака наблизо.

Той прибра револвера си и я остави да избяга. Напоследък не ходеше на лов за сърни и елени. Вместо това преследваше онези проклети бракониери, които през последните три седмици бяха истински бич за Кулхейвън.

Конят бавно вървеше покрай горичката, като току спираше да пощипне от високата и сладка трева, растяща покрай криволичещата пътека. И тогава Адриан дочу странен звук, който наруши естествения ритъм на мирния пейзаж наоколо.

— Ш-ш-шът, Хюджин! — тихо каза той на едрия черен жребец, кръстен от него на митичния скандинавски гарван, на чиято мъдрост разчиташе великият върховен бог Один.

После бавно придърпа юздите и се ослуша. Тогава долови звука на плискаща се вода — не обичайния звук на течаща река, ами сякаш някой или нещо се движеше във водата. Той погледна към дърветата, иззад които идваше този звук. Не му беше известно някъде тук наблизо да има вода. Отново се заслуша.

Тишина.

Адриан слезе от седлото и пусна юздите на земята, за да позволи на Хюджин да пасе, а после извади револвера си от кобура на седлото. Бракониерите днес щяха да си получат заслуженото, че и отгоре. Той тръгна към дърветата, като пристъпваше безшумно с обутите си с ботуши нозе.

Когато навлезе навътре сред дърветата, звукът от плискаща се вода стана по-силен. Той искаше да изненада бракониерите и да ги хване. Дългите години военно обучение си казаха думата и въпреки огромния му ръст, стъпките му не се чуваха. Ходеше бавно и леко, за да не стресне бракониерите и да ги хване точно когато залагаха някой от дяволските си капани. Само през последните две седмици му бяха откраднали единайсет овце и една бременна кобила, а предишния ден една от ловджийските му хрътки бе осакатена от сключващите се железни челюсти на капана.

Адриан стигна до края на гъсталака и спря, като отмести един разлистен клон с облечената си в ръкавица ръка. Наблизо имаше малко езеро и водата му блестеше под слънчевите лъчи, които пронизваха клоните на дърветата. Мястото беше много красиво и той се учуди, че не го е открил досега. На отсрещния бряг на езерцето се виждаха два заоблени и древни на вид камъка, покрити с мъх и засенчени от клоните на огромен дъб. Върху тях лежеше някакъв странен предмет с особен цвят, който привлече вниманието му.

Дали това не беше някакво прикритие за капаните им?

Адриан пристъпи напред и изведнъж забеляза как нещо се движи под водната повърхност. Той застина на място.

Подобно на богинята Афродита, родена от морската пяна, от водата излезе една жена с огнено рижи коси. Той разтърси глава, за да проясни съзнанието си, но тази жена — сигурно беше плод на въображението му, видение някакво — не изчезна. Първо над водната повърхност се появиха раменете й, после — заобленият ханш, стегнатият задник и дългите крака, които надолу изтъняваха в нежни глезени. Мократа коса бе залепнала на белия гръб и стигаше до кръста й.

Слисан, онемял, Адриан гледаше как тя взе онзи предмет със странен цвят от скалата и започна да суши косите си, като търкаше силно, докато тъмнорижите къдрици не станаха пухкави и гъсти.

Господи, тя беше толкова красива, че направо да те заболи сърцето. Той отстъпи назад и се скри зад дърветата, като поглъщаше с очи всеки сантиметър от бялото й тяло. Гърдите й бяха закръглени и с розови връхчета, не прекалено големи, можеше да ги обхване с длани. Бедрата й бяха приятно заоблени под тънката талия. Между стройните й и безкрайно дълги крака се гушеше триъгълник от тъмнорижи къдрички.

Тогава жената се обърна, сякаш усети присъствието му, и Адриан изведнъж разбра, че сърцето му бие учестено. Не, то не биеше учестено, ами направо щеше да се пръсне. Тя стоеше там като горска нимфа в цялото великолепие на голото си тяло и той почувства как слабините му мигновено и почти болезнено се напрягат. Гърлото му беше пресъхнало и той приличаше на Любопитния Том, който не може да откъсне очи от прекрасната лейди Годайва. Представи си как се изправя пред нея и като се отпуска назад в кристалната вода, я привлича към себе си. Представи си как гърдите й — знаеше, че са като от коприна — изпълват ръцете му, докато ги смуче. Представи си как потъва в мекото й тяло, как горещата й плът го обгръща отвсякъде и го поглъща. Представи си какъв ще е вкусът на бялата й кожа, когато обходи с език белия й корем.

Едва не простена гласно.

Тогава момичето, това прекрасно същество, което несъмнено беше горска нимфа, се наведе, и то така грациозно, та Адриан си помисли, че се готви да хукне напред. Тя протегна ръце и взе странния предмет, който лежеше върху скалата. Това беше проста синя рокля, която момичето навлече през глава и скри голото си тяло. По дяволите! Доизсуши косата си и разреса с пръсти гъвкавите къдрици. Всяка къдрица блестеше подобно на ярък червен огън. Той се запита дали нямаше да се опари, ако докоснеше някоя. Запита се…

— Милорд!

Адриан се стресна.

— Къде сте, милорд?

Той се обърна достатъчно бързо, за да види как синята рокля се мярна наблизо и момичето изчезна в гората. Само след секунди вече я нямаше. Не се чу никакъв шум. Беше тихо. Той сякаш изведнъж се бе събудил от сън. Преди миг бе стояла там пред него, завладявайки сетивата му, ума му, цялото му същество, и ето че я нямаше, а в душата му гореше страстно желание.

Адриан изруга.

— О, ето ви и вас, милорд. Слава богу, милорд. Открихме коня ви, сам, без ездач, и си помислихме, че може да са ви нападнали бракониерите.

— Мътните да те вземат, Дейви! — рече Адриан, който изпитваше желание да удари младежа. — Ако някъде наблизо е имало бракониери, твоите ужасни викове сигурно отдавна са ги прогонили. Ако искаш да хванеш някой бракониер, трябва да се приближиш тихо до него.

Дейви — седемнайсетгодишно момче, чийто баща Пъдж беше пазач на дивеч в Кулхейвън, а напоследък и кочияш — се изплаши от гнева на господаря си и така наведе глава, че очите му се скриха под периферията на грубата му кафява шапка.

— Моля да ме извините, милорд. Притесних се, защото видях коня ви да пасе сам в полето.

— Вече ми каза това. — Адриан свали шапката и разроши рижата коса на момчето. — Всичко е наред, Дейви. Както виждаш, добре съм. Стори ми се, че някой се къпе в езерото и тихо се приближих, за да разбера какво става.

— Хванахте ли проклетите гадове?

Веждите на Адриан подскочиха нагоре.

— Извинете, милорд.

Той се засмя.

— Няма нищо, Дейви. И аз изпитвам същите чувства към бракониерите.

Адриан се обърна и погледна към мястото, където се беше появило момичето, като се надяваше, че то като по чудо ще се върне.

Нямаше я.

— Но се опасявам, че не успях да открия никакви бракониери, Дейви. Не и този път.

Но открих нещо далеч по-интригуващо.

Адриан хвърли още един последен поглед към мястото, където прекрасното видение бе изплувало на водната повърхност. Водата изглеждаше спокойна и гладка, като че ли никой не беше нарушавал покоя на езерото. Той си каза, че това навярно е било някакво странно съновидение, нещо като плод на въображението му. Да, така беше, защото твърде дълго бе живял без жена в леглото си.

Все още не му се искаше да си тръгне, макар да знаеше, че не може да стои така заедно с Дейви и да чака отново да се появи неговата горска нимфа.

— Е, най-добре е вече да се връщаме в Кулхейвън. Слънцето скоро ще залезе. Има новолуние и скоро ще ни бъде трудно да намерим пътя за дома.

Дейви се усмихна, господарят му явно беше в по-добро настроение и той се поотпусна.

— Да, а и вашата годеница може вече да е пристигнала. Баща ми напълно заслужено беше удостоен с честта да я докара в Кулхейвън. Майка ми казва, че е много романтично това, дето вие с мис Арабела сте се сгодили, без да сте се виждали. Но доколкото разбирам, вие няма за какво да се притеснявате, милорд. Казват, че била по-хубава от ангел. Нищо чудно, че искате да се върнете по-скоро в Кулхейвън. Сигурно нямате търпение да я видите.

Усмивката на Адриан се стопи. Неговата годеница! Той съвсем беше забравил, че неговата годеница трябва да пристигне днес, или по-скоро предпочиташе да не мисли за това, сякаш по този начин щеше да й попречи да се появи.

Арабела. При мисълта за това име като че ли го обляха със студена вода. При звука на това име всяка мисъл да приеме жена в леглото си се изпаряваше от главата му. Можеше да си представи какво въздействие щеше да окаже върху мъжествеността му срещата с нея. Сигурно щяха да се изпарят всичките му желания.

Трябваха му месеци, за да уреди тази среща, месеци, през които внимателно кроеше планове и изпилваше и най-дребните подробности. Знаеше, че трябва да е в Кулхейвън, за да я посрещне пред входа, да й направи възможно най-добро впечатление и да убеди и нея, и майка й, че ще бъде достоен съпруг. През последните години бе вършил някои доста по-неприятни неща, за да постигне сегашното си положение в обществото. Сега му предстоеше да изпълни последната си задача, а след това щеше да стои здраво на краката си.

Да, би трябвало да изгаря от нетърпение да я види дори само за да разбере, че най-накрая е постигнал целта си. Нямаше никакво значение дали тя е красива като ангел, или прилича на дръглив кон. Единственото важно нещо в случая беше какво ще му донесе тази женитба.

Само да не застиваше така кръвта в жилите му при мисълта за брак с тази жена.