Жаклин Рединг
Изкушенията на съдбата (26)

26

Пътуването до Дъблин им отне един ден повече от обичайното заради дъжда, който валеше проливно чак докато стигнаха двете кули на Нюгейт на Сейнт Томас — входната улица за града.

Закъснението отчасти се дължеше и на затъването на каретата в калния ров край тесния път близо до Килдар, когато Пъдж не прецени достатъчно добре един завой. Друга причина за закъснението беше необходимостта да спират всеки път, щом срещнеха военен отряд на парламентаристите, за да питат за състоянието на протектора Оливър Кромуел.

Последните войници, с които говориха, бяха пехотинци, които изглеждаха гладни и уморени от пътя, а униформите им бяха съвсем прогизнали от дъжда. Водеше ги човек на име полковник Фретъридж, който приличаше на пристанищен плъх с острия си нос и мъничките си очички. Той ги осведоми, че Кромуел е почти на прага на смъртта, но не се страхува от нея и добави, че никой от лекарите в Лондон не може да припише неговото така внезапно влошило се здраве на която и да било позната досега болест.

Като чу това, Адриан се вглъби още повече в себе си, ако това беше възможно, тъй като до този момент почти не беше продумал. Изглежда, мислеше си Мара, припомняйки си онова, което й беше казал, опитът за атентат щеше да има успех. Тя не можеше да прецени дали той беше доволен или не от тази последна новина. Не беше изрекъл повече от пет думи по време на пътуването, а след като чу за влошеното състояние на лорд — протектора, промълви само две.

Мълчанието му обаче даваше възможност на Мара да размисли за това, което я очакваше, когато отиде да види брат си в затвора. Адриан й беше казал, че Оуън сигурно щеше да бъде обесен, защото е един от най-търсените ирландски тори и има повече от петдесет лири награда за главата му — несъмнено дебела кесия, на която сега се радва заловилият го войник.

Нощта тъкмо беше паднала, когато преминаха през осветената с факли порта на града и завиха по вече пустата „Хай Стрийт“. През деня тя беше пъстра и оживена, с жените, които простираха прането си пред прозорците, и уличните търговци, които разпъваха сергии, отрупани с риба, плодове и всички възможни видове хляб, на стъпалата на църквата „Исус Христос“.

Пъдж спря каретата на един тъмен ъгъл, където светлината на свещите, идваща от прозорците на къщата до тях, им позволяваше да прочетат табелката с името на улицата. „Скинърс Роу“. Бяха близо до църквата „Исус Христос“. Недалеч от нея тя беше живяла заедно със Сайма в задната стаичка на едно шивашко ателие, където, въпреки че й липсваше умение, работеше, докато пръстите й станеха безчувствени, а очите й започнеха да гледат като през мъгла.

Собственикът се наричаше мистър Чийпсайд и евтиното му име наистина му прилягаше, защото й плащаше мизерно, а я караше да работи прекомерно. Но всичко това приключи в деня, когато го беше праснала по главата с малкото и неудобно дървено столче, на което седеше, защото се беше опитал за пореден път да мушне ръката си в пазвата й.

Уволниха я още същия ден и след като си взе дължимите пари — всичко три шилинга — и оскъдното имущество от претъпканата мансарда, където нощуваха, двете със Сайма отидоха в дома на капитан Грийн, един от английските офицери, изпратени в Дъблин. Там работеха в кухнята, помагаха при готвенето и сервирането по време на безкрайната поредица от тържества, на които мисис Грийн беше домакиня. Загубиха тази втора от поредицата длъжности, с които се бяха захващали, когато Сайма, ударена от мисис Грийн, задето е изпуснала салфетка на пода, беше сложила тайно една от своите отвари в овнешката яхния и всички, които бяха яли от нея, получиха отвратителни обриви със сърбеж.

Точно по време на работата й в дома на семейство Грийн Оуън беше дошъл при нея за пръв път и й беше казал за Адриан, лорд Сейнт Обин, който беше новият собственик на замъка Кулхейвън. От него научи и за Арабела, както и за плановете да бъде венчана за Адриан. В този дом тя за пръв път започна да обмисля плана си за връщане. Адриан взе ръката й.

— Мара, сложете си качулката. Ще отседнем в дома на мой колега и нито един от двама ни не може да си позволи да бъде разпознат.

Мара го послуша, без да задава въпроси, и го последва през вратата на къщата, до която бяха спрели. Стаята, в която влязоха, беше тъмна, но разчиташе на него да я води. Изглежда, беше отсядал тук много пъти, защото познаваше много добре разположението на стаите. Минаха през още две врати и изкачиха няколко стъпала, докато най-сетне спряха. Мара не виждаше нищо и стискаше края на палтото му. Знаеше, че ако я остави тук, никога няма да може да намери изхода.

Чу се някакъв звук като при търкане на дърво в дърво и Адриан изчезна. Сърцето й щеше да се пръсне, но тя не смееше да го извика, за да не ги разкрият. Тогава усети големите му ръце на кръста си. Те я повдигнаха нагоре, а Адриан й прошепна някъде отдолу:

— Хванете се за ръбовете и се вдигнете горе.

Мара разпери пръсти и откри страните на нещо като малък отвор над главата си. Тя стисна ръбовете му и с помощта на Адриан, който я буташе отдолу, успя да се измъкне горе и да седне на ръба на отвора.

— Отдръпнете се малко, за да мога да се кача след вас. Мара се изтегли назад, но се зачуди как Адриан щеше да промъкне голямото си тяло през такова малко пространство. Изведнъж спря, когато гърбът й опря до нещо твърдо и студено. Беше тъмно и тя замръзна на мястото си, ослушвайки се за Адриан. Той успя да се качи зад нея безшумно, като добре трениран войник. После се чу глухо тупване, последвано от цветисто проклятие. Накрая дойде звукът от отваряне и затваряне на някакво чекмедже.

Миг след това Адриан запали свещ и стаята леко се освети.

— Готово. Знам, че не е така уютно като в странноприемницата на Брук надолу по улицата, но леглото няма да е въшливо, чаршафите ще миришат на чисто и няма да се притеснявате от някакви пияници, които могат да разбият вратата и да ви изнасилят посред нощ.

Мара кимна и се усмихна.

Бяха в мансардата на малката къща и таванът беше толкова нисък, че Адриан трябваше да навежда главата си. Като го гледаше как разтрива слепоочието си, Мара предположи, че именно това е било причина за проклятието му. В стаичката имаше малко легло. Върху шкафчето до него беше сложена свещта, а също леген и кана. Адриан стоеше до шкафчето и наливаше вода в легена.

— Искате ли да се измиете след това дълго пътуване?

Мара кимна и се приближи към легена да плисне малко вода на лицето си. Беше леденостудена, но беше приятна и изми мръсотията от пътуването в каретата.

— Сега трябва да ви оставя за малко — каза Адриан. — Вие ще останете тук. Ще затворя капандурата след себе си, а после искам да преместите шкафчето върху нея, за да не може никой да се качи. Изглежда тежко, но това е само привидно и ще можете да го избутате.

— Няма ли да е по-добре да дойда с вас?

— Не. Трябва да отида на няколко места, две, от които не са подходящи за дама. Не исках да ви го казвам по-рано, защото знаех, че ще се опитате да ми попречите да дойда, но това повикване от страна на брат ви може да се окаже капан, поставен, за да ме заловят. Ако Оуън вече е казал на властите за ролята ми като шпионин през последните няколко години, това може да бъде лесен и удобен за тях начин да ме хванат, без да се налага да идват до Кулхейвън. Няма да разбера, докато не отида в затвора утре.

— Не искам да ходите там, Адриан.

Той се усмихна и я закачи леко с пръст под брадичката.

— Трябва да вървя. Брат ви не ми оставя голям избор. Може като нищо да провали шансовете ни да върнем престолонаследника на трона. — Той се обърна и посочи нещо в другия край на стаята. — В кошницата до огнището има подпалки. Запалете малък огън и се мушнете в леглото. Нощите тук понякога са доста хладни. Ще се върна колкото е възможно по-бързо.

Мара с неохота го наблюдаваше как тръгва, но мълчеше, защото знаеше, че няма да се вслуша в молбите й. След като той изчезна през капандурата и тя премести капака на мястото му, бутна шкафчето върху него, както Адриан я беше помолил да направи. Обърна се и огледа празната стая. Усети над себе си някакво студено течение. Реши да последва съвета на Адриан и да запали огън. Веднага щом успя да получи малък пламък, тя започна да крачи из стаята, но после спря, защото реши, че някой отдолу можеше да я чуе. Седна на леглото и се втренчи в трепкащите пламъци в огнището. Очите й скоро натежаха за сън. Пътуването беше доста продължително и понеже каретата друсаше много, Мара не беше успяла да поспи достатъчно през последните няколко дни. Не знаеше кога ще се върне Адриан, затова реши да се предаде на умората и легна на леглото да го чака.

Не знаеше колко време беше минало, когато се събуди от леко почукване. Отвори очи и понеже огънят почти беше изгаснал, не можа да се ориентира веднага къде се намира. Стана от леглото и тръгна към капака на пода.

— Мара, будна ли сте? Преместете шкафчето обратно, за да мога да се кача горе.

Тя отмести шкафчето от капака.

— Донесох малко храна. Не е много, но ще ни стигне до сутринта. — Той й подаде някаква торба. — Има вино. Дори успях да намеря и нещо сладко за вас.

Вероятно като я погледна, Адриан видя как цялото й тяло трепери от страх и затова повдигна брадичката й с пръст.

— Не се тревожете, любов моя. Всичко ще бъде наред.

Мара кимна. Искаше й се да му вярва. Отвори торбата и извади нещата от нея.

След като изядоха мекия препечен хляб и сиренето, които беше донесъл, прокарвайки хапките с обилно количество тръпчиво вино, Адриан я придърпа към себе си върху тясното легло. Обгърна я с ръце и сгушена в него, Мара веднага забрави за нощния хлад.

Само да можеше да повярва, че всичко ще бъде наред. Ако беше така, ако заплахата наистина беше съвсем нищожна, защо тогава взимаше такива предпазни мерки?

Тя не беше глупава и не се залъгваше така лесно. Знаеше, че за него е опасно да бъде в Дъблин. Знаеше също, че той се тревожеше да не би неговата дейност да е била разкрита. И всичко това беше заради нея. Тя го беше докарала до тази безизходица, като отказа да го послуша, когато й нареди да не предупреждава семейство Конъли. Всичко, което беше направила още от първия ден, когато го срещна, го беше изложило на риск. Беше позволила на стремежа си към Кулхейвън да ръководи всяка нейна мисъл и действие и беше поставила мъжа, когото обичаше, в смъртна опасност. Знаеше, че ако му се случеше нещо, никога нямаше да може да си го прости.

Ако я беше предал, когато разбра истинската й самоличност, нямаше да има неприятности сега. Мара си спомни, че немного отдавна за нея нямаше нищо по-важно на света от това да си върне Кулхейвън. Сега разбираше, че има много по-важни неща от нейното отмъщение. А най-важното от всички лежеше до нея.

Каза мислено една молитва, отказвайки се пред Бога от Кулхейвън и всичко останало заради безопасността на Адриан.

На другата сутрин Адриан стана преди зазоряване и я събуди, когато се опита да я прескочи и да слезе от малкото легло.

— По дяволите! — измърмори той, когато видя, че тя се беше събудила. — Не исках да ви будя. Това проклето легло не става и за джудже, да не говорим за двама души.

Мара мигаше сънливо и се прозяваше.

— Няма нищо, Адриан. И без това исках да станем заедно.

Той се изправи пред легена. Дъхът му спря, когато студената вода докосна лицето му.

— Мили боже, ако това не може да събуди мъртвец, тогава не знам кое би могло. — Обърна се към нея и тя с възхищение спря погледа си върху широките му мускулести гърди. Мара искаше да се сгуши в него и да не се отделя от топлото му тяло през целия ден и през цялата нощ, но знаеше, че не може да го направи. Затова побърза да се измие и да подсуши лицето си.

Когато се обърна, видя, че Адриан беше напълно облечен и обува ботушите си.

— Ще ида да видя Оуън тази сутрин.

Мара кимна. Вече беше запозната с неговия план.

— Почакайте ме само за момент да се облека и да дойда с вас.

— Не.

Мара се обърна и го изгледа.

— Отивам сам, Мара.

— Но Оуън е казал, че иска да види и мен.

— Ще ви дам възможност да отидете, след като се уверя, че няма опасност за вас. Няма никакъв смисъл и двамата да бъдем заловени и оковани във вериги.

„Но ако ви заловят, аз искам да бъда до вас“ — помисли си тя.

— Как ще разбера дали е безопасно да отида?

— Ще дойда да ви взема. Ако не се върна до обяд, трябва да смятате, че съм арестуван. — Той извади парче пергамент от вътрешния си джоб. — Ето. Вземете това писмо. То удостоверява, че можете да се качите на кораба „Уейфеърър“ за Англия.

— Това беше корабът, на който дойде Арабела.

— Да. Неговият капитан е мой колега. Името му е Уилям Макдъф и щом получи това писмо от хубавата ви ръчица, ще отплавате с него до един град в Дорсет на име Уеймаут. Там трябва да намерите мъж на име Чансъри. Той е едър и грубоват, но напълно безопасен за дами и най-често човек може да го намери, седнал на малка маса в таверната „Пухкавата свиня“. Той ще ви вземе и ще ви заведе до малко селце на име Чатли, където се намира потомственото имение на моето семейство — Росингам. Не съм записал нищо от това, защото знам, че с вашата забележителна памет ще запомните всяка дума. От вас щеше да излезе чудесен шпионин, Мара, но аз се отплеснах. Хестерия, сестрата на майка ми — можете да я наричате лелче като всички останали, — ще, бъде в Росингам. Тя ще се погрижи за вашата безопасност. Вие сте графиня Сейнт Обин напълно законно и тъй като няма други живи роднини, които да претендират за титлата, вероятно ще бъдете последната графиня Сейнт Обин. Родът ни е бил обречен от самото начало. Никога не е бил особено продуктивен откъм наследници. Надявах се аз да променя нещата, да внеса известна порядъчност, но както изглежда, това няма да стане. И така родословието ще завърши с мен — единственото и последно законно копеле.

Когато привърши мрачния си монолог, по страните на Мара се стичаха сълзи. Въпреки всичко, което му беше сторила, въпреки цялата опасност, на която го беше изложила, той се беше погрижил за нейната безопасност и бъдещето й. И без да знае със сигурност дали е заченала неговото дете.

— Вие не сте копеле — каза тя. Мислеше си, че не го заслужава.

Адриан обхвана лицето й в шепите си и се усмихна.

— Не плачете, любов моя. Няма да приема никакво съжаление от вас. Възхищавам ви се повече, отколкото на много мъже, защото през целия си живот не съм срещал по-смела и находчива жена. Ако така ми е писано, ще умра щастлив, че съм обичал най-красивата червенокоса горска нимфа в цяла Ирландия.

И той я целуна дълго и страстно, оставяйки я без дъх, когато най-сетне се отдръпна от нея.

— Сега трябва да тръгвам. И помнете — щом удари дванайсет, отивате направо на „Уейфеърър“ при капитан Макдъф и се отправяте за бреговете на Англия.

Той за секунди се шмугна през отвора и я остави да се задушава от риданията, които се надигаха в нея и стягаха гърдите й.