Жаклин Рединг
Изкушенията на съдбата (19)

19

На другата сутрин Мара се събуди, когато слънцето се издигаше над обраслите с пирен Сливърдей Хилс и хвърляше розово — оранжеви отблясъци в прозореца на стаята й. Беше се посъвзела от шока, предизвикан от смелите думи на Адриан. До късно през нощта се беше тревожила какво ли щеше да прави във връзка с неговите намерения, щом се върне, да се любят дори и посред бял ден, но в ранните часове на утрото осъзна, че неговото заминаване й беше предоставило чудесна възможност.

Сега, когато отсъстваше и нямаше как да й откаже, Мара можеше да направи нещо, с което да помогне на жителите на селото. Вътрешно се надяваше и вярваше, че той искрено желае да им помогне, но вероятно не знае как да подходи. Беше й известно, че не му липсваха средства за осъществяването на това намерение. Първото, което реши да направи, беше да види с какво точно разполага.

Без да губи време дори за закуска, Мара облече набързо една обикновена сива вълнена рокля с бяла ленена престилка, която подхождаше на бялата й ленена шапка, и се отправи към стаята, където работеше Хоръс Кроу, счетоводителят на замъка. Тя почука тихо на вратата. Когато отвътре не последва отговор, Мара почука по-настойчиво и накрая натисна бравата. Вратата се отвори.

Вътре нямаше никой. Стаята беше много малка и, изглежда, някога беше използвана за килер. В каменните стени бяха вградени няколко рафта, а край тях стърчаха и железни куки за окачване на хранителни запаси. Стаята се осветяваше от тесен висок прозорец, иззидан близо до тавана в стената, която гледаше на изток, така че през него да нахлува най-ярката сутрешна светлина. Пред писалището имаше малък мангал, вероятно пълнен през зимата с горещи въглища от камината във всекидневната, за да топли краката на мистър Кроу.

Писалището се намираше точно под прозореца и заемаше по-голямата част от стаята. То беше отрупано с разхвърляни книжа, а в мастилницата се мъдреха няколко гъши пера. На рафта зад него бяха наредени счетоводните книги за приходите и разходите на замъка през последните няколко години, както и няколко тома относно климата в района от началото на века.

Мара седна на дървения стол зад писалището и отвори счетоводната книга, която лежеше пред нея. Искаше да разбере с какви суми разполага и доколко може да помогне на селяните. Бързо прегледа колонките и лесно разгада системата на работа на Хоръс Кроу. Откри няколко малки грешки в пресмятането, но знаеше, че такива можеше да се очакват. Едва когато забеляза една четворка, която нарочно беше повторена и променена на деветка, тя се зае по-сериозно да преглежда подредените в стройни колонки цифри.

Щом започна да забелязва по-чести грешки, Мара извади чист лист хартия от горното чекмедже на писалището и взе сама да изчислява сметките. Докато стигне до края на първата страница, разликата в сумите набъбна значително. Тя прелисти назад още няколко страници и откри, че на всяка от тях имаше по няколко дребни несъответствия, които на пръв поглед не бяха с голяма стойност, но когато се съберяха, възлизаха на доста солидна сума.

И естествено винаги бяха в колонката за разходи.

Любопитството й беше разпалено и Мара започна да се рови в купчините разхвърляни по писалището разписки от различни търговци, някои от които бяха чак от Лондон. Тя сравни цифрите, написани върху тях, с тези в счетоводната книга и разбра, че грешките продължават. Извика мисис Данбъри, която минаваше случайно край отворената врата, и я помоли да донесе пълна кана с чай. Три часа и половина по-късно, когато затвори счетоводната книга на последната изписана страница, от чая не беше останала и капка.

Мара погледна цифрата на сбора от всички надписвания. Беше по-голяма от дохода, който повечето семейства можеха да спечелят през целия си живот. В действителност всеки месец Хоръс беше крал от Кулхейвън и Адриан толкова пари, колкото едва ли би се надявал да заработи за цяла година. Ако разполагаше с тези средства, Мара можеше не само да помогне на селяните, но и да направи много повече. Щеше да им спаси живота.

Тя се изправи и разтри кръста си, който я беше забодял от седенето с часове върху неудобния стол. Беше едновременно въодушевена от възможността да помогне на селяните и вбесена от явните кражби на Хоръс Кроу. Постави всичко на място, както го беше намерила, а после си тръгна с листа, на който беше пресметнала крайната цифра на паричното несъответствие.

Тръгна направо към кабинета на Адриан. Там Мара извика мисис Данбъри и я помоли за нова кана с чай и за орехови кифлички, чийто приятен аромат се беше разнесъл вече от кухнята на мисис Пилпот. После извика Питър Шипли и поиска от него да й изпрати Хоръс Кроу, когато той пристигне в кабинета си, за да започне работа.

Докато чакаше появата на Хоръс Кроу, тя започна да прави списък на нещата, от които се нуждаеха хората от селото, като на първо място постави храната. Почти беше изпълнила цялата страница, когато лицето на Хоръс Кроу най-сетне се появи на вратата.

— Искали сте да ме видите, милейди?

Мара погледна стенния часовник и забеляза, че беше изминал цял час, откакто беше казала на Питър Шипли да го намери. Питаше се дали често започва работа по пладне, но после реши, че вероятно отсъствието на Адриан беше причина за неговото закъснение. Преди да се обърне към измамника, тя свали очилата си и ги остави върху писалището на Адриан.

— Да, благодаря ви, че се отзовахте толкова бързо, мистър Кроу. Моля, седнете.

Тя посочи стола, който беше поставила точно пред писалището. Беше малък и неудобен на вид — съвсем като онзи в кабинета му. Не й се искаше да го настанява на меки възглавници, когато ставаше въпрос за криминалното му поведение.

Хоръс седна на предложеното място. Той имаше рядка черна коса, чийто издайнически блясък подсказваше, че е мазна при допир, а дългият му нос стърчеше над тънки присвити устни. Безцветните му очи непрекъснато се стрелкаха в различни посоки, сякаш искаше да вижда едновременно всичко в стаята. В края на краищата, помисли си Мара, след като го огледа, едва ли беше срещала по-подходящо наречен човек.

— Бихте ли желали чаша чай, мистър Кроу? — попита го тя и започна да налива в своята.

— Да, благодаря, милейди. С удоволствие.

Когато се наведе напред да постави чашата му пред него, Мара долови за миг, че дъхът му мирише на бренди. Нищо чудно, че беше дошъл на работа чак сега. Бил е твърде зает с качественото бренди, което си е купил с откраднатите пари.

— Откога работите за Негово благородие? — попита тя, без да издава с нищо обзелите я подозрения.

— Още преди новият лорд Обин да дойде в Кулхейвън. Чичо му Джеймс ме доведе тук, когато пое имението в петдесет и четвърта.

Мара кимна.

— Харесвате ли работата си тук, мистър Кроу?

Хоръс тъкмо отпиваше от чая си и когато връщаше чашата в чинийката, очите му леко се присвиха.

— Да, харесвам я. Да не би нещо да не е наред, милейди?

— Не, не. Аз съм нова тук и просто се опитвам да се запозная с всички. Възнамерявам да поговоря с всички, които са на работа в замъка. Питах се, мистър Кроу, тъй като забелязах, че заплатата ви не е била повишавана, откакто сте били нает първоначално, дали сте доволен от работата си тук, в Кулхейвън.

— Е, нужно е известно време, за да започне едно имение да произвежда достатъчно и да има по-значителни печалби. Сигурен съм, че когато Негово благородие успее да получи от своите земи добри реколти, ще може да ни даде повече. Дотогава ще почакам.

Мара кимна, но същевременно си помисли, че ако той продължаваше да я кара постарому и да краде от сметките на Кулхейвън, щеше да мине доста време, преди да разберат каква е била истинската им печалба.

— Вашата преданост е похвална, мистър Кроу.

Хоръс се изпъчи, без да забележи сарказма в гласа й.

— Винаги съм смятал, че човек трябва да си върши работата и да приема както добрите, така и по-лошите й страни. Сега е военно време и трудно се намира работа. Знам, че съм късметлия, че изобщо имам такава.

— Да, наистина е така.

Той вдигна очи, този път доловил неприкрития сарказъм в гласа й.

Мара продължи:

— Виждам, че сте взели и счетоводната книга със себе си.

— Да — каза Хоръс и я издърпа изпод стола си. — Не бях сигурен защо ме викате и дали няма да е нужна.

— Е, не възнамерявах да преглеждам сметките, но след като сте я донесли, предполагам, че няма да ми навреди да им хвърля един поглед.

Лицето на Хоръс леко почервеня.

— Може да ви е малко трудно да разберете какво означава всичко това, понеже сте жена и… — Бързо осъзнал грешката си, той я погледна и каза: — Не исках да ви обидя, милейди.

Мара се усмихна любезно.

— Не се тревожете, мистър Кроу.

— Имах предвид, че доколкото знам, повечето жени не са запознати с цифрите и този род неща.

Мара посегна към книгата и си сложи очилата на Арабела.

— Е, аз бях обучавана известно време и цифрите не са ми напълно чужди. Искам просто да разбера в какво се състои работата ви и да се запозная с имението във всяко едно отношение.

Тя отвори книгата на първата страница и се престори, че чете написаното.

— Колонките ви са много подредени, а и почеркът ви е доста хубав.

— Благодаря, милейди.

Мара се поколеба за миг пред една от по-очевидните грешки.

— Ъ-ъ, мистър Кроу, изглежда, има някаква грешка в общия сбор. — Тя посочи колонката. — Макар че, понеже съм жена с ограничено познаване на цифрите, не мога да бъда съвсем сигурна. Бихте ли пресметнали отново вместо мен?

Мистър Кроу преглътна и се втренчи в цифрата, която му посочи. Мара можеше да прочете мислите му съвсем ясно. Той се опитваше да реши дали да признае грешката, или да рискува да й каже, че е пресметнал неправилно. Най-сетне, след известно мълчание, той се отпусна назад.

— Да, милейди, права сте. Изглежда, объркал съм шестицата и съм я преписал като деветка. Мога да оправя сметката и да ви представя точната сума. — Той се усмихна угоднически. — Извинете ме за грешката, милейди. Старая се, колкото мога.

— Това е всичко, което искаме от вас, мистър Кроу — каза Мара, като прибра книгата пред себе си и прелисти още няколко страници. — Сигурна съм, че следващият ви работодател ще оцени усилията ви.

— Следващият ми работодател?

Мара го изгледа над очилата.

— Да. Разбирате ли, ние нямаме повече нужда от услугите ви. Можете да освободите квартирата си до вечерта, мистър Кроу, като внимавате да вземете със себе си само това, с което сте дошли тук. Не очаквам да сте спестили всяко едно пени, откраднато от това имение, но ще ми върнете това, което е останало от парите, преди да напуснете.

Преди да успее да й отговори, тя удари малкото сребърно звънче, което се намираше върху писалището. Питър Шипли веднага се появи на вратата.

— Мистър Шипли, както изглежда, днес мистър Кроу ще напусне поста си в Кулхейвън. Моля ви, погрижете се Пъдж да го откара до най-близкия град и да го остави там. Бих искала да накарате ковача Крам да придружи мистър Кроу до жилището му и да гледа той да вземе само онова, което притежава.

— Да, милейди.

— И — тя отново се обърна към Хоръс Кроу — ако не върнете останалите пари до последното пени, можете да бъдете сигурен, че ще ви изправя пред съдията по обвинение в кражба. А крадците наистина ги бесят, мистър Кроу. Не забравяйте това, докато си приготвяте багажа.

Хоръс отвори уста да възрази, но спря навреме. После сведе поглед и отвърна:

— Да, милейди.

— Знам точно колко е било взето, защото, както разбирате, въпреки че съм жена и противно на вашите схващания, образованието ми по отношение на цифрите и сметките е доста солидно, затова не си и помисляйте да отнесете нещо. Сигурна съм, че след като размислите, ще се съгласите, че това е повече от справедливо уреждане на въпроса.

Питър Шипли и ковачът Крам, един близо двуметров великан с ръце като дънери, стояха до вратата и чакаха.

— Съжалявам, но няма да мога да ви дам препоръка, която да ви послужи пред следващия ви работодател. Сигурна съм, че разбирате защо. Довиждане, мистър Кроу.

Мара се изправи и заобиколи писалището, като наблюдаваше Хоръс Кроу да се отправя към мястото, където го чакаше Крам. Грамадният ковач сграбчи счетоводителя за рамото и започна да го бута пред себе си по коридора. Когато излязоха, Питър Шипли влезе и като застана до нея, подаде й нова чаша чай с думите:

— Добре се отървахте от този. Не ми вдъхна никакво доверие още в момента, когато го видях за пръв път. Наистина се справихте отлично, милейди. Сигурен съм, че Негово благородие ще остане много доволен, че сте отървали Кулхейвън от тази твар.

Мара се усмихна.

— Надявам се.

— Казахте, че искате да обсъдите още нещо с мен, милейди?

— Да. — Мара се върна до писалището и взе списъка, който лежеше там. — Тук съм написала имената на всички селяни. До всяко име е отбелязана някаква сума. Когато получим парите, откраднати от мистър Кроу, бих желала всеки селянин да получи сумата, отбелязана до името му.

— Но, милейди…

— После — продължи тя, като измъкна друг списък — Негово благородие ми разреши да правя всичко, което сметна за уместно във връзка с ремонтирането на замъка. Направила съм списък на хората от селото, но този път до имената им е написан занаятът им. Искам да ги наема за обновяването на замъка.

— Но, милейди, необходимите неща могат да бъдат закупени в Дъблин.

— Да, мистър Шипли, знам това. Но кажете ми защо трябва да плащаме допълнително за нещо в Дъблин, когато можем да го получим тук на половин цена? Така е по-добре в две отношения. Първо, спестяваме парите за наемането на човек, който да пътува два дни от Дъблин дотук, а освен това помагаме на селяните, като им създаваме работа. Никога няма да разбера защо трябва да губим време и пари, за да пътуваме до Дъблин за нещо толкова просто като — тя погледна към списъка за пример — свещи, когато те могат да бъдат направени в селото съвсем лесно и вероятно ще бъдат с много по-добро качество. Вие намирате ли смисъл в това, мистър Шипли?

Икономът изглеждаше слисан.

— Не, милейди, но Негово благородие винаги изпращаше поръчките за всичко необходимо до Дъблин. Предполагам, че има някаква забрана за наемането на ирландци.

— Глупости. А няма ли Негово благородие да бъде изненадан, когато се върне и види какво сме постигнали? Нямаме много време, мистър Шипли. Негово благородие ще се върне след четири дни. Трябва да можем да му покажем колко по-добре е да правим нещата по този начин. Желаете ли да ми помогнете, мистър Шипли?

— Да, да, разбира се, милейди. Аз съм изцяло на ваше разположение.

— Добре. — Мара му подаде списъците и тръгна към вратата. — Помолете мисис Данбъри да ви стане помощник. Междувременно аз ще отида до селото да поговоря с хората. Извикайте Дейви да ме придружи, тъй като Пъдж ще бъде зает с откарването на мистър Кроу от Кулхейвън. Ще бъда готова долу за тръгване след четвърт час. Благодаря ви отново, мистър Шипли.

Тя се втурна през вратата като вихрушката, която понякога се спускаше от планината без предупреждение и помиташе всичко по пътя си.

Питър Шипли успя само да се отдръпне и да наблюдава как тя изчезва по стълбите. Беше като зашеметен от бурята, която току-що беше профучала пред него.

— Благодаря ти, Сиймъс Чандлър, надявам се, че ще можеш да излееш тези свещи до края на седмицата без особено затруднение.

— Да, милейди, мога. — Мъжът с прошарени коси любезно наклони глава, бършейки ръце в работната си престилка. — Няма никакви проблеми.

Мара се усмихна и си сложи ръкавиците за езда.

— Добре. Отсега нататък да си знаеш, че ти ще ни правиш свещите. За да се осветява такъв огромен замък като Кулхейвън, са нужни огромни количества. Непрекъснато ще имаме нужда от нови доставки.

— Разбира се, че ще ги правя, милейди. Мислех си, че никога повече няма да ми се наложи да използвам тези фитили. Имам специална рецепта, която научих от бащата на моя баща. Правя ги с цвят от лавандула. Той гори по-дълго и мирише по-сладко от всяко друго цвете в полето. Едно време ги правех за стария лорд Кулхейвън, преди да дойде проклетият Кромуел…

Сиймъс се спря и очите му се разшириха от ужас, като осъзна, че току-що беше проклел предполагаемия кръстник на лицето, което стоеше пред него.

— Извинете, милейди, не исках да ви обидя.

Мара се усмихна.

— Няма нищо, Сиймъс, войната е ужасно и разрушително нещо. Гледай на всяка цена да използваш тази рецепта за мен. Имам особена слабост към лавандулата. В края на седмицата ще изпратя някой от прислугата на замъка да вземе свещите и да ти плати за добрата работа. Довиждане, мистър Чандлър.

Сиймъс избърса влагата, която замъгли очите му, докато наблюдаваше новата господарка на Кулхейвън да излиза от магазина му и да се отправя към следващия селянин.

Мара се върна в замъка по здрач. През деня беше успяла да ангажира с поръчки всеки работоспособен занаятчия от селото. Те всички отдавна бяха изоставили работата си заради войната и идването на Кромуел на власт. Беше получила от Хоръс Кроу повече пари, отколкото беше очаквала, и това й позволи да ги върне в хазната на Кулхейвън, където им беше мястото. Така Адриан щеше да остане още по-доволен.

Като се върна в Кулхейвън, замъкът беше доста оживен. На всяко семейство в селото беше раздадена шунка от склада за вечеря и сега, застанала пред отворения прозорец на кабинета на Адриан, Мара се взираше в нощното небе, доволна, че наистина беше свършила нещо.

Надяваше се, че Адриан щеше да бъде приятно изненадан от стореното. Как би могло да бъде иначе, когато не му беше струвало нито пени. Едва ли би могла да оползотвори по-добре допълнителните суми, които бяха издували джобовете на Хоръс Кроу през последните години, освен като окаже на селяните помощта, от която толкова много се нуждаеха. Така те нямаше да гладуват и щяха да имат работа, в резултат на което Кулхейвън също щеше да процъфтява.

Дали беше възможно да не се съгласи с нея?

Мара се обърна и с крайчеца на окото си зърна празния пергамент, който лежеше на писалището на Адриан. През целия ден не й излизаше от главата мисълта, че трябва да упражнява неговия подпис, защото й оставаха само две нощи до срещата с Оуън, на когото трябваше да предаде фалшифицираната амнистия. Нямаше никакво желание да го прави.

Искаше й се да измисли нещо или някакъв начин, за да избегне изпълнението на тази заповед на Оуън. Но все пак знаеше, че ако откаже, с нея ще бъде свършено. Той щеше да разкрие и нея, и всичко, което беше направила. Никога нямаше да й каже къде да намери Кулхейвънския гоблен. И всичко, което все още се надяваше да направи за селяните и Кулхейвън, щеше да пропадне заедно с нея.

Опитваше се да си внуши, че не трябва да изпитва чувство на вина. В края на краищата Адриан беше враг и такива като него й бяха отнели семейството и дома. Този аргумент обаче ставаше все по-неприятен и неправдоподобен с всеки изминат ден.

Адриан се беше показал като почтен и истински благородник, а не като кръвожадния звяр, когото си беше измислила, когато за пръв път се залови с този план. Напоследък я обграждаше с внимание, беше винаги загрижен за здравето и удобството й. Но не тя беше тази, която обичаше той, припомни си Мара. Това беше Арабела или онази, която възприемаше като Арабела — английската девойка, на която беше писал всичките си писма, момичето, за което смяташе, че се е оженил.

Макар да се преструваше, че е друг човек, Мара не можеше да се заблуждава, че не изпитва никакви чувства. Времето, прекарано с него, завинаги се беше запечатало в съзнанието й. Тя все още усещаше устните му върху своите, както и удоволствието, което я изпълваше, когато двамата бяха слети в едно. Не беше подготвена за чувствата, които тяхната любовна нощ беше събудила в душата й. Само при спомена за нея дланите на ръцете й овлажняваха.

Не искаше да си признае, но й харесваше да се гуши в обятията му, където чувстваше, че нищо на света не би могло да я нарани. Как й се искаше това наистина да беше така — да можеше Адриан по някакъв начин да заличи света отвъд стените на Кулхейвън и двамата да продължат да живеят по този начин, с една малка разлика.

Онова, което й се искаше повече от всичко друго, беше да му каже коя е в действителност. Беше уморена да се преструва на някоя друга, уморена и нещастна от това, че трябва да прикрива истинската си самоличност.

Но знаеше, че желанието й беше от онези, които никога не се сбъдват.

Адриан беше застанал на страната на парламентаристите във войната. Позицията му беше против ирландците, против Мара. Ако научеше някога истината за нея, ако откриеше, че тя не е Арабела Уентуърт, кръщелницата на Оливър Кромуел, а всъщност е дъщерята на човека, чийто замък беше отнел, щеше да я прати на бесилото, независимо от това, че му беше съпруга.

Но Мара знаеше, че времето на нейните преструвки в ролята на Арабела беше ограничено. Рано или късно Адриан щеше да научи, че Арабела не е стигнала до Кулхейвън. А тя не можеше да настоява до безкрайност да гасят всички свещи и да дърпат завесите всеки път, когато той идва в леглото й. Оставаше й единствената надежда да забременее, и то колкото бе възможно по-скоро. Ако очакваше дете, можеше да избегне бесилото. Поне на първо време.

Макар в началото да беше планирала да използва детето срещу Адриан, за да го изправи пред избора дали да превърне своето дете в копеле, както баща му се беше опитал да направи с него, сега вече знаеше, че не може да постъпи така. Независимо дали й беше враг или не, той не заслужаваше да преживее болката от детството си отново.

Но ако носеше неговото дете, Мара, кой знае защо, предчувстваше, че Адриан няма да позволи да й се случи нищо лошо. Иначе как би могъл да обясни на детето си, че е бил отговорен за смъртта на неговата майка?

Мара затвори очи и се помоли мислено в този момент в утробата й да се заражда един нов живот, въпреки че разбираше колко минимални са шансовете за това, след като беше се любила с Адриан само веднъж. Но все пак имаше надежда. Време. Всичко, от което се нуждаеше, беше време. Веднага щом от живота й изчезнеше заплахата от Оуън, щеше да има всичкото време, което й беше нужно, за да постигне целта си.

Трябваше само да се отърве от Оуън и животът можеше да продължи отново.

Мара огледа празния пергамент на писалището, после седна на стола и взе перото, което лежеше пред нея. Поразучи подписа на Адриан и отново се зае да се упражнява в писането му.

Почитаемият Адриан Август Рос, лорд Сейнт Обин.