Жаклин Рединг
Изкушенията на съдбата (29)

29

Мара отвори очи и се загледа в прозореца срещу леглото. Бяха се любили нежно, след което, отпусната и доволна, тя беше спала много добре до момента, в който незнайно защо се беше събудила.

Питаше се какво ли я беше стреснало. Всичко беше притихнало. Навън все още не се беше развиделило съвсем. Слънцето едва беше започнало да изгрява иззад гъстите дъждовни облаци. Огънят в камината отдавна беше изгаснал, но тя усещаше до себе си топлото тяло на Адриан, който несъзнателно беше положил ръка върху корема й.

Не бяха минали и две секунди и тя чу звука. Очевидно той я беше събудил от спокойния й сън. Приличаше на нещо, което стърже по стената някъде под тях. Не беше много силно, всъщност едва можеше да се отдели от обичайните за нощта тихи шумове. Стъргането прекъсна за малко, но скоро се чу отново. Мара лежеше в тъмното, без да помръдва, и се ослушваше непрекъснато. Всеки път, щом се появеше този странен звук, любопитството й относно източника му се засилваше все повече и повече.

По едно време усети, че Адриан се размърда насън до нея и като хвана ръката му, нежно я стисна, за да го събуди. Още преди той да отвори очи, тя леко притисна пръст върху устните му, за да му покаже, че трябва да мълчи.

— Слушайте! — прошепна на ухото му Мара.

Звукът се чу отново, този път малко по-високо. Стори й се, че идва от долния етаж, някъде точно под леглото им. Накрая последва съвсем ясен шум от чупене на стъкло.

— Какво, по дяволите, беше това? — каза Адриан и отметна завивката, готов да скочи от леглото.

— Коя е стаята под вашата, Адриан? — тихо го попита тя.

— Кабинетът ми.

Адриан стана от леглото съвсем безшумно и си облече халата. Завърза с рязко движение колана му на възел и се отправи към вратата.

Мара вървеше на две крачки след него.

— Стойте тук — каза й той, като я забеляза зад себе си в коридора. — Може да е някой крадец и не бих искал да пострадате.

— Не, Адриан. Ще дойда с вас. Ще бъда в далеч по-голяма безопасност, когато сте край мен да ме защитите, отколкото сама в спалнята.

На бледата утринна светлина Мара забеляза, че той се намръщи.

— Добре, можете да дойдете, но стойте тихо и винаги зад мен. Не искам да пострадате.

Тя кимна.

Докато стигнат до стълбището за долния етаж, стържещият звук беше престанал да се чува. На все по-силната дневна светлина, която нахлуваше през високите източни прозорци, двамата успяха да видят, че вратата на кабинета беше леко открехната. Това беше странно, като се имаше предвид, че Адриан беше човек с безупречни навици и винаги държеше кабинетът му да бъде затворен, когато не се намира в него.

Той мълчаливо й даде знак и двамата заслизаха по стълбите. Когато наближиха кабинета, тя остана по-близо до стената, а Адриан пристъпи напред и бутна вратата с крак. Мара се опита да надникне иззад рамото му.

Вътре беше тъмно и само няколко лъча слънчева светлина се процеждаха през прозорците и се разливаха върху килима, което отново будеше подозрения, тъй като Адриан обикновено пускаше завесите, когато не беше в кабинета си.

Той пристъпи прага, а Мара го последва, надничайки зад гърба му. В стаята всичко беше постарому, всяко нещо беше на мястото си, мебелите бяха поставени както трябва, писалището също изглеждаше подредено. Тя погледна етажерките с книги и мислено си отбеляза, че изглеждаха недокоснати, дори и трите тома, които прикриваха вратичката на скритата в стената ниша. После проследи с поглед всеки ред, докато накрая очите й се спряха върху портрета на майка й, окачен над камината.

Огледът, който правеше на стаята, спря дотук. Тя присви очи, опитвайки се да види по-добре. Картината беше разрязана по продължение на две съседни страни и висеше като парцал. Стъклената ваза, която стоеше под нея, лежеше, пръсната на парчета на пода.

— Адриан, портретът на майка ми!

Точно в този миг нещо изскочи от тъмнината и се спусна към тях, забивайки се като снаряд в гърдите на Адриан. От силния удар той политна назад и на свой ред блъсна Мара в стената. Главата й се чукна силно в дървената ламперия и тя изпъшка, преди да се озове седнала на пода.

— Кой е там? — чу тя Адриан да вика.

Чуха се тежки стъпки на обут в ботуши човек, който изтича на коридора, а после някаква врата изстърга по пода.

— Добре ли сте, Мара? — Само за секунди Адриан се озова до нея и започна да отмахва косите от лицето й. Очите му търсеха нейните, за да види дали е в съзнание.

— Да — отвърна тя и пое подадената му ръка. — Но малко се изплаших. — Тръсна глава, за да проясни мислите си. — Кой беше това? Кой се опитваше да открадне портрета на майка ми?

— Не знам, но имам много добра представа накъде се е запътил сега.

Мара скочи след Адриан, който се втурна по коридора, отвеждащ към старото крило на замъка Кулхейвън. Голямата нащърбена дъбова врата за централната кула беше открехната. Адриан мина през нея и продължи по стълбите нагоре към Кървавата кула. Недалеч над тях Мара чуваше как някой бяга по тясното спираловидно стълбище към върха и стъпките му отекват в празното пространство.

Адриан и Мара хукнаха след него. Когато изкачиха стълбите, видяха, че вратата, която извеждаше навън, беше широко отворена. На светлината отвън не се забелязваше да има някой на площадката.

— Къде изчезна той, Адриан? Не мога да видя…

Мара изпищя, защото някаква ръка изведнъж я дръпна грубо назад, а друга запуши устата й. Преглътна от ужас, когато почувства нещо студено, метално и остро, опряно до кожата на гърлото й.

— Остани на мястото си, Сейнт Обин, ако не искаш тя да полети надолу.

— Оуън! — Мара се опита да се извърне, но той я държеше плътно пред себе си.

Адриан беше спрял като закован, но тъмните му очи проблясваха опасно.

— Нима ще убиеш собствената си сестра, Оуън?

— Сега за мен тя е английска курва, също като майка й преди нея. Нито една истинска ирландка не би се унижила да топли леглото на англичанин. Освен това за мен тя вече няма никакво значение. Свърши си работата, която бях й отредил.

Адриан направи крачка напред, за да провери доколко е сериозна заплахата на Оуън.

Онзи я дръпна назад и притисна острието към гърлото й.

— Казах да не приближаваш. Да не искаш да й пусна малко кръв, за да ме разбереш.

Адриан не отговори.

— Няма да питам как си успял да се отървеш от бесилката, защото знам, че си много опитен в бягствата от английски затвори, но се чудя защо си се върнал в Кулхейвън. Сигурно не за да се сбогуваш със сестра си, особено като се има предвид, че доста опасно си притиснал гърлото й с остър нож. Трябва да имаш някакво сериозно основание. Знаеш, че властите вероятно вече са по петите ти и първото място, където ще те потърсят, е мястото, където си бил заловен.

Оуън се усмихна.

— Направил съм си сметката да не бъда тук, когато дойдат за мен. Възнамерявам да остана само толкова време, колкото ще ми е нужно да си взема нещо, което е твърде ценно, за да бъде забравено.

— Не мога да повярвам, Оуън, че го правиш заради портрета на майка си, която току-що нарече английска курва.

Мара се опита да се обърне към него, напълно забравила, че той държи остър нож на шията й.

— Гобленът. Върнал си се заради Кулхейвънския гоблен, нали?

Оуън се усмихна и на бледата светлина придоби изражение, което олицетворяваше самото зло.

— Колко си умна, сестричке! Но не си достатъчно умна. Изобщо не разбра, че докато тичаше насам-натам като обезглавено пиле, готова да направиш всичко, което поискам, за да получиш това безценно късче от историята на Кулхейвън, то през цялото време е било тук, под носа ти.

— Скрил си го зад портрета на мама. Попитах Адриан дали го е виждал, но той каза, че явно не е било сред нещата, останали след нападението на Кулхейвън.

— Беше тук, но само аз знаех къде е. Както виждаш, досетих се да го мушна в рамката, така че никой да не може да го открие. Сложих го там за по-сигурно, след като го взех от тайника в спалнята й.

— Как си разбрал къде е той? Аз бях единствената, на която мама беше казала за него.

— Да, да, скъпата й дъщеричка, следващата господарка на Кулхейвън, която трябваше да го наследи. Слушах отвън пред вратата, когато в онзи ден тя ти показваше специалното си скривалище. И когато се върнах в Кулхейвън, реших да видя дали още е там. Казах ти, че ще е по-добре да го продадем, но ти не искаше и да чуеш за това. Е, сега той ще ми помогне да стигна далече, много далече оттук. Сигурно ще ми донесе доста голямо състояние. Всъщност вече имам купувач за него — един шантав стар благородник, който се интересува от средновековно изкуство.

— Но ти не можеш да продадеш гоблена, Оуън. Той се съхранява в семейството ни от поколения, още от времето на Рупърт де Кейлвън.

— Ами! Изглежда, забравяш, че вече няма такова семейство. Съпругът ти и хора като него ни взеха всичко, което притежавахме, и унищожиха семейството. Цялото, освен нас двамата. А сега ти, моя собствена кръв и единствена жива родственица, ще ми помогнеш да се измъкна оттук. Има едно въже, което виси оттатък крепостната стена. Хвани го, Мара, веднага.

Оуън притисна острието на ножа под брадичката й. Мара погледна към Адриан. Не знаеше как да постъпи. Той й кимна. Тя хвана въжето с треперещи пръсти и го подаде на брат си. За миг Оуън трябваше да разхлаби хватката си и да застане зад нея, за да поеме въжето. Точно в този момент излезе силен пронизващ вятър, който духаше едновременно отгоре и отдолу на кулата, и се превърна във вихрушка, която вдигна всички листа и боклуци, събрани в ъглите, и ги понесе из въздуха.

Оуън пусна Мара, за да прикрие с ръка очите си и да ги предпази от праха и пясъка. Адриан се възползва от това негово разсейване и моментално дръпна Мара за ръката извън обсега на брат й.

— Върни се тук!

Оуън се спусна след Адриан с насочен право към гърдите му нож. Адриан хвана ръката му и я отклони, а острието мина опасно близо до сърцето му. Мара можеше само да стои и да гледа как двамата се борят за надмощие! Ножът в ръката на Оуън беше избит и като подскочи няколко пъти по камъните, спря се в един тъмен ъгъл. Мара се спусна да го вземе, но когато се обърна, видя, че Оуън беше успял по някакъв начин да притисне Адриан с гръб към крепостната стена и сега се опитваше да го бутне от нея.

— Не! — Мара вдигна ножа над главата си като копие и се втурна към Оуън.

Стреснат от вика й, той се обърна точно когато беше стигнала до него и се готвеше да забие острието в сърцето му. Той веднага се наведе и заби рамо в корема й. Ножът изхвърча от ръката й. Останала без въздух, Мара падна на земята и се хвана за корема, мъчейки се да си поеме въздух.

Гласът на Адриан прогърмя по-силно и от вятъра.

— Мара!

Тя вдигна глава, неспособна да изрече думите, с които да го предупреди. Можеше само безпомощно да наблюдава как, крещейки като луд, Оуън се втурна към Адриан, за да го бутне от крепостната стена.

Точно когато щеше да се стовари с всичка сила върху него, Адриан успя да се дръпне от пътя му и Оуън полетя от ръба с пронизителни писъци, които секнаха рязко, когато тупна на скалите отдолу.

Само за секунди Адриан се озова до Мара.

— Добре ли сте? Нарани ли ви силно?

— Нищо ми няма. Просто ме изненада, това е всичко. Май не мога да си поема дъх.

— Дишайте дълбоко, докато стягането премине. Няма друг начин. — Той й се усмихна отвисоко. — Ако някога съм ви вземал за богинята на войната Мориган, то това е точно сега, когато се спуснахте, пищейки, към брат си с вдигнат нож, решена да спасите живота ми.

— Той вече не беше моят брат или поне братът, когото винаги съм познавала. Войната го беше променила, превърнала го беше в някого другиго, когото не харесвах. Той ме плашеше.

Мара беше успяла да успокои дишането си достатъчно, за да се изправи на крака. Адриан й помогна да се задържи права.

— Всичко свърши, Мара. Освен… — Той се наведе да вдигне малката чанта, която тя не беше забелязала досега. — Смятам, че това, което е вътре, ви принадлежи.

Мара взе чантата и откопча катарамата на подвижната горна част. После извади внимателно сгънатия вътре плат. Разгъна го полека и сребърните и златни нишки, втъкани в картината, заблестяха на слънцето. Тя представляваше червенокосата девойка Грайне и нейния любовник — рицар, яхнали един свиреп и силен боен кон, окъпани в трепкащите лъчи на грейналото зад гърба им огнено кълбо. Беше прекрасна. Това беше Кулхейвънският гоблен. И принадлежеше на нея.

В този момент ветровете, които бяха се завихрили около тях, спряха и настана тишина и спокойствие.

— Да — каза Адриан и като я прегърна през рамо, я поведе към вратата на кулата, — наистина смятам, че Кулхейвънският гоблен е отново там, където му е мястото.