Жаклин Рединг
Изкушенията на съдбата (15)

15

Адриан остави коня си бавно да се изкачи по склона към Кулхейвън, като през това време се опита да обуздае бесния си гняв. Ирландската му свръзка отново го бе пратила за зелен хайвер в провинцията. Мътните го взели! На Адриан никак не му харесваше, че го вземат за глупак. Но в случая нямаше голям избор. Ако имаше възможност, той щеше да предаде този ирландски патриот и да опита късмета си с някой друг. Но се нуждаеше от обещаната информация и знаеше, че няма друг избор, освен да се мята като кукла на конни, докато я получи.

Когато зави по главната алея пред входа на Кулхейвън, изведнъж зърна нещо високо горе на Кървавата кула. Опъна юздите и накара Хюджин да спре, за да види по-добре какво става горе.

Не можа да повярва на очите си.

От такова голямо разстояние не бе възможно да види ясно лицето й, но рижата й коса проблясваше на лунната светлина и ветрецът я развяваше като някакво огнено наметало. Това бе тя, Дамата с огнените коси, стоеше до назъбената стена на кулата, точно както му бяха разправяли. Призрачната жена, която бе блъснала чичо му Джеймс долу, където бе намерил смъртта си.

Адриан леко смушка Хюджин и пое към кулата.

 

 

Оуън перна една бучка кал от носа на високия си над коляното ботуш и каза доста самодоволно:

— Е, щом си съгласна да ми помагаш, скъпа сестричке, можеш да бъдеш спокойна, че тайната ти отново ще остане неразбулена.

Да, но докога, питаше се Мара, докато го гледаше. Гореше от желание да се случи нещо и той да изчезне.

— Съвсем не съм съгласна да ти помагам, Оуън. Просто съм принудена заради твоето изнудване.

— Принудена. Съгласна. Наричай го както искаш.

Оуън отиде до ръба на назъбената крепостна стена и се загледа в луната. За миг Мара изпита импулсивно желание да го блъсне и той да полети към скалите отдолу. Щеше да се превърне в следващата мрачна жертва на Кървавата кула. Беше станал толкова зъл и лош, че би го сторила, макар че й беше брат. Но после щеше да възникне въпросът кой е той и защо е паднал от кулата на Кулхейвън. Имаше вероятност да е била забелязана от някого, когато идваше насам, или пък някой да открие неговата самоличност.

Тя остана така, загледана в гърба му. Молеше се да му се случат всички възможни нещастия, които минаваха през ума й. Не можеше да се примири, задето я изнудваше да краде информация от Адриан заради някакви лично негови цели.

— Какво по-точно искаш да разбера от лорд Сейнт Обин? — попита тя с надежда да приключи по-бързо това горчиво одобряване.

Оуън се обърна усмихнат.

— Ще те уведомя от какво се нуждая, когато настъпи подходящият момент. А дотогава май ще е по-добре да се поотпуснеш и да се постараеш да прекарваш повечко време със съпруга си в леглото. — Той се изкикоти. — Преди да започне да се пита дали не се е оженил за монахиня.

Ръцете я сърбяха да го зашлеви, но знаеше, че не бива. Обърна се и отиде до ръба на кулата. Облегната върху един груб камък, ръката й се сви в юмрук. Долу под нея целият двор на замъка беше огрян от лунната светлина и каменните лъвове, които пазеха предното стълбище, хвърляха огромни сенки.

Мара ахна изненадано, когато видя коня на Адриан, завързан за едно дърво в двора. Обърна се светкавично:

— Адриан се е върнал. Конят му е точно под нас. Трябва да се върна в стаята си, преди да е забелязал, че ме няма.

Тя се спусна към стълбището, но Оуън я стисна за ръката.

— Използвай тайната стълба, Мара.

Почти беше забравила за тайния проход в кулата. Той беше спасил живота й през нощта, в която замъкът беше нападнат, щеше да го спаси и сега. Вгледа се за миг в брат си. Беше изненадана от внезапната му проява на загриженост.

— Върви, Мара. Веднага.

— Ами ти?

— Не се тревожи за мен. Щом съм успял да дойда тук, без да ме забележиш, ще се справя и по обратния път. А сега върви.

Мара дръпна качулката върху главата си и се втурна към отсрещната стена на кулата. Там натисна скрития в стената механизъм. Част от тухлите се разместиха, откривайки тясна пролука, достатъчна да провре тялото си в нея. От вътрешната страна тя върна механизма обратно. Стената се затвори зад нея и тъмнината на тайния проход я погълна.

Адриан вземаше по две стъпалата към кулата и когато стигна до последното, блъсна вратата с всичка сила. Нощният вятър брулеше лицето му, докато той се взираше в празното пространство пред себе си.

Нямаше я. Дамата с огнените коси беше изчезнала.

Проклятие! Да не би да полудяваше? Не можеше да приеме, че някаква призрачна жена обитаваше тази кула — неговата кула. Не вярваше в такива неща. И все пак — беше я видял. Беше сигурен в това, защото не можеше да сбърка тези огненочервени коси с никои други. Къде беше отишла тази жена, която и да беше тя? Не би могла да изчезне в нощта. Опитваше се да си втълпи, че сигурно е от прислугата или е някоя селянка, която все още не беше срещал, защото непременно щеше да си спомни за нея още когато я беше видял да излиза, гола и прекрасна, от водите на езерото.

Но човек можеше да слезе от кулата само по един начин — по стълбището, а той го беше изкачил, без да срещне никого по пътя си.

Напълно объркан, Адриан прокара пръсти в косата си. Какво, по дяволите, ставаше тук? Трябваше да има някакво обяснение, макар и странно, защото беше сигурен, че я беше видял да стои на върха на кулата. Вероятно й бяха изникнали крила и беше отлетяла в нощта като някаква митологична харпия. А може би Ролф имаше право. Беше прекарал доста време без жена в леглото и страдаше от последиците от въздържанието си.

Да, сигурно това беше причината. Беше се разгонил като козел и само при гледката на това червенокосо привидение умът му се беше размекнал, докато една друга част от тялото му се беше втвърдила. Веднъж да легнеше с жена, с истинска жена с мека кожа и уханна коса, тези натрапчиви мисли за Дамата с огнените коси, тази абсурдна мания щеше да изчезне в забвение.

Сега беше женен. И Арабела беше хубаво момиче, с бяла кожа и всичките там прелести. Имаше пълното право да спи с жена си. Всъщност отдавна трябваше да го направи и би го направил, ако не беше онази нощ, когато я беше изнасилил, без да си спомня нищо след това.

Този път ще бъде различно, каза си той. Щеше да отиде при нея и да се държи много нежно, защото след такава първа нощ тя сигурно беше изплашена. Щеше да се постарае да й достави удоволствие и да я накара да изпита чудото на оргазма за първи път. Щеше да я обладава всяка нощ, докато зачене детето му. Дете. Искаше да има син, когото да учи и който да продължи рода му. Освен това едно дете щеше да ангажира Арабела и да я държи настрана от другата му работа.

Да, ето кое беше най-доброто лекарство за сегашните му злочестини. Защо не се беше сетил по-рано за него? Дори в този миг тялото му ставаше все по-напрегнато само като си мислеше за това. Нямаше смисъл да отлага повече. Довечера беше нощ като всички други. Всъщност колкото по-бързо се освободеше от тези фантазии, толкова по-добре.

И като се обърна към вратата, която извеждаше на тясното спираловидно стълбище, Адриан се отправи към стаята на Арабела.

Мара остана без дъх от страх и от тичане, но най-сетне се озова в стаята си и се почувства в безопасност. Затвори плътно вратата след себе си и завъртя ключа, преди да го извади и остави на тоалетната си масичка. После мислено изказа благодарността си към рицаря Рупърт де Кейлвън, който предвидливо беше снабдил кулата със скрито стълбище. Построено точно под другото, то отвеждаше към таен проход под замъка, който при нужда трябваше да послужи за убежище или спасителен изход за хората в Кулхейвън. Мара вече втори път го използваше, за да избегне някаква опасност. Питаше се дали късметът нямаше да я напусне, ако й се наложеше да го използва трети път.

Ако не беше видяла Хюджин долу в двора, в този момент несъмнено вече щеше да бъде на път към затвора в Дъблин.

Всичките й планове, цялото й безупречно изпипване на подробностите щеше да отиде на вятъра, ако Адриан я беше заварил на кулата с Оуън. Тази мисъл я накара да осъзнае, че макар Оуън да беше целял единствено да й се подиграе, беше се оказал съвсем прав. Налагаше й се да помисли сериозно как да накара Адриан да спи с нея, за да може по-скоро да забременее. Само така щеше да осигури мястото си в Кулхейвън, защото колкото повече време минаваше, толкова по-голяма вероятност имаше да бъде разкрита.

Мара се стресна от тихо почукване по вратата, свързваща стаята й с тази на Адриан, което я откъсна от мислите й. Сърцето й се разтуптя лудо. Това беше той. Адриан. Ами ако я беше видял и сега идваше да я разпитва? Но едва ли би чукал така тихо, ако беше узнал за нейната измама. Тя не отговори. Не би могла, защото косата й беше още съвсем червена. Помоли се на свети Айда съпругът й да я помисли за заспала и да си отиде.

Но молбите й не бяха чути.

— Арабела? — чу го тя да казва нежно.

Той почука отново, този път по-настоятелно. Опита се да отвори вратата, но разбра, че е заключена и разтърси няколко пъти бравата.

— Арабела, добре ли сте?

Обзе я паника. Ако продължаваше да мълчи, Адриан можеше да помисли, че нещо не е наред и да разбие вратата. Но ако отвореше, той със сигурност щеше да попита защо изведнъж косата й бе станала червена. Тя огледа стаята, опитвайки се да намери нещо, каквото и да било, което да я спаси. Или поне да й даде време. Бурканчето с боята, което Сайма й бе оставила върху тоалетната масичка, в този миг й се стори по-безценно, отколкото ако беше пълно със злато, но същевременно недостижимо като небесната дъга. Нямаше време да го използва сега.

Адриан отново почука настоятелно и този път високо извика името й. Тя зърна една от нощните шапчици на Сайма върху креслото. Грабна я веднага и трескаво започна да напъхва косите си под нея, докато ни едно червено кичурче не остана да се подава отникъде. „Ако всичко се размине благополучно — мислеше си Мара, — едва ли ще съм жива да се зарадвам.“

— Арабела, виждам светлината от свещта ви и разбирам, че сте будна. Моля ви, отворете вратата. Искам да говоря с вас.

И тогава тя го чу. Звук от ключ, неговия ключ, който той беше пъхнал в ключалката.

Мара светкавично загаси свещта и се спусна към леглото си, където се мушна под завивките и се покри презглава. Чу шума от отварянето на вратата. Опита се да овладее трескавото си дишане, защото Адриан беше вече в стаята.

— Арабела, там ли сте?

Отговорът й дойде приглушен изпод тежките завивки:

— Да, милорд.

— Всичко наред ли е? Защо не отговаряте, като ви викам? Какво има?

— Не се чувствам добре. Бях неразположена, когато викахте. Съжалявам, милорд.

Адриан се приближи до леглото. Мара без малко щеше да подскочи от ужас, когато го усети да сяда до нея и да слага леко ръка върху задните й части.

— Хайде, нека да видя какво ви е. Дали пък няма да мога да помогна?

— Не.

Адриан започна да придърпва завивките.

— Всичко е наред, Арабела. Вече съм ваш съпруг. Ако сте болна, бих искал да ви помогна.

Мара стисна завивките над главата си.

— Не, милорд, моля ви, не искам да ме виждате такава, физически не съм добре и не съм за гледане. Моля ви, не ме карайте да се чувствам още по-неудобно. Уверявам ви, ще се оправя. Вероятно е от нещо, което съм яла на вечеря. Може би тортата за десерт беше твърде тежка за стомаха ми. Изпратих прислужницата си да ми донесе малко чай. Тя скоро ще се върне и ще се погрижи за мен.

Адриан замълча. Мара се молеше на всеки небесен светец да го накара да си тръгне. Тя не се помръдваше, но след малко усети, че става от леглото й. Заля я вълна на облекчение.

— Добре, Арабела, вие спечелихте. Макар да не съм съгласен с вашите доводи, не бих желал да ви причинявам такова неудобство. Ще ви оставя в способните ръце на добрата ви прислужница. Наспете се хубаво и, надявам се, с настъпването на утрото ще се почувствате по-добре.

— Благодаря, милорд — обади се тя изпод завивките, без да смее да трепне дори с мускул.

— Не искате ли да остана, докато се върне прислужницата ви?

„Няма ли най-сетне да си тръгне?“

— Не, не е необходимо. Тя ще се върне след миг, сигурна съм.

— Тогава лека нощ, Арабела.

— Лека нощ, Адриан.

Мара остана неподвижна още няколко минути, след като чу как той затвори вратата. Когато се увери напълно, че го няма, тя отметна завивките и се спусна към тоалетната масичка. Започна да нанася боята върху косата си.

Точно в това положение не след дълго я завари Сайма. Ръцете й бяха оплескани със значително количество от чернилката и тя отчаяно се стараеше да покрие с нея всеки кичур червена коса.

— Какво правите?

Мара се обърна към нея. На едната й буза имаше черно петно.

— Нима не си личи какво правя? Опитвам се да наплескам тези лайна върху косата си.

Сайма остави пелерината си на стола и поклати глава.

— Не е нужно да се държите отвратително, мис. Аз просто зададох въпрос. — Тя прекоси стаята и се зае да нанася боята върху косата на Мара. — Измийте боята от ръцете си, преди да са почернели и те. Да ме вземат дяволите, ако знам защо ли се върнах по-рано от посещението си при Садб само за да ме замерват с обидни като камъни думи.

— Съжалявам, Сайма. Нямаш представа какво преживях тази нощ.

Сайма погледна отражението й в огледалото.

— Видяхте Оуън, така ли?

Мара я изгледа изненадано.

— Ти си знаела, че Оуън беше тук, така ли?

Устните на Сайма се свиха, преди да кимне.

— Научих за това тази вечер. Старата Садб го видяла насън. Каза, че вашият брат се връщал в Кулхейвън, но не бил същото момче като едно време. Каза, че ще донесе много неприятности.

— Вече го направи. Заплашва, че ще ме разкрие, ако не му доставям секретна информация от лорд Сейнт Обин.

— Каква информация?

— Не знам, несъмнено военни планове и неща от този род. Каза, че ще ми обясни, когато настъпи подходящият момент.

— А вие съгласихте ли се на такова нещо?

— Нима имам някакъв избор? Не мога да рискувам да изпълни заканата си и лорд Сейнт Обин да открие истината. Какво друго бих могла да направя?

Като приключи с боядисването, Сайма нави косата на Мара отгоре на главата й, закрепи я с фиби и накрая я уви в хавлиена кърпа.

— Не можете да направите нищо. Трябва да използвате всичките си възможности, за да попречите на Оуън да разкрие коя сте пред лорд Сейнт Обин. Садб вярва, че единственият начин да си върнете Кулхейвън е да продължите с тази измама. Тя ме убеди, че планът ви може да успее, но само ако сте много внимателна. Иначе всичко ще приключи катастрофално. За вас и за всички в Кулхейвън.

 

 

Приближаваха!

Тя виждаше поне стотина от тях да се стичат от всички страни в Кулхейвън. Бяха с вдигнати пушки, а димът от запалените им факли се процеждаше в гърлото й и я задушаваше, докато се опитваше да избяга, преди да са я забелязали. Зад всеки ъгъл се натъкваше на войници, които се заливаха от смях, докато си прехвърляха някоя уплашена прислужница, като стискаха гърдите й и я блъскаха, а тя пищеше от ужас. От тичане остана без дъх и дробовете я боляха при всяко мъчително поемане на глътка въздух, но те приближаваха все повече и повече и вече я настигаха… Усети ръцете им да я стискат за раменете и да я теглят надолу…

— Господарке, събудете се!

Мара се стресна и се разбуди от допира на нечии ръце. Отвори очи. Видя над себе си загриженото лице на Сайма.

— Сънувахте нещо и се мятахте и викахте високо.

Мара сложи ръка на гърдите си. Сърцето й още биеше силно и ускорено.

— Колко е часът?

— Тъкмо се зазорява. Искате ли да ми разкажете за това?

— За кое?

— Съня. Същият ли беше като оня, който сънувахте някога? Оня с войниците?

Мара кимна.

— Мислех, че съм го преодоляла. Не бях го сънувала повече от година. Защо тогава го преживявам отново точно сега?

Сайма се намръщи.

— Сигурно връщането на Оуън ви е разтревожило и е предизвикало този стар кошмар. — Тя седна на леглото и нежно погали Мара по изпотеното чело. — А сега просто забравете за този сън. Никакви войници няма да идват да ви отвеждат. Всичко това остана в миналото.

— Но те могат да дойдат и да ме отведат, ако лорд Сейнт Обин научи коя съм в действителност.

Сайма я потупа по ръката и по лицето й се разля топла, успокояваща усмивка.

— Как изобщо би могъл да научи коя сте? Садб е единствената, която знае истината, но бъдете сигурна, че никога няма да каже на когото и да било. Мисля, че вярвате и на мен, че няма да ви предам.

— Ти няма, но Оуън ще го направи.

— И каква ще бъде ползата за него тогава? Няма да има кой да му осигурява така ценната информация. Брат ви би извършил само нещо, от което би извлякъл изгода. А такава не би имал, ако ви разкрият. Едва ли би издал нещо, докато все още има нужда от вас тук, в Кулхейвън. Вие трябва да направите всичко възможно, за да има нужда от услугите ви и в бъдеще.

Мара се изправи и седна.

— Права си, Сайма. Без мен Оуън няма как да получава информацията, от която се нуждае. Дотогава, докато съм съгласна да му давам каквото поиска от мен, той никога не би разкрил коя съм на лорд Сейнт Обин. Трябва да правя така, че никога да не му давам всичко докрай. Ще му предавам толкова от нужната му информация, колкото да бъде сигурен, че му се подчинявам, но да не му е напълно достатъчно, за, да не би да престане да има нужда от мен.

Настроението на Мара значително се беше подобрило, когато след около два часа се отправи към трапезарията за закуска. Тя си тананикаше някаква мелодийка, спокойна, че няма защо да се страхува от Оуън. Беше му нужна тук, в Кулхейвън. Без нея не би имал възможността да получи информацията, която търсеше. Както беше й споменал, той беше отговорен за успешното й завръщане в Кулхейвън. Но сега тя владееше положението и беше човекът, който можеше да му даде онова, което искаше, но само ако пожелаеше.

Все пак не трябваше да се главозамайва от своята позиция в момента. Налагаше се да му дава нещичко, защото ако се опиташе да го измами, той несъмнено щеше да я предаде накрая.

Влизайки в трапезарията, Мара се изненада, като видя Адриан на масата. Обикновено излизаше много по-рано.

— О, добро утро, Адриан.

— Добро утро, Арабела. Надявам се, че днес се чувствате по-добре?

— О, да, много по-добре. Чаят на моята прислужница беше точно лекарството, от което се нуждаех. Тя прави една специална смес с липов цвят, която действа доста успокояващо за стомаха. Тази сутрин съм свежа като кукуряк или нещо такова, както казва мисис Данбъри. Моля да ме извините за снощното ми поведение.

— Няма нужда от извинения. Приятно ми е, че се чувствате по-добре днес. — Адриан стана от стола. — Трябва да се погрижа за нещо в едно съседно имение. Вероятно ще отсъствам през целия ден. Не ме чакайте за вечеря, тъй като сигурно ще се върна по тъмно.

Той се спря пред нея и очите му придобиха странно изражение.

— Но когато се върна довечера, искам да ви видя. Има един важен въпрос, който трябва да обсъдим. Ще се опитам да се върна колкото е възможно по-рано.

Преди Мара да успее да отговори, Адриан я грабна в прегръдките си и покри устните й с целувка, от която тя остана почти без дъх. Когато най-накрая се отдръпна, тя едва се държеше на крака.

Сърцето й сякаш щеше да изскочи от гърдите й, докато го наблюдаваше да излиза, без да каже нищо повече.