Жаклин Рединг
Изкушенията на съдбата (3)

3

Мара повдигна ъгълчето на пердето, което закриваше прозореца на каретата, и погледна към яркото утринно слънце. То обещаваше още един великолепен ден, а небето над него бе чисто и синьо, додето поглед стигаше. По нейно настояване Пъдж бе карал през цялата нощ, спря само два пъти — да напои конете и да позволи на Мара и Сайма да хапнат от студения пай с месо и от вкусното сирене, които носеше със себе си.

От храната и клатушкането на каретата само още повече й призля на стомаха. Тя бе накарала Пъдж да повярва, че бърза толкова много, защото като бъдеща невеста няма търпение да види годеника си. А всъщност гореше от нетърпение да се прибере отново у дома в Кулхейвън и с всяка миля нетърпението й нарастваше все повече.

Поради това, както и поради мъчителния страх от срещата с лорд Сейнт Обин, пред когото щеше да се представи като негова годеница, каретата й се виждаше още по-тясна и потискаща.

Мара вдъхна дълбоко утринния въздух, надявайки се да пооблекчи напрежението, което стягаше гърдите й. През цялата нощ не беше мигнала, в главата й шеметно се въртяха разни мисли за онова, което я очакваше напред. От друга страна, Сайма изглеждаше съвсем безгрижна, друсаше се по неравния път и хъркаше като пиян моряк. Едва — едва помръдна, когато Пъдж се отклони от пътя и подкара каретата направо през едно вонящо тресавище, което накара Мара да се запита къде ли Сейнт Обин бе намерил този некадърен кочияш.

През дългата и безсънна нощ тя се бе задоволила с това да се взира навън, да брои звездите на нощното небе и да си спомня за детството си. Почти беше забравила колко много бе обичала някога тази дива и прекрасна земя, защото бяха изминали години, откакто я видя за последен път.

След изгрев-слънце пейзажът наоколо вече започна да й се вижда познат и тя взе да различава някои от по-значимите забележителности. Късно предишния ден, точно преди слънцето да се гмурне отвъд планините, бяха минали покрай големия дъб на Алму, близо до графство Килдеър, където според легендата била заровена главата на митичния герой Фъргал Макмейл Дуин, след като бил убит по време на бой. В зори бяха зърнали и Скалата на великана, която обикновено в привечерния здрач приличаше на величествен трол, готов да сграбчи някой нищо неподозиращ пътник. Мара си спомни как, когато беше съвсем мъничко момиченце, най-големият й брат Найл й разказваше, че тази скала някога била великан, когото великият келтски бог Дагда вкаменил, задето изял жителите на близкото село. С какъв страх се беше взирала в тази скала някога, когато се бе случвало да минат покрай нея, защото й се струваше, че ще оживее, за да изяде и нея. И през ум не беше й минавало тогава, че един истински демон ще дойде някой ден и ще погълне цяла Ирландия — демон на име Кромуел.

Вече бяха далеч от града, наоколо се виждаха все повече дървета, които на някои места растяха така нагъсто, че почти напълно закриваха слънцето. Тогава Пъдж подкарваше по-бързо конете, явно надявайки се да изпревари разбойниците, които навярно се бяха притаили в сенките на дърветата.

Но колкото по-познато й беше всичко наоколо, толкова по-силно бе шокирана от светотатствената разруха, сътворена от ръцете на злодея Кромуел.

Изминаваха десетки мили, без да зърнат нито едно живо същество, било то човек или животно. Високите и непоклатими замъци, които се бяха извисявали там от векове, крепостите, за които бе смятала, че ще останат непокътнати до края на света, се бяха превърнали в почернели руини, изгорени и разрушени от армията на Кромуел по времето, когато бе плячкосвала из цялата страна. Полята, където бе расла златна пшеница и царевица, и тучните зелени пасбища, хранили някога ирландските овце, сега бяха изгорени и осолени, за да не могат да родят нищо.

Това бе отмъщението на Протектората за убитите англичани в Ълстър по време на Ирландското въстание, оглавявано от сър Фелим О’Нийл и известно като „Голямото клане“. Кромуел го бе нарекъл „Божие наказание“ и жестоко бе отмъстил за него на жените и децата, останали да живеят в именията, докато мъжете участваха във войната или се бореха за живота си в килиите на дъблинския затвор подобно на баща й.

Миля след миля Мара наблюдаваше последиците от развихрилия се гняв на Кромуел, живите бяха оставени да умират от глад на почти съсипаната си земя, мъртвите — имаше толкова много мъртви — лежаха в канавките или висяха обесени по клоните на дърветата, хищни птици и вълци разкъсваха плътта им и това бе предупреждение за всеки, който би дръзнал да се противопостави на законите на Кромуел. И миризмата, тази ужасна миризма на смърт, сякаш бе пропила всичко наоколо. Мара се питаше дали някога ще може да я измие от кожата си.

С всяка измината миля, която я приближаваше към целта, и след всяко разрушено имение, покрай което минаваха, тя си мислеше със страх за бъдещето. Какво ли изобщо беше останало от Кулхейвън, та да си струва да се бори за него? Знаеше, че лорд Сейнт Обин го притежава и живее там. То му беше дадено от неговия чичо Джеймс Рос — авантюрист, който получил имението в знак на благодарност заради финансовата подкрепа, която оказал на каузата на Кромуел. Ами какво щеше да стане, ако замъкът, нейният дом, беше сринат със земята, подобно на толкова много други, и за нея не оставаше нищо друго, освен порутените му останки и спомените за миналото? Какво щеше да прави, ако се окажеше, че се е захванала с тази опасна мисия само за да открие, че нищо не с останало от Кулхейвън?

„Това няма никакво значение“ — твърдо си каза тя. И самият Кромуел не би могъл да й отнеме истинския Кулхейвън, който бе устоял на жестоки нападения само за да се извиси отново, всеки път тържествуващ, всеки път по-велик от преди. Точно в този миг, сякаш за да се увери, че страховете й са съвсем неоснователни, каретата бавно направи завой и пред нея, отвъд дълбокото и скалисто дефиле на река Хор, изникна замъкът Кулхейвън.

Дъхът на Мара секна, щом зърна скъпия си дом. Построен преди близо два века от средновековен рицар на име Рупърт де Кейлвън, замъкът имаше две крила, зидовете му бяха дебели два метра, като външните бяха порутени и обрасли с бръшлян. Малка рекичка течеше покрай стените откъм южната му страна и се вливаше в едно езерце, скрито дълбоко в гората. В неразнеслата се още утринна мъгла величествено се извисяваше една — единствена кула, а другата бе срината под непрекъснатия обстрел на големия катапулт на Кромуеловата войска.

Не, Кулхейвън никак не беше се променил. Въпреки че неговите прекрасни сиви стени бяха станали свидетелки на войната и убийствата, въпреки че враговете бяха нахлули вътре, Кулхейвън все още бе онзи приказен замък, който тя познаваше.

Но когато каретата се приближи и Мара зърна отблизо фасадата му, разбра, че има известна промяна. Откъм западната му страна имаше една по-модерна пристройка от червени тухли и бяла вар с високи остъклени прозорци и широко, стръмно спускащо се стълбище, което водеше към голяма порта, толкова различна от добре познатите й вертикална решетка и подвижен мост. Кариатиди на богините Афродита и Атина се издигаха от двете страни на входа, а два каменни лъва, готови за скок, пазеха стълбището, водещо към него.

След като видя от прозореца на каретата, че Кулхейвън си стои на мястото, Мара — неизвестно защо — очакваше да е останал непокътнат. И сега, като го видя така променен и непривично нов, мигновено изгуби кураж.

Но й трябваше само миг, за да възвърне самообладанието си.

При вида на глутницата лаещи и разярени хрътки, които бързо се носеха по алеята към тях, тя веднага си спомни за какво е дошла. Въпреки промяната, това беше Кулхейвън, а този Кулхейвън несъмнено й принадлежеше по право. Това тук бе нейното семейство. Нейното минало. И никой, дори самият Оливър Кромуел, нямаше право да й го отнеме.

— Има промяна — обади се Сайма, която сякаш с лекота четеше мислите й.

Мара дори не знаеше, че прислужницата й се е събудила.

— Да, но поне не са го съборили целия като замъка Клунис. Оставили са го непокътнат, дори останките от сринатата кула си стоят на мястото. Но и при това положение пристройката сякаш разкрасява Кулхейвън, вместо да го засенчва, не смяташ ли?

И отново, за кой ли път през последните дни, Сайма й отвърна с мълчание, сякаш искаше да й каже, че не може да измами никого. На Мара й беше ужасно неприятно, че прислужницата й е права, но тя не желаеше тази дребна промяна да я отклони от целта й. Как бе могла изобщо да очаква, че Кулхейвън ще си остане съвсем същият? Замъкът бе изкарал под обсада близо десет месеца, хората не допускаха наблизо хора на Кромуел, като хвърляха камъни и горящи въглени върху главите им. Ала въпреки храбрия отпор, в една бурна нощ войниците на Кромуел бяха успели да проникнат вътре. Много неща се бяха променили в дома на Мара, откакто го беше напуснала. Мнозина се бяха опитали да го унищожат, но въпреки променения си външен вид, той щеше винаги да живее в сърцето й.

Тя затвори очи и си представи онзи Кулхейвън, който си спомняше, който обичаше повече от всичко друго. Пое си дълбоко дъх и усети сладкия аромат на цъфналите череши и липи, извисяващи се от двете страни на тясната централна алея. Тя си беше у дома, най-после си беше у дома, в този прекрасен и величествен замък, където бе родена, където бе тичала, следвана неотклонно от Сайма, и се бе крила във всяко кътче, и бе изкачвала стотиците стъпала, водещи към върха на Кървавата кула.

Кулата.

Гърлото й се сви, щом си припомни древното име на тази кула. Всъщност никой не знаеше кога бе придобила печалната си слава. Както изглеждаше, векове наред само това място в Кулхейвън беше свързано с нещастия и трагедии. От поколение на поколение се предаваха историите за преждевременната смърт на нещастниците, сполетяла ги по някаква тайнствена причина точно на това място.

Но в детските си години не бе изпитвала страх от кулата, защото нямаше нищо общо с лошата й слава. Все пак брат й Оуън тогава обичаше да я плаши с истории за зли духове, но тя просто се смееше и не му вярваше. Едва през последния й ден в Кулхейвън, когато войниците най-накрая прехвърлиха защитните му стени, и за нея се сбъдна пророчеството за кулата.

Мара все още виждаше как майка й — красивата Едана, кръстена на една ирландска светица от шести век, с дългата си рижа коса, развяваща се след нея като ярко наметало, отказва да изпълни заповедите на войниците и да предаде ключовете на Кулхейвън. Докато враговете държаха на прицел всички врати на замъка, тя бе извикала настрана Мара и Оуън, най-малкия от тримата й братя.

— Деца мои — беше им казала, притискайки ги силно до гърдите си, — ако през тази нощ замъкът падне в ръцете на врага, обещайте ми, че един ден ще дойдете тук, за да си го възвърнете и да отмъстите. Трябва да ми обещаете, че наследниците на фамилията Диспенсър ще получат своето. Защото ако не го направите, Кулхейвън ще загине.

Командирът на англичаните бе наредил на Едана да се предаде. Но бе последвал бързият й отговор: по-скоро ще умре, но ще запази Кулхейвън, вместо да живее и да го види в ръцете на проклетата Кромуелова армия. Командирът я бе осведомил, че за нея и децата й няма да има милост. Тя бе трябвало да понася грозните обиди, които войниците крещяха отвън, надявайки се да я изплашат и да я накарат да се предаде. Но майка й беше силна жена. Дори когато войниците вече бяха прехвърлили външната стена и се намираха едва ли не на крачка от тях, тя храбро бе вдигнала старата пушка на съпруга си, готова да застреля първия, който би дръзнал да пристъпи по свещената каменна настилка на Кулхейвън.

И само след секунди рязко се бе дръпнала назад, мускетът бе изтракал на пода и тя безжизнено се бе свлякла до него.

През онази нощ Мара бе видяла как умира майка й, така както и баща й бе убит по-рано от Кромуеловите пуритани. Обзети от алчност, войниците набързо бяха опустошили замъка. Бяха им дали да пият алкохол, за да станат „по-храбри“, а и командирите им ги насъскваха допълнително, като им позволяваха да плячкосват свободно. Те бяха задигнали всички ценни вещи от замъка, а Мара и Сайма бяха спасили живота си, като избягаха през тайния тунел под стените на Кулхейвън и се бяха скрили в селото, намиращо се в подножието на големия хълм, върху който се издигаше замъкът.

Именно през онази нощ в очите на света Кулхейвън се бе превърнал в собственост на Протектората, за да бъде поднесен по-късно, подобно на някакво лакомство, на един от доверените хора на Кромуел.

И пак през онази нощ Мара се бе заклела да се върне и да изпълни обещанието, което бе дала на майка си.

— Вижте, милейди — рече Сайма, когато каретата зави пред входа на новата пристройка, — това е градината на майка ви.

Мара неволно се усмихна при вида на разцъфналите рози и рододендрони, засадени от двете страни на алеята. Когато за последен път бе видяла тази градина, окопавана и садена от ръцете на майка й, тя бе стъпкана от ботушите на Кромуеловите пуритани. А сега бе обсипана с ярки, живи цветове, сладкият им аромат изпълваше въздуха и сякаш нищо не се бе случило в миналото, сякаш майка й не беше погребана в никому неизвестен гроб някъде край стените на замъка, а щеше да се появи на стълбищната площадка.

Каретата бавно намали ход и спря, а сърцето на Мара лудо заби като чу как Пъдж слезе от капрата. Толкова хубаво беше да се върне у дома. Знаеше, че майка й би искала точно това.

Дори Сайма, въпреки възраженията си, изглеждаше щастлива от това завръщане, защото очите й радостно блестяха.

— Ето че пристигнахме, милейди. Най-после сме си у дома. У дома.

— Да, знам. Направо не мога да повярвам. Вече бях започнала да си мисля, че няма да доживеем този ден. Сега трябва да се заемем с осъществяването на моя план и не забравяй, че оттук нататък ще ме наричаш Арабела.

Вратата на каретата тържествено се отвори. Една облечена с ръкавица ръка се протегна към нея, за да й помогне да слезе. Мара я пое, като се стараеше да не издава отвращението си към човека, за когото щеше да се омъжи.

Но както изглеждаше, мъжът, който така изискано й подаде ръка, не беше лорд Сейнт Обин. Този бе облечен с красива ливрея в златисто и черно и вероятно беше лакей или икономът.

— Добре дошли, мис Арабела, добре дошли в Кулхейвън. Аз съм Питър Шипли, икономът на лорд Сейнт Обин. — Явно бе по-възрастен от господаря си, говореше като джентълмен и й се поклони въпреки огромния си ръст. Кестенявата му коса бе посребрена на слепоочията, а очите му някак странно приличаха на очичките на врабче. — Негова светлост изразява съжалението си, че не може лично да ви посрещне, но се наложи да замине за северните покрайнини на имението. Опасявам се, че онези досадни ирландски тори са отмъкнали овцете му. Но няма никакви причини за тревога. В Кулхейвън вие ще бъдете в пълна безопасност.

Мара запази мълчание. Само да можеше той да разбере, че бе подал ръка на една досадна ирландка.

— Дълго ли ще се забави лорд Сейнт Обин? — с лекота произнесе тя на английски.

— Не, мис Арабела. Негова светлост смята да се прибере надвечер. Той реши, че сигурно ще бъдете уморена от пътуването, затова ме помоли да ви покажа стаята ви, където ще можете да си поотпочинете, преди да се е прибрал за вечеря. Надявам се, че не сте прекалено изморена от пътуването. — Той я отведе до стълбището, където я чакаше една възрастна прислужница. — Това е нашата икономка мисис Данбъри. Тя ще ви заведе в стаята ви. Лакеите веднага ще донесат багажа ви. За майка ви е приготвена отделна стая, точно срещу вашата.

Мара се обърна към него.

— О, майка ми не можа да пътува с мен. Разболя се точно когато трябваше да тръгнем. Това е моята прислужница Сайма. Бих искала тя да се настани в моята стая.

— Ще й сложим в гостната леглото на колелца, което пазим за прислугата — каза мисис Данбъри, пълна жена с прошарени коси и кръгли като ябълки бузи, която веднага взе положението в свои ръце и остави Питър Шипли в преддверието. — Радваме се, че най-после пристигнахте, мис Арабела. Покрай последните неприятности ние се притеснявахме, че няма да можете да пътувате.

— Неприятности ли?

— Да. Както спомена мистър Шипли, една банда ирландски тори се е настанила в близката горичка. Крадат добитък от Кулхейвън и от съседните имения. Дори са обрали съпругата на лорд Лейкууд, докато пътувала с каретата си покрай другия бряг на реката. Взели всичките й бижута и дори венчалната й халка. Бедничката, заключила се е в стаята си и не смее да излезе, защото се страхува, че пак ще я ограбят.

Мара мигновено се сети за брат си Оуън.

— Но не са я наранили, нали?

— Доста се е изплашила, но иначе никак не е пострадала. Не се притеснявайте, мис Арабела. Негова светлост ви беше осигурил безопасно пътуване. Като се има предвид какъв пост заема вашият кръстник, Негова светлост можеше да накара цялата армия на Кромуел да ви придружи, ако беше необходимо.

Мара само й кимна в отговор. Оуън не беше й се обаждал от близо шест седмици, откакто й бе дал последните сведения, необходими за осъществяването на нейния план. Именно той бе научил, че лорд Сейнт Обин е станал притежател на Кулхейвън и я беше снабдил с необходимата информация, за да може успешно да се представи като Арабела. Дори не знаеше дали Мара се е заела с тази задача.

Последния път бе научила, че се е присъединил към банда тори, точно като онези, които описа мисис Данбъри, и затова се страхуваше, че брат й вече може да е заловен и да пътува към Южните морета, за да бъде хвърлен в затвора или, което бе още по-лошо, да виси на някоя бесилка край изоставен селски път.

От Дъблин насам Мара често бе виждала по пътя онези зловещи железни клетки и все се надяваше, че Оуън не е сред нещастниците, чиито останки бяха заключени в тях. Но не можеше да бъде сигурна. Труповете бяха почти разложени и накълвани от птиците, тъй че бе невъзможно да бъдат разпознати. Но като виждаше нарастващия им брой и като знаеше как брат й бе тръгнал да скита по пътищата, все повече й се струваше, че е възможно и неговият труп да е сред тях.

— Оттук, мис Арабела.

Портите на Кулхейвън се затвориха зад гърба на Мара и тя изведнъж бе обзета от тревога. Ами какво щеше да стане, ако в края на краищата откриеха, че тя не е истинската Арабела? Дали нямаше да я арестуват и да я хвърлят в Дъблинския замък — затвор? Беше чувала за жени, които са били обесени само защото са укривали ирландски патриоти. Какво ли щяха да й сторят, задето се представяше за кръщелницата на самия лорд — протектор?

Думите на мисис Данбъри бяха заглушени от развълнувания лай на няколко хрътки, които бяха дотичали, за да посрещнат Мара. Едно съвсем малко кутре подскочи на задните си крака срещу нея, а тъмните му очички весело святкаха.

— Охо, здрасти! — засмя се Мара и потупа кутрето по главата.

— Чиба, махай се оттам, мелез такъв! — каза мисис Данбъри и набързо прогони животното, като размаха парцала за бърсане на прах. — Моля за извинение, мис Арабела, тези животни понякога не си знаят силата. Смятат, че са длъжни да скочат върху всеки посетител, щом се появи на вратата. Но няма защо да се страхувате от тях. Съвсем безопасни са. Негова светлост не ги държи тук, за да го пазят, а по-скоро за да му правят компания и да му топлят краката в студените нощи.

— Всичко е наред. Смятам, че са прекрасни.

Мара едва не й каза, че й напомнят за нейното собствено куче от детските й години — едро кафяво животно на черни петна на име Тоърнийч, което на келтски означаваше „мълния“. Но навреме се усети. Тя си спомни как кучето всяка сутрин стоеше в подножието на стълбите и я чакаше да излезе от стаята си, защото майка й не му позволяваше да се качва на горния етаж. Запита се какво ли е станало с това огромно животно, след като замъкът бе ограбен. Дали не беше изхвърлено от замъка, подобно на другите му предишни обитатели, и оставено да умира от глад, докато новият английски лорд се хранеше като крал и дебелееше благодарение на онова, което всички бяха изкарали с тежък труд?

Мара последва Данбъри по централния коридор на замъка, където имаше идеално излъскани мебели и миришеше на пчелен восък, до голямо дъбово стълбище, водещо на втория етаж. Стените наоколо бяха покрити от пода до тавана с красиво резбована облицовка от същото тъмно дъбово дърво, което придобиваше златисти оттенъци на светлината на свещите. Високият таван бе измазан с хоросан и украсен със сложни спираловидни орнаменти и безброй изрисувани птички и херувимчета.

Когато стигнаха до първата стълбищна площадка, Мара спря и впери поглед в един голям портрет, окачен точно отсреща на горния етаж. На него бе изобразен много едър и внушителен мъж, яхнал як черен жребец. Гъстата му кестенява коса проблясваше под слънчевите лъчи, които сякаш извираха точно от небесата над главата му. Суровите му златисто — кафяви очи я гледаха свирепо от платното и я пронизваха, а устните му бяха леко извити нагоре, като че ли вече бе прозрял хитрините й.

Не беше необходимо да й казват, Мара сама разбра, че това е той.

Незаконороденият лорд Сейнт Обин, Адриан Август Рос, приближен и съветник на лорд — протектора. Дори образът му изглеждаше толкова огромен, толкова застрашителен, сякаш можеше да я смаже с огромния си юмрук, облечен в ръкавица. И сега, без да откъсва очи от него, Мара изведнъж усети, че трепери, сякаш от студ.

— О, да, това е нашият лорд Сейнт Обин — каза мисис Данбъри. — Бях забравила, че никога не сте го виждали. Нали е много красив? Вдъхва респект, и още как. Това е необходимо след скандала и всичко останало, но той стои над тези неща, над нещастното си минало. Не обръщайте внимание на това злобно изражение. Той ни най-малко не внушава страх и всъщност е доста сговорчив, когато човек го опознае добре, а вие като негова съпруга несъмнено ще сторите това. Моля, вървете след мен, мис Арабела. Приготвили сме ви спалня в западното крило. Изглежда много светла и просторна сега, след като сменихме мебелировката и тъй нататък. Надявам се, че ще ви хареса.

Мара почти не чу думите на мисис Данбъри. Тя все още бе завладяна от портрета, от портрета на Сейнт Обин, и не можеше да откъсне поглед от тези странни златисто — кафяви очи. Сърцето й биеше учестено, а дланите й овлажняха, щом стисна юмруци. Повтори си част от думите на мисис Данбъри. Злобно изражение. Ами — направо беше ужасяващо. Само изражението му можеше да накара повечето мъже да затреперят от страх. Никак не бе чудно, че се бе издигнал толкова бързо сред приближените на Кромуел.

Божичко, какво бе направила тя?

Смяташе, че ще е много лесно да измами някакъв си мекушав английски лорд, който бе обърнал гръб на своя крал заради собствените си интереси. Смяташе, че той ще прекарва повечето си време в Англия, в тамошните си имения, че Кулхейвън е само един от многобройните му имоти, но още в коридора си личеше, че се е настанил тук за постоянно. И имаше вид на човек, който не търпи никакви възражения. Явно тук неговата дума беше закон. Безспорно. Извън всякакво съмнение. Но всъщност какво ли би трябвало да очаква? — запита се тя. Той носеше имената на двама римски императори, нали? И за този човек тя трябваше да се омъжи?

Мара си наложи да откъсне поглед от страшния му образ. Не можеше да позволи на този мъж, когото още не беше виждала, да й оказва такова въздействие. Слава богу, това беше само един портрет, а не човек от плът и кръв, който я гледа заплашително. Художникът навярно се бе постарал да го направи да изглежда такъв огромен и страшен.

Разбира се, че беше така. Никой не можеше да изглежда толкова жесток в реалния живот. Всичко това се дължеше на опънатите й нерви, защото се бе завърнала у дома след толкова много години и пред нея бяха възкръснали спомените за онази ужасна нощ, дължеше се и на мисълта за опасната игра, която вече играеше. Няма връщане назад — каза си тя. Не и сега, когато беше толкова близко до целта си, до отмъщението, така мечтано и толкова дълго подготвяно от онази ужасна есенна нощ, когато майка й се бе свлякла пред очите й на каменния под в Кървавата кула.