Жаклин Рединг
Изкушенията на съдбата (27)

27

Адриан гледаше право пред себе си с безизразно лице, за да не буди никакво подозрение. Войникът от охраната на входа на затвора в Дъблин Касъл хвърли бегъл поглед на пропуска му. Адриан веднага разбра, че този доста охранен мъж не се досеща, че документът в ръцете му е фалшив. Беше очевидно, че не е проумял и дума от написаното на листа пред него. Беше го прочел твърде набързо и без да стигат до края на всеки ред, очите му се бяха насочили към подписа и печата, след което беше върнал листа на Адриан.

Написан върху най-висококачествен пергамент, документът изглеждаше съвсем официален — особено с печата на самия лорд — протектор Кромуел, който всъщност беше печат, фалшифициран от колегите му — или поне достатъчно внушителен за пазача, за да позволи на този мъж достъп до затворниците.

— В това тук ни съ казва кой от затворниците искаш. Кого си дошъл да видиш?

— Тук съм, за да се срещна с ирландския патриот на име Оуън Диспенсър.

— А, тоз шъ гу бесът рано заран. По целия град са налепили афиши за туй събитие. Имъше нъграда за главата му, педесе лири, ей. То й срамно да се хабят толкоз пари за един мъртвец, ама искат него да бъде за назидание, да дойде голяма тълпа да го зяпа как се люлее на вятъра. — Сополите на пазача потекоха и той ги обърса в мръсния маншет на ръкава си, подсмърчайки силно. — Дяволски студ е тук долу, в търбуха на замъка, дъ знайш. Носът ми тече като оназ проклета река Темзъ в Лондън.

Той поведе Адриан надолу по тясно и влажно стълбище. Отминаха килии, в които имаше други затворници, и продължиха до дъното на тъмен и нисък коридор, където спряха пред малка дървена врата. Като гледаше как един жълт плъх се разхожда по стената над него, Адриан се зарадва, че беше проявил предвидливост и беше отказал на Мара да посети това мръсно място. Връзката с ключове на пазача се раздрънка, когато той я извади от джоба си и започна да търси онзи, който беше за килията на Оуън.

— Просто викни, щом поискаш да си одиш, за дъ дойдъ да ти утворя вратата. Ако тоя ти създава грижи, цапни го пу главата с туй.

Той връчи на Адриан грубо издялана дървена тояга, чийто край беше изцапан с тъмна засъхнала кръв. По него бяха залепнали и няколко косъма от главата на последния нещастник, който беше влизал в съприкосновение с тоягата. Пазачът се обърна да върви, но остави фенера си да виси на дръжката на вратата.

— Аз шъ бъда ей тук, отгоре.

Вратата след него се затвори и Адриан проследи през малкото преградено с решетки прозорче фигурата на пазача, който отново си обърса носа в ръкава и отпи от скритото във вътрешния му джоб плоско шишенце.

Адриан се обърна към средата на килията и се опита да намери Оуън в тъмнината.

— Е, виждам, че си получил съобщението ми — чу се дрезгав глас, идващ от дясната му страна.

Той вдигна фенера от дръжката на вратата и се приближи към източника на гласа. Оуън седеше на каменния под върху купчина слама, която вонеше на урина. От едната страна на лицето си имаше голяма синина, а в ъгълчето на устната му се виждаше засъхнала кръв. Долната му устна беше отекла, явно от силен удар. Той я облиза и слюнката му заблестя на светлината от фенера. Адриан остана на мястото си.

— Да, очевидно съм получил съобщението ти. Иначе защо ще съм тук, в тази воняща дупка?

Оуън се изправи и киселата миризма на урина стана двойно по-силна.

— О, мисля, че вече сам знаеш отговора.

Не мога да те освободя от затвора, Оуън. Вече нямам никаква власт тук.

— Е, аз смятам, че можеш и че ще го направиш, освен ако не искаш да отговаряш по някои доста сериозни обвинения.

Адриан вдигна въпросително вежда.

— Не си ли чул? Кромуел е мъртъв. Новината още не е стигнала ирландска земя, но това е само въпрос на време. Така че каквото и да издадеш относно моята дейност, то ще бъде поставено под съмнение.

Оуън се ухили самонадеяно.

— Кой е споменал, че ще те обвинявам пред Кромуел? Аз не съм глупак, Сейнт Обин. Никой няма да повярва на един ирландски патриот, когото ще бесят, ако трябва да прави избор между него и един от най-доверените хора на Протектората. Говорех за съвсем друг човек.

Изражението на Адриан не трепна.

— Кой?

— Как е сестричката ми напоследък?

— Какво общо има Мара с това? Тя по никакъв начин не е замесена в твоето залавяне.

Оуън чистеше зъба си с мръсния си нокът.

— Замесена е, но не по начина, който ти си мислиш. Знаеш ли, преди да отнемат Кулхейвън от нашето семейство, в годините, когато животът беше хубав и безгрижен, Мара беше сгодена за един младеж от съседното имение.

— Защо би трябвало това да ме интересува сега? Тя е омъжена за мен и бих добавил, че изглежда напълно щастлива.

— Името на мъжа, на когото беше обещана, беше Лайъм Шонеси.

Цялото тяло на Адриан се стегна. Оуън се ухили.

— Виждам, че вече се радвам на цялото ти внимание. Спомняш си Лайъм Шонеси, нали, Сейнт Обин? Деляхме една килия, когато бях в зандана преди. Освен това беше убит тук. Животът му беше отнет от един прекалено ревнив английски войник, който го завари в прегръдките на някаква английска курва. — Той замълча. — Питам се какво ли би си помислила скъпата Мара, ако знаеше, че мъжът, за когото е омъжена, е отговорен за смъртта на мъжа, за когото е смятала да се омъжва?

 

 

Мара отново започна да брои ударите на камбаната, които се носеха от камбанарията на църквата „Исус Христос“ и отекваха между покривите на къщите. На всеки час след заминаването на Адриан напрегнато ги беше следила, но този път спря, отказвайки да приеме ужасната прокоба на дванайсетия удар.

Беше й казал, че ако не се върне до обяд, тя трябва да вземе дилижанса до Рингсенд, където корабът „Уейфеърър“ беше пуснал котва, и да се отправих него за Англия.

Адриан не можеше да бъде заловен. Отказваше да приеме такава мисъл. Затова реши да почака още малко и да му даде възможност да се върне при нея.

Когато камбаните отново удариха, отбелязвайки изтичането на още един час, Мара продължаваше да смята, че не е възможно Адриан да е заловен. Не можеше да повярва, че Оуън е бил толкова низък и го е издал. Не, просто нещата се бяха проточили повече, отколкото беше очаквал. Щеше да го почака още един час. Само още един, а след това вече щеше да спази указанията му. Той сигурно всеки момент щеше да дойде и да почука на капака за мансардата и щеше да й каже, че всичко е наред.

Тя погледна капандурата за мансардата. Искаше й се да слезе долу и да погледне през някой прозорец, да разбере какво става извън тези стени. До нея достигаха обичайните градски шумове и засилваха още повече напрежението й. Струваше й се, че ще полудее от това чакане, от неизвестността около състоянието на Адриан в затвора.

Нищо страшно няма, казваше си тя. Той беше твърде умен и предпазлив, за да позволи да го хванат в капан — капан, поставен от собствения й брат. Оуън най-вероятно се опитваше да убеди Адриан да му помогне да излезе от затвора, като че ли това изобщо беше възможно.

И тогава чу нещо, някакъв звук, който идваше отдолу. Веднага спря да крачи из стаята — единственото, което беше правила през последните няколко часа — и се ослуша. Беше леко почукване по капандурата.

— Мара, аз съм, всичко е наред. Можете да отворите сега.

Тя почти подскочи от радост, като чу гласа му. Втурна се напред и избута настрани шкафчето, без да се съобразява с шума, който можеше да вдигне. После дръпна капака и му отвори да се качи при нея.

— О, Адриан! — въздъхна след минута, заровила лице в гърдите му. — Знаех, че ако почакам още мъничко, вие ще дойдете. Знаех, че всичко ще бъде наред.

— Да, но трябва да напускаме къщата веднага. Съберете нещата си. Докато мръкне, трябва да сме излезли от града.

— Ами Оуън? Нали искаше да види и мен?

Адриан започна да прибира доказателствата за тяхното пребиваване там в една торба. Мара забеляза, че той избягваше да срещне погледа й.

— Съжалявам, но трябва да ви кажа, че няма да можете да го видите, Мара.

— Какво има, Адриан? Какво се е случило?

Тогава той се обърна. На светлината на свещта очите му бяха съвсем потъмнели.

— Съжалявам, Мара. Не мога да направя нищо. Ще бесят Оуън утре сутринта.

Дъхът й секна. Знаеше, че брат й беше извършил безброй престъпления и я беше изнудил да му събира информация от Адриан. Знаеше също, че не беше от онези братя, които биха обявили открито връзката си с нея и биха защитили честта й, но все пак си оставаше неин брат.

— Нищо ли не можете да направите за него?

— Съжалявам. Кромуел е мъртъв и всичко живо е грабнало оръжие. Слуховете за атентат започват да стават все по приемливи, тъй като причината за смъртта му е неизвестна, затова правителството търси начин да сплаши онези, които като вашия брат работят против Протектората. Не ги интересува върху кого ще стоварят отговорността, стига да знаят, че е враг на Протектората. Брат ви се превърна в една от изкупителните жертви. Случи се така, че се оказа на неподходящо място в неподходящо време.

— Защо искаше да ви види?

Адриан отмести поглед.

— Опита се да ме подкупи, за да уредя бягството му, макар да съм сигурен, че не се надяваше на някакъв успех. Не знаеше за смъртта на Кромуел. Също както и повечето хора. Тези от обкръжението му сега се мъчат да намерят нов водач и достоверно обяснение на смъртта му, което да предложат на народа. Оуън чудесно разбира, че не бих могъл да направя нищо за него.

Очите на Мара се просълзиха, когато си спомни онзи Оуън, с когото беше отрасла, Оуън, какъвто беше, преди да избухне войната в Ирландия.

— Не мога дори да се сбогувам с него.

Адриан я прегърна и погали косите й.

— Съжалявам, любов моя. Знам, че въпреки всичко, което е сторил, вие все още изпитвате чувства към него. За вас той е вашето семейство, единственото, което ви е останало. Искаше ми се да можех да направя нещо, но повярвайте ми, когато ви казвам, че съм безсилен. Трябва да се връщаме възможно най-бързо в Кулхейвън, за да си стегна багажа. Сега, когато в правителството на Англия цари такъв хаос, се налага да отида в Лондон веднага, за да работя за връщането на престолонаследника на трона. Сега е моментът — да се използва всеобщото объркване там. Това може би е най-добрият ни шанс да върнем Чарлз II на английска земя. Не мога да ви кажа колко време ще отсъствам. Може да е доста, вероятно месеци. Толкова, колкото му беше нужно, за да се отърси от чувството си за вина, че е убил годеника й и че съзнателно го е крил от нея. Ако изобщо някога можеше да си го прости.

Мара се отдръпна от обятията му.

— Адриан, искам да дойда с вас.

— Това не е мъдро решение, Мара. Мисля, че е най-добре за вас да останете в Кулхейвън. Той е вашият дом. И винаги е бил такъв. Сега съвсем законно и по право ви принадлежи. Върнахте си го обратно, както желаехте.

— Но аз не го искам без вас.

Адриан остана непреклонен.

— Това е единственият начин, Мара. Ще видите, че като се заемете с ръководенето на имението, ще имате твърде много работа и ще сте прекалено заета, за да забелязвате, че ме няма. Знам, че можете да превърнете Кулхейвън в разкошното имение, което някога е било. Всъщност разчитам на вас да го направите. Хайде да носим тези неща в каретата и да тръгваме.

Защо беше толкова категоричен, така твърд? Беше се обърнал и беше тръгнал към капандурата, оставяйки Мара след себе си. Тя осъзна, че има нещо друго, нещо, което крие от нея.

Някакви особени нотки в гласа му подсказваха на Мара, че ако Адриан замине за Англия, повече никога няма да се върне.