Жаклин Рединг
Изкушенията на съдбата (2)

2

Мара свали собствената си маска и приглади гънките на роклята си от гълъбовосива коприна, купена с последните скъпоценни монети, спестени от нищожната й надница от хлебопекарницата, където бе работила през последните месеци. Когато каретата спря точно пред тях, тя се постара да се намръщи точно като майката на Арабела. Дори започна да потропва с крак.

— Вие ли сте мис Арабела? — попита кочияшът, като погледна надолу към нея изпод периферията на широкополата си черна шапка.

Той беше набит мъж, коремът му изпъваше до пръсване горната част на домашно ушития му панталон, а мръсносивата му риза бе окапана със соса от обеда му.

Мара вирна брадичка.

— Да, да, аз съм. Крайно време беше да пристигнете. Вече започвах да си мисля, че ще ме оставите да изгния на това окаяно пристанище.

— Негова светлост каза, че косата ви е по-черна от нощта, а лицето ви е като на ангел. Не ще и съмнение, бил е прав.

Мара реши, че с това цветисто слово мъжът по-скоро иска да смекчи гнева й, отколкото да й направи комплимент. Той скочи на земята, което беше истинско постижение за такъв пълен човек, смъкна шапката си и й се поклони, като по този начин й даде възможност да огледа идеално кръглото му и оплешивяващо теме.

— Името ми е Джордж Данвърс, мис Арабела, но можете да ме наричате Пъдж, както правят всички други. Приемете моите извинения за закъснението. Не можах да мина заради онази проклета каруца с въглища. Нямаше как да се промъкна. — Но дадох да се разберат на тези проклети… — Той изведнъж млъкна. — Извинете, мис Арабела, онзи каруцар ми попречи да пристигна навреме при вас и аз му дадох да се разбере. Най-добре е да тръгваме колкото може по-скоро. Улиците гъмжат от хора, някои дори са задръстени от преобърнати каруци и карети, щото днес е пазарен ден. Ще ни трябва известно време, за да се измъкнем. И ще ни се наложи да пътуваме много бързо, за да излезем от града преди мръкване. Това ли са куфарите ви?

Той посочи към изоставените куфари, които се намираха до мястото, където само преди минути бяха стояли Арабела и майка й. Мара кимна утвърдително. Тя се отдръпна и изчака Пъдж да натовари куфарите на каретата.

— Можем да тръгваме — каза той, след като сложи и последния отзад и затегна ремъците. — Искам да се измъкнем по-бързо от града. След последните дъждове пътищата са доста кални и навсякъде гъмжи от крадци и тем подобни. Но вие няма защо да се притеснявате. — Пъдж потупа джоба си. — Негова светлост ми даде револвер, за да защитя дамите, ако се наложи.

Мара кимна, като се чудеше дали този човек, какъвто беше страхлив, щеше да успее да улучи цял хамбар, камо ли някой крадец, но все пак каза:

— Това е много успокоително, мистър Данвърс.

— Пъдж, мис Арабела. — Той се обърна към Сайма и погледът му се задържа върху маскираното й лице. — Майка ви няма ли да ми даде наметалото си? В разгара на лятото сме и в каретата може да ви стане задушно, докато пътуваме за Кулхейвън.

— Тя не ми е майка. Това е моята прислужница Сайма. Морското ни пътешествие не й се отрази добре, хвана я морска болест. Тя много лесно се простудява, затова ще си остане с наметалото и ще пътува с мен в каретата.

Пъдж присви очи и с кръглите си бузи й заприлича на търкалящо се в калта прасе.

— Доколкото си спомням, Негова светлост ми каза, че майка ви ще ви придружава.

— Тя трябваше да дойде с мен, но се разболя преди заминаването. Не беше в състояние да пътува. Не можехме да задържим кораба заради нея, затова Сайма дойде на нейно място. Веднага щом се оправи и може да пътува, майка ми ще се присъедини към нас в Кулхейвън.

Това обяснение изглежда, задоволи Пъдж, защото той кимна и тръгна към капрата, като килна назад шапката си.

— Е, тогава да тръгваме за Кулхейвън.

Но Мара не се помръдна и тогава той се спря, спомняйки си задълженията си на кочияш, обърна се и отново свали шапка.

— Извинете ме, мис Арабела. Не съм свикнал да возя такива фини дами като вас. Позволете ми, моля.

Той отвори вратата на каретата и свали дървената стълбичка, за да може тя да се качи. Мара го гледаше втренчено. Не се помръдна. Пъдж се усмихна глуповато и й предложи ръката си.

— Може ли, мис Арабела? — Мара протегна дясната си ръка, за да му позволи да й помогне. Пъдж я пое и очите му се разшириха при вида на червеникавите петна по бледата й кожа. — Всемилостиви боже! Какво е станало с ръката ви?

Мара се дръпна и скри ръката си в гънките на роклята.

— Нищо особено. Просто някакъв обрив поради морския въздух. Един ден не послушах съвета на прислужницата да си сложа ръкавиците и ето какво стана. Тя носи маска по същата причина, при тази нейна бяла кожа. Но няма нищо тревожно, уверявам те. Сайма казва, че всичко ще ми мине, преди да стигнем в Кулхейвън.

За да не даде възможност на Пъдж да размишлява повече, тя побърза да се качи без негова помощ в каретата. Сайма веднага я последва и рязко затвори вратата направо в лицето на слисания Пъдж.

— На косъм се измъкнахме — каза Мара, като дръпна пердето на прозореца. Отпусна се назад и въздъхна тежко. — Очите му направо щяха да изскочат от орбитите, когато видя белезите по ръката ми. — Каретата потегли и тя надникна през предното прозорче. — Сигурно щеше да припадне, ако беше видял обезобразеното ти лице. Е, добре, Сайма, вече потеглихме. Можеш да свалиш маската си.

Покритото с белези лице на Сайма се появи изпод черната кадифена маска.

— Трябваше да изберете точно най-горещия ден в ирландската история, за да ме накарате да нося наметало и маска. Имах чувството, че ще се задуша под всичко това.

Тя смъкна наметалото от раменете си и го хвърли на отсрещната седалка, после сложи краката си върху него и разкопча копчетата около шията си.

— Първо шарка, после морска болест — рече Сайма, като си вееше с ръка. — Заради този ваш налудничав план скоро ще ме изкарате и мъртва. — Погледна към Мара, която едва се сдържаше да не избухне в смях. — Защо ви е толкова смешно, мис?

— О, Сайма, лицето ти! Изглежда направо ужасно. Дори някой храбър мъж може да се изплаши до смърт и рано — рано да се спомине. Никак не е чудно, че онези двете избягаха така. Нямаха търпение да се махнат. Майката на Арабела направо щеше да припадне само като те погледна. Видя ли лицето й? Наистина то се промени няколко пъти и всеки път изглеждаше все по-ужасено.

Сайма се усмихна, при което белезите още по-ярко изпъкнаха върху лицето й. Тя посегна и отлепи едно парченце глина от носа си, повъртя го между пръстите си, докато се превърна в червено топченце.

— Ъхъ, любовта на майка ми към сцената май се оказа полезна в края на краищата. От нея научих как човек може да промени външността си. И вие изглеждате добре. — Сайма посегна и дръпна една дълга черна къдрица, която се беше измъкнала от прическата на Мара. — Хич не си личи, че косата ви е рижа при всичката тая черна боя. Слава богу, че Арабела не е блондинка. Щях хубавичко да се измъча, докато изруся огнената ви коса. И щеше да си остане така. Сега поне ще можете да измиете боята, щом решите да се откажете от тези глупости.

— Е, няма да се откажа, тъй че избий тази мисъл от главата си. Засега се справяме успешно, нали?

Сайма се облегна назад и лицето й придоби мрачно изражение…

— Това, че играете ролята на кръщелницата на онзи дявол Кромуел е достатъчно лошо, ама на всичко отгоре смятате да се омъжите за англичанин. Вашата мила майка щеше да се преобърне в гроба, ако знаеше.

— В случай че си забравила, ще ти напомня, че моята мила майка също се е омъжила за англичанин.

— Баща ви беше друго нещо. Никога не се държеше като англичанин. Доколкото ми е известно, той беше келт.

— Татковата фамилия има синя английска кръв във вените си.

— Е, въпреки това аз не одобрявам този ваш план. Не знам какво си е мислил брат ви Оуън, когато пълнеше упоритата ви главичка с подобни налудничави идеи. Ако питате мен, ние двете ще се озовем направо на Тайбърнската^[1] бесилка. — Тя погледна към Мара с ъгълчето на окото си и добави в стила на Арабелината майка: — Или при Армагедон.

Мара нямаше никакво намерение да се обезсърчава, още повече че всичко вървеше според плановете й.

— Оуън просто ми даде необходимите сведения. Идеята беше моя. И никой не те кара да идваш с мен. Ти не ми дължиш нищо. Свободна си да си тръгнеш, когато поискаш. Всъщност — тя се усмихна дяволито — не искаш ли сега да помоля кочияша да спре, за да слезеш, преди да сме напуснали града?

Сайма не й отговори. Тъй като знаеше, че никога няма да изостави повереницата си, тя се зае да разглежда околността през една пролука на пердето. Току-що бяха подминали портите „Сейнт Николас“ край река Подъл и се носеха към високия шпил на катедралата „Сейнт Патрик“.

— Само гледайте да не ви застигне дъждът, иначе всичката тази боя ще стане по-черна и от водите на Лифи.

Мара бръкна в чантичката си и извади една кърпичка. Подхвърли я на Сайма.

— Ето вземи. Най-добре е да изчистиш лицето си, защото иначе Негова светлост Адриан Август Рос, лорд Сейнт Обин, няма да ни позволи да влезем в моя замък.

Сайма взе кърпичката и започна да сваля мазилото от лицето си.

— Иска ми се да се откажете от вашия план. Той не предвещава нищо добро за мен. Ами какво ще стане, ако лорд Сейнт Обин открие, че не сте истинската Арабела? Чувала съм да разправят, че имал отвратителен нрав и бил много силен. Казваха, че пипнал един бракониер, който откраднал заек от кулхейвънските му земи, и така го ударил по лицето, че носът му хлътнал навътре.

Мара си представи това и цялата потрепери, но се постара да не мисли за такива неща.

— Глупости. Той и неговите събратя са истинските крадци. В продължение на повече от сто години Кулхейвън е принадлежал на моето семейство, докато онзи окаян Кромуел не ни е отнел всичко. И защо? Защото баща ми — англичанинът, се е оженил за майка ми, която е ирландка, само за това. Не е имало никакви доказателства, че баща ми е бил поддръжник на О’Нийл и неговите хора. Той дори не е бил католик. Не е участвал в онова, което се е случило в Ълстър. Но се е оженил за ирландка, с което според тях сам се е лишил от правата си върху собствената си земя. Той умря от глад в един дъблински затвор, опитвайки се да получи извънредно помилване, за да не му отнемат Кулхейвън. Майка ми се опита да защити нашия дом от кръвожадните войници на Кромуел и беше убита.

— И на мен всичко това ми е добре известно, но то няма значение за Протектората^[2].

— Да бъде проклет и да се провали вдън земя тоя Протекторат!

— Ама че език имате, мис.

— О, съжалявам, Сайма, но смятам, че имам право да се опитам да си върна онова, което са ми отнели по незаконен път. Пък и как би могъл лорд Сейнт Обин да разбере, че аз не съм истинската Арабела? Той никога не я е виждал. Ухажвал я е само чрез писма, и то през последните шест месеца. Оуен е проследил всичките им писма. За лорда знам всичко, което ми е необходимо. А ти нали чу какво каза майка й? Тяхната женитба е била уредена от бащата на Арабела и лорд — протектора Кромуел. Те дори не са познавали лорда, а той само знае, че Арабела ще пристигне в Дъблин, за да се омъжи за него. Казали са му, че тя има черна коса и благодарение на твоята рецепта сега косата ми е черна. Той няма никаква представа, че Арабела вече си е запазила място на кораба за Англия, вместо да се омъжи за някакъв си болен от шарка мъж, когото никога не е виждала, а очевидно не изпитва нежни чувства към своята годеница, иначе сам щеше да дойде да я закара до Кулхейвън.

— Да, ама какво ще стане, ако майката напише писмо на лорда, след като двете се приберат в Англия?

Мара сви рамене.

— Какво ме интересува? Докато те преплуват Ирландско море, докато се върнат в провинциалното си имение, разкажат за нещастието на бащата на Арабела и изпратят това писмо, аз вече ще съм получила всичко, което искам, дори ако предположим, че писмото не се загуби някъде. Тогава вече ще съм жена на Сейнт Обин, ще нося в утробата си неговото дете и най-накрая ще му отмъстя, задето съсипа цялото ми семейство.