Жаклин Рединг
Изкушенията на съдбата (17)

17

Мара се събуди веднага щом усети Адриан да се размърдва до нея. Беше в леглото си, обърната с гръб към него, гледаше право пред себе си и чакаше, без да помръдва. След една — две минути той се обърна към нея и тя почувства втренчения му поглед върху гърба си. Мина известно време, преди най-сетне да чуе гласа му.

— Арабела, будна ли сте?

Попита я тихо, за да не би да я събуди, ако още спеше.

За миг тя си помисли да се престори на заспала, за да избегне срещата лице в лице след онова, което се беше случило помежду им през нощта, но накрая се отказа. Рано или късно щеше да се наложи да го погледне в очите. Нямаше смисъл да отлага.

— Да, Адриан. Будна съм.

Той се пресегна и докосна рамото й. После нежно я обърна към себе си.

— Добро утро, мила съпруго — усмихнат каза той.

Беше й трудно да го гледа в очите след тази нощ.

— Добро утро.

— Не е нужно да лежите и да ме чакате да се събудя, Арабела. Можехте да ме извикате още щом сте се събудили.

Мара колебливо се усмихна в отговор.

— Не бях сигурна как правят съпрузите. Моите родители спяха в отделни легла и в отделни стаи. Когато в началото на брака ни вие се прибирахте във вашата стая, реших, че това е обичайната практика при всички семейни двойки.

— Е, изглежда, не съм постъпил правилно. Предпочитам да споделям леглото със съпругата си, независимо дали е в нейната стая или в моята. Всъщност отдавна не съм спал така дълбоко, както тази нощ.

Мара веднага се сети за отварата от дива бодлива салата. Адриан се изправи.

— Предполагам, че ще минат много години, преди да си омръзнем достатъчно и всеки от нас започне да се оттегля в собствената си стая. Поне се надявам да бъде така. А сега какво предпочитате — да ми правите компания и да закусим в трапезарията или да ни донесат чай и сладкиши тук?

Мара поклати глава.

— Не трябва да закусваме тук. Ще дойда при вас в трапезарията, след като се измия и облека.

Адриан понечи да стане от леглото, но спря и разтърка слепоочието си. Мара го наблюдаваше внимателно.

— Какво има, Адриан?

— Не съм много сигурен, но напипвам на главата си цицина колкото орех, а не си спомням да съм се удрял.

— О — възкликна Мара, макар отлично да знаеше как главата му се беше блъснала в страничната подпора на леглото, докато сменяха чаршафите през нощта, — сигурно сте се ударили насън. Моето легло е много по-малко и не сте свикнали да спите в него.

Адриан кимна. Явно беше съгласен с обяснението й.

— Тогава следващия път трябва да спим в моето легло. То е много по-голямо и няма да стане причина за каквото и да било нараняване. Сега ви оставям да се измиете и облечете.

Той се изправи и я изчака да стане от леглото. Макар че беше съвсем гол, не предприе нищо, за да се прикрие. Явно никак не се стесняваше от голотата си. Мара стана от другата страна на леглото и се обърна, за да не го гледа, но забеляза, че той хвърли бегъл поглед към чаршафите. Запита се дали не търсеше следи от кръв по тях. Дали не беше разбрал, че е девствена, когато я беше обладал снощи? Какво ли щеше да каже?

— Има ли още нещо, Адриан?

— Не. — Той все още продължавате да гледа чаршафите, докато се навеждаше да вземе халата си, метнат в долния край на леглото. — Ще ви видя долу след малко.

После се обърна и тръгна към стаята си, а Мара наблюдаваше стройното му мускулесто тяло, докато той затвори вратата след себе си.

По-късно през деня, докато беше в стаята си и търсеше талисмана си против болести със стръкчето бял равнец, което Садб й беше дала, Мара получи първите нареждания на Оуън. Те дойдоха под формата на бележка, завързана в черните й копринени чорапи, които бяха сред току-що донесеното от пералнята нейно бельо. Тя бързо я разгъна и прочете написаното.

В кабинета му зад бюрото ще намериш скрит тайник. Вътре има карта, на която е отбелязано разположението на войските по източното крайбрежие. Запомни го и ела на кулата в полунощ.

Нямаше подпис. Мара поднесе едното ъгълче на бележката към запалената върху тоалетната й масичка свещ и после я пусна в малка порцеланова купичка, в която пламъкът бързо я погълна. Тя намръщена изсипа пепелта в нощното гърне в ъгъла на стаята и после излезе.

Адриан беше излязъл да наглежда жътвата на една нива в южните покрайнини на имението, близо до селото. Щеше да отсъства часове. Тя щеше да има достатъчно време да намери картата и да научи информацията, която Оуън търсеше.

Мара приближи тихо до кабинета. Огледа се бързо и не видя никого наблизо. Шмугна се вътре и след като се увери, че наистина е сама, затвори вратата след себе си.

Намери тайника, следвайки точно описанието на Оуън — в дъбовата ламперия зад бюрото. Беше много хитро прикрит зад три доста високи и дебели тома, които представляваха напълно безинтересно четиво относно типичните време и климат в региона от началото на века. Така нямаше вероятност да бъде открит с години. Мара завъртя малката брава на също толкова малката вратичка. Беше заключена.

Тя започна да претърсва бюрото на Адриан с надежда да намери ключето. Как щеше да отвори проклетия тайник?

Тъкмо беше решила да напише бележка на Оуън, в която да му каже, че ако друг път иска от нея да открадне някаква информация, ще трябва да й дава съответния ключ, когато си спомни нещо.

Беше чела някакъв роман, в който се описваше как може да се справи с ключалката. В него се разказваше за красива принцеса, заключена във висока кула от зъл разбойник, чието предложение за брак отказала да приеме. Той я отвлякъл от семейството й, а после я заплашил, че ще я държи заключена, докато не се съгласи да му стане жена. Принцесата, която в действителност била доста умна, избягала, като използвала фибата си за коса, за да отключи вратата.

Мара свали една фиба от кока си и я изкриви във формата на буквата „Г“. Мушна я внимателно в ключалката и я завъртя в двете посоки. След няколко опита успя да освободи пружината и за своя изненада отвори вратичката.

Вътре имаше малка ниша, пълна с книжа. Най-отгоре върху тях лежеше картата, която Оуън търсеше.

Мара бързо я огледа. Беше доста грубо нарисувана, обозначенията едва се разчитаха, но след като се вгледа по-внимателно, различи няколко обекта и успя да разгадае къде беше линията на източното крайбрежие. Оказваше се, че англичаните имаха лагери във всяка по-важна точка по крайбрежието и напълно отрязваха всякакъв достъп от Англия още под Дъблин и река Пейл.

В графство Уиклоу имаше три струпвания на войска, в Уексфорд — четири. Единственото място по цялото крайбрежие, където можеше евентуално да се проникне, беше едно малко заливче на южния бряг на Уексфорд близо до тесен полуостров, но Мара беше чела някъде — не си спомняше точно къде, — че ветровете в Уексфорд, наричаха ги „западняците“, започвали да духат без предупреждение по всяко време. Много кораби, хванати в капан от ветровете, били потапяни сред острите рифове, докато се опитвали да заобиколят това място. Разбира се, хората, които живееха в тази област, знаеха как да избегнат западните ветрове. Но дали и хората на Оуън го знаеха?

Неочаквано в коридора отвън се чу глас:

— Шипли, имам да прегледам някои неща в кабинета си. Би ли помолил мисис Данбъри да донесе чай. От онзи, дето го приготвя от листата на бъз. Имам леко главоболие, а този чай, изглежда, винаги ми помага.

— Да, милорд. Веднага. Адриан!

Мара погледна към вратата. Все още беше затворена. Бързо сгъна картата и я остави в тайника, откъдето я беше взела. После с треперещи пръсти сложи книгите, които го прикриваха, обратно на полицата и се обърна да си тръгва.

— Здравейте, Арабела. Не очаквах да ви намеря тук. Да не би да съм ви бил нужен за нещо?

Как, по дяволите, успяваше да се движи толкова бързо и тихо? Дори не го беше чула да влиза. Мара се усмихна, а вътрешно се питаше колко ли време беше стоял там. Надяваше се, че чувството за вина не беше изписано на лицето й.

— Не, Адриан. Просто търсех нещо за четене, но нищо не грабна вниманието ми. Затова смятам да си почина малко преди вечеря. Съжалявам, ако съм ви обезпокоила. А сега ви оставям да работите.

Тъкмо когато се разминаваше с него, той протегна ръка и я стисна над лакътя.

— Един момент.

Мара замръзна. Страхът я обгърна като тъмна сянка. Адриан сигурно знаеше какво беше правила. Изглежда, беше я видял да връща нещата в тайника и сега смяташе да я разпитва. Докато той заставаше с лице към нея, тя си пое дълбоко въздух. Вгледа се в него, без да знае какво да каже. Не й се наложи да говори. Адриан се наведе и нежно я целуна по устата.

— Вероятно моята работа може да почака малко. Предпочитам да ви правя компания.

Мара се усмихна нервно на неочакваното му желание.

— Сега? Искате да ми правите компания в леглото? Посред бял ден? Но така не е прието, Адриан.

— Всичко е прието между съпруг и съпруга, Арабела. Но вие сте права. Има някои неща, за които трябва да се погрижа и именно заради тях се върнах от жътвата така рано. Трябва да призная обаче, че изкушението да си легна с вас е доста примамливо. — Той й целуна ръка. — А сега вървете, преди да съм пратил всякакви задължения по дяволите и да съм ви обладал на пода в тази стая.

Мара го гледаше втренчено и не знаеше как да реагира. Този човек наистина съвсем се беше променил. Не знаеше как да се държи с този нов Адриан. Вместо да мисли какво да каже, тя просто се обърна и побърза да си тръгне, преди той да е решил нещо друго.

Адриан я наблюдаваше как излиза. Когато тя затвори вратата след себе си, усмивката му бързо се изкриви в гримаса. Нямаше смисъл. Колкото и да се опитваше, не можеше да заличи образа на червенокосата магьосница от съзнанието си. Любенето с Арабела очевидно не беше му помогнало, както се беше надявал. Дори настояването й стаята да остане в пълен мрак беше улеснило още повече въображението му и той си беше представял, че се люби с нея — Дамата с огнените коси, — а не с Арабела. Първо му се беше явила плуваща в езерото, после се беше появила на кулата. А сега нахлуваше в съзнанието му, в мислите му. Дали не полудяваше?

Не, твърдо си каза той. Беше невъзможно. Не вярваше на тази притча, на тези лъжи за някаква магьосница, която обитава Кулхейвън. Даже ако се налагаше, щеше да прави любов с Арабела всяка нощ в продължение на цяла година, за да изтрие образа на Дамата с огнените коси от съзнанието си.

Само трябваше да настоява да има запалена свещ на нощната масичка. Така нямаше да може да забравя с кого се люби. Макар че мисълта да гледа лицето на Арабела без очила и с коси, прибрани под проклетата нощна шапчица, не беше от най-примамливите.

 

 

— Добре си се справила, сестричке. Тази информация е особено ценна за нашата кауза. А сега, следващото ми изискване към теб е да намериш списъка на Върховните съветници на Кромуел. Лорд Сейнт Обин го държи в чекмеджето на бюрото си, под пергамента за писане.

— Какво? Не сме се разбрали да продължавам да ти предавам информация.

Оуън се усмихна.

— Нито пък съм споменавал, че ще ти искам такава само веднъж.

Мара скръсти ръце.

— Ами, повече няма да надничам в личните книжа на Адриан заради теб. Бих могла да взема този списък, когато ходих за картата днес. Защо не си го вземеш сам? Както виждам, знаеш къде точно е скрито всичко.

Оуън се ухили.

— Май си започнала да се привързваш към англичанина, а?

Мара се намръщи.

— Не. Просто е твърде рисковано. Без малко да ме хване днес. Как ще му обяснявам постоянното си присъствие в кабинета му? Сигурно ще се зачуди защо непрекъснато ходя да търся книги за четене. Непременно ще заподозре нещо.

— Винаги си била много умна. Досега си успявала да го държиш в неведение относно твоите хитрини. Сигурен съм, че ще успееш да измислиш нещо. Гледай да вземеш списъка, Мара, или рискуваш новият ти съпруг да разбере, че се е заблуждавал, като е смятал, че се е оженил за кръщелницата на Кромуел. Мисля, че по-добре ще му обясниш защо си в кабинета му и търсиш книга, отколкото коя си в действителност и защо играеш ролята на негова съпруга.

Мара беше хваната в капан. Знаеше го и побесняваше при мисълта, че не можеше да направи нищо. Сега се радваше, че беше пропуснала да каже на Оуън за четвъртия лагер в графство Уексфорд, отбелязан върху картата. Надяваше се той да му създаде повечко неприятности и да провали плановете му, независимо какви бяха те.

Тя не знаеше какво беше намислил Оуън и защо се нуждаеше толкова спешно от тази информация, но беше сигурна, че онова, в което беше замесен той, в никакъв случай не беше нещо добро. Беше се опитала да го разпита по заобиколен начин за какво му беше нужна тази информация, но той отказа да й отговори.

— Не мога повече да продължавам да се измъквам крадешком посред нощ. Как да ти доставя копие на списъка, който искаш?

— Никакво копие. Не искам никакви доказателства, които могат да се използват против мен. Послужи си с чудесната си памет и ела да се срещнеш утре по обяд с мен в източния край на имението. Сигурно на господарката на замъка, лейди Сейнт Обин, й е позволено да язди из земите си. Има една запустяла селска къща, която беше изгорена наполовина, когато Кромуел настъпи през Килкъни. Ела сама и се увери, че никой не те следва. — Той погледна нагоре към луната. — А сега става късно и предполагам, че бързаш да се върнеш в любящите обятия на съпруга си. Кажи ми, как така си способна да се съвкупяваш с мъж, когото твърдиш, че презираш?

Дали знае всичко?

— Не разбирам за какво говориш.

Оуън се изсмя.

— Хайде, Мара. Не си струва да се опитваш да отричаш. Знаеш, че най-сетне успя да го примамиш между краката си. Всички в къщата знаят, макар че, както изглежда, било е истинско чудо, че си успяла.

Мара отвори уста да каже нещо, не дотам прилично за една дама, но Оуън я пресече.

— Ще се зарадваш, като чуеш, че слугите изпитват истинско облекчение, задето господарят и господарката им най-сетне са консумирали брака си. Бяха започнали да се тревожат за бъдещото продължение на рода на лорд Сейнт Обин. Очевидно не се е забавлявал кой знае колко в леглото ти, иначе не би могла да се срещнеш с мен тази нощ. Трябва да си по-изобретателна, сестричке, за да задоволиш мъж като лорда и да го задържиш в леглото си.

И той изчезна в миг, което беше добре дошло за него, защото ако беше останал още само минутка, Мара щеше да го блъсне от кулата. Струваше й се безкрайно трудно да повярва, че би могла да има дори и капка сродна кръв с такова проклето и зло същество.

Какво ли беше променило Оуън така? Къде беше отишъл закачливият й и загрижен за нея брат? Изглежда, Кромуел беше откраднал и тази част от живота й. О, как копнееше да се върне отново с десет години назад, във времето, когато всичко в нейния свят беше наред.

Когато се шмугна в стаята си след по-малко от четвърт час, тя не забеляза, че вратата, която свързваше спалнята й с тази на Адриан, беше открехната. Дори не усети, че той стоеше на прага й, облечен в халата си, и я чакаше.

— Арабела, вече започнах да се тревожа. Къде бяхте през цялото време?

Мара почти подскочи от ужас при звука на гласа му, идващ някъде от тъмнината.

— О, Адриан, не ви видях там. Съжалявам, ако съм ви накарала да се тревожите. Аз… — Умът й внезапно отказа да мисли и тя не знаеше какво да каже. — Бях неспокойна и не можех да заспя, затова се поразходих малко, за да се успокоя.

Какво глупаво извинение! Защо, когато най-много се нуждаеше от съобразителността си, тя я напускаше?

— Поразходили сте се? Къде ходихте?

Не й вярваше, това беше очевидно.

— Просто наоколо. Поскитах из западното крило и… — Тя сведе очи и се престори на смутена. — Изгубих се. Чувствам се такава глупачка. Продължавам да върша такива смешни неща. Първо не мога да овладея коня си, после се разболявам, а сега се губя в собствената си къща. Какво ли ще последва още? Дали няма да забравя и собственото си име?

Много вероятно, каза си тя, като имаше предвид как й ставаше все по-трудно да живее този двойствен живот. Адриан влезе в стаята.

— Не се корете толкова, Арабела. В живота ви настъпи огромна промяна за съвсем кратко време. Пътувахте до чужда страна, при това враждебно настроена, омъжихте се за мъж, когото никога не бяхте зървали, и се преместихте в къща, която не сте виждали преди и в която не познавате никого, освен прислужницата ви. Бих казал, че се справяте доста добре, като се имат предвид обстоятелствата.

Той се приближи и застана пред нея. Взе ръката й в своята.

— Мисля, че се опитвате да направите твърде много изведнъж и се тревожите за незначителни неща. По този начин само се изтощавате. Погледнете се. Толкова се стараете да бъдете идеална съпруга, че не можете дори да спите. Защо не легнете и не се опитате да си починете? Аз имам малко работа в кабинета си. Ако желаете, ще наредя да ви донесат чай от лайка.

Мара поклати глава.

— Добре. Тогава легнете си. Ще поговорим повече сутринта. Мара потъна сред меките възглавници на креслото пред камината. Докога можеше да продължи с тази игра на отгатване? Оуън я караше да тича насам-натам като бясно куче. Където и да идеше, трябваше да помни коя личност се очакваше, че представлява. И отгоре на всичко, изглежда, преживяванията на съпруга й в нейното легло не бяха толкова приятни, щом предпочиташе да се рови в книжата си, вместо да им се отдаде отново.

С една дума не би се изненадала, ако самият Кромуел надникнеше на прага й на следващата сутрин и помолеше за чай и сладки.

Животът наистина започваше да става много сложен.

Мара току-що беше свършила с изброяването на имената от списъка в бюрото на Адриан.

— Много добре — каза Оуън. — Трябва да призная, че си доста по-сръчна в тези малки тайни мисии, отколкото очаквах. Изненадваш ме, Мара.

Тя не се поласка от комплимента му.

— Дадох ти това, което очакваше. Сега си тръгвам.

— Един момент. — Оуън извади нещо от якето си. — За другия път ще искам още нещо от теб. След три нощи, смятано от днес, ще се върнеш отново в тази къща. Ще донесеш със себе си подписана от твоя съпруг амнистия за освобождаването на някой си Джон Макдъган от затвора в Дъблин.

— Какво?

— Ще я подпечаташ с пръстена му, на който има изображение на лъв, а после ще ми донесеш амнистията подписана.

— Напълно си превъртял. Как си представяш, че мога да накарам Адриан да подпише такъв документ?

— О, той няма да подписва амнистията. Това ще направиш ти, след като си имала три дни да се упражняваш. Ето ти образец.

Оуън й подаде сгънат лист хартия.

— Мислех, че не искаш да оставяш доказателства — каза тя с неприкрит сарказъм.

— Права си. Не искам никакви доказателства, които биха могли да бъдат намерени у мен. А как ще се опазиш да не ги открият у теб — е твоя работа. Защо не го мушнеш в бельото си? Единственият човек, който има достъп до него тези дни, си ти.

Мара го изгледа гневно.

— След като усвоиш до съвършенство подписа на лорд Сейнт Обин, унищожи документа. На следващата ни среща да носиш амнистията. Това ще бъде последната ти задача. Ако я изпълниш успешно, никога повече няма да те безпокоя.

— И обещаваш, че никога няма да разкриеш коя съм?

— Да. Отново ще бъдеш свободна да преследваш собствените си цели. И… — добави той — ако успееш с амнистията, ще те възнаградя най-богато.

— Ще ме възнаградиш? — Мара го изгледа с присвити очи. — Как изобщо би могъл да ме възнаградиш?

Освен ако, разбира се, не изчезнеше от лицето на земята, което наистина би било най-голямата награда.

— Ти търсиш нещо, оставено от майка ни в Кулхейвън по време на нападението му, нали?

Гобленът. Явно беше у Оуън. Той е бил човекът, който го е взел от тайника.

— Имаш Кулхейвънския гоблен?

Оуън се усмихна.

— На абсолютно безопасно място е, известно само на мен. Щом извършиш онова, за което те моля, ще ти го върна. Не намирам никаква полза от потънали в прах реликви. Използвах го само като примамка, в случай че проявиш инат и откажеш да изпълниш онова, което ти казах.

Той млъкна и се ослуша. Отиде до прозореца и отмести парцаливото перде, за да погледне навън.

— Другият ми човек за свръзка пристига. По-добре е да тръгваш. Не бих искал някой да разпознае съпругата на лорд Сейнт Обин, която се прибира от тайна среща с някакъв мъж. Дори този мъж да е брат й. Бог знае, че си имаш достатъчно проблеми при прелъстяването на съпруга си в леглото. Не бих желал да ти създавам и други неприятности.

Мара искаше да му удари плесница, но се обърна да върви, преди да е пристигнал другият човек.

— Ще те видя след три нощи, Мара — извика той след нея, докато тя бързаше към вратата, — и ако смяташ да не идваш, не забравяй какво ще ти обещая. Ще съжаляваш за това през остатъка от живота си.

Мара знаеше, че той наистина говори сериозно, но продължи, без да отговори нищо.

Отвън тя бързо се метна на коня си и побърза да се отправи към прикритието на гората.

Обърна се точно навреме, за да познае коня на Адриан, който препускаше тежко нагоре по хълма към къщата.