Жаклин Рединг
Изкушенията на съдбата (20)

20

След като прекара две безсънни нощи и изхаби цял куп хартия, Мара най-сетне можеше да имитира съвършено подписа на Адриан. Тя остави гъшето перо на мястото му и се облегна назад на стола, за да разгледа творението си — амнистията, с чието написване беше приключила само миг преди това. Сравни подписа на Сейнт Обин, който току-що беше сътворила в долния край на дебелия пергаментов лист, с онзи, който Оуън й беше дал да използва като модел. Едва ли някой би помислил да поставя под въпрос автентичността на амнистията, тъй като подписите изглеждаха като написани от една ръка, идентични дори и в малката заврънкулка, която Адриан правеше в горния край на буквата „л“ в думата „лорд“.

Доволна, че фалшификацията би издържала на евентуално разследване, Мара провери дали мастилото е засъхнало, след което сгъна амнистията на три, мушна я в джоба на черната си вълнена пелерина и се отправи към вратата. Беше оставила косата си червена и къдриците й се спускаха по гърба на черната й дреха. Смяташе, че ако някой случайно я видеше да язди наоколо, щеше да бъде по-лесно да повярва, че е успял да зърне загадката, наречена Дамата с огнените коси, отколкото да си отговори на въпроса какво прави господарката навън по това време.

Вътре в конюшнята й се наложи да се ориентира пипнешком в тъмнината, за да намери седлото на Мюнин. Това й отне доста време, но когато най-сетне закопча колана под корема й, Мара взе четирите празни чувала от зърно, които беше намерила в склада, и ги уви около копитата на Мюнин. После ги овърза с канап. С тези импровизирани чехли никой нямаше да я чуе, когато тръгне по чакълестата пътека, и никой нямаше да се пита кой ли би могъл да излиза на езда в такъв късен час.

Мара бавно изведе така обутата Мюнин от клетката й в обора. Подковите на кобилата чаткаха съвсем глухо по двора отвън. Щом се озоваха на безопасно разстояние от каменните стени, където вече не можеха да бъдат чути, Мара махна чувалите и с помощта на малък пън се метна на седлото и се отправи към къщата, където беше срещата й с Оуън.

Имаше пълнолуние. Луната се беше спуснала ниско в нощното небе и ярката й светлина огряваше пътя на Мара през тревистото поле. В далечината се чуваше слабото трикратно бухане на дългоух бухал, който вероятно търсеше в тъмнината някоя горска мишка за вечеря. Тя се ослушваше напрегнато, докато се придвижваше бавно по пътеката в края на гората, и непрекъснато наблюдаваше наострените уши на Мюнин за някакъв знак, че не беше единствената, която е излязла да поязди през тази нощ.

Не мина много време и забеляза къщата горе на хълма. През малкото й прозорче се процеждаше слаба светлина от свещ. Докато се приближаваше към нея, видя в сенките три коня, завързани с въже за грубия дървен кол отвън. Мара слезе от Мюнин и върза поводите й за едно дърво в края на гората, откъдето не можеше да бъде забелязана, после тръгна тихо към къщата.

Тя се спря при конете и погали единия от тях по хълбока. Беше сив и мускулест. Побутна я игриво с муцуна. Кожата му беше топла и влажна, което подсказваше, че доста беше препускал и съвсем скоро беше пристигнал пред къщата. През един отворен прозорец се долавяха приглушени гласове. Не можеше да различи отделните думи, но, изглежда, се обсъждаше нещо особено важно.

Входната врата на малката къща беше направена по стар ирландски обичай на две половини. Горната беше отворена и Мара можеше да види какво има вътре. Около груба дървена маса стояха трима мъже и изучаваха нещо подобно на карта. Единият от тях беше Оуън. Той сочеше някакво място на картата. Вторият, който стоеше до него, беше едър начумерен мъж с мръсна руса коса и пършива брада, която покриваше почти цялото му лице. Мара не можеше да види добре третия, защото беше с гръб към нея и освен това беше в сянка.

Тя застана пред вратата и Оуън вдигна глава, привлечен от движението, което беше доловил.

— А, ето я и нея. Бях започнал да си мисля, че няма да дойдеш. Но ти никога няма да ме разочароваш, нали така? Донесе ли онова, за което те бях помолил?

Мара посегна да извади фалшивата амнистия от джоба на пелерината си.

— А ти донесе ли онова, което ми обеща?

— Един момент, моля — обърна се Оуън към своите приятели. — Ще обсъдим този въпрос насаме. Господа, бихте ли ни извинили?

В този момент третият мъж се извърна и Мара замръзна от страх. Лицето му беше изцяло покрито от черна маска, на която имаше само два отвора за очите. Той не каза нищо, но се вгледа в нея доста настойчиво, от което я обзе тревога. Кой беше този мъж? Може би човек от селото? Или пък Ролф, шпионинът, който се представяше за приятел на Адриан? Не беше достатъчно близо до него, за да долови израза на очите му, а и не можа да се опита да го разгледа по-добре, защото Оуън я хвана под ръка и бързо я издърпа настрани.

Мара не знаеше защо, но нещо в погледа на мъжа я беше накарало да настръхне от ужас.

— А сега можеш да ми предадеш амнистията, сестричке — каза Оуън, когато се бяха скрили от погледа на останалите.

Мара извади пергамента от джоба на пелерината, но когато той посегна да го грабне, тя отдръпна назад ръката си.

— Ами онова, което ти ми обеща? Какво ще кажеш за гоблена?

— Не си играй с мен сега, Мара. Първо искам да видя амнистията. Да не ме смяташ за глупак? Ако не е достатъчно добра, за да мине за автентична, няма да получиш гоблена.

Мара не му вярваше, но нямаше друг избор и с неохота му подаде пергамента.

— Много добре, сестричке — каза Оуън, като огледа работата й. — Прахосваш способностите си заради онази купчина камъни, наречена замък. Би трябвало да работиш с нас. Но има един малък проблем.

— Какъв? — Амнистията беше безупречна. Ако смяташе да й погоди номер и да й откаже гоблена сега, след като беше направила тази проклета фалшификация, сигурно щеше да го удуши с голи ръце.

— Забравила си печата. В долния край на тази амнистия трябва да се сложи печатът на лорд Сейнт Обин. Без него никога няма да мине за законна.

— Ами гобленът, Оуън? Бих искала да ми го покажеш, така че поне да съм сигурна, че говориш истината и наистина го притежаваш.

Оуън се усмихна, но лунната светлина придаде на лицето му зловещ вид.

— Какво? Нямаш доверие на собствения си брат? Гобленът е у мен, но не е тук сега.

— Обеща да го донесеш!

Очите на Оуън потъмняха.

— Е, и ти трябваше да сложиш печата на лорд Сейнт Обин.

— Ще го сложа.

— Когато го направиш, ще ти дам гоблена. Но нито миг преди това. Понеже Сейнт Обин отсъства от Кулхейвън, тази задача ще бъде съвсем лесно изпълнима за теб. Подпечатай тази амнистия и я донеси тук утре в полунощ. Ще взема гоблена с мен и тогава ще си разменим нещата.

Мара го изгледа изпод вежди.

— Това ще бъде последното нещо, което правя за теб, Оуън. Той се изсмя.

— Разбира се. След това можеш да забравиш, че изобщо съм съществувал. Можеш да посрещнеш съпруга си с добре дошъл у дома, без да се страхуваш повече, че ще бъдеш разкрита. Освен това ще имаш безценния Кулхейвънски гоблен. Само сложи печата и ще се видим утре.

Докато се върне в стаята си, беше вече три часът сутринта. Мара неохотно събуди Сайма, за да й помогне да боядиса косата си, после лежа будна в леглото, втренчена в изящно ушития балдахин. Не можеше да заспи.

Прехвърляше в ума си събитията от вечерта. Питаше се дали властта на Оуън над нея щеше наистина да свърши някога. Всеки път, когато изпълняваше някоя от опасните му поръчки, той обещаваше, че е за последен път, но всеки път искаше още нещо от нея. Чувстваше се като опитомената мечка, която веднъж в детството си беше видяла на един панаир. Тя беше завързана с верига за едно дърво и трябваше да танцува всеки път, когато господарят й пожелаеше. В противен случай по гърба й играеше дебела тояга. Мара знаеше, че няма друг избор. Трябваше да намери начин да отслаби властта на Оуън върху себе си, без да рискува да бъде разкрита пред Адриан или да изгуби възможността да си върне Кулхейвънския гоблен.

Но освен да го бутне от кулата веднага щом получи гоблена от него, как иначе би могла да успее? Ех, да можеше да измисли някакво разрешение на въпроса!

Навън вече се зазоряваше и Мара се отказа да прави повече опити да заспи. Тя стана от мекия пухен матрак. Естествено настроението й беше лошо след тази безсънна нощ и поради непрекъснатата заплаха от Оуън, надвиснала над главата й. Сайма й предложи да се поразходи до селото след закуска и да провери как вървят нещата. Мара се надяваше да оправи настроението си, като види подобренията там, затова накара Дейви да оседлае Мюнин и седна на масата в трапезарията да похапне кифлички с чай за закуска.

Едва беше отпила от сладкия чай от къпинови листа, когато Питър Шипли се появи на вратата.

— Милейди, съжалявам, че ви безпокоя, когато закусвате, но на вратата има група войници, които искат да видят Негово благородие. Когато им съобщих, че той отсъства, помолиха да видят вас.

Войници? Пулсът на Мара се ускори.

— Добре, мистър Шипли. Моля ви, поканете ги във всекидневната. Веднага ще отида при тях.

— Но те са доста, милейди. Бихте ли наредили да ги въведа всичките?

— Не, покани само онези, които ги предвождат. Веднага идвам.

Когато икономът се махна, Мара се изправи и бързо отиде до огледалото, окачено между двата високи прозореца. Огледа се и оправи една черна къдрица, след което нагласи очилата на носа си. Преди да се обърне и да тръгне към всекидневната, тя забеляза групата конници да чака на алеята отвън. Шлемовете им блестяха на утринното слънце, също както блестяха на лунната светлина през нощта, когато дойдоха да убият майка й. През онази нощ лицата им бяха скрити под зловещите визьори на шлемовете, които им бяха спечелили прозвището Кръглоглавите. Бяха дошли въоръжени с бляскави мечове и смъртоносни мускети. Отдадоха се на вакханалия от грабежи и смърт и тя все още чуваше кънтящия им смях, когато нахлуха в голямата зала като мухи на мед.

— Милейди?

— Хммм?

Гласът на иконома наруши магията, в чийто плен бяха попаднали мислите й.

— Да, мистър Шипли?

— Те ви чакат в салона, както наредихте.

— Благодаря.

Мара си пое дълбоко въздух. Знаеше, че трябва да прикрива отвращението си, щом застане пред водача им. Тя приглади полите на морскосинята си дреха за езда и се отправи към салона.

— Искали сте да ме видите? — каза тя при влизането си.

Вътре я чакаха двама мъже — единият, застанал до камината, а другият, зает с чаша чай, очевидно предложена му от Питър Шипли.

— Вие ли сте лейди Сейнт Обин?

— Да. Аз съм Арабела Рос, лейди Сейнт Обин. Съпруга съм на лорд Адриан Рос.

Мъжът, който изглеждаше около петдесетгодишен, присви очи замислено.

— Извинете, милейди, казахте Арабела Рос, нали?

— Да. Какво има, сър?

— Да не сте Арабела Уентуърт, кръщелницата на нашия лорд — протектор Кромуел?

Мара усети, че започва да я обзема паника и преглътна.

— Да, аз съм. Защо питате?

— Казаха ми, че вашата сватба с лорд Сейнт Обин изобщо не се е състояла. Нещо, свързано с дребна шарка…

— За съжаление очевидно са ви дали грешна информация. Както виждате, сега съм тук и ние сме венчани. Но лорд Сейнт Обин отсъства и не може да говори с вас. Извикаха го в Дъблин за кратка визита, мистър…

— О, извинете ме, милейди. — Той махна шлема си и се поклони. — Аз съм старшина Джон Уийкс. А това е моят заместник, сержант Илайъс Хейгуд.

Той махна с ръка към мъжа, който все още продължаваше да седи и да си пие чая. Онзи направи половинчат опит да се изправи, кимна, а после отново се зае с чашата. Очевидно добрият чай му доставяше по-голямо удоволствие, отколкото запознанствата с високопоставени хора.

— Приятно ми е да се запозная с вас, господа. А сега кажете за какво искахте да се срещнете с мен?

— Ами — започна Уийкс — получихме сведения, че в областта са се появили няколко ирландски престъпници, за чиито глави са обявени доста високи награди. Дойдохме да попитаме дали напоследък не сте забелязали подозрителни лица в близост до вашето имение.

Мара понечи да отговори отрицателно, но като се сети за неприятностите си с Оуън, започна да се колебае. Нима не си мечтаеше как да го заличи от живота си? Ето един начин да реши проблема си. Чудеше се какво ли би казал старшината, ако им съобщеше, че един от най-търсените ирландски престъпници, когото смятаха за мъртъв, всъщност беше жив и се намираше в една къща в пределите на имението.

Можеше да им каже, че той ще бъде в същата къща в полунощ и тогава нямаше да й се налага да му дава фалшивата амнистия или някога да вижда лицето му отново.

Но в този случай, продължи да разсъждава тя, можеше да бъде сигурна, че никога нямаше да види и Кулхейвънския гоблен.

— Съжалявам, старшина Уийкс, страхувам се, че не мога да ви бъда полезна. Не сме видели нищо необичайно тук, което да събуди подозренията ни. Жалко, че сте си загубили напразно времето.

Старшината се усмихна и се поклони над ръката й.

— О, никога не бих сметнал за загубено времето, прекарано в компанията на толкова прекрасна дама като вас, лейди Сейнт Обин. Лорд Сейнт Обин е истински щастливец. Моля ви, предайте му моите поздрави, когато се върне от Дъблин.

Той се обърна и стигна почти до вратата, когато Мара го повика:

— Значи вие познавате съпруга ми, старшина?

— Да. Бяхме разквартирувани заедно в Дъблин, преди той да подаде оставка и да дойде тук, за да поеме това имение след смъртта на чичо си.

Били разквартирувани заедно в Дъблин? Мара се усмихна любезно, гледайки го изпод гъстите си мигли.

— Разбирате ли, тази част от живота на съпруга ми все още ми е напълно непозната. Имам предвид, че съм любопитна да узная защо е решил да напусне войската. Защо е подал оставка, старшина, знаете ли?

Старшината веднага се поддаде на очарованието й.

— Ами имаше един нещастен инцидент. Разбирате ли…

— Старшина Уийкс — един от войниците от групата отвън беше застанал на вратата, — от лагера току-що пристигна пратеник. Един от онези тори е забелязан на по-малко от десет мили нагоре по пътя. Ако побързаме, можем да го хванем.

Уийкс сложи шлема на главата си.

— Съжалявам, че не мога да остана да си поговорим, лейди Сейнт Обин, но дългът ме зове. Хайде, Хейгуд.

Беше толкова близо до целта! Мара стисна ядосано зъби, докато двамата мъже напускаха стаята.

Макар да бяха повикали старшината, преди той да успее да й разкаже за престоя на Адриан в Дъблин, тя вече знаеше, че първоначалните й подозрения са били правилни. Нещо се беше случило на Адриан, докато е бил в Дъблин, нещо достатъчно лошо, за да го накара да подаде оставка като военен и да бърза към Кулхейвън. Но какво ли е било? Всеки път, когато се опитваше да го разпита за това, той млъкваше и ловко сменяше темата на разговора. Защо беше толкова потаен? Какво се опитваше да скрие?

— Лейди Сейнт Обин?

Мара се обърна и видя Дейви, застанал на вратата с прашната си кафява шапка в ръка.

— Да, Дейви, какво има?

— Оседлах Мюнин за вас. Тя умира от нетърпение да излезе. Оставих я да ви чака на алеята отпред, докато се приготвите за тръгване.

Мара се засмя. Малко езда щеше да й се отрази добре и да й проясни главата. Реши да иде до селото да види как вървят нещата там. Това вероятно щеше да пооправи настроението й.

— Благодаря, Дейви. Нека си взема ръкавиците и шапката и веднага идвам.

Дейви я придружи до селото. През целия път той й надуваше главата с непрекъснати приказки, които бяха досадни, но благодарение на тях времето мина неусетно.

— А когато стана на седемнайсет след две лета, ще се запиша войник във войската на вашия кръстник.

— А какво казва майка ти за плановете ти?

Широката усмивка на Дейви помръкна.

— Смята, че идеята е глупава и трябва да остана в Кулхейвън, за да поема мъжката работа от баща ми, когато му дойде времето.

— Склонна съм да се съглася с майка ти, Дейви. Оставането ти тук, в Кулхейвън, със сигурност ще бъде много по-безопасно. Вероятно вече си хвърлил око на някое хубаво момиче в селото.

Луничавите страни на Дейви поруменяха и той измънка:

— Ами…

На Мара й се стори, че нещо помръдна сред дърветата от дясната им страна и тя дръпна Мюнин.

— Дейви, видя ли това? Изглежда, има някой или нещо, ей там, точно на края на гората.

Дейви засенчи с ръка очите си.

— Не виждам нищо, милейди. Вероятно е било елен или нещо от този род. Няма за какво да се тревожите. Нося пистолета на татко с мен, в случай че имаме, неприятности.

Мара кимна и побутна Мюнин да продължи, но очите й непрекъснато се стрелкаха към дърветата. Беше сигурна, че там има някой.

През останалата част от пътя до селото тя продължи да се чувства така, сякаш някой я наблюдава. При всяко изпукване на съчка се обръщаше назад, но не успяваше да види никого. Когато пристигнаха в селото и спряха до кладенеца, гледката на хората, които идваха да ги приветстват усмихнати, я накара да забрави странните си чувства.

— Добър ден, лейди Сейнт Обин — каза Джон, мъжът, с когото Адриан беше говорил първия път, когато бяха идвали.

— Добър ден, Джон. Дошла съм да видя как вървят нещата тук.

Мара прекара остатъка от деня в обикаляне по къщите и посещения на хората. По-късно си побъбри със Садб, която се беше подхлъзнала много лошо в някаква кал и си беше изкълчила глезена. Поседя и с жените от селото край торфения огън и пи от техния малинов чай, наблюдавайки ги как плетат ароматните тръстикови кошници, които беше поръчала за кухнята на мисис Пилпот. През цялото време й се искаше Адриан да беше там, за да види промените, които бяха настъпили за краткото време, откакто беше в Дъблин.

Най-сетне, когато слънцето започна да залязва и беше видяла всичко, което можеше да се види, Мара яхна Мюнин и заедно с Дейви тръгна обратно към Кулхейвън.

Щом остави Мюнин и Дейви в конюшнята, тя влезе в къщата през кухнята, където помоли мисис Пилпот да стопли вода за ваната и да й изпрати лека вечеря в стаята. После се отправи към кабинета на Адриан, за да сложи печата на амнистията, която трябваше да предаде на Оуън по-късно през нощта.

Мара свали ръкавиците си за езда и дръпна горното чекмедже на писалището. Беше заключено. Тъй като Адриан беше безупречен във всяко отношение, той винаги проверяваше сигурността на писалището си. Спомни си, че веднъж го беше виждала с някакъв ключ. Сигурно беше скрит някъде в стаята. Но къде?

Мара огледа стаята и се опита да познае къде би могъл да го остави. Погледна под писалището и под килима. Нищо. Тогава забеляза малка ваза без цветя, поставена на най-горния рафт на етажерката. Странно място за една ваза, помисли си тя, докато буташе стола на Адриан под нея. После стъпи върху него и посегна към вазата. Разлюля я лекичко и отвътре се чу дрънкането на нещо малко и метално в порцелан. Усмихна се.

Ключето идеално пасна на ключалката на писалището. Мара започна да рови из документите, натъпкани вътре, за да открие пръстена му с печат. Намери го някъде в задната част на чекмеджето. След като извади фалшивата амнистия от джоба на дрехата си, тя взе червената свещ, която беше запалила преди това, и я наклони така, че няколко капки от восъка образуваха малка локвичка в долния край на страницата. Изчака малко и натисна плоската страна на пръстена в бързо втвърдяващия се восък.

Щом свърши с това, Мара натъпка всички книжа обратно в чекмеджето на писалището, заключи го отново и върна ключето на мястото му. На излизане от стаята се спря точно пред вратата. Нещо в камината й беше направило впечатление. Мушнато между две цепеници, нещо малко и бяло стърчеше навън. Като се приближи, Мара видя, че беше парче хартия. Откакто Адриан беше заминал, в камината не беше пален огън и то не беше изгоряло, както вероятно се е очаквало да стане. Взе листчето и прочете написаното.

Списък на лицата, които трябва да бъдат лишени от имущество.

Лорд Уилям Мълкейни от замъка Крейг Възраст — петдесет. Няма законен наследник. Да се премести и транспортира до Конот.

Лейди Кавендиш от замъка Белигранд Възраст — четиридесет и две, вдовица. Преместване на Барбадос, където да бъде дадена на работа с договор.

Лорд и лейди Конъли от замъка Конъли Възраст — трийсет и осем и двайсет и четири. Да се отнеме имуществото и да се унищожат. Никакви оцелели.

На долния край на страницата имаше нареждане да не се оставят доказателства и след прочитането му списъкът да бъде изгорен. Беше подписан: „О. Кромуел“.

Мара почувства, че докато четеше третата точка от списъка, в гърлото й заседна буца. Познаваше добре семейство Конъли, защото дълги години бяха живели в имението, граничещо на север с Кулхейвън. Отново прочете последните думи.

Да се унищожат. Никакви оцелели.

В съзнанието й нахлуха видения от онова, което войниците бяха направили с Кулхейвън. Трябваше да предупреди семейство Конъли. Трябваше да намери начин да им каже, че ще бъдат нападнати. Но какъв?

Оуън. Можеше да каже на Оуън и той щеше да ги предупреди. Беше пораснал с едно от децата на Конъли. Разбира се, че щеше да ги спаси. Довечера, когато отиде да му занесе фалшифицираната амнистия, щеше да му предаде и списъка.

Мара мушна листчето в джоба на полата си и тръгна към стаята си. Щеше да вечеря набързо и да се изкъпе, за да измие боята от косата си, после щеше да отиде до онази селска къща на срещата с Оуън.

Когато отвори вратата на стаята си, видя, че ваната, която беше пожелала, вече я чакаше пред буйния огън в камината. Тя хвърли ръкавиците и шапката си върху пейката до долния край на леглото и започна да разкопчава жакета си.

Изведнъж чу шум от нечие движение съвсем близо до леглото и се обърна.

— Здравейте, Арабела.