Жаклин Рединг
Изкушенията на съдбата (14)

14

Боята за коса.

Мара погледна към Адриан, който все още стоеше до коня си. Продължаваше да се занимава с кошницата и не виждаше нито нея, нито дъжда, нито капчиците черна боя върху бежовия й копринен костюм за езда, които все повече се увеличаваха. Сърцето й заби учестено, знаеше, че изисканата шапка с перо няма да попречи на боята да се разтече по лицето й. Огледа се, търсейки някакво място, където и да е, само и само да се скрие от дъжда, който валеше все по-силно. Можеше да се скрие под дърветата, но Адриан неминуемо щеше да я последва там и да види черната боя, която се стичаше от косата й.

Дъждът вече се лееше като из ведро, вятърът блъскаше плътните водни потоци. Още една капка се стече по носа й и падна на ръкава й, като образува черно петно върху белия колосан маншет. Мара трябваше да направи нещо, и то бързо.

Без да губи повече нито секунда, тя заби токовете на ботушите си в ребрата на коня и с един замах прибра полата на костюма си. Стреснат от тази внезапна атака, конят се изправи на задните си крака и мигновено се понесе към дома, а изпод копитата му захвърчаха мокри буци пръст. Мара извика, а след това се обърна назад и видя, че Адриан се опитва да възседне коня си, за да я настигне. Като знаеше, че не може да му позволи да я види такава — да види черната боя по лицето й, тя още по-силно пришпори коня си. Но се досети, че дори конят й да се носеше с главоломна бързина през полето, жребецът на Адриан пак щеше да я настигне дълго преди да е успяла да се приближи до Кулхейвън.

Единственият начин да се отърве от него беше да се опита да изчезне някъде в гъсталаците.

Мара изчака до последната възможна секунда, преди рязко да обърне коня си надясно. Той разтърси глава и изсумтя, възмутен от грубото отношение на господарката си, а после с бясна скорост се запровира между дърветата. Тя чуваше как Адриан вика името й отзад, но не смееше да се обърне да го погледне. Шапката й падна на земята и тя се наведе ниско до гривата на коня, за да не би някой по-нисък клон да я събори от седлото.

Внимателно направляваше препускащия кон сред лабиринта от дървета, без да намалява скоростта. След малко той излезе от другата страна на гората. Мара се обърна назад и с облекчение видя, че Адриан не е наблизо. Мълчаливо се молеше на Бога само този път той да падне от седлото, но да бъде на меко.

Когато стигна до кулхейвънските конюшни с разтуптяно сърце, цялата разтреперана, косата й залепнала на мокри кичури по лицето, бе благодарна, че Дейви си беше намерил някакви други занимания и не се виждаше наоколо. Дъждът продължаваше да се лее като из ведро, боята се стичаше на черни вадички по лицето й. Мара рязко спря коня си в настлания с чакъл двор, като го остави да стои там, задъхан след бясното препускане, а юздите му да се влачат по земята.

Тя се втурна през входа за прислугата, като стресна мисис Пилпот и кухненските помощнички, и изтича по задното стълбище до стаята си на втория етаж. Щом влезе вътре, здраво залости вратата след себе си, облегна се на масивната й рамка, като отчаяно се мъчеше да си поеме дъх.

Само след секунди Сайма я намери там.

— Какво става, по дяволите?

Бе излязла от съседната стая с купчина спално бельо в ръце и застина на място при вида на изцапаната си с боя господарка.

— Ти беше права, Сайма — задъхано успя да каже Мара. Посочи изцапания си костюм за езда. — Боята наистина потече, черна като водите на Лифи.

Сайма само я зяпаше с отворена уста. След миг поклати глава.

— Бързо свалете тези дрехи, преди някой да ви е видял, защото иначе и двете ще свършим на бесилката. Седнете пред огъня да изсушите косата си, преди лицето ви да е станало съвсем черно. Ще донеса малко оцет от моята стая, за да почистим лицето ви.

Мара веднага прекоси стаята, смъкна костюма си, пусна го на пода и задърпа ботушите си, за да ги свали по-бързо. Боята се беше просмукала през плата на костюма й и бе изцапала бялата батистена риза под него. Тя трескаво свали ризата си, съблече полата си и изтича до легена. Наплиска лицето и шията си с малко студена вода и се опита да изчисти боята. Само след пет секунди по коридора пред вратата й затрополиха забързани стъпки.

— Арабела!

Това, разбира се, беше Адриан, в гласа му звучеше паника. Той спря пред вратата на спалнята й и удари с юмрук по нея.

— Арабела, тук ли сте?

Както стоеше боса и по бельо, Мара погледна към Сайма, сякаш я питаше дали да му отговори.

Сайма сложи пръст на устните си, а после й направи знак да се скрие зад паравана в другия край на стаята. Подаде й паничка с оцет и чиста кърпа, за да се измие. След като Мара се скри зад паравана, Сайма отвори вратата.

— Къде е тя? Дръпни се, жено! Търся господарката ти. Тук ли е?

Зад паравана Мара яростно триеше лицето си, като се стараеше да не обръща внимание на острата миризма на оцета.

— Ъхъ, тука е, милорд. Точно сега се преоблича.

— Е, отдръпни се де, искам да я видя.

— Не бива да влизате тук. Не е прилично. Милейди не е в подходящо облекло, милорд.

На тоалетната масичка нямаше огледало. Мара изруга наум, като се опитваше да види отражението си в капака на една потъмняла сребърна кутийка. То беше неясно и разкривено.

— Арабела е моя съпруга. И е напълно в реда на нещата да влизам в спалнята й, когато поискам. А сега се дръпни оттук.

Мара чу приближаващи се стъпки.

— Не, милорд, не бива!

Извисеният до писък глас на Сайма я накара да замръзне на място. Никой, дори Сайма, нямаше право да говори по този начин на Негова светлост. От другата страна на паравана настъпи тишина. Мара трябваше да направи нещо. И то веднага.

— Всичко е наред, милорд, хъм, Адриан — извика тя иззад паравана.

Адриан помълча малко.

— Арабела, моля ви, излезте оттам, искам да ви видя.

— В момента не съм облечена. Може би…

— Арабела, ако не излезете оттам, ще се наложи аз да дойда при вас. Трябва да се уверя, че сте добре.

Разбира се, че беше добре. Нали говореше с него?

— Много съм добре, милорд, аз…

— Казах, че искам да се убедя в това, Арабела.

Мара долови категоричните нотки в гласа му и разбра, че той няма да си тръгне оттук, докато не я види. Защо трябваше да бъде толкова упорит, дявол го взел?

— Добре, но ми дайте един миг да се покрия с нещо, моля ви.

Мара намокри кърпата с вода и за последен път избърса лицето си, преди да грабне пеньоара си, който висеше от едната страна на паравана. Бързо го навлече, прокара пръсти през косата си и като видя, че ръката й е чиста и само леко влажна, облекчено въздъхна. За последен път погледна сребърната кутийка и се помоли да е изчистила всичката боя от лицето си. Пое си дълбоко дъх и бавно излезе иззад паравана.

Адриан стоеше насреща й, едрото му тяло се открояваше в рамката на вратата. Ризата му беше изцапана с кал и той все още стискаше камшика си в ръка. Лицето му изразяваше неописуема тревога и загриженост.

— Нали виждате, Адриан, както ви казах, аз съм съвсем добре. Дори не съм одраскана. Трябва да ви призная, че се чувствам ужасно неловко. Навярно след днешната случка вече няма да ме смятате за добра ездачка.

Той понечи да каже нещо, после се отказа, лицето му изглеждаше съвсем объркано.

— Каква е тази миризма?

— О — усмихна се Мара, — това е от оцета. Използвам билков оцет за почистване на лицето. Кожата става много чиста и мека.

Лицето му се поотпусна, но продължаваше да изглежда загрижен.

— Е, добре. Непременно ще ви потърся по-подходящ кон. Този явно още не е добре обучен.

Мара пристъпи напред и го хвана за ръката. В този миг й беше все едно — конят можеше да има и две глави, важното беше Адриан да си тръгне. И то веднага. Побутна го към вратата.

— Добре, щом искате, но всъщност вината е моя, а не на коня. Една пчела прелетя наблизо и аз замахнах да я прогоня. Той се стресна и хукна. Може да го е ужилила. Конят не е буен. Малко е капризен и това е всичко.

Адриан не изглеждаше много убеден.

— Сигурна ли сте, че не сте ранена?

Мара кимна и спря до вратата.

— Да, да. Добре съм. И моля ви, извинете прислужницата ми за държането й. Беше загрижена за моето благоприличие. Сигурна съм, че не искаше да ви обиди.

Адриан погледна към Сайма, която продължаваше да стои до леглото и да ги наблюдава мълчаливо. Той не каза нищо.

— А сега, ако нямате нищо против, бих искала да се облека по-прилично за вечеря. Изглеждам ужасно и не желая да ме виждате такава.

Адриан погледна към нея и лицето му се смекчи.

— Изглеждате очарователно. Но се опасявам, че днес няма да мога да вечерям с вас, Арабела. Налага се да отида до съседното имение и ще се върна доста късно.

Ето че отново щеше да изчезне за цяла нощ.

— Тази вечер ли трябва да отидете там?

— Опасявам се, че е така. Всъщност трябва веднага да тръгна. Извинявам се, че нахлух тук по този начин. Просто исках да се уверя, че не сте ранена. Когато видях коня ви на двора без ездач, помислих си най-лошото. Радвам се, че нищо ви няма.

Адриан се усмихна и посегна да я погали с пръст по брадичката. Мара повдигна лице, очаквайки да я целуне, но само след миг той отдръпна ръката си, която все още бе облечена в ръкавица. Погледна към върха на пръста си.

— Може би трябва да използвате още малко оцет, за да почистите лицето си. По брадичката ви има някакви странни черни петна.

Мара едва не припадна върху килима, когато той затвори вратата след себе си.

Мара излезе от водата за къпане, която миришеше на балсамово масло и розмарин и бе станала мътна и сивкава от боята за коса. Загърна се с пеньоара си и яростно започна да бърше косата си. Сейнт Обин вече го нямаше и вратата беше заключена, затова реши да остави косата си да изсъхне, преди да я боядиса отново. Излезе иззад паравана, седна пред тоалетната си масичка и впери поглед в отражението си в огледалото.

Само за няколко кратки дни тя така бе свикнала да вижда образа на Арабела в огледалото. Като че ли бе забравила истинското си лице, толкова отдавна не беше го виждала. Прокара пръсти през косата си, през рижата си коса, и подреди влажните копринени къдрици. В този миг зърна сгънатата пергаментова хартийка, която бе поставена върху възглавницата й.

Взря се за миг в отражението й в огледалото, като се питаше как ли е попаднала там. Никой не беше влизал в стаята, докато се къпеше, само прислужницата бе донесла вечерята й и веднага бе излязла. Все пак Мара не я беше видяла, защото бе зад паравана.

Тя бавно се изправи и отиде до леглото. Бележката беше адресирана до лейди Сейнт Обин. Мара се зачуди защо е сложена на възглавницата й, а не на сребърния поднос заедно е другата кулхейвънска поща. Върху червения восък нямаше печат, а почеркът изглеждаше разкривен и нечетлив. Тя бързо я разтвори и прочете няколко кратки изречения.

Хитра игричка играете. Ако искате да запазите в тайна истинската си самоличност, елате да се срещнем в полунощ горе на Кървавата кула. Бъдете сама и не казвайте на никого.

Нямаше подпис. Косъмчетата на тила й настръхнаха, обзе я силен страх. Отново прочете бележката. Кой? Кой бе успял да я разкрие, и то толкова бързо?

Тогава разбра, че е възможно това да са няколко души — от старата Садб до някой от селяните, но някак си не й се вярваше някой от тези хора да е написал бележката. Искаше й се Сайма да е тук, за да я попита за предположенията й, но тя бе отишла в селото при Садб, като й бе оставила прясно приготвената боя за коса, за да се справи сама. Щеше да се пръсне от тревога, ако разбереше за тази бележка.

През следващите няколко часа Мара можеше да мисли само за бележката. Всеки път, когато нещо изскърцаше или чуеше стъпките на прислугата в коридора, тя се напрягаше, очаквайки Адриан да се появи на вратата и да й съобщи, че знае коя е всъщност. Но той не дойде и с всеки изминат час страхът й намаляваше. Мара започна да си мисли за предстоящата среща със своя неизвестен обвинител.

Часовете до полунощ й се видяха безкрайно дълги. Реши, че трябва да се маскира по някакъв начин, за да не би някой от прислугата да забележи излизането на Арабела в този късен час и да й се наложи после да отговаря на въпроси. А каква по-добра маскировка можеше да измисли от собствената си самоличност? Нямаше какво да крие от човека, с когото й предстоеше да се срещне. Той вече знаеше коя е. Щеше да облече синята рокля на една прислужница, същата, която Сайма й беше дала, за да отиде да плува в езерото.

Точно четвърт час преди полунощ Мара си сложи едно наметало и тръгна към кулата. В тъмните и тихи коридори, водещи към по-старата част на замъка, не срещна никого. Когато се изкачи по стълбите и стигна до най-горната площадка на кулата, веднага се огледа и установи, че наблизо няма никой.

Високо над главата й сияеше ярката и пълна луна, осветявайки целия двор на замъка. Вятърът шумолеше в короните на дърветата и къдреше подгъва на роклята й. Мара вдигна брадичка към нощното небе и позволи на буйния ветрец да погали лицето й.

Неизвестно защо се чувстваше съвсем спокойна, докато обикаляше по тясната пътечка покрай стената на кулата и се взираше в сенките долу. Би трябвало да трепери от страх, че ще я разкрият, но някак си успяваше да запази самообладание. Щом веднъж разбереше кой е разкрил самоличността й, все щеше да намери някакъв начин да скрие истината от Адриан. Спря да се разхожда, когато стигна до онази част на кулата, която гледаше към входа на замъка. На някои места тухлите под краката й изглеждаха съвсем безцветни дори след всичките тези години.

Точно тук бе стояла майка й, отказвайки да пусне войниците на Кромуел в замъка. Точно тук тя бе паднала върху неравния каменен под. Времето не беше изтрило кървавите следи. Те само бяха избледнели.

— Виждам, че сте получили бележката ми.

Този непознат глас я накара рязко да се обърне. В тъмнината не се виждаше нищо.

— Кой е? — извика Мара.

— Аз съм обиден, Мара. Нима не можа да разпознаеш гласа ми? Някога го разпознаваше отдалеч и тичаше три етажа надолу, за да дойдеш при мен. Това не беше много отдавна, нали?

Мара присви очи, като се опитваше да различи фигурата на непознатия в мрака. Изплашено ахна, когато едрата фигура излезе от сенките и пристъпи напред.

— Оуън.

— Да, скъпа сестричке, това съм аз, твоят многообичан брат. Защо не ме посрещнеш с прегръдка? Сигурно си мислила, че съм умрял и вися край някой селски път, готов за храна на гарваните? — Той млъкна за малко. — Да, повечето хора точно така си мислят, но нали разбираш, това беше част от моя план. След като обявиха, че е намерен трупът ми, всички съобщения, че дават награда за главата ми, бяха свалени.

Мара все още не можеше да повярва, че той стои пред нея.

— Сега можеш да престанеш да ме зяпаш, Мара. Уверявам те, че не съм призрак.

Тя беше така слисана от появяването му, че не можеше да продума. Това беше нейният брат Оуън. Именно той й беше дал необходимите сведения, за да може успешно да се завърне в Кулхейвън. А после бе изчезнал безследно.

Лицето му изглеждаше по-грубо от преди, беше си пуснал къса брадичка. Беше загорял от слънцето, а червеникаво — кестенявата му коса стигаше до раменете. Очите му, присвити и много студени, се взираха в нея.

Оуън се изкиска, направи още няколко крачки и се приближи плътно до нея. Протегна облечената си в ръкавица ръка и леко я докосна по бузата. От това докосване я побиха неприятни тръпки.

— След толкова години се връщам тук, за да открия, че един гаден англичанин живее в моя дом заедно със сестра ми, която е станала блудница.

— Аз не съм блудница. Аз съм негова же…

Млъкна, защото не искаше да му разкрива каквото и да било.

Оуън се усмихна.

— Негова жена ли? Да, вече знам това. Такъв беше и моят план, нали? Нито за миг не съм се съмнявал, че ще се справиш. Но не виждам защо се смяташ за нещо по-добро от блудница. Особено когато той си мисли, че е женен за съвсем друга жена.

Мара присви очи.

— Защо дойде сега? Не можеш да очакваш нищо. Мама е мъртва. Татко е мъртъв. А също Колин и Найл. Подобно на всяко друго ирландско имение, и нашето беше конфискувано и дадено на англичаните. Безполезно е да се опитваш да си го върнеш.

— О, но нали ти си тук! Ти явно не смяташ, че Кулхейвън е изгубен напълно. Сигурно мислиш, че като си се продала на онази английска свиня, Кулхейвън е твой, макар че трябваше да се омъжиш за друг. Какво щеше да каже твоят възлюблен, ако беше тук и можеше да види всичко това? То несъмнено щеше да го убие. Но за щастие на него му беше спестен този позор. Той вече е мъртъв.

Студени тръпки пролазиха по тялото на Мара, когато го чу да споменава за мъжа, за когото някога бе смятала да се омъжи.

— Лайъм е мъртъв?

— Да, уби го един англичанин, точно като този, за когото си се омъжила. Бях при него, когато умря, шепнеше името ти като някакъв умиращ от любов ухажор. Само да можеше да разбере, че неговата възлюблена ще стане наложница на един от убийците му, и то преди самият той да е изстинал в гроба…

— Аз не съм наложница на Сейнт Обин. Аз съм негова жена и ние още не сме консумирали…

— О, значи щастливият младоженец тепърва смята да посети леглото на младата си невеста. Излиза, че идиотският ти план се е провалил. Колко неприятно.

Мара присви очи.

— Не е твоя работа какво правя тук.

— О, но точно затова съм дошъл да те видя, скъпа сестричке. — Той помълча малко. — Нали разбираш, не съм дошъл тук, за да претендирам за правата си над това място. Въобще не ми пука дори да бяха го изравнили със земята. Дойдох, защото ти ще ми помогнеш.

— Нищо подобно.

— О, вярвам, че ще го направиш, защото иначе ще се погрижа твоят съпруг по някакъв начин да разбере за коя се е оженил всъщност.

— Ти не би го направил.

Оуън скръсти ръце на гърдите си и се облегна на стената.

— Така ли? Ти май забравяш, Мара, че не съм нито Колин, нито Найл. Нито пък съм Лайъм Шонеси, който винаги се разтапяше, щом зърнеше измамните ти зелени очи. Това, че в жилите ни тече една и съща кръв, не означава нищо за мен. Защо според теб ти помогнах да научиш колкото е възможно повече за годежа на Сейнт Обин с Арабела? Защо според теб засякох писмата им и ти ги изпратих? Защо според теб ти помогнах да осъществиш малкото си планче, като знаех, че ще играеш точно според свирката ми? Твоят успех изцяло зависеше от моите действия, а не от собствената ти хитрост, както си въобразяваш. И сега съм тук, за да си прибера онова, което ми се полага. О, ти ще ми помогнеш, сестричке, ако не искаш да се превърнеш в плячка на гарваните вместо мен.