Жаклин Рединг
Изкушенията на съдбата (12)

12

Тя се казваше Садб и говореха, че е по-стара от земята, върху която стъпва. В детските си години Мара заедно с другите деца я бе посещавала в малката й къщурка на края на селото, за да слуша нейните приказки и още тогава я смяташе за съвсем стара. Това беше старата селска магьосница, която правеше разни отвари и заклинания, за да прогони лошите духове. Тя се грижеше за болните и умиращите, изричаше някакви странни келтски заклинания, а понякога можеше да предскаже и бъдещето на някого само като погледнеше разположението на чаените листенца в чашата му.

Едана, майката на Мара, веднъж й беше казала, че семейството на Садб е живяло на кулхейвънската земя от векове, дълго преди фамилията Диспенсър или дори Рупърт де Кейлвън, по времето, когато Дагда, върховният келтски бог, е владеел това място. Някои дори твърдяха, че един от предците на Садб е бил незаконороден потомък на Дагда, като по този начин обясняваха нейното дълголетие и мистериозните й способности.

Макар че това твърдение не бе подкрепено с никакви факти, Мара от малка знаеше за странната магическа сила на Садб и благоговееше пред нея.

Именно Садб бе разкрила на Сайма тайните и могъщи лечебни свойства на билките, като й бе предала древната мъдрост. Именно Садб бе предсказала идването на Кромуел и не се отметна от думите си дори когато никой не вярваше, че това чудовище ще дойде от изток и ще погълне самия дух на Ирландия.

И именно Садб позна Мара.

Трябваше да го очаква. Трябва да беше истинска глупачка, щом не се досети, че Садб все още ще е тук и единствена от всички селяни ще я познае.

И ето че сега заради нея всичките планове на Мара щяха да рухнат.

На Садб й трябваше доста време, за да излезе от тълпата и да се приближи до Адриан и Мара. Тя се подпираше на бастун, направен от крив клон, и ръката й трепереше. Садб бавно се тътреше напред, а очите на всички селяни бяха вперени в нея. Цареше мълчание. Никой не смееше дори тихо да продума. Даже птиците не пееха. Мара се питаше дали и някой друг не чува уплашеното биене на сърцето й.

Какво ли щеше да направи тя? Ако Садб разкриеше истинската й самоличност, всичко щеше да бъде загубено — Кулхейвън, гобленът, животът й. Да направи толкова много и така лесно да се провали. На Мара й се искаше да изругае лошия си късмет.

Садб спря пред двамата и изпитателно огледа Мара. Едва стигаше до брадичката й, ала видът й вдъхваше страхопочитание.

Погледът на Мара умоляваше старата жена да не разкрива тайната й. Винаги бе вярвала, че Садб е магьосница. Кой можеше да забрави деня, когато тя бе спасила живота на Конър Макферпосън, който се беше отровил с шепа диви плодчета, набрани край близката река, и направо си бе изповръщал червата. С помощта на няколко капки от неизвестна отвара и на някакво странно келтско заклинание Садб бе успяла да спаси отлитащия му живот.

И именно сега повече от всичко на света на Мара й се искаше да вярва в мистичните способности на Садб.

Поради яркото утринно слънце тя трябваше да засенчи очите си с длан, за да може да види Мара. Садб беше остаряла през изминалите години, ако това въобще бе възможно. Сивите кичури на косата й се подаваха изпод пожълтялата ленена шапка. Простата й рокля бе избеляла до мръсносиво, престилката й изглеждаше износена и оръфана. Устните й бяха хлътнали, защото нямаше зъби, а кожата й бе толкова бледа, че се виждаше мрежата от вени под нея. Но очите й, тези черни и бездънни очи, бяха останали ясни и всевиждащи.

— Знаеш ли коя съм аз? — попита Садб с треперлив глас, като се взираше изпитателно в Мара.

Преди да й отговори, Мара погледна към Сейнт Обин.

— Не, мадам. Съжалявам. Нали разбирате, аз току-що пристигнах в Кулхейвън и…

Садб протегна треперещата си ръка и я накара да млъкне.

— Аз съм Садб. Всички в Кулхейвън ме познават, защото цял живот съм живяла тук. — Тя се пресегна и хвана ръката на Мара. Сложи нещо в дланта й. Пръстите й трепереха, кожата й беше студена въпреки мекото време. — Кулхейвън е видял много кръвопролития, много кръвопролития. Прекалено много. Време е за обновление. Кулхейвън трябва да бъде изцелен. — Тя се усмихна и кожата в ъгълчетата на очите й се сбръчка. — Вярвам, че изцелението на Кулхейвън е в твоите ръце. Ако някога имаш нужда от мен, само ела. Помагала съм на много от господарките на Кулхейвън.

Мара погледна надолу, за да разбере какво й е дала Садб. Държеше едно клонче с малки бели цветчета, което излъчваше силен лютив мирис. Тя вдигна очи към Садб.

— Това е стръкче от бял равнец, може да прогони лошите духове от всеки, който го притежава.

Садб й се усмихна и слънцето проблесна в очите й. В този миг Мара разбра, че нейната тайна е в сигурни ръце. Позволи си да въздъхне с облекчение.

— Благодаря ти, Садб. Много съм ти благодарна за щедростта. — Тя отвори филигранното златно флаконче за парфюм, окачено с верижка на талията й, и пъхна вътре стръкчето бял равнец. — Винаги ще го нося със себе си.

Тогава Садб се обърна към насъбралите се селяни:

— Хайде, елате всички да поздравите новата господарка на Кулхейвън. Няма защо да се страхувате от нея. Тя е нашата slanaitheoir.

Бавно и неохотно отначало селяните започнаха един по един да пристъпват напред. Идваха още и още, всички заобиколиха господаря и господарката, всеки поспря пред тях, за да ги поздрави, да представи себе си и членовете на семейството си. Като се усмихваше, Мара се постара да запомни онези, които не познаваше, подаде ръка и на приятелите от детството си. Питаше се дали някой друг от селото нямаше да я познае, дали щеше да запази тайната й, както бе сторила Садб.

Но сякаш никой не се усъмни в това, че тя е новата английска съпруга на господаря. Всъщност, за да накара хората да се приближат, Садб им беше казала, че Мара е тяхната спасителка, тяхната избавителка. Мара също така бе сигурна, че Сейнт Обин не знае достатъчно добре келтски, за да разбере казаното. Но нямаше значение какво е накарало хората да се приближат. Важното беше, че я бяха приели, бяха дошли да я поздравят, сякаш изплашени от думите на старата жена.

И Мара бе решена да изпълни онова, което си беше обещала — да спаси тези хора от окаяното положение, в което бяха изпаднали. Дори ако това беше последното нещо, което щеше да направи.

Тъй като хората от селото я бяха приели, Арабела беше в много добро настроение, докато двамата яздеха обратно към замъка. Така си помисли Адриан.

Приели ли я бяха? Това по-скоро беше някакво чудно посрещане. Дори той беше удивен. Не, можеше да се каже, че направо бе слисан, защото никога не беше виждал нищо подобно. Той живееше в Кулхейвън почти от цяла година и все пак не бе успял да постигне онова, което Арабела постигна за няколко минути.

Месеци наред се бе опитвал да спечели селяните, да събори стените на недоверието, издигнати между англичани и ирландци след кървавите буйства на Кромуеловите войници. Усещаше тяхната неприязън и затова бе търпелив, изчакваше бавния процес на сближаване. Това беше трудна задача, защото макар да виждаше какъв мизерен живот са принудени да водят, той едва ли можеше да им помогне много.

Не че нямаше достатъчно пари, но един английски земевладелец, който щедро раздава пари на селяните си, би събудил подозрения, а той трябваше да избягва това. Пък и бяха издадени някои закони, които забраняваха да се помага на ирландците. Затова селяните така трудно го приемаха.

Но ето че Арабела само за секунди бе прекрачила стените на недоверието, за да се издигне върху раменете на хората, победени от нейния кръстник. Адриан беше объркан. Неговата английска съпруга явно не беше точно такава, каквато си я представяше. Въобще не бе очаквал, че тя ще прояви и най-слаб интерес към хората от имението, да не говорим за това, че сама ще се изправи пред тяхното открито презрение. Но го беше направила, и то без да третира селяните като диваци, както несъмнено я бяха учили.

Държеше се смело дори когато те я отблъснаха. Повечето жени биха избягали разплакани след първоначалната им реакция. Но Арабела бе показала твърдост, което някак си бе разкрило нейната истинска и нежна природа и бе накарало Адриан да погледне по друг начин на жена си.

Ами онази стара вещица Садб? Ако не беше тя, селяните нямаше така добре да приемат Арабела. Той бе слушал легенди за предполагаемите магически способности на Садб. В дневниците на неговия чичо се споменаваше, че тя била вещица, той смяташе, че на нея се е дължало появяването на Дамата с огнените коси, която го била преследвала. Адриан бе слушал и многобройните истории, разказвани шепнешком от обитателите на замъка, за това как старицата била спасила живота на много хора от Кулхейвън с помощта на своите отвари и мазила.

Адриан не беше я виждал по-рано. Всъщност досега бе смятал, че е умряла, толкова стари изглеждаха историите за нея.

Пък и никога не беше се замислял много над тях. Но сега му се виждаше любопитно и доста интересно това, че появяването на онази Дама с огнените коси някак си бе довело до появяването и на нейната предполагаема създателка.

Когато, обветрени и освежени, двамата пристигнаха пред конюшните, никой не ги посрещна. Адриан извика името на Дейви, ала не получи отговор, пък и ароматът на прясно изпечен ябълков сладкиш, който се носеше откъм кухнята на мисис Пилпот, веднага му подсказа къде може да е отишло момчето.

— Както изглежда, оставени сме на произвола на съдбата — каза Адриан, докато помагаше на Мара да слезе от коня.

Тя се обърна към него.

— Да, милорд, така изглежда.

Точно в този миг конят на Арабела направи една крачка встрани и я блъсна към Адриан. Той инстинктивно я прихвана, за да не падне. И не отдръпна ръцете си, когато животното се отдалечи.

— Струва ми се, че вашият кон няма особено добър нрав. Ще трябва да ви потърся по-подходящ.

Гърдите й се притискаха към неговите, ръцете и го стискаха над лактите. Той изведнъж усети, че тя ухае на дъжд и на някакво непознато цвете. Лицата им бяха съвсем близо едно до друго, тя вдигна очи към него и Адриан усети топлото й дихание. Стегнатият кок на тила й се бе разхлабил напълно, разрошената плитка лежеше на рамото й и за първи път той забеляза, че вечно скритите й зад очилата очи са сиво-зелени и приличат на мъха, който растеше покрай езерото. Повишеното настроение бе придало по-свеж цвят на бузите й. Адриан неволно потърка бузата й с опакото на ръката си. Кожата й беше мека като венчелистче на роза.

Той разбра, че Арабела всъщност е доста хубава, защото сега за първи път я виждаше истински. В съзнанието му изникна един спомен — за мекото й и податливо тяло под неговото. Предполагайки, че това е спомен от тяхната първа и единствена нощ заедно, Адриан притисна устни към нейните. Почти очакваше съпругата му да се отдръпне, но вместо това тя се притисна към него и той я привлече на гърдите си, а целувката им стана по-страстна.

Арабела откликна с готовност. Той прокара езика си по долната й устна и тя разтвори уста.

Днес много се гордееше с нея — с това, че сама бе пожелала да се срещне с хората от Кулхейвън, че се бе изправила храбро срещу тях. В този миг му се струваше, че заедно с нея би могъл да постигне всичко. Съвсем не беше очаквал такава смелост от английската кръщелничка на Кромуел. Но докато отдръпваше устни от нейните, се запита дали Арабела щеше да бъде любяща съпруга и да приеме новия му живот, ако знаеше истинската причина, поради която се бе оженил за нея.

Не му се вярваше.

Адриан отблъсна Арабела от себе си.

— Най-добре е да разседлаем конете и да ги върнем в конюшнята.

— Но, милорд…

Думите застинаха на устните й: Адриан се обърна и поведе коня си напред, като остави Мара да гледа объркано след него.

Лицето й пламна от унижението. Как можеше да я целува така страстно и само след миг да проявява такова безразличие? Сърцето й все още биеше учестено след целувката, а той я беше оставил да стои там на двора и да го наблюдава как изчезва в конюшнята. Дали не беше сбъркала нещо, за да го ядоса така? Понякога той доста я озадачаваше и дори я караше да беснее, както в този момент.

— Хайде ела — каза тя на коня си и като го дръпна за юздите, се отправи след Сейнт Обин към конюшнята.

Вътре миришеше на прясно сено и й трябваше малко време, за да свикне със сумрачната светлина. Тя тръгна бавно по централната пътека, като търсеше свободна ясла за коня. Без да се колебае, конят влезе в последната, което означаваше, че това е обичайното му място. Мара разхлаби юздите и ги свали, освободи и седлото. Обърна се и понечи да го остави, но в този миг дочу някакво гърлено ръмжене и мигновено застина на място.

Между нея и вратата стоеше една много едра и злобна на вид хрътка. Жълтите й очи просветваха в сумрака. Беше се озъбила заплашително. Сивата й козина бе настръхнала като гребен на гърба.

Гласът на Сейнт Обин долетя до нея някъде отблизо, но Мара не посмя да се обърне, дори не отмести поглед от кучето.

— Не мърдайте, Арабела. Кучето е опасно: При първото ми идване тук ме нападна. Не знам защо все още е тук. Бях казал на Пъдж да се отърве от него, но…

Мара не чу останалите му думи. Трябваше й само миг, за да преодолее първоначалния страх от кучето, да го погледне право в очите, но много скоро разпозна тази сивкава глава. Това беше Тоърнийч — някогашното малко кученце, което бе принудена да изостави при бягството си от Кулхейвън. Смяташе, че е умряло или се скита някъде из гората. Въобще не бе предполагала, че може да е още живо и да е останало в замъка.

Тя бавно остави седлото на земята. Кучето изръмжа тихо и гърлено. Без да показва, че се страхува, Мара предпазливо протегна ръка.

— Не, Арабела!

— Ш-ш-шт! — прошепна тя, като се стараеше да задържи вниманието на кучето върху себе си и същевременно да убеди Сейнт Обин, че знае какво прави. — Здравей, момчето ми! Колко си хубав! Няма да те нараня. Хайде, ела да видиш, че не ти желая злото.

Мара пристъпи напред. Кучето повдигна глава към ръката й. Тя беше напълно сигурна, че няма да я захапе, но знаеше, че Сейнт Обин не мисли така.

— Ш-ш-шт! — тихо продължи да говори Мара. — Всичко е наред, момчето ми. Хайде, ела. Ела при мен.

Като чу гласа й, кучето започна да се успокоява. Леко наклони глава на една страна. Да, точно така, помисли си тя. Това съм аз. Все още ме помниш, нали? Като протегна ръката си с дланта нагоре, тя позволи на кучето да се приближи и да потърка нос в ръкавицата й.

Тъй като вярваше в интелигентността на животните, Мара веднага зърна в очите на кучето онази искрица, която подсказваше, че я е познало. То вдигна глава и започна да върти голямата си опашка, като скимтеше тихичко и ближеше китката й над ръкавицата.

— Точно така, момчето ми. Ти си добро куче. Мара го потупа по главата и го почеса зад ушите. Адриан продължаваше да стои на няколко крачки от нея.

— Не мога да повярвам. По крака ми все още има белези от неговото ухапване.

Мара се усмихна.

— Винаги съм се разбирала с животните, между нас има някаква връзка. Някои хора смятат, че това е странно, но аз някак си успявам да покажа на животното, че не му мисля злото. Това куче всъщност не искаше да ме нарани. Аз просто съм чужда за него, някаква временна заплаха за дома му. Щом разбра, че не му мисля злото, веднага се успокои. Сигурна съм, че се е държало по същия начин, когато ви е ухапало. Елате по-близо, милорд, ще видите, че той всъщност е много кротък.

Адриан пристъпи напред. Кучето го погледна свирепо с ъгълчето на окото си и тихо изръмжа.

— Явно си спомня за последната ви среща. Трябва да му покажем, че вие всъщност не сте такова чудовище, каквото изглеждате.

При тази забележка Адриан я погледна стреснато. Мара се усмихна.

— А сега протегнете ръка с дланта нагоре, както направих аз, за да му покажете, че нямате намерение да го ударите.

Адриан направи, както му казаха, и животното помириса ръката му, а после му позволи да го погали по главата.

— Видяхте ли? Наистина трябва да се откажете от желанието си да го махнете от Кулхейвън. Куче, което проявява такава преданост към дома си, сигурно ще е полезно за замъка.

Адриан не й отговори. Той просто наблюдаваше как Арабела коленичи пред животното, същото това животно, което само преди миг се зъбеше срещу нея, и му позволи да я близне по брадичката.

Сякаш всеки път, когато си помислеше, че е проумял действията й, тя го изненадваше с нещо ново. Той се бе опитал веднага да забрави за целувката им отпреди малко, да потисне чувствата, които бе събудила у него наред със смътните спомени за първата им и единствена нощ заедно. Тъкмо си беше внушил, че тя така бързо се е постарала да се приспособи към хората в селото, защото е искала да се покаже пред него в най-добрата си светлина, да го накара да повярва, че е на негова страна.

Много отдавна Адриан бе решил, че истинската причина Кромуел да се съгласи на този брак между него и Арабела се коренеше в желанието му да внедри свой човек в Кулхейвън, който да следи неговите действия и да му докладва. Кромуел беше известен с това, че проявяваше недоверие и към най-близките си съветници. Дори се знаеше, че е използвал малките пажове на своите висши офицери, за да му докладват за всекидневните им действия.

Ето защо Адриан не можеше да си позволи да се доверява на Арабела, независимо че тя изглеждаше толкова различна от неговите представи за нея. Всъщност той не знаеше какво точно е очаквал от нея, може би да бъде крехка и изискана и да се интересува само от бродерии и готварски рецепти.

Знаеше само едно нещо — че не е очаквал да я види такава.

Тази безстрашна жена бе приела с цялото си сърце новия си живот и отказваше да отстъпи пред враждебната реакция на хората от селото и дори пред един злобен мелез. Нейната твърдост беше направо удивителна. Макар да изглеждаше крехка, тя съвсем не бе слаба като повечето свои посестрими.

Адриан я наблюдаваше как излезе от конюшнята и тръгна по двора. Кучето я следваше по петите и радостно подскачаше като кутре, когато му хвърляше една пръчка, за да й я донесе. Не, той никога не бе очаквал подобно нещо от своята съпруга.

Нещо повече — никога не бе очаквал да бъде обзет от истинска паника при вида на озъбеното куче, застанало пред нея, когато единствената мисъл в главата му беше как да я спаси от неминуемата опасност.