Жаклин Рединг
Изкушенията на съдбата (30)

Епилог

Замъкът Кулхейвън, август 1662 г.

— Милейди, по алеята за каретите се задава някакъв конник с кралските отличителни знаци.

Беше късно лято и Мара засенчи очи срещу силното слънце, което беше започнало да се спуска полека зад планините Килкъни. Гледаше как Дейви се приближава тичешком към нея и прескача уханния жив плет от глог, който растеше покрай застланата с чакъл пешеходна алея. Тя заби малката си желязна лопатка в черната пръст, където окопаваше, и избърса изцапаните си ръце в престилката, преди да се отблъсне от земята и да се изправи. Нужно й беше малко повече време, тъй като беше бременна в последния месец, но най-сетне успя, като си помогна с ниските клони на близкия дъб.

Кичестите рози, за които сама полагаше грижи, бяха нацъфтели в различни прекрасни цветове — червено, розово, жълто, бяло, — в контраст с чудната малка редичка от виолетови теменужки, които току-що беше оплевила в градината на майка си. Лъскавият слънчев часовник от месинг, който Адриан беше донесъл специално за нея от Дъблин, стоеше върху мраморния си статив в центъра. Тя погледна към него и видя, че почти беше станало време за вечеря.

— Веднага идвам, Дейви. Съобщи ли на Негово благородие?

Момчето, което беше вече по-скоро мъж, спря точно пред нея и като поемаше дълбоко въздух, за да успокои дишането си, каза на пресекулки:

— Не… не съм… ще ида да го намеря… веднага.

Дейви не беше вече същото миловидно луничаво момче. Незнайно как се беше източил над метър и осемдесет през последните години. Беше слаб като върлина, както сполучливо беше казал веднъж Адриан, с цялата енергия, която един деветнайсетгодишен младеж можеше да притежава. Съвсем скоро Мара беше чула от неговата мила майка, че Дейви е безнадеждно влюбен в една от селските девойки — прекрасно младо създание със слънчеви коси на име Ана.

— Негово благородие е долу край конюшните при баща ти. Трябваше да обсъдят плановете за новото заграждение за конете и да пресметнат колко дървен материал ще им трябва за оградата. Надяват се да стане готово, преди Мюнин да се ожреби. Тичай и му кажи, че имаме посетител от Англия. И като се връщаш обратно, помоли мисис Пилпот да сложи още един прибор на масата за вечеря.

— Да, милейди.

Дейви се затича да вика Адриан, а Мара се наведе да вдигне сина им Робърт, който си играеше под сенчестите клони на големия дъб. Вниманието му беше насочено към едно дървено войниче, което беше получил като подарък от баща си след последното му пътуване до Дъблин.

— Здравей, сладурче — каза тя и го целуна по главичката, когато той обви здраво ръчички около шията й.

Робърт беше абсолютно копие на баща си, с тъмнокестенява коса, закачливи златисто — кафяви очи и трапчинка по средата на гордо вдигнатата си брадичка. Като го пусна да стъпи на все още нестабилните си крачета, Мара взе малката му ръчичка в своята и тръгна с него към замъка, за да посрещне новопристигналия гост.

— А-а-а, виждам двете си любими същества да се клатушкат по пътеката, за да посрещнат загадъчния ни гост.

Доколкото можеше, Мара се извърна и хвърли на мъжа си убийствен поглед.

— Бих искала да видя колко стабилно ще ходите, ако има една пет — шесткилограмова тиква, вързана на корема ви.

Адриан обви ръка около наедрялата й снага и я целуна обичливо по челото.

— Ще бъдете ли по-благосклонна към мен, ако ви кажа, че сте най-красивата клатушкаща се фигура в цяла Ирландия?

— Защо не продължите напред? — ощипа го тя по ръката. — Не искам да ви бавя с моето клатушкане. Вървете да посрещнете госта си.

— И да оставя съпругата си да пропусне да разбере защо пратеникът на краля е бил целия път дотук? Никога.

Адриан грабна Робърт в огромните си обятия и под акомпанимента на писъци и кикотене, го сложи върху раменете си. Тримата продължиха заедно нагоре по алеята.

Мара се усмихна. Обичаше да ги гледа заедно. Забавно й беше как Робърт бърчеше челце, когато се концентрираше върху онова, което Адриан му показваше, сякаш беше някакъв неразрешим проблем. Точно като баща си.

Тя сложи ръка върху издутия си корем, почувствала новия живот, който се размърда в утробата й. Това дете щеше да бъде момиче, с нейните зелени очи и огнена червена коса. То щеше да продължи линията на жените от Кулхейвън. Садб й го беше предсказала дори преди Мара да разбере, че носи това бебе, затова не се съмняваше в думите й.

Щеше да я кръсти Едана — като мъртвата си майка. Знаеше, че майка й одобрява избора й, защото беше го почувствала съвсем ясно, когато преди два дни отиде да сложи свежи уханни рози на гроба й. А щом дъщеря й станеше на десет години, Мара щеше да я заведе да й покаже магическия Кулхейвънски гоблен и щеше да й предаде кутията за скъпоценности, която момичето трябваше да получи от своята съименница.

Когато след около пет минути Мара и Адриан излязоха на завоя на алеята, Тоърнийч стоеше на горното стъпало на предното стълбище и оправдавайки името си, лаеше гръмотевично срещу новодошлия. Мисис Данбъри се спусна от кухнята и като размаха парцала за прах, подгони чувствителното животно и го заключи в килера за вино, мърморейки под носа си, че кучето не било нищо друго, освен една досадна напаст.

— Вие ли сте Адриан Август Рос, лорд Сейнт Обин? — каза конникът, като слезе от коня и пристъпи напред. Беше облечен в сатенена униформа на кралски пратеник в пурпурно и златисто — цветовете на новия крал на Англия Чарлз II.

Адриан остави Робърт да седне на стъпалото до една от каменните лъвски статуи.

— Да, аз съм лорд Сейнт Обин от замъка Кулхейвън. Има ли нещо, което мога да направя за вас?

— Аз съм Тобайъс Джемисън, пратеник на Негово кралско величество Чарлз II, краля на Англия. Дошъл съм да ви предам това послание. То е лично от краля. Той каза, че иска отговор и ми нареди да почакам за него.

Адриан взе писмото с кралския печат.

— Ами тогава, Джемисън, най-добре да дойдете вкъщи и да отпуснете малко морното си от езда тяло, докато аз разбера какво иска Негово величество от мен.

Новината за пристигането на кралския пратеник се беше разпространила като огън в поле със сено през горещ и сух летен ден. Прислугата се беше струпала на всички прозорци, които гледаха към алеята за карети. Любопитните лица бяха притиснати до стъклата, нетърпеливи да видят за какво беше дошъл този пратеник чак от далечния Лондон.

Докато Адриан и Мара въвеждаха пратеника, Питър Шипли изгледа строго разбъбрилите се слуги и по този начин ги подкани да се върнат по местата си и да продължат работата си. Като видяха, че господарят и господарката пристигат, те се пръснаха на всички посоки, забързани към работните си места, но не престанаха да си шушукат и да хвърлят любопитни погледи.

Адриан отвори вратата на кабинета си и прекрачи вътре.

— Искате ли да се освежите след продължителното яздене, Джемисън? — попита той, докато слагаше Робърт в стола зад отрупаното с книжа писалище. — Лейди Сейнт Обин прави вкусен ликьор от череши и касис, който със сигурност ще отпусне изтръпналите ви мускули.

Джемисън свали шапката си с пера и се поклони леко.

— Благодаря, лорд Сейнт Обин.

Мара отиде до ореховия шкаф до прозореца и щедро наля от ликьора. Тя подаде чашата на Джемисън и отвърна на дружелюбната му усмивка. В това време Адриан отвори писмото. Докато го четеше, в стаята цареше абсолютна тишина.

Щом свърши, Адриан го остави на писалището. Лицето му с нищо не издаваше за какво се отнасяше съдържанието на писмото.

— Ще отговоря на Негово величество, след като вечеряме, Джемисън. Мисля, че мисис Пилпот приготвя специалитета си — печено овнешко с фъстъци и моркови. Обичате ли овнешко, Джемисън?

Младежът кимна. Лицето му издаваше, че не беше хапвал нищо от сутринта.

— Да, милорд, много.

— Добре. Тогава ще ни правите компания на вечеря, тъй като съм сигурен, че съпругата ми вече е наредила да сложат прибор и за вас. Докато се храним, ще ви приготвят една от гостните стаи. Като си починете, можете да тръгнете още призори.

— О, не, лорд Сейнт Обин. Не мога. Трябва да тръгна веднага щом ми дадете отговора си.

Адриан се усмихна и потупа Джемисън по гърба.

— Е, изглежда, ще ми е нужно повечко време, за да го обмисля. Вероятно ще остана до късно тази нощ, може би дори до сутринта, за да го съчиня, както трябва.

Той дръпна младежа настрани от Мара и сниши глас, за да не може тя да го чуе:

— Има една стара ирландска поговорка, която предупреждава, че човек не трябва да отпраща странник, преди той да е сложил нещо топло в стомаха си и мека възглавница под главата си. Жена ми ужасно ще се разгневи, ако не се съгласите да останете. — Той махна към нея. — Повярвайте ми, Джемисън, тя може да ви изглежда мила и невинна сега, понеже очаква дете, но никога не сте я виждали, когато е побесняла. Аз имам опит и мога да ви кажа, че гледката никак не е приятна.

Младият мъж се усмихна, неспособен да откаже на домакина си.

— Благодаря, лорд Сейнт Обин. Много съм ви задължен за гостоприемството, което проявявате към мен.

Адриан се отдръпна и се усмихна широко.

— Добре. Да се оттеглим ли във всекидневната? — Той махна към вратата, където неговият иконом, както винаги, отново беше на разположение и чакаше заповедите му. — Мистър Шипли, моля ви да въведете мистър Джемисън във всекидневната. Ние двамата с лейди Сейнт Обин ще дойдем след малко. Имам чувството, че моята съпруга изгаря от любопитство да разбере какво пише Негово величество, както, сигурен съм, и всички останали. Но все пак трябва да дам на съпругата си предимство и да обсъдя нещата първо с нея, защото няма да се отнася с мен толкова мило, ако не го направя. Освен това не искам да съм отговорен за евентуално предизвикване на преждевременно раждане.

Мара остана права, докато Шипли въведе Джемисън във всекидневната. Тя изчака, хапейки нервно устни, докато Адриан затвори вратата след тях и веднага щом той се обърна към нея, отвори дума за писмото.

— Е? — попита Мара и скръсти ръце на големия си корем. — Какво пише Негово величество?

— Струва ми се, мила моя, че ме вика в Лондон.

— Лондон? Но вие не можете да отидете сега. Според предвижданията на Сайма бебето трябва да се роди към края на месеца. Не можете да ме оставите тук сама. Няма да ви позволя.

— Но Негово величество го желае, мадам.

Мара повиши глас:

— Не ме интересува. Нека да почака. Нима не сте направили достатъчно за него? Бихте се за него, бяхте шпионин заради него, рискувахте живота си за него и накрая той беше върнат на трона. А сега смята да ви дава нови поръчения, така ли? Вие сте семеен. Не можете повече да бъдете на негово разположение и да тичате веднага щом ви свирне. Сега е мой ред, Адриан. На мен сте много по-нужен.

Адриан й се смееше, боже мой, смееше се. Лицето му се беше зачервило, очите му се бяха насълзили от смях, а на нея й се искаше да го прасне по главата с новата си палисандрова масичка за чай.

— Какво толкова смешно намирате? Не виждам нищо забавно в това, Адриан. Ако трябва да родя това дете сама, ще направя всичко възможно, като порасне, да се омъжи за сина на някой циганин — калайджия.

— Тогава ще бъда принуден да я затворя някъде под ключ, докато стане зряла трийсетгодишна стара мома — Той взе ръката й. — Не знам защо бременността ви прави толкова сприхава, любов моя. Недейте да се тревожите толкова. Ще изпратя отговора си, в който ще информирам Негово величество крал Чарлз II, че няма да можем да идем в Лондон преди края на годината. После всички — включително Робърт и бебето — ще заминем за Лондон заедно като едно семейство. Кралят не иска да види само мен, мадам. Той моли да присъстваме всички. Всъщност смятам, че пишеше, че „с нетърпение очаква да види жената, която се е осмелила да се представи за кръщелница на Кромуел само за да се омъжи за пияница като мен“.

Мара присви подозрително очи.

— Защо ще иска да ни вижда всичките?

— Ще ви оставя сама да прочетете.

Адриан отиде до писалището и взе писмото. Робърт все още седеше в огромния стол на баща си. Той беше отпуснал телцето си на една страна и беше подпрял розовата си като на херувимче бузка върху облечената в кадифе странична облегалка. Беше го оборила сладка следобедна дрямка.

Мара взе писмото и го прегледа набързо. Очите й се спряха на мястото, където ставаше въпрос за отиването им в Лондон.

„… и съгласно вашата молба, от първи януари хиляда шестстотин шейсет и трета година всички земи и права върху имението, известно под името Кулхейвън, в графство Килкъни, в кралство Ирландия, ще бъдат върнати в собственост на Мара Диспенсър Рос, законна наследница на Чарлс Диспенсър…“

Мара спря да чете. Сърцето й щеше да се пръсне от вълнение, а нейният съпруг й се усмихваше.

— Вие ли направихте това?

— Да, страхувам се, че съм аз. Но няма да приема никакви протести от ваша страна. Знам, че стотици пъти сте ми казвали, че това повече не ви интересува. Каквото е мое, е ваше и каквото е ваше, е мое, независимо добро или лошо и всякакви приказки от този род. Но това има значение за мен, Мара. Кулхейвън е ваш по закон и по право върху земята. И когато и двамата се оттеглим за вечен покой, искам това да се знае и да остане в историята по този начин.

Мара се усмихна, а очите й се напълниха със сълзи. Беше трогната от щедрия и прекрасен подарък. Тя пусна писмото върху дебелия килим и като обви ръце около шията му, звучно го целуна.

— Писмото не се отнася само за това, Мара — каза Адриан след малко, когато се отдръпна от нея. Той се наведе, вдигна го и й го подаде. — Има и друга причина Негово величество да ни вика в Лондон.

Мара пое писмото и продължи да чете.

„… и освен това на този ден се дават титлите маркиз и маркиза на Кулхейвън на настоящите граф и графиня Сейнт Обин в знак на благодарност за героичните усилия, които положиха, за да Ни помогнат да си възвърнем кралската корона на Нашия баща.“

Мара погледна към Адриан и за пръв път в брачния им живот той наистина видя съпругата си неспособна да проговори.

— Е, бъдеща маркизо Кулхейвън от замъка Кулхейвън в графство Килкъни, какво ще кажете сега?

Мара се усмихна и взе ръката му.

— Смятам, че бъдещият маркиз Кулхейвън трябва да поеме ръката на своята маркиза и да я заведе веднага на вечеря, защото тяхното бебе се чувства доста огладняло.