Жаклин Рединг
Изкушенията на съдбата (16)

16

Мара слушаше тиктакането на часовника и чакаше завръщането на съпруга си. Беше седнала сред меките възглавници на канапето във всекидневната, а вратата към салона беше широко отворена, за да не пропусне момента, в който Адриан щеше да отвори входната врата. Огънят в камината пукаше и я обливаше с приятна топлина, а тя се опитваше да чете един текст, който при нормални обстоятелства би представлявал много интересно четиво. Беше написан от човек на име Уилям Харви и се отнасяше за циркулацията на кръвта и ролята на сърцето за нейното разнасяне из тялото. Но сега думите се разливаха на петна по страницата, тъй като мислите й се занимаваха с Адриан и онова, което й беше говорил тази сутрин.

Какъв ли беше важният въпрос, който искаше да обсъди с нея? И защо не го беше направил на закуска? Вместо това я караше да чака на тръни цял ден, да гледа непрекъснато часовника и да се пита за какво ли би могло да се отнася всичко това.

Беше така погълната от тези натрапчиви въпроси, че не го чу да влиза във всекидневната зад гърба й.

— Приятно ми е, че сте останали да ме чакате, Арабела.

— О, Адриан, не ви чух да влизате.

Мара се изправи и остави трактата, който четеше. После прекоси стаята да го посрещне.

— За какво искахте да говорите с мен? Казахте, че е нещо много важно.

— Да, така е. — Той отиде до шкафчето с напитки. — Шери?

Защо, по дяволите, протакаше с отговора си?

— Да, благодаря. А сега какво искахте да обсъдим?

Когато се обърна да й подаде чашата, Адриан се усмихваше.

— Моля ви, нека поседнем край огъня.

Стори й се, че измина безкрайно дълго време, докато той най-сетне се настани удобно на стола си, отпи две глътки от брендито си и започна разговора.

— Арабела, обичате ли децата?

Това ли било? За това ли я беше накарал да чака цял ден? Само за да разбере какво е отношението й към децата? Защо ли беше толкова важно за него?

— Да, разбира се, че ги обичам. Преди да дойда в Кулхейвън, бях започнала да уча селските деца на цифрите. Трябва да призная, че работата ми доставяше удоволствие.

Така. Това приличаше на правдоподобен отговор, напълно в стила на истинската Арабела. Какъв ли щеше да бъде следващият въпрос? Любимият цвят на Арабела? Ако съдеше по дрехите, които беше намерила в нейните куфари, би могла да предположи, че е някакъв нюанс на сивото.

— Това е хубаво, но аз имах предвид ваши собствени деца. Искате ли да имате дете някой ден?

Какво целеше той?

— Разбира се, че искам. Нима не го иска всяка жена?

— Невинаги. Някои жени предпочитат да не раждат по най-различни причини.

— Не знам нито една такава причина. За каква причина говорите, Адриан?

Адриан разочаровано въздъхна. Очевидно не задаваше въпросите си съвсем ясно и оставаше неразбран, а не си беше представял да стане точно така.

— Арабела, това, което искам да знам и за което явно не мога да попитам както трябва, е дали бихте искали да имате дете… от мен?

Мара беше като зашеметена от въпроса. От всички възможни неща, които би могъл да обсъжда с нея, най-малко беше очаквала да чуе тези думи. Преди да успее да обмисли своя отговор, Адриан продължи:

— Разбирам, че този брак започна много неблагоприятно. Надявам се, че ще можем да забравим онзи инцидент и да продължим напред. Знам, че съм ви пренебрегвал, а понякога съм бил направо груб, но истински съжалявам за това. Казах ви, че ценя доверието и искреността между двама съпрузи повече от всичко останало. Знам също, че накърних това доверие между нас, но искам да се опитам да го спечеля отново. Това, което се опитвам да кажа, Арабела, е, че бих желал да започнем отначало. Този път няма да ви нараня. Искам да бъдете моя съпруга, Арабела. Но не само за пред хората. Искам да бъдете моя съпруга във всяко отношение.

Мара го гледаше втренчено и не знаеше как да реагира. Ето че той й предлагаше всичко, което тя желаеше, не, от което се нуждаеше, за да осъществи плана си, а тя не знаеше какво да отговори. През цялото време, докато се беше опитвала да измисли как да го накара да дойде в леглото й, Мара не се беше запитала какво щеше да прави, когато това се случеше в действителност. Цялото й внимание до този момент беше насочено към постигане на тази цел. Сега, когато най-сетне тя беше осъществена, не беше сигурна, че е готова за такова нещо.

Но вече не можеше да му откаже.

— Да, Адриан, аз също бих желала това.

Адриан стана от стола си и като хвана ръката й, придърпа я да се изправи с лице към него. Бавно и внимателно обхвана лицето й в шепи и се наведе над устните й. Целувката му беше толкова нежна, че тя отметна глава назад, сложи ръце на раменете му и откликна с цялото си тяло.

Когато след няколко секунди се отдръпнаха един от друг, и двамата дишаха развълнувано.

Адриан я поведе към стълбите.

— Ще дойда в стаята ви след малко, за да ви дам време да се приготвите.

Мара все още беше замаяна от всичко, което се беше случило така набързо.

— Да.

Тя вникна в смисъла на думите му чак когато се беше озовала почти до вратата на стаята си. Щеше да дойде в стаята й. В леглото й. Сърцето й заби лудо, като си помисли какво всъщност означаваха тези думи.

Бързо запали свещите на един от свещниците и прекоси стаята, за да отиде в съседната.

— Сайма, събуди се. Лорд Сейнт Обин ще ме посети тази нощ. Не можеш да останеш тук.

Прислужницата разтърка сънливо очи и побутна назад ленената си нощна шапчица.

— Как, за бога, успяхте да го придумате да го стори?

— Не знам. Не съм правила нищо. Той самият го предложи. Не бяхме предполагали такъв вариант, нали? Каза, че искал Арабела за жена във всяко едно отношение. Каза, че иска да има дете. Ела, разкопчай роклята ми. Трябва да се приготвя за него. — Тя отвори вратите на гардероба и започна да рови в нещата, сгънати там. — Дали някоя от нощниците на Арабела ще се окаже подходяща за такова нещо?

Мара бързо изхлузи роклята в краката си и събу чорапите си, докато Сайма развързваше корсета й. После съблече долната си риза през глава и замръзна, когато зърна отражението си в огледалото.

— Сайма, има още нещо, което не сме предвидили, когато започнахме осъществяването на този план. Може да сме успели да скрием истинския цвят на косата ми, но как ще скрием останалото?

Тя посочи към отражението на голото си тяло и към червените кичурчета в свивката между бедрата си. В гласа й се долавяше паника:

— Какво да правя сега? Той ще дойде всеки момент!

Сайма й хвърли една бяла ленена нощница.

— Успокойте се, мис. Облечете това и се пъхнете в завивките. Нямаме време да мислим за това сега. Изгасете тези ярки свещи и ги дръжте така, докато той е тук. Накарайте го да мисли, че сте просто една изплашена девственица. Макар че се предполага, че вече не сте такава, нали? Кажете му, че светлината в стаята ви притеснява.

— Но той мисли, че вече ме е обладавал!

Сайма я хвана за раменете.

— Добре. Слушайте ме внимателно. Когато проникне във вас, ще почувствате болка, но не трябва да му показвате това. Стиснете зъби или захапете опакото на ръката си, защото ако усети, че ви е заболяло, ще разбере, че не ви е обладал през онази първа нощ. И със сигурност ще се запита защо.

Тя дръпна едно чекмедже на гардероба и извади малко шишенце:

— Преди да го приемете в леглото си, трябва на всяка цена да го накарате да изпие три капки от това. Ако са по-малко, няма да са достатъчно, ако са повече, има вероятност да се окажат твърде много. Бъдете внимателна с дозата. Нямам желание да обяснявам защо не можем да вдигнем Негово благородие от леглото ви.

Мара поклати глава.

— Не, Сайма, това няма да мине. Трябва да му кажа, че не мога да го приема в леглото си тази вечер. Нужно ни е повече време за подготовка.

На вратата се чу почукване. Вече беше твърде късно.

— Това е той — трескаво прошепна Мара. — Какво ще правим сега?

— Не ние, а вие. Сега всичко зависи от вас. — Сайма бутна шишенцето в ръката й. — Три капки, господарке, не повече. Донесох бутилка медовина от килера, за да си пийна чашка преди лягане. Капнете необходимата доза в чашата и го накарайте да я изпие. Не знам как, но го направете. Няма друг начин.

Сайма изчезна през вратата към коридора точно в момента, когато Адриан натисна бравата на вратата, свързваща неговата спалня с тази на Арабела.

— Виждам, че сте готова за мен.

Мара си наложи да се усмихне и се обърна.

— Да, Адриан. Готова съм за вас.

Беше облечен в халата в царско синьо, който тя беше сложила през нощта, когато беше отишла в стаята му да го чака. Отдолу се виждаха голите му, добре оформени мускулести крака. Той застана пред нея и отново се наведе да я целуне. Мара пристъпи към него и отвърна на целувката му, но щом усети ръката му да се плъзга по рамото й и да се опитва да смъкне нощницата й, се отдръпна назад.

— Един момент, Адриан. Моля за извинение. Сигурно съм малко нервна. Не съм свикнала с тези неща. — Тя се обърна. — Може би нещо за пийване ще ме отпусне. Бихте ли приели чаша медовина, за да ми направите компания?

Тя посочи към бутилката на нощната й масичка.

— Но чашата е само една.

— Ще си я поделим.

Мара вдигна бутилката и напълни чашата наполовина. Адриан посегна към нея, но тя бързо я вдигна към устните си. Надяваше се той да не забележи треперенето на ръцете й, затова изпи сладката течност на една глътка.

— Сега ще налея и за вас. Докато го правя, бихте ли подсилили огъня? Изведнъж ми стана малко студено.

Когато той се обърна да изпълни молбата й, Мара извади шишенцето от джоба си и го наклони така, че на горния му край се образува капка. Пръстите й трепереха, докато тревожно отмерваше трите капки. Надяваше се, че е улучила нужното количество. Този път не можеше да си позволи да го приспи. Бързо мушна шишенцето в джоба си и наля медовина в чашата.

— Заповядайте, Адриан.

Без да откъсва очи от нея, той посегна към чашата и изпи съдържанието й, отметнал глава назад. Мара го наблюдаваше през цялото време и накрая сложи чашата на масата. Вече дишаше по-спокойно.

Тогава той посегна към нея и ръцете му се спряха отпред върху копчетата на нощницата й.

— А сега има ли нещо друго, милейди?

Само докато изрече това, вече беше успял да разкопчее две от тях.

Мара се дръпна назад и стисна нощницата си да се прикрие.

— Да, има още нещо. Моля ви, духнете свещите.

Адриан въздъхна шумно.

— Арабела, няма от какво да се срамувате. Сега сте моя съпруга и ние двамата ще прекараме остатъка от живота си заедно. Сигурно разбирате, че постепенно трябва да свикнете да ви виждам съблечена.

Мара хапеше устни.

— Да, но все още се чувствам неудобно. Ще ми е нужно известно време, за да свикна със семейния живот. Много съм притеснена. Тъмнината ще ми помогне да се отпусна. Моля ви, Адриан, загасете свещите.

Той се поколеба за миг, но после се обърна и като клатеше глава, изгаси всички свещи върху сребърния свещник. Стаята потъна в мрак. Само огънят в камината излъчваше слабо сияние. Мара седна колебливо на леглото.

— Бихте ли дръпнали също и завесите около леглото?

— Но тогава ще стане тъмно като в рог!

— Моля ви, Адриан!

Той се намръщи.

— Добре. Но нека отсега заявя, че в бъдеще ще предпочитам да виждам с кого споделям леглото.

Мара се отпусна на възглавниците, докато той дърпаше кадифените завеси. И двамата потънаха в пълен мрак. Тя се огледа. Никакъв лъч светлина не можеше да проникне през плътната материя. Не виждаше нищо. Чуваше единствено тежкото дишане на Адриан, който се настани до нея. Тя лежеше неподвижна и се опитваше да се успокои.

Чу как Адриан се наведе към нея и след миг вече я държеше в прегръдките си. Опита се да я целуне, но вместо върху устните й, попадна върху носа й.

— По дяволите! Толкова е тъмно тук, че не виждам какво целувам!

Мара обви шията му с ръце и поднесе устните си към неговите, заглушавайки по-нататъшните му оплаквания. Сърцето й биеше силно, мускулите й бяха напрегнати. Усещаше ръцете му да галят раменете й, после да се плъзгат по-надолу към гърдите й. В съзнанието й нахлуха спомени от първата им нощ заедно, спомени за чувствата, които беше предизвикал у нея, и за начина, по който беше откликнала. Започна да изпитва всичко това отново.

С всяка негова целувка се отпускаше все повече в ръцете му. В мрака беше лесно да забрави, че й предстоеше да прави любов с врага си. Опита се да си представи Лайъм, своя бивш годеник, но не успя да извика образа му в съзнанието си. Времето беше изтрило дори този спомен от живота й. Независимо от усилията й, единственото лице, което изникваше в съзнанието й, беше това на Адриан, с неговите златисто — кафяви очи и буйна, непокорна коса. Когато почувства устните му да се спускат надолу към гръдта й, без да се замисля, зарови пръсти в тъмните му къдрици.

Това, че беше обгърната от тъмнината и не виждаше, а само усещаше неговите действия, правеше всичко още по-вълнуващо. Мара дори не разбра, че вече беше разкопчал копчетата на нощницата й и ахна изненадана, когато устните му обхванаха зърното на едната й гърда. Тя цяла се разтрепери от играта на езика му. Искаше й се това усещане да не изчезва.

Ръцете му се плъзнаха по краката й и вдигнаха нощницата й до кръста. Тя изпъна нагоре ръце и само с едно бързо движение той я изхлузи през главата й и я метна на пода.

Вече съвсем гола, Мара изведнъж се зарадва на тъмнината. Почувства движенията му, които заедно с шумоленето на коприната й подсказаха, че сваля халата си. Когато след миг се върна при нея, допирът на горещите им тела й се стори странно възбуждащ. Той започна да я целува по линията между гърдите, надолу към корема, а ръцете му се плъзнаха надолу по бедрата й и с нежни движения ги разтвориха. Изведнъж почувства нещо топло и влажно върху най-интимното си място и почти изпищя, когато осъзна, че това бяха устните му.

Божичко, усещането не можеше да се сравни с нищо, изпитвано досега. Кръвта бушуваше в тялото й, всичките й сетива бяха като наелектризирани, въздухът започна да не й достига и с нарастването на възбудата тя задъхана стискаше косата му и напрягаше мускули, търсейки някакво освобождаване от безмилостните му устни. Тъкмо когато смяташе, че не би могла да издържи повече, светът около нея изведнъж избухна като горещ фонтан и тя се издигна по-високо от небесата върху вълните на сладостно опиянение. Изпита огромно облекчение и извика името му, после се отпусна назад, отмаляла и прехласната от чудото, което току-що се беше случило помежду им.

Мара почти не осъзна, че той се беше надвесил над нея и рязкото движение, с което я облада, я свари неподготвена. Внезапната болка я накара да извика, но тя веднага разбра грешката си и замръзна.

Адриан също. Беше проникнал в нея и усети как мускулите й инстинктивно се стегнаха, толкова силно, че почти му причиняваха болка, но умът му изведнъж се размъти. Ако не беше сигурен в обратното, би се заклел, че току-що е обладал девственица.

Всичко беше станало твърде бързо и не беше разбрал какво точно се беше случило. Но защо Арабела беше извикала така? Тя не би могла да бъде девствена, защото беше проникнал в нея още през онази първа нощ. А може би не беше? Имаше и кръв. Беше я видял със собствените си очи. А и тя самата му беше казала, че я е изнасилил.

— Добре ли сте, Арабела?

Мара зарови стиснатите си юмруци в чаршафите. Не искаше да се издаде, че примира от тази горяща и пулсираща в нея болка.

— Да, извинете. Не разбрах какво правите и не бях готова.

Той отново усети как мускулите й се стягат. Изведнъж забрави за нейния вик и продължи движенията си. Отново и отново. По-силно и по-бързо. Стисна раменете й, търсейки онзи върховен миг, в който щеше да посее семето си в нея.

Божичко, колко отдавна не беше изпитвал това удоволствие. Искаше му се да продължава безкрайно, опита се да забави приближаващата кулминация, но знаеше, че е безсилен и след миг извика силно и се зарови още по-дълбоко в Арабела. Когато и последните талази на насладата отминаха, той се отпусна върху гърдите й, шепнейки нещо неразбираемо в ухото й.

Само след секунди вече беше потънал в дълбок сън. Този път, мислеше си Мара в тъмнината, поне беше успял да свърши, преди да попадне под въздействието на отварата. Тя се страхуваше да мръдне, но знаеше, че трябва да го свали от себе си. Остана неподвижна още няколко минути, припомняйки си всичко, което току-що се беше случило с тях. Всичко беше станало така бързо, че й се искаше да се свие на кълбо и да заплаче.

Не знаеше какво точно беше очаквала да изпита след загубата на своята непорочност. През целия си живот беше вярвала, че когато му дойде времето, това ще стане с човек, когото ще обича повече от всеки друг и с когото ще прекара живота си. Когато навърши петнайсет, майка й се беше постарала да й обясни какво точно ще се случи. Едана твърдо вярваше, че подготвя дъщеря си за бъдещата й роля на съпруга и не се беше посвенила да я запознае дори с най-интимните подробности.

Но майка й не я беше подготвила за чувствата, които щеше да изпита, когато най-сетне стане жена. Не беше й казала за прекрасното издигане на тялото над небесата, не й беше обяснила каква безкрайна интимност имаше в това да приемеш един мъж в себе си и да се слееш с него в едно. Не беше я подготвила за изживяването, след което щеше да се почувства завинаги свързана с този мъж.

Беше чувала за жени, които печелят прехраната си, като вършат това. Виждала ги беше да се разхождат край пристанището в Дъблин, облечени в ярки рокли, чиито деколтета едва скриваха гърдите им. Чувала ги беше да подвикват предизвикателно на моряците. Местните рибарски жени ги наричаха striapachs и се отнасяха с тях крайно презрително. Сега, когато беше преживяла лично този извечен акт между мъжа и жената, Мара изпитваше само съжаление към тези жени, които, принудени от нуждата, вършеха такова лично и интимно нещо с най-различен брой мъже, без да ги видят повече отново.

Адриан започваше вече да й тежи. Тя успя да го бутне на една страна и да се измъкне под него. Нито едно мускулче не трепна по тялото му. Мара се зачуди дали случайно не беше му сипала повече от необходимите капки. Притисна ухо до гърдите му и се ослуша. Дишането му беше бавно и равномерно. Колко време щеше да остане в това състояние, ако беше сбъркала?

Тя облече бързо нощницата си и побърза да извика прислужницата си. Сайма вече я чакаше в коридора.

— Направи ли го? — попита я тя.

Мара кимна.

— Добре ли сте? Да не ви е наранил?

— Не. Изпитах болка, но беше краткотрайна. Мисля, че не разбра, че бях девствена.

Сайма се вгледа в нея и Мара сведе очи. Дали не беше я чула да вика името на Адриан, когато беше на върха на удоволствието? Предполагаше се, че тя се насилва да прави любов с него. От дълг към каузата. Предполагаше се, че не е изпитала нищо друго, освен отвращение и погнуса.

— Елате — каза Сайма, — имаме да свършим някои неща. Тя влезе в стаята и понечи да запали свещта на нощната масичка.

— Недей, Сайма. Светлината може да го събуди.

— Няма такава вероятност. От дивата бодлива салата, която Садб ми изпрати, ще спи като бебе до сутринта.

— Дива бодлива салата? Но тя не е ли?…

— Отровна? Да, ако се вземе голяма доза, може да се окаже фатална. Ето защо ви казах да внимавате да сипете само три капки от отварата.

— Сайма! Бих могла да го убия!

Сайма запали клечка кибрит и я поднесе към фитила на свещта.

— Да, знам.

Мара би могла да се закълне, че по лицето на прислужницата й пробяга страховита усмивка, но реши да го отдаде на играта на пламъка.

— Ако знаех това, никога нямаше да се съглася да му дам от тази отвара.

Сайма дръпна завесите на леглото. Адриан лежеше гол и похъркваше, без да съзнава, че двете се бяха надвесили над него.

— Ще ми се да имах една брадвичка и да отсека мъжката му чест заради онова, което ви стори тази нощ — тихо каза Сайма, загледана в кръвта, с която беше изцапано интимното му място.

Мара започваше да се притеснява от явната неприязън на прислужницата й към лорд Сейнт Обин.

— Няма нищо, Сайма. Не ме заболя чак толкова.

През следващите два часа те имаха грижата да заличат всички доказателства относно обезчестяването на Мара. Чаршафите бяха свалени и заменени с нови, което се оказа почти непосилна задача за двете жени. Трябваше да местят отпуснатото тяло на упоения Адриан от едната половина на леглото върху другата, докато успеят да застелят натъпкания с пера матрак. В един момент главата на Адриан се удари в страничната подпора на леглото. Той се размърда и изстена нещо в съня си. Двете жени замръзнаха, но веднага щом се увериха, че продължава да спи, внимателно го претърколиха обратно на мястото му.

Като взе кърпа и леген с топла вода, Мара внимателно изми от Адриан кръвта на собствената си девственост, а после се погрижи и за себе си.

Когато всичко приключи и изцапаните с кръв чаршафи бяха хвърлени в огъня, Мара се мушна в леглото до него, за да дочака така утрото.