Жаклин Рединг
Изкушенията на съдбата (28)

28

Хрисимите граждани на Дъблин бяха буквално слисани на другия ден, когато по време на така шумно разгласената публична екзекуция на един ирландски конфедерат осъденият успя да избяга. Сред тълпата по пътя, по който го отвеждаха към бесилото, беше избухнал бунт и му беше дал така желаната възможност.

Околността около града беше щателно претърсвана в продължение на часове и всеки кабриолет или карета, които излизаха през шестте порти на града, бяха спирани за проверка.

Тези усилия обаче бяха напразни, защото три дни по-късно властите намериха на песъчливия бряг близо до Рингсенд, до едно селище на име Семън Пуул в долното течение на река Лифи, малката лодка, която го беше откарала на безопасно място.

Когато две нощи по-късно те пристигнаха в Кулхейвън, имаше пълнолуние и бялата луна се беше оцъклила в беззвездното небе Мара беше сигурна, че Адриан крие нещо от нея. Тя имаше смътно предчувствие за това още в Дъблин, когато той се беше върнал от посещението си при Оуън в затвора, но сега, след като бяха прекарали в мълчание часовете на своето усамотение в каретата по време на пътуването, Мара беше съвсем уверена, че наистина е така.

Беше почти полунощ, когато каретата се изкачи по пътя и спря на извитата като полумесец алея пред замъка, но всички веднага бяха вдигнати на крак от вечно бдящия Шипли, който беше наблюдавал кога ще се върнат.

— Милорд, много се радваме да ви видим отново у дома — каза Шипли със запален фенер в ръка, който беше взел, за да осветява предното стълбище. В тъмнината то можеше да се окаже доста опасно. — Чухме от един минаващ калайджия слуховете за смъртта на протектора. Вярно ли е, милорд? Кромуел наистина ли е мъртъв?

— Да, така е, Шипли. И точно по тази причина утре сутринта заминавам за Англия. Нейно благородие няма да пътува с мен. Ако има нещо, което трябва да прегледам лично, донеси ми го сега, иначе лейди Сейнт Обин ще трябва да решава проблема в мое отсъствие. Оставям я да ръководи всичко, докато ме няма.

Той зави по коридора и се запъти към кабинета си.

— Има някои книжа, които трябва да прегледам, преди да отпътувам. Не е нужно да оставате до късно заради мен.

Мара не беше сигурна дали последното изречение се отнасяше до нея или до насъбралите се хора от домакинството, които бяха дошли да ги посрещнат. Не й беше дадена възможност да попита, тъй като Адриан изчезна в кабинета си и вече беше затворил вратата след себе си.

През следващите няколко часа той се опита да сложи сметките на Кулхейвън в някакъв ред. В счетоводните книги цареше пълен хаос и Адриан лично видя до какви размери бяха достигнали кражбите на Хоръс Кроу. Той написа едно указание, в което даваше пълно право на Мара да действа от негово име, а освен това обясняваше как може чрез леля му да се свърже с него в семейното им имение Росингам.

Накрая седна да напише писмото, което съчиняваше мислено по време на безкрайно дългото им пътуване по обратния път от Дъблин.

Беше решил, почти веднага след като напусна въшлясалата килия на Оуън в търбуха на тъмницата под древните стени на Дъблин Касъл, че ще каже на Мара истината. Щеше да й признае, че той е бил отговорен за убийството на нейния годеник Лайъм Шонеси, когато преди години е бил на служба в Дъблин. Не беше принуден да го прави, защото не се страхуваше, че Оуън може да й го каже лично. Как би могъл, когато сега висеше на бесилката извън града за назидание на гражданите на Дъблин.

Трябваше да й каже, защото не можеше съвсем съзнателно да крие това от нея. Дължеше й го и нямаше намерение да я напусне, без да й разкрие истината, знаейки, че никога няма да се върне отново.

Освен това трябваше да й каже, защото я обичаше.

Адриан се страхуваше дали би понесъл да гледа болката, изписана по лицето й, когато Мара разбереше, че той беше убиецът на любимия й.

Накрая беше сметнал, че е най-добре да й остави писмо, което тя да намери след неговото заминаване за Лондон. В него щеше да й обясни подробно всичко и тя щеше да разбере какво бе неговото разкаяние за стореното. Така нямаше да се налага да срещне красивите й, но изпълнени вече с омраза сиво — зелени очи.

След половин час листът пред него все още стоеше празен.

Тихо почукване на вратата го откъсна от тревожните му мисли. Той погледна към резбования стенен часовник. Беше три часът сутринта.

— Да?

Вратата бавно се отвори и Мара влезе вътре. Косата и беше пусната свободно по раменете, а тя беше облечена в бяла копринена нощница с дантела по яката. Изглеждаше така непорочна, така дяволски красива. И толкова уязвима.

Тя спря боса върху дебелия килим, точно пред писалището му.

— Адриан, направила ли съм нещо, от което да сте недоволен?

— Мили боже, не, Мара. Кое ви кара да мислите така? Тя погледна краката си.

— Не можах да се сетя за друга причина да тръгвате за Англия без мен. Казвате ми, че ще отсъствате само за малко, но аз усещам, не, зная със сигурност, че не казвате истината. Предчувствам, че ще останете дълго време, а може би изобщо няма да се върнете, но това, което не разбирам, е защо? Трябва да има причина, за да не искате да бъдете с мен. Помислих си, че вероятно е, защото ви измамих, като се представих за Арабела, но после се сетих, че всъщност ми бяхте простили за това. Какво има, Адриан? Да не е, защото уволних Хоръс Кроу? Или защото използвах парите, които той върна, за да помогна на селяните? А може би защото помогнах на семейство Конъли да избяга, въпреки вашата забрана? Моля ви, кажете ми истината. Не мога повече да издържам на тази неизвестност. Защо искате да ме напуснете?

Адриан стана и заобиколи бюрото. Притегли я към себе си и я прегърна силно. Главата й се опря под брадичката му.

Беше открил, че му харесва така — тя да оброни глава на гърдите му, а нежното ухание на цветя от лъскавата й червена коса да изпълва сетивата му.

Тогава разбра, че трябваше да й каже, точно в този момент в кабинета му, докато тя стоеше пред него в своята моминска нощница, по детски невинна, но с тяло на жена. Мара заслужаваше да знае какво беше направил. Заслужаваше да го чуе лично от него.

Адриан я пусна неохотно и се отдръпна от нея.

— Мара, моля ви, седнете.

Тя го послуша, без да пита защо, просто седна в едно от меките кресла пред камината и скръсти ръце в скута си. Гледаше го и го чакаше да започне. Той седна срещу нея и се облакъти върху бедрата си. Беше навел глава и не смееше да я погледне, защото знаеше, че щеше да й причини болка. Напразно търсеше думите, с които да започне. Те щяха да разбият сърцето й.

— Мара, спомняте ли си първия път, когато дойдохте в Кулхейвън?

Тя се приведе леко напред и подпря брадичка на ръката си.

— Имате предвид като Арабела?

— Да, онази първа нощ, когато се срещнахме точно в тази стая.

— Да.

Адриан вдигна глава и я погледна.

— Тогава ме попитахте за моята служба като войник в Дъблин и аз ви дадох някакъв неопределен отговор и бързо смених темата. — Той спря и си пое дълбоко въздух. — Направих го, защото се надявах да забравя този период от живота си. Исках да го изтрия от паметта си. Разбирате ли, това беше много мрачно време.

Мара кимна. Гледаше го прехласнато, но мълчаливо.

— Когато бях в Дъблин, служех в затвора на Дъблин Касъл. Бях началник на охраната на затворниците там.

— Искате да кажете, че това е мястото, където беше Оуън, когато отидохте да го видите онзи ден?

— Да. Но, Мара, това не беше първото му пребиваване там. И преди беше лежал в този затвор. Срещнах Оуън и установихме отношения още когато бях на служба там. А по онова време срещнах едно момиче, което смятах за съвсем непорочна и безхитростна девойка. Дори си мислех, че съм влюбен в нея. — Той спря. Търсеше думи, за да й обясни онова, което предстоеше да чуе. — Беше дъщеря на полковника, който отговаряше за затвора. Живееше в Дъблин Касъл, а там нямаше много жени. Привличаше доста мъжки погледи, защото беше много красива. Започнах да я ухажвам. Веднъж тя дойде при мен и ми каза, че един от затворниците си позволявал волности, когато била излязла на разходка. Накара ме да повярвам, че се страхува от този мъж. Една нощ, когато отидох да проверя затворниците, я намерих в неговата килия — Адриан я изгледа изпод вежди, — в леглото му. Побеснях от ярост. Дори не спрях да помисля защо беше в килията на този мъж и как беше попаднала там. Действах импулсивно, защото смятах, че затворникът е постъпил насилнически. Тя самата побърза да ми каже нещо такова и когато онзи посегна към пистолета ми, аз стрелях и го убих. По-късно разбрах, че това момиче, тази уж непорочна девойка, в чиито измамни мрежи бях оплетен, вече седмици наред се беше срещала тайно със затворника.

Мара се наведе напред и хвана ръката му.

— О, Адриан, толкова съжалявам.

— Почакайте. Има още. Не бях наказан за убийството му, защото той се беше опитал да ме обезоръжи. Това, в допълнение на факта, че беше ирландски патриот, оправда смъртта му в очите на Протектората. Но не и в моите. Никога преди, през целия си живот, не бях действал така необмислено. Тогава напуснах службата си в Дъблин, подадох оставка и дойдох в Кулхейвън. Вече работех за връщането на Чарлз II на трона. Започнах да търся връзки с Кромуел, да върша всичко необходимо, за да стана един от малкото доверени нему хора. Бракът с Арабела беше само едно от нещата, които направих, за да спечеля доверието и одобрението му.

— Но, Адриан, вие нямате никаква вина. Смятали сте, че онзи затворник е насилил момичето. Не сте имали възможност да предположите друго. Той е могъл да вземе пистолета ви и да ви убие. Направили сте само онова, което е било наложително, за да се защитите.

— Благодаря ви за разбирането, което проявявате. Опитах се да загърбя този инцидент, но вашият брат току-що ми го припомни. Разбирате ли, причината да ме извика в Дъблин беше да се опита да ме подкупи, за да го освободя. Заплаши ме, че ще ме издаде, че ще разкаже как съм убил този затворник.

— Но вие сте били оправдан навремето. На кого би могъл да ви издаде?

Адриан я погледна в очите.

— Можеше да ме издаде пред вас.

Мара поклати объркано глава.

— Пред мен? Защо ще смята, че убийството на онзи затворник ме интересува?

— Защото, Мара, името на човека, когото убих, беше Лайъм Шонеси.

Мара притихна. Силната изненада от неговото признание беше изписана на лицето й. Тя не каза нищо, само продължи да го гледа със скръстени в скута ръце. Адриан не издържа и наруши тягостното мълчание:

— Ако можех по някакъв начин да освободя Оуън от затвора, сигурно бих го направил. Готов бях на всичко, което евентуално би запазило в тайна от вас истината, че съм отговорен за смъртта на вашия годеник. Но нямаше как да помогна на брат ви. Веднъж вече беше бягал от същия затвор, затова този път щяха да бъдат двойно по-предпазливи с него. Оуън дирижираше това фиаско от самото начало. Той ми каза, че е знаел, че чичо е оставил Кулхейвън на мен и е уредил нещата вие да се върнете тук като Арабела. Използва и двама ни, за да получава желаната информация. И накрая, когато го заловиха, реши да изиграе последния си коз и заплаши да ви каже, че аз съм убил Лайъм. Не мога да го отрека. Това наистина се случи и ако можех да променя нещо, щях да го направя. Разбирам, че от омраза няма да можете дори да ме гледате, затова тръгвам за Англия. Все още сме женени, така че можете да живеете в Кулхейвън и без мен.

Тогава той извади един сгънат и запечатан пергаментов лист.

— С това писмо Кулхейвън става изцяло ваша собственост. Можете да го наречете сватбен подарък. В случай че умра, той ще бъде ваш и единствено ваш. Никакъв далечен роднина, който по някаква случайност може да наследи графската титла, няма да може да претендира за него, защото имението не е наследено. Беше ми дадено от чичо ми, а сега аз ви го връщам. Вие сте пълноправният му собственик. Вие рискувахте живота си в ролята на Арабела, за да се опитате да си го върнете. Сега то е ваше.

Той й подаде документа.

Мара го погледна в очите и не посегна да го вземе.

— Няма да го приема, Адриан. Не искам Кулхейвън. Не и без вас. — Тя го хвана за ръката. — Да, дойдох отново в Кулхейвън с единствената цел да си го върна и да ви отмъстя, задето сте го отнели от семейството ми. Видях как майка ми умира, опитвайки се да защити този замък, и исках да накажа тези, които го бяха отнели от нас. Смятах, че вие сте един от тях. Сега вече знам, че не е така. Не сте виновен нито за смъртта на майка ми, нито за тази на Лайъм Шонеси.

Адриан не вярваше на ушите си. Той я гледаше слисано, без да продума, а тя продължи:

— Благодаря ви, че бяхте толкова честен с мен, Адриан, особено като се има предвид, че не е било наложително. Сега е мой ред да бъда откровена. Двамата с Лайъм наистина трябваше да се оженим, но това беше брак, който беше уговорен, когато бях едва на дванайсет години. Въобразявах си, че съм влюбена в него, като всяка девойка, която е чела твърде много приказки и е прекарвала дните си в мечти за рицар в бляскави доспехи, който ще дойде да я спаси.

Тя поспря и леко се усмихна.

— Предполагам, че трябва да се направи нещо за ограничаване на достъпа на младите момичета до такъв род четива. Сега вече знам, че никога не съм обичала Лайъм. Онова, което съм изпитвала към него, е било съвсем сестринско чувство, защото направо бледнее пред това, което изпитвам към вас.

— Чакайте, какво искате да кажете, Мара?

Мара стана от стола си и като го погледна предизвикателно, каза с престорен гняв в гласа:

— Това, което искам да ви кажа, проклето английско магаре, е, че ако все още възнамерявате да тръгнете за Лондон сутринта, трябва да се приготвите да вземете малко допълнителен багаж, защото идвам с вас, независимо дали имам вашето разрешение. Не можете да избягате от мен, защото ще ви последвам до края на света. Ще ви спохождам всеки ден от живота ви, защото, не забравяйте, аз съм Дамата с огнените коси и съм истинско проклятие за онзи мъж, който се осмели да ми откаже.