Жаклин Рединг
Изкушенията на съдбата (24)

24

Адриан се събуди след четири часа. Подутините от двете страни на главата му леко го наболяваха, но въпреки това се чувстваше освежен и отпочинал. Първото, което забеляза, беше неговата съпруга, седнала пред тоалетната си масичка. Ръката й беше потопена в буркан с някаква чернилка и тя се готвеше да я нанесе върху прекрасната си червена коса.

— Какво, за бога, смятате да правите?

Тя погледна отражението му в огледалото. Изражението й говореше, че намира въпроса му за съвсем глупав.

— Какво ви се струва, че правя? Боядисвам си косата естествено, както правя всеки ден, откак пристигнах между тези стени. В този вид не мога да се появя на закуска и да помоля за чай и кифлички, както обикновено прави господарката на замъка напоследък. Смятам, че прислугата ще забележи известна промяна във външността ми. Вие как мислите, Адриан?

Той скочи от леглото и като взе разстоянието до нея на две крачки, издърпа буркана от ръката й. Вдигна го до носа си и примижа, щом го подуши.

— Това ще отиде в нужника, където му е мястото, и то възможно най-бързо, преди да е увоняло цялото западно крило. Изглежда, би могло да разтвори ръждата по резето на портата, която извежда към източното пасбище. Не мога да повярвам, че бихте сложили това на косата си. Имате късмет, че още не е опадала и не сте останали плешива. А що се отнася до това какво би си помислила прислугата, не ме интересува особено. Много важно какво ще си помислят. Ако държат на работата си в това имение, ще се въздържат от всякакви коментари.

Той клекна до нея и взе една лъскава къдрица от рамото й. Нави я около пръста си.

— Предпочитам този цвят на косата ви, особено когато е пусната свободно и разрошена по раменете ви, докато крещите от удоволствие.

Мара го изгледа накриво и започна да вплита бяла панделка в косата си.

— Аз не крещя.

— Така ли? Мисля, че прислугата, от която толкова се притеснявате да не забележи промяна в цвета на косата ви, ще бъде на различно мнение по този въпрос. — Той се изправи и вдигна роклята й от пейката в долния край на леглото, където я беше сгънала и положила. — И моля ви, откажете се от тези ужасни траурни дрехи. Те изобщо не подхождат на прекрасната ви коса. Смарагдовозелено и яркосиньо — тези цветове ще ви отиват много повече, така мисля аз. А също и жълто. Една рокля с цвят на слънчогледи. Да, точно така. Веднага ще се погрижа да ви доведат някоя шивачка от Дъблин.

— В жълто изглеждам болнаво бледа.

Той целуна закачливо върха на огнената й глава.

— Вие, моя мила съпруго, никога не бихте изглеждали болнава.

Мара само го гледаше, без да откъсва очи от него. Този мъж, който все още беше неин съпруг, беше много различен от другия Адриан, когото познаваше. Този се смееше и се усмихваше. Даваше й модни съвети, представи си. И естествено не отбягваше съпругата си на всеки ъгъл.

Изглежда, тя не беше единствената, която се беше прикривала през цялото това време.

— Добре, Адриан. Вие печелите. Давам ви дума, че няма да боядисвам косата си повече. И ще накарам някого от прислугата да хвърли веднага боята в нужника, макар че сигурно ще ме попита защо е бил наказан с такава отвратителна задача. Сега идете в своята спалня и се облечете, преди да сте стреснали прислужниците, както стоите гол и космат посред бял ден.

Адриан се засмя широко.

— Ще ви чакам в коридора, за да ви заведа долу за закуска.

— Облечен, надявам се.

Той се обърна и тръгна. Преди да стигне до вратата, спря, забелязал нещо върху инкрустирания махагонов скрин, който беше до отсрещната стена. Мара продължаваше мълчаливо да го наблюдава. Той взе малката ленена шапчица, която тя винаги носеше, когато се представяше за Арабела, отиде до камината и съвсем тържествено я хвърли в огъня.

Мара се усмихна и се обърна да довърши сутрешния си тоалет. Огледа черната копринена рокля, която беше решила да облече този ден. Хм, помисли си, може би с някои малки промени ще може да задоволи вкуса на съпруга й.

Изправи се и отиде в стаята на Сайма да потърси кошничката с принадлежности за шев.

Половин час по-късно тя отвори вратата към коридора. Адриан се разхождаше безцелно няколко крачки по-нататък и разглеждаше един портрет от стената.

— Знаете ли, смятам да наема някой художник да дойде и да ви нарисува. Мисля, че вие…

Така и не довърши изречението си. Беше се обърнал да я погледне, а сега стоеше като закован. Изражението на лицето му така красноречиво говореше за шоково състояние, че Мара се разтревожи.

— Какво? Да не би нещо да не е наред? Полите ли ми висят? Или не харесвате роклята?

— Не. Вие сте зашеметяваща. Никога не съм предполагал колко мека и бяла може да изглежда кожата ви. А косата ви — сякаш е пламнала. Дали харесвам роклята? Обожавам я. Не знаех, че човек може да изглежда така поразително жизнен, облечен в цвят, свързван предимно със смърт. Можете да прибавите и черното към списъка от приемливи цветове за роклите ви.

Мара сияеше. Тя хвана полите си и му се поклони тържествено. Беше разрязала бухналите ръкави и сега бялата й шемизета се подаваше отдолу. Беше махнала и дългите бели маншети.

— Толкова се радвам, че одобрявате външността ми, милорд. Понеже повече гледах да тичам с братята си, отколкото да прекарвам времето с мисис Пийбълз, моята гувернантка, не проявявах особено умение да боравя с иглата и конеца. Всъщност, доколкото си спомням, мисис Пийбълз беше обявила шивашките ми способности за „плачевни“. Сайма по всяка вероятност щеше да ми се скара, че бодовете са неравни, но все пак успях да направя роклята използваема. А сега да слизаме ли вече на закуска, милорд? Откривам, незнайно защо, че апетитът ми е особено голям тази сутрин.

Докато вървяха по коридора към стълбището, Адриан не можеше да свали поглед от нея. Ако преди беше омагьосан от Дамата с огнените коси, сега беше изцяло и завинаги запленен. Тя беше махнала бялата дантелена падаща яка, която обикновено се закопчаваше под брадичката, и беше изложила на показ бледата и изкусително мека кожа на раменете си и опасно привлекателната си шия. Деколтето беше кръгло и дълбоко и разкриваше твърдите хълмчета на белите й гърди.

А тази коса… Тази лъскава и красива червена коса. Беше я оставила свободна и тя се спускаше по гърба й във водопад от къдрици. Искаше да вплете пръсти и да зарови лице в нея, да вдъхне от омайващия й аромат на цветя. Обхващаше го възбуда само като я гледаше.

Той си пое дълбоко въздух и отмести поглед. Чувстваше, че ако не престане да оценява всеки един от прекрасните й атрибути, най-вероятно щеше да я завлече в една от спалните и да заметне полите й до брадичката, за да се зарови отново целият в нея.

Обхваната от съмнения, щом стигнаха до стълбите, Мара го дръпна назад.

— Адриан, сигурен ли сте, че не искате първо да поговорите със слугите? Какво ще кажат, като ме видят в този вид?

— Никога няма да разберем, ако продължаваме да стоим тук и да мислим за това. Къде е този прекрасен авантюристичен дух, благодарение на който се появихте тук и нахлухте в живота ми? Хайде, да вървим да видим дали някой от тях ще забележи нещо.

Той сложи ръката й в свивката на лакътя си и тръгна надолу. Мара стисна ръкава на жакета му. Първият, когото срещнаха, беше Питър Шипли, който ги чакаше на приземния етаж.

— Добро утро, милорд. Толкова се радвам да видя, че не се е оказало дребна шарка в края на краищата. — Той погледна Мара. По свой собствен маниер и без да му мигне окото, добави: — Изглеждате много привлекателна тази сутрин, ако ми позволите да го кажа, милейди.

Мара се усмихна и двамата продължиха нататък.

Пред вратата на трапезарията две прислужници от кухнята развълнувано си шепнеха нещо. Питър Шипли ги изгледа предупредително, щом господарят и господарката го отминаха.

Адриан настани Мара на обичайното място до себе си. Ръката му остана малко по-дълго върху рамото й, след като внимателно побутна стола и отзад. Верен на думата си, той се държеше, както обикновено, сякаш не беше се появила изведнъж с дяволски червена коса. За нейна изненада прислугата правеше същото, само че вероятно след едно първоначално ококорване.

Когато почти привършваха със закуската, мистър Шипли се появи на вратата.

— Милорд, дошъл е да ви види някакъв мистър Джон О’Ханлън. Желае да говори с вас, нещо във връзка с някакви мебели, които прави.

— Поканете го, мистър Шипли.

„О, боже!“ — помисли си Мара. В цялата бъркотия след връщането на Адриан, не беше намерила възможност да му разкаже какво беше направила. Той нямаше представа, че е уволнила измамника Хоръс Кроу и е използвала върнатите от него пари, за да помогне на селяните.

— Адриан, бих искала да поговорим.

— По-късно, скъпа. Трябва да видя за какво е дошъл Джон О’Ханлън.

— Но, Адриан, аз знам за какво е дошъл. Той е…

Тя не можа да довърши изречението. Шипли беше влязъл и вече съобщаваше името на посетителя.

— Милорд, благодаря ви, че ме приехте. Знам, че нямаме уговорка…

Джон О’Ханлън замръзна, тялото му се вдърви, а очите му се ококориха, втренчени право в Мара.

— Мили боже, това е Дамата с огнените коси!

Той се разтрепери едва забележимо и Мара стана с намерението да го успокои.

— Не, мистър О’Ханлън, аз не съм Дамата…

Думите й бяха прекъснати от тежкото тупване на тялото му върху полираните дъски на пода. Адриан скочи от мястото си и отиде при него.

— Адриан, добре ли му е?

Адриан опипа пулса на сънната му артерия.

— Да, не се тревожете, скъпа. Не сте го убили. Смятам, че просто е припаднал.

Той се обърна към скупчилите се на вратата прислужници.

— Мисис Данбъри, да имате случайно от ароматичните соли?

— Да, милорд, в кухнята. Веднага ще донеса.

Тя се върна след малко и побърза да разбута останалите. Адриан взе малкото стъклено шишенце и го побутна леко под ноздрите на Джон О’Ханлън. Мъжът изстена и обърна глава настрани, а след миг клепачите му трепнаха и той отвори очи. Започна да кашля и пръска слюнки.

— О, лорд Сейнт Обин, видях я. Дамата с огнените коси. Стоеше точно там, във вашата трапезария.

— Всичко е наред, Джон. Нека те изправим на крака и после ще поговорим за това.

Мара се приближи.

— Нека да помогна с нещо.

Джон О’Ханлън запълзя назад по пода, пищейки така, сякаш от това зависеше животът му.

— Ау-у-у! Ето я пак. Върнала се е да ме отведе в гроба.

Адриан се обърна към Мара.

— Скъпа, мисля, че ще е най-добре, ако се оттеглите за малко.

Мара кимна и се върна на мястото си.

— Джон! — обърна се Адриан към дърдорещия несвързано мъж и го разтърси за раменете. — Всичко е наред, човече. Тя не е призрак. Това е моята съпруга, лейди Сейнт Обин.

— Но аз я виждам точно там, милорд. Това е тя с нейната червена коса, облечена в цвета на смъртта. Това е Дамата с огнените коси, която е дошла да накаже всички ни.

Отне им повече от половин час да успокоят Джон О’Ханлън достатъчно и да му обяснят коя в действителност е Мара. Дори след като беше пресушил три чаши от най-доброто бренди на Адриан, ръцете му все още трепереха едва забележимо и той продължаваше да гледа втренчено Мара, стискайки непрекъснато ръба на стола си, готов да побегне, ако стане нужда.

— И така, за какво искаше да говориш с мен, Джон?

Той неохотно погледна към Адриан.

— Тъкмо смятах да ви кажа, че свърших ореховата кутия за свещи, която поръчахте, и още утре се захващам с леглото. Ще мога да го направя преди Архангеловден.

Мара се сви.

— Легло? За какво легло говориш, Джон? Не си спомням да съм те молил да изработваш каквито и да било мебели, макар да трябва да призная, че съпругата ми има нужда от нова масичка за чай.

— Вашата съпруга ми поръча да направя кутия за свещи за нея и легло за вас. — Той погледна към Мара, стараейки се да не забелязва червената й коса. — Надявам се, че не съм провалил някоя изненада, милейди.

— Не, всичко е наред, Джон. Тъкмо смятах да кажа на Негово благородие за кутията и леглото. Благодаря ти, че дойде да ни осведомиш как напредваш. Ще се погрижа да ти се плати веднага.

Тя се изправи и го изпрати до вратата, но успя да забележи подозрителния поглед на Адриан.

— Жена ми и другите шият денонощно новите покривки за легло, милейди. А с материалите, които ни доставихте, ще можем да поправим всички покриви в селото, преди да дойде зимата.

— Благодаря, Джон. И моля те, благодари и на жена си от мое име.

Когато Мара се върна в трапезарията, тя не забрави да затвори вратата след себе си. Нямаше нужда слугите да гледат как Адриан й се кара за онова, което беше направила. Той не каза нито дума, но седеше и я гледаше втренчено, очевидно в очакване на обяснение от нейна страна.

— Сигурна съм, че се чудите какво означава всичко това.

Погледът му не трепна.

— И така може да се каже.

— Имах доброто намерение да ви обясня всичко снощи, но нещата се усложниха и това ми изскочи от ума.

— Да.

— Ще започна с това, че нито пени от използваните пари не е взето от хазната на замъка.

Адриан вдигна вежда.

— Така ли? Да не сте намерили скрито ковчеже, оставено от някой ексцентричен стар благородник, който го е заровил, а после е забравил къде е мястото му?

Мара отпи от чая си.

— Нещо подобно. Но е доста по-сложно. Ще започна отначало. Разбирате ли, уволних Хоръс Кроу.

— Какво? Хоръс Кроу е при мен от самото ми идване в Кулхейвън. Преди е работил и при чичо ми Джеймс.

— Така е. Освен това систематично е крал от вас в продължение на доста време. Случайно да сте преглеждали счетоводните книги напоследък?

— Е, много отдавна не съм го правил. Напоследък все съм зает.

— Да, а вероятно не сте прегледали сметките особено старателно последния път. Може би тогава мистър Кроу е разбрал, че може да се възползва от вашата небрежност. Дори не се опита да ме опровергае, когато го обвиних в кражба. Преди да бъде ескортиран оттук, върна по-голямата част от откраднатите пари. Използвах ги, за да помогна на селяните. Всяко пени е от старите сметки, в които предварително е било включено. — Тя се усмихна, доволна, че се беше справила с обяснението толкова добре. — Така можем да помогнем на селяните, без това да струва на Кулхейвън нито пени. Адриан поклати глава.

— Не цената ме е спирала да помагам на селяните досега. Мара, не разбирате ли? Всичко това ще предизвика подозрението на Протектората. Кромуел издаде строги заповеди английски земевладелци да не ползват услугите на ирландци, нито да купуват ирландски стоки. Нито един земевладелец не трябва да помага по какъвто и да било начин на ирландските арендатори.

— Но това е абсурдно. Като го правите, вие помагате и на Кулхейвън.

— Знам това, но за Кромуел то е без значение. Той смята, че всякакво съчувствие спрямо ирландците е проява на слабост. Не иска неговите нови англичани да стават приятели с ирландците, както са правили старите английски земевладелци, които са пристигнали по времето на кралица Елизабет.

— Не се опитвайте да прикривате истинското му намерение, Адриан. Той се стреми към пълното унищожение на ирландската раса.

Адриан не отговори. Не беше нужно. Тя беше казала истината.

Най-сетне той стана и сложи ръка върху рамото й.

— Ето защо прегърнах каузата за връщането на Чарлз II на трона. Кромуел вече се опияни от властта. Той се пристрасти към нея като към наркотик. Използва Бога и неговата религия, за да оправдава действията си.

— Колко хора още трябва да умрат, преди да бъде спрян?

Адриан поклати глава и закрачи из стаята.

— Отначало смятахме, че английският народ ще види в какъв се е превърнал Кромуел. Вярвахме, че накрая ще го лиши от власт. Но вече твърде много хора загубиха живота си — както англичани, така и ирландци, а той се вманиачава все повече, колкото по-дълго му позволяваме да остане. Ето защо вече подготвяме началото на края му.

Беше се спрял до прозореца. Гледаше навън с гръб към нея и тя не виждаше сериозното му лице.

— Новината за близката му смърт не ме изненадва, Мара. Тя само ми подсказва, че нашите хора са изпълнили мисията си успешно.

— Да нямате предвид атентат?

Адриан нито потвърди, нито отрече, но Мара знаеше отговора.

— Какво ще стане, когато него вече го няма?

— Ще е нужно време, но ако всичко върви по плана, Чарлз II ще се върне от Франция, за да предяви законните си претенции към короната. Разрешението на въпроса не е онова, на което се надявах, но, изглежда, е единственият изход, който ни остава. Сега — добави, като се обърна, потривайки ръце, — колкото и да ми харесва роклята, с която сте облечена, предлагам да отидете и да се преоблечете в дрехи за езда, докато накарам Дейви да оседлае конете. Ще ми покажете ли точно какво сте направили в селото?