Жаклин Рединг
Изкушенията на съдбата (25)

25

Мара мърдаше неспокойно на седлото през цялото време, докато яздеха през селото, нервна като дете пред сърдит родител, готов всеки момент да го накаже за някоя беля. Времето беше чудесно, също като предишния ден. Слънцето грееше в синьото безоблачно небе, птиците пееха радостно в листака на дъбовете, а горските обитатели лудуваха във високата като тръстика трева.

Но тя не забелязваше нищо. През целия път непрекъснато наблюдаваше Адриан с крайчеца на окото си и се опитваше тайно да прецени какво си мисли той. Съвсем не беше сигурна как щеше да реагира, когато види подобренията в селото, в които беше вложила пари.

Лицето на Адриан оставаше безизразно. Той се беше отпуснал на седлото, сякаш това беше ден като другите. След известно време тя дори не се стараеше да прикрива тайните погледи, които му хвърляше, а започна да го гледа съвсем открито. Но проклетото муле не й предлагаше нищо, за което да се хване. Нито усмивка. Нито кисела гримаса. Дори не сбърчи за миг гъстите си черни вежди. Нищо.

Пътуването й се стори безкрайно и когато стигнаха до обраслия с диви цветя хълм над кокетното селце, Мара вече беше повече от сигурна, че някой незнайно как беше удължил разстоянието между замъка и едноименното селище. Дори когато пристигнаха до селския кладенец и бяха заобиколени от грейнали и благодарни лица, Адриан не свали непроницаемата маска, която прикриваше чувствата му.

Дори да беше разгневен от видяното, той въобще не го показа и с това даде на Мара искрица надежда. Вървеше до нея, мушнал ръката й под лакътя си, и слушаше обясненията на Джон О’Ханлън, като само от време на време кимаше с глава.

Ако не беше така притеснена за това какво ще си помисли Адриан, Мара щеше да остане много доволна от значителните промени в селото. Няколко от тесните селски къщи бяха прясно варосани, а овесената слама на покривите им беше подменена и блестеше като златна на слънцето. Жените тананикаха тихо, седнали зад чекръците, където предяха груба вълнена прежда за дрехи, която после щяха да боядисат с корен от брош. Някои жени бяха заети с плетене на рогозки и кошници, а въздухът наоколо кънтеше от смеха на децата, които играеха весело край майките си.

През целия път край тях се чуваше развълнуваният шепот на селяните, които възклицаваха относно промяната у предишната господарка на Кулхейвън, която се беше превърнала в Дамата с огнените коси. Хората го смятаха за чудо, за поличба и предзнаменование, че ще настъпят по-добри дни. Милата стара Садб, която беше предсказала връщането на стария дух — пазител на Кулхейвън, беше разтегнала устни в беззъба усмивка, укорявайки тези, които се бяха присмивали на думите й, оказали се верни за пореден път.

На обед най-сетне приключиха с обиколката и Джон О’Ханлън се върна с тях до центъра на селото, където под клоните на дърветата бяха наредени няколко маси.

— Знаем, че не е обичайно за лорда и неговата съпруга да обядват с техните арендатори, но жените от ранни зори са заети с печене и се надяваме, че ще ни направите компания за малко.

С предложението си за храна селяните показваха, че приемат Адриан за свой господар. Мара се питаше дали той осъзнава символичното значение на обеда, защото ако се съгласеше да го сподели с тях, би означавало, че не ги презира, както много от другите английски земевладелци. Хората ги бяха наобиколили и чакаха отговора му при пълна тишина. Дори Мара не смееше да диша.

Накрая Адриан потупа Джон по гърба и се засмя.

— За нас ще бъде голяма чест да седнем да похапнем с вас.

И те се заеха с храната, която включваше традиционното drisheen, сервирано с овесени питки с масло, варени морски охлюви и пай с боровинки. Докато се хранеха, всички семейства се събраха край тях и им дадоха своите подаръци в знак на благодарност за направеното в селото. Адриан получи комплект нови подострени гъши пера за писане, а Мара — торбичка с цвят от липа и пирен, която да си закачи в гардероба, за да ухаят дрехите й на хубаво.

За Мара техните простички дарове бяха много по-ценни от най-хубавото злато и скъпоценности. Тези неща за спомен бяха измайсторени ръчно от селяните, за да покажат тяхното ново отношение и уважение към господарите на Кулхейвън. Мара все още не беше съвсем сигурна как приема Адриан новостите в селото. Той не говореше много, а само от време на време питаше какво е замислено за тази къща или онази нива, но изобщо не поглеждаше към нея и не й позволяваше да надникне в мислите му.

Когато свършиха с обеда, жените от селото се приближиха да покажат колко са напреднали с бродирането на спалното бельо за стаята на тяхната господарка. Ситните бодове рисуваха множество цветя и птици върху финия ирландски лен. Юрганът беше натъпкан с най-мекия гъши пух, а после беше напръскан със смес от уханни билки и цветя.

Когато се върнаха при конете, готови да тръгват обратно към замъка, слънцето вече беше започнало да залязва зад известните планини Килкъни. Адриан плъзна ръка около талията на Мара и я вдигна върху Мюнин. После се сбогуваха с Джон и останалите селяни и поеха по пътя за Кулхейвън.

Адриан все още продължаваше да мълчи и Мара толкова се тревожеше, че й се струваше, че ще полудее. Когато заобикаляха гората по една обрасла пътека, той внезапно дръпна коня си и спря. Без да продума, Адриан слезе от него и тръгна към нея. Тя не можеше повече да издържи на напрежението и изстреля въпроса си тъкмо когато той посягаше към юздата на Мюнин:

— Ще ми кажете ли какво мислите, Адриан?

Той я погледна така, сякаш нямаше представа за какво му говори.

— Какво мисля за кое, мила моя?

Погледът му беше много странен. Той посегна да обхване талията й и почти без усилие големите му ръце я повдигнаха и пуснаха нежно пред него.

— Какво мислите за селото и за подобренията там?

Той се усмихна, взе ръката й и я целуна.

— Мисля, че сте забележителна жена. Мисля, че хората от Кулхейвън са големи късметлии, че вие сте тяхната господарка.

— Значи не сте сърдит?

— Не, не съм. Сторили сте онова, което аз самият трябваше да направя отдавна, пращайки законите на Протектората и на Кромуел да вървят по дяволите. А сега предлагам да замълчите и да дойдете с мен, преди да съм ви завлякъл за великолепната коса сред дърветата.

Той я хвана за ръка и тръгна към гората.

— Адриан, къде отиваме? Бих искала да го обсъдим първо. Адриан…

Той обаче не беше настроен да обсъжда каквото и да било. Когато стигнаха до езерото, където за пръв път я беше видял да плува, той пусна ръката й и я завъртя с лице към себе си. Щом Мара видя потъмнелите му от страст очи, сърцето й се разтуптя силно и тя не посмя да помръдне, когато той взе лицето й в шепи и впи устни в нейните.

Мара отпусна глава назад и красивата й шапка с пера падна на тревата. Тя обви с ръце шията му и се притисна в обятията му. Никога досега не се беше чувствала така желана. Усети, че той я вдига на ръце и когато след няколко мига стъпи отново на земята, видя през полупритворените си очи как той започва да сваля ботушите си, а след това да разкопчава и панталоните си. Нямаше нужда да пита какви са намеренията му, защото й бяха ясни и с охота ги приемаше.

— Искам да ви видя гола. Бяхте така красива първия път, когато ви наблюдавах да плувате в това езеро. Искам да ви усетя до себе си във водата и да опитам от вашата сладост. Искам да ви любя точно тук, на тревата, за да мога да крещя от удоволствие, когато ви изпълвам със семето си.

Мара потрепери вътрешно от твърдостта, която долови в гласа му.

— Да, милорд.

— Горя от желание да ви обладая, Мара. Искам ви гола под себе си веднага или със сигурност ще умра.

Той вече беше съвсем гол и стоеше пред нея като великолепна статуя. Бавно развърза връзките около шията на сивата й вълнена пелерина и я пусна, без да гледа, на земята. После започна да разкопчава тъмнозеления й жакет. Понеже му се стори, че се справя с копчетата твърде бавно, той с рязко движение разтвори жакета й и те изхвърчаха. Вдигна ризата й нагоре и я изхлузи през ръцете й, като освободи и ширитите, които придържаха полата. Накрая тя остана пред него само по чорапи и ботуши.

Тези последни атрибути бяха свалени преднамерено бавно, като ръцете му се плъзгаха по целите й крака. Мара потрепери, но не от студ. Гореше от желание, което дори свежият въздух не можеше да охлади.

Адриан я вдигна на ръце и като впи устни в нейните, понесе я бавно към езерото. Докосването до студената вода само увеличи възбудата й и тя отметна назад глава, когато устните му се преместиха върху розовото зърно на гърдата й. Беше чувала, че студената вода убивала мъжкото желание, но при Адриан тя като че ли го увеличаваше още повече.

Той внимателно я пусна да стъпи, без да спира да целува клепките и лицето й и да хапе леко меката част на ухото й. Устните му бяха горещи в сравнение с хладната й кожа. Хвана я за ръката и я поведе към покрития с мек мъх бряг, където я положи върху килим от уханни блатни теменужки. Легна до нея преднамерено бавно, като обсипваше със сладки целувки плоския й корем, захапваше леко чувствителната кожа в извивката на талията й и плъзгаше език по гърдите й.

— Затворете очи, Мара, и се оставете на чувствата.

Тя го послуша и застина в очакване, интуитивно предусетила, че смята да й въздейства по особен начин. Тогава почувства нещо, което напомняше нежния допир на меко перо, да се спуска по рамото й и по извивката на гърдата й. Въздъхна смутена и когато го усети да я гъделичка по корема, отвори леко очи да погледне. Адриан държеше едно меко и тънко като на тръстика листо от бяла върба и го търкаше леко о кожата й. Той закръжи с него около зърното й и по цялото й тяло се разнесе приятен гъдел. Тя отново затвори очи и си пое дълбоко въздух. Не й се искаше той да спира.

Неочаквано влажните му и горещи устни замениха мекото докосване на върбовото листо. Това, което правеше с тях, я накара да зарови пръсти в косата му и да извика от сладостна премала. Сякаш времето беше спряло и на земята бяха само те двамата и слънцето, което огряваше преплетените им тела, и бризът, който подухваше леко сред дърветата наоколо.

След малко той с неохота я освободи от прегръдката си.

— Става тъмно. Трябва да се връщаме в Кулхейвън.

Мара изпусна една въздишка на разочарование, когато почувства, че прегръдката му се разхлабва и я връща отново към действителността.

— Бих искала да останем тук завинаги — каза тя, като наблюдаваше как той става и започва да обува панталоните си.

— Сигурно ще започнат да се безпокоят за нас. Мисис Данбъри ще почервенее като рак, ако ни намери в този вид.

Мара нахлузи през глава долната си риза и се засмя.

— Да, но не и мистър Шипли. Той просто ще ни погледне с безизразната си физиономия и ще се държи, сякаш нищо не е станало. После може учтиво да ни попита дали искаме вино или медовина за вечеря.

Когато и двамата се облякоха, Адриан придърпа Мара към себе си и я целуна за последен път с такава нежност, че очите й се напълниха със сълзи.

Под последните лъчи на слънцето, което вече се губеше зад хоризонта, те яздеха към Кулхейвън върху Хюджин, а Мюнин ги следваше отзад. Мара седеше странично пред Адриан, отпуснала доволно глава на широкото му рамо. Силните му ръце, които усещаше около себе си, я караха да се чувства по-сигурна от всякога. Мечтаеше всеки ден да е като този, изпълнен със спокойствие и задоволство, понеже смяташе, че едва ли някога е била по-щастлива, отколкото беше сега. Надяваше се, че като се върнат в Кулхейвън, нещата ще продължат постарому, без тревоги от външния свят, които да разрушат новооткритото им блаженство.

Но може би трябваше да не споделя това свое желание.

Щом излязоха от завоя в алеята, която водеше към предното стълбище, Мара видя два коня, вързани за кола там. Преди да стигнат до стълбището и да слязат от коня, Дейви се втурна към тях.

— Милорд, двама неприятни типа са дошли да ви видят. Мистър Шипли им каза, че не знаем кога ще се върнете, но те отвърнаха, че ще почакат. Сега са във всекидневната.

Адриан хвърли юздата на Дейви и скочи от коня.

— Ще ида да видя за какво са тук.

Той помогна на Мара да слезе от коня и тя го последва във всекидневната.

Вътре, точно както им беше казал Дейви, се бяха настанили двама едри и опасни на вид мъже. Мара разпозна в единия от тях приятеля на Оуън от нощта, когато беше отишла на среща с него в онази селска къща. Другият беше голям като мечка и с чорлавата си черна коса, която почти скриваше дивото изражение на сбръчканото му лице, наистина приличаше на такава.

— Имаме съобщение за теб от Оуън.

Адриан остана прав до вратата.

— И какво е то?

— Той е в затвора в Дъблин Касъл. Иска да дойдеш там.

— А ако не го направя?

— Казва, че притежава информация, която веднага ще те прати в съседната на неговата килия. Ако не дойдеш, ще се погрижи тя да не стои празна.

Адриан стисна челюсти.

— Предай му, че ще бъда там.

Двамата се изправиха и с тежки крачки тръгнаха към вратата.

— Доведи и момето със себе си. Иска да види и него.

Гласът на Адриан се снижи с една октава.

— Момето по една случайност е моя съпруга и освен това графиня и като такава, ще се обръщате към нея с нужното уважение, независимо дали лично или не.

Мъжът изсумтя и се обърна да върви, махайки на мълчаливия си другар да го последва.

След като двамата излязоха и тропотът на техните коне заглъхна в нощта, Адриан й каза:

— Съберете си нещата за едно пътуване до Дъблин, Мара. Ще посетим брат ви.