Жаклин Рединг
Изкушенията на съдбата (21)

21

Мара така се стресна, че безмалко да се строполи върху дебелия килим.

— Адриан!

Беше той. Тук, в стаята й, излегнат върху дебелия пухен матрак на леглото й, с четири издути възглавници зад главата. Не си беше събул ботушите, но кръстосаните му крака стърчаха точно на страничния ръб, без да докосват бродираната покривка. Не беше в Дъблин, както предполагаше тя, а тук, пред нея, в цялото си великолепие. Косата му беше разрешена, вероятно от бясното препускане към дома, а ботушите му бяха опръскани с кал. Вече беше свалил шала и горната си дреха и ги беше сложил, грижливо сгънати, върху облегалката на стола й. Дори беше разкопчал горните две копчета на ризата си и беше навил ръкавите й над лактите.

Докато Мара го гледаше слисано, недоумяваща, че той лежи в леглото и, Адриан й се усмихваше мило, очевидно доволен, че я вижда. В погледа му обаче тя долови странен и опасен блясък, който определено я накара да се позамисли. Тя дори не разбра как беше успяла да възприеме тази подробност за толкова кратко време.

— Върнали сте се по-рано от Дъблин — успя най-сетне да изтърси тя, осъзнавайки в същия миг, че казва нещо съвсем очевидно.

— Да. Изненадана ли сте, Арабела? Надявах се, че ще ви е приятно да ме видите. Реших да си тръгна от Дъблин по-рано, отколкото първоначално бях предвидил, защото, разбирате ли, уморих се от събрания, на които разположението на войските и военната стратегия се обсъждаха от многословни и безкрайно отегчителни хора. Почувствах, че копнея за компанията на съпругата си. — Той се изправи, а златисто — кафявите му очи блестяха на светлината от огъня. — Особено нощем.

Мара остана до вратата, стиснала ръба й. Имаше нещо съвсем различно в начина, по който й говореше, нещо, което започваше да я плаши. „Но защо трябва да се страхувам“ — каза си тя. Той беше неин съпруг и току-що й беше казал, че му е липсвала. Такова признание би трябвало да я накара да се чувства щастлива.

— Много сте мил, Адриан. Толкова неща имам да ви казвам за всичко, което се случи във ваше отсъствие. На мен също ми липсваше вашата компания.

— Наистина ли? — Той стана и се приближи до нея. Очите му продължаваха да блестят странно. — Ами тогава ще трябва да видим какво можем да направим, за да променим това положение.

В следващия миг той протегна ръце да я вземе в обятията си. Мара се изплъзна от прегръдката му и отиде в другия край на стаята, на известно разстояние от него.

— Милорд, не е ли по-добре да изчакаме до вечерта, когато се оттегляме за нощна почивка.

— Защо? И двамата тук си признаваме, че другият ни е липсвал. Защо да го отлагаме повече? Чаках достатъчно дълго. Желая ви, Арабела. Сега.

— Но не искате ли да чуете какво е станало в Кулхейвън по време на вашето отсъствие?

Адриан пристъпи към нея.

— По-късно. Сега искам само да видя доколко съм липсвал на съпругата си.

Мара се огледа тревожно, опитвайки се да намери нещо, с което да отвлече вниманието му. Тя забеляза ваната, сложена пред огъня, от която подканващо се издигаше пара.

— Тъкмо щях да се къпя. Яздих цял ден и бих искала да ухая на чисто и свежо, когато ние…

— Добра идея. Смятам да ви направя компания, защото и аз яздих през целия ден. Една вана наистина ще ми подейства освежаващо.

Адриан започна да разкопчава панталоните си.

— Не!

Той спря като закован и я изгледа, вдигнал въпросително едната си вежда. В очите му все още се долавяше странният, непознат за нея блясък.

Мара се усмихна смирено.

— Ваната е твърде малка, за да побере двама души.

— Тогава ще ви сложа в скута си. Защо да тревожим мисис Пилпот да топли вода и да пълни друга вана, когато тази ще ни свърши отлична работа?

Мара се извърна.

— Може би ваната ще почака. Водата изглежда малко гореща. По-добре да изчакаме да поизстине. — Тя отиде до везаната лента за дърпане на звънеца, която висеше на стената, и я стисна така, сякаш беше спасително въже. — Бихте ли пийнали чай, докато чакаме? Бих могла да позвъня да донесат.

— Не. Водата ще изстине, а аз предпочитам ваната гореща. Хайде, Арабела, няма нужда да бъдете толкова скромна. Нека се изкъпем заедно. Чаят може да почака за по-късно.

Той се приближи зад нея и разтвори пръстите й, които стискаха лентата за звънеца. После започна да разкопчава жакета й. Пръстите му галеха раменете й, страните й, долната й устна и тя затвори очи, замаяна от ласките му. Само след миг ги отвори и като го видя пред себе си, веднага се отдръпна.

— Не, Адриан, не можем да го направим.

Той се усмихна.

— Защо не?

— Не е прилично. Какво ще си помислят слугите? Сигурно ще разберат…

— Не ме интересува какво ще си помислят слугите. Ще кажат просто, че господарят и господарката са си липсвали. Ние сме младоженци, Арабела. Време е да започнем да се държим като такива. Започвам да си мисля, че моето присъствие не ви е приятно.

— Не говорете така, разбира се, че искам да бъда с вас.

— Добре. Сега смятам да взема вана с прекрасната си съпруга, а веднъж щом си наумя нещо, не отстъпвам. Можете да се съблечете сама или аз ще го направя вместо вас.

— Но наистина, Адриан, ваната е твърде малка. Няма да можем и двамата…

— Или щом мисълта да се съблечете гола пред съпруга ви толкова ви притеснява, можете просто да забравите, че сме с дрехи и да се окъпем, както сме.

Преди Мара да успее да отговори, Адриан я грабна на ръце и я прехвърли през рамо.

— Адриан!

Без да обръща внимание на виковете й, той направи три големи крачки и я пусна във ваната заедно с дрехите. Водата се разплиска навън, намокри килима под ваната, разля се по пода и стигна чак под високото балдахинено легло. Мара пищеше и риташе и правеше отчаяни опити да излезе от ваната, преди водата да намокри боядисаната й коса.

Адриан стоеше и я наблюдаваше.

— Едно време имах котка, която реагира по същия начин, когато се опитах да я изкъпя. Но след известно време свикна.

Мара стисна ръбовете на ваната и се опита да се изправи, но Адриан я задържа долу, а после взе една гъба и изстиска водата от нея точно над главата й.

О, мили боже, не! Мара понечи да изпищи, но устата й се напълни с вода и тя започна да кашля и пръска слюнки като давещ се пристанищен плъх.

— Вярно, не сте се шегували, като казахте, че се нуждаете от къпане. Водата става по-черна от тинята в блатото. Хайде да вземем гъбата и да измием тази мръсотия от вас.

При тези думи Мара започна да рита и пищи още по-силно, но напълно безрезултатно. Адриан я държеше здраво за ръката, за да не се изплъзне и продължаваше да изстисква вода с гъбата върху главата й. Стори й се, че всичко това продължи безкрайно, но най-сетне той рязко я пусна, изправи се и отстъпи назад, за да погледа как тя се мъчи да излезе от ваната.

Под тежестта на мократа си кадифена рокля, която я дърпаше надолу, Мара успя все пак да се изправи на крака. Косата й висеше върху раменете на кичури, от които капеше вода, тя усещаше и капките, които се стичаха по лицето й. Знаеше, без да се поглежда в огледалото, че боята се отмиваше с водата и в този миг й се искаше да потъне в земята и да изчезне. Опита се да измисли какво да каже, за да обясни по някакъв начин защо косата й сменя цвета си. Вдигна глава и видя Адриан на около метър пред себе си. Беше кръстосал ръце пред гърдите си, а очите му бяха потъмнели от гняв.

Тя веднага разбра, че денят, от който се страхуваше още с идването си в Кулхейвън, бе настъпил.

— А сега — каза той със страховито спокойствие — можете да започнете, като ми кажете коя, по дяволите, сте и какво сте направили с истинската ми съпруга.

Мара превъзмогна страха си.

— Аз съм вашата съпруга, милорд.

— Това е лъжа. Отне ми известно време, но накрая го разбрах. Не знам коя сте, но не сте Арабела. Въпросът е къде е истинската Арабела? Знаете ли какво правят с убийците тук?

Убийца? Може да е лъжкиня, може да се е представила за някоя друга, но никога не би могла да отнеме човешки живот.

— Аз не съм убийца.

— Тогава какво сте направили с Арабела? Искам да кажа, че вие може и да сте Арабела, но не и Арабела Уентуърт, тази, за която смятах, че съм се оженил.

Мара го гледаше втренчено.

— Ще ви попитам за последен път. Къде е Арабела?

Гласът на Адриан беше станал заплашително нисък. Струваше й се, че би могъл да я убие, ако не отговори. Този път нямаше начин да се измъкне с лъжи. Единственото възможно обяснение беше истината, само че тя щеше да му прозвучи твърде невероятно, за да й повярва.

— Арабела е добре и недокосната се върна в Англия, където й е мястото.

— Така ли? А коя, по дяволите, сте вие, за да казвате на кого къде му е мястото?

Мара вирна брадичка и излезе от ваната с най-тържествената и грациозна осанка, на която беше способна.

— Името ми с Мара. Мара Катрин Диспенсър от замъка Кулхейвън.

Дори и да беше изненадан от признанието й, Адриан с нищо не го показа. Той само кимна с глава, сякаш да покаже, че е очаквал такова изявление, и каза безизразно:

— Имате пет минути, за да ми обясните какво, по дяволите, правите, като се представяте за моя съпруга и живеете в дома ми.

— В дома ви? Напротив, милорд, това беше мой дом много време преди да го откраднете от семейството ми.

— Очаквате да ви повярвам, че сте дъщерята на Чарлс Диспенсър, предишния лорд Кулхейвън? Цялото семейство беше избито. Няма оцелели.

— Да, семейството ми беше избито от вас и други като вас. И вие имате смелостта да ме обвинявате, че съм убийца! Ако не бяхте вие и подобните на вас, членовете на семейството ми нямаше да лежат в незнайни гробове из цялата ирландска земя. Но да се върнем на въпроса ви. Ако добре си спомняте, никой не разбра какво е станало с дъщерята на Диспенсър. Когато вашите войници — убийци дойдоха, не успяха да свършат работата си докрай и аз успях да избягам.

Адриан се намръщи.

— Това не са били мои войници. Никога не съм им заповядвал да направят онова, което са сторили.

— Не сте, но вашият водач Оливър Кромуел им заповяда. Такъв боголюбив и набожен човек, толкова справедлив при това. Искаше да се увери, че няма да има оцелели, че не е останал никой, който да се върне и да иска земята си, принадлежаща му по закон: — Тя извади от джоба на полите си листа, който беше намерила смачкан в камината на кабинета му, и макар че беше мокър и от него капеше вода, го тикна под носа му. — Кажете ми, добри ми лорд Сейнт Обин, не беше ли инструкцията, написана под името на семейството ми, същата като тази? Да се унищожат. Никакви оцелели.

Адриан посегна към списъка, но Мара дръпна ръката си назад.

— Откъде сте го взели?

— Това няма значение. Защо не ми кажете как заспивате под покрива на човека, за чието убийство сте отговорен?

Адриан пристъпи напред, хвана яза раменете и я разтърси силно.

— Нямам нищо общо със случилото се на вашето семейство. Ако можех, бих го предотвратил. Вашите родители отказаха да предадат земите, които им бяха конфискувани от Протектората. Щяха да бъдат живи днес, ако се бяха отказали от Кулхейвън още в самото начало.

— Ба! — Тя се изплю в лицето му. — Живи, но заточени някъде в недостъпните части на Конот, като другите земевладелци, които наистина отстъпиха. Да не би да ми казвате, че е грешно да се бориш за това, което ти принадлежи? Или е по-справедливо да убиваш и да крадеш земята, на която нямаш право, и всичко това в името на Бога? Вашият лорд — протектор гледа на ирландците като на предмети, а не като на хора. Нещо, което може да се плени и унищожи. Единственото, което ирландците направиха, беше, че се биха за онова, което беше тяхно. А вие не сте по-различен. Вършили сте това през целия си живот, нали? Борили сте се за онова, което вярвате, че ви се полага.

— Какво знаете за живота ми?

— Знам достатъчно. Собственият ви баща отказал да ви признае и дори се опитал да ви обяви за копеле, защото смятал, че майка ви му е сложила рога със собствения му брат. Но се провалил и вие сте станали следващият граф, макар баща ви да предпочитал семейната ви титла да изчезне поради липса на наследник, отколкото да я даде на вас. Знам също, че чичо ви Джеймс, мъжът, с когото майка ви е имала онази неясна връзка, ви е дал това имение, принадлежащо на моето семейство, като компенсация за действията на баща ви. Но вие не сте се стреснали, задето ви с дал открадната земя. Единственото, което е имало значение за вас, е било, че тя ще ви донесе нови богатства, а заедно с тях и признание, че сте законороден. Какъв друг начин за един незаконороден граф да спечели богатство?

Мара веднага осъзна, че беше отишла твърде далеч. Усети, че Адриан стиска раменете й по-силно и затвори очи в очакване на удара. Но такъв не последва. Когато отвори очи, той я гледаше втренчено, с изкривена в гримаса уста и странно изражение.

— Чакали сте през всичките тези пет години, за да предявите иск за имението на семейството ви?

За миг Мара си помисли да не отговаря. Какво ли толкова го интересуваха основанията и подбудите за нейните действия? Но после реши, че трябва да му каже, искаше да му каже причините да дойде тук. Изпитваше нужда да му разкаже всичко и щеше да го направи.

— В началото, след като войниците бяха дошли и превзели Кулхейвън, аз чаках да дойде краят на тази лудост, като си мислех, че едва ли някой ще позволи тя да продължи. Но сгреших. Касапницата наистина продължи и в нея загиваха все повече и повече невинни хора. Надявах се на завръщането на престолонаследника Чарлз II на трона, като смятах, че той ще върне конфискуваната земя на собствениците и ще донесе мир. Но, изглежда, това няма никога да стане. Не и докато Кромуел е жив. Когато научих за вашата уговорена сватба с Арабела — продължи Мара, — прозрях някакъв начин да си върна онова, което е мое. Вие изобщо не бяхте я виждали, така че едва ли бихте разбрали дали това е Арабела или друга, представяща се за нея.

Адриан я пусна и седна на стола, заинтригуван от разказа й.

— Не бих разбрал, защото нашият брак наистина беше предварително уговорен. Никога не се бяхме срещали. Но кажете ми, нима възнамерявахте да живеете като Арабела през останалата част от живота си? Вероятно не сте смятали, че аз никога няма да разбера?

— Не, знаех, че това ще се случи и дори мислех аз самата да ви разкрия истината, но само след като вече съм ви отмъстила. — Мара се поколеба дали да продължи. — Разбирате ли, аз знаех за вашето минало, за начина, по който баща ви се е отнесъл с вас, преди вие самият да ми разкажете. Смятах да се венчая за вас, да ви родя дете и чак тогава да ви кажа коя съм в действителност. Не вярвах, че ще ме изгоните и ще анулирате брака ни, ако от него има дете. Ако го направехте, щяхте да постъпите точно като омразния си баща. Щяхте да превърнете детето си в копеле, в отхвърлено от обществото същество и щяхте да извършите онова, което баща ви се е опитал да направи с вас.

— А ще има ли дете? — Гласът му беше притихнал, сякаш се страхуваше от отговора.

— Не знам.

Известно време Адриан остана мълчалив. В очите му се четяха различни чувства — болка, гняв, дори разкаяние и Мара знаеше, че тя е виновна за всяко едно от тях.

— Вие наистина сте замислили плана си добре.

— До последната подробност. Сгреших само в едно.

— И какво е то?

— Мислех, че мога да ви накажа, без да изпитам чувство на вина. Вярвах, че мога да ви отмъстя, без да усещам друго, освен задоволство. Презирах ви за всичко, което се случи на семейството ми, защото имахте лице и име. Войниците, които дойдоха през онази нощ — дори онзи, който дръпна спусъка на мускета си и уби майка ми, — останаха непознати за мен. Но не и вие. На вас можех да стоваря цялата вина. Не предполагах, че мога да изпитвам към вас нещо друго, освен омраза. — Мара спря за миг и добави: — Но сгреших. — Тя го погледна в очите. — Сгреших, Адриан, защото не знаех, че докато върша планираното, лъжа ви и ви предавам, ще започна да се чувствам виновна и да се мразя, задето постъпвам така. Не знаех, че ще бъда разкъсвана между желанието да дойда при вас и да ви кажа истината и страха, че ако го направя, с мен ще бъде свършено. Не знаех, не бях и помисляла дори, че може да се влюбя във вас.

Адриан се вгледа в очите й, търсейки признаци на неискреност, но не откри в тях нищо друго, освен истината. Тя имаше причини да го лъже, да му разказва каквото и да било, за да се спаси от бесилото. Но незнайно защо той беше сигурен, че е чул истината. Мара беше се разкрила изцяло пред него, беше му казала всичко за себе си. Дори му беше признала, че се е влюбила в него, в мъжа, когото смяташе за най-лошия си враг.

Онова, което не беше очаквал, беше собствената му реакция на думите й. Тя беше права, че през целия си живот е бил отхвърлен от обществото. Въпреки отказа на краля да го обяви за незаконороден, никоя жена от благородно потекло не би го приела. Привилегированите го гледаха с презрение, сякаш той беше не крайният резултат, а причината за предателството на майка си и последвалата смърт на баща си. И ето тази жена тук, която имаше основанието да го мрази повече от всекиго другиго и спрямо която бяха извършени повече несправедливости, отколкото към самия него, тази жена му казваше, че го обича.

Сега, когато първоначалният шок от разкритията й беше преминал, Адриан чувстваше, че не би могъл да я съди. Тя се бореше за онова, което й принадлежеше, точно както беше правил и той през целия си живот. Възхищаваше й се за смелостта да предприеме всичко това и да дойде в Кулхейвън, предрешена като друга. Познаваше мъже, войници, които не биха се осмелили да извършат същото.

А тя се бе справила успешно.

До този момент.

Адриан бе изненадан от чувствата си. С тази жена всичко, към което се беше стремил през изминалите години, щеше да се срути около него. Но това, изглежда, нямаше никакво значение. Той беше нейният враг — човекът, взел онова, което семейството й беше защитавало и заради което беше загинало. Въпреки всичко тя го беше приела и беше разкрила пред него сърцето си, макар да знаеше, че няма никаква полза от това.

Дори собствената му майка не го беше правила. Оставаше въпросът как да постъпи сега.

— Елате с мен.

Адриан хвана Мара за ръката и тръгна към вратата.