Жаклин Рединг
Изкушенията на съдбата (11)

11

Мара изчака неговата врата да се затвори и стъпките му постепенно да затихнат по коридора. След това изчака още миг. Тогава стисна в ръка шапката си за яздене с нейното модно бяло щраусово перо и след като още веднъж се убеди, че го няма наблизо, излезе от спалнята си и го последва.

Адриан вече беше яхнал своя жребец Хюджин и си слагаше ръкавиците от ярешка кожа, когато забеляза наблизо още един оседлан кон.

— Кой ви е наредил да оседлаете този кон? — попита той луничавия млад коняр Дейви.

— Аз, милорд — каза Мара, преди момчето да успее да отговори, и застана на стълбищната площадка на Кулхейвън.

Сейнт Обин скръсти облечените си в ръкавици ръце върху лъка на седлото и юздите се отпуснаха. Малкият му камшик за езда висеше на едно шнурче, стегнато около китката му. Той я изгледа недвусмислено, ала лицето му с нищо не издаваше какво смята да предприеме по въпроса.

— Арабела, бих искал винаги, когато смятате да яздите из имението, да вземате придружител със себе си. Членове на съседските семейства са били нападани дори в непосредствена близост до домовете си от онези ирландски тори, които се крият в горските гъсталаци.

— Да, това ми е добре известно, милорд. Прекалено добре. Мисис Данбъри вече ме осведоми за тези опасности. Но нали разбирате, аз смятах да яздя с придружител.

— Така ли? Не виждам друг кон наоколо. Кой щеше да е този ваш придружител?

Мара помълча и го озари с най-сладката си усмивка.

— Вие. — Преди Адриан да успее да й възрази, тя добави: — Вие ми бяхте казали, че тази сутрин се каните да пояздите из имението. Смятам, че е мое задължение като негова господарка да ви придружа, за да се запозная с някои от хората тук. В случай че сте забравили, милорд, ще ви напомня, че сега съм господарка на Кулхейвън, а също така и на хората, които го населяват.

Сейнт Обин не й отговори веднага. Той се бе вторачил в нея и дяволски красивото му лице изглеждаше дяволски безизразно. Мара някак си усети, че му се иска да й откаже, но не можеше да измисли подходящ повод, тъй като казаното от нея беше съвсем вярно. Тя беше новата господарка на Кулхейвън и затова нейната молба бе напълно основателна.

Очите му още миг останаха приковани в нея, сякаш той очакваше Мара да отстъпи. Птички весело чуруликаха сред клоните на дърветата. Дейви пристъпваше от крак на крак. Някъде далеч зад гърба си тя дочу гърленото мучене на крава.

Е, той можеше да стои така и да чака, докато бурени израснеха в краката му и птици свиеха гнездо в косата му, както си помисли Мара. Този път тя нямаше да отстъпи като добрата малка Арабела.

Като разбра, че няма да може да я разубеди, Адриан пъхна обутите си с ботуши крака в стремето и каза просто: „Много добре“, преди да обърне коня си и да потегли в галоп сред облак прах.

С помощта на Дейви Мара бързо възседна своя кон и го смушка с токове, за да последва Адриан по петите, като отново се запита защо ли той няма никакво желание да бъде в компанията на съпругата си.

Когато приближиха първата височина отвъд обраслото с трева поле на изток от замъка, тя го настигна. Овцете пасяха наблизо, пухкавите им тела се виждаха тук-там по склона на хълма, където растеше сладка зелена трева. Конете прескочиха първата от трите огради, които обграждаха ливадите на изток, и Мара гръмко се засмя, наслаждавайки се на вятъра, който шибаше лицето й.

Адриан хвърли само един поглед назад към нея, но не продума, а продължи да гледа право напред с мрачно изражение на лицето. Известно време двамата мълчаливо яздиха един до друг. Макар че познаваше всяка пътечка в Кулхейвън, Мара внимателно следваше Сейнт Обин, за да не събуди някакви подозрения. Прехвърлиха малък хълм в края на гъстата дъбова горичка и долу в ниското пред тях се появиха измазаните с глина къщички на столетното селце Кулхейвън.

— Арабела — каза Сейнт Обин и дръпна юздите на коня си, — моля ви, спрете за малко.

Почака я да се изравни с него.

— Нямах намерение толкова скоро да ви доведа тук, за да се запознаете с жителите на селото. Сватбата ни беше само преди един ден. Селяните едва сега започват да ме възприемат като новия си господар и дори това не стана без известни усилия. Мнозина все още негодуват срещу това, че господарят на Кулхейвън е англичанин. Не се знае как ще реагират, като заведа там и съпругата си англичанка. Надявам се, че няма да се разстроите прекалено много, ако не ви посрещнат, както би трябвало.

Мара кимна.

— Милорд, напълно разбираемо е, че те не биха могли да гледат с добро око на някого, когото смятат за свой враг. Сигурна съм, че ще продължат да проявяват лоялност към предишния граф и неговото семейство. Доколкото разбирам, мнозина от английските земевладелци открито са показвали презрението си към ирландците. Но аз не съм като тях. Ще покажа на селяните, че съвсем не са ми неприятни и ще направя всичко възможно да спечеля сърцата им.

Сейнт Обин не каза нищо. Просто я гледаше малко недоверчиво, сякаш нейната реакция беше съвсем неочаквана за него.

Със своето предпазливо изречено предупреждение той само бе искал да я подготви за леденото посрещане, което вероятно я очакваше в селото, защото сам го бе преживял, когато за първи път бе отишъл да им се представи в качеството си на техния нов господар. Ала лорд Сейнт Обин нямаше как да разбере, че макар селяните да не я познаваха като дъщерята на предишния граф, това беше нейният народ, цял живот бе смятала тези хора за свои и затова бе реагирала по единствения възможен начин на неговото предупреждение.

Мара не се страхуваше, че селяните ще я разпознаят не само защото бе боядисала косата си и очилата на Арабела стърчаха на носа й, но и защото за тях тя беше загинала в онази нощ заедно с другите членове на семейството си. Бяха изминали пет години, много неща се бяха случили през това време и бяха помогнали на хората да я изтрият от паметта си.

— Отиваме ли в селото? — попита Адриан.

Мара кимна утвърдително и двамата подкараха конете в тръс надолу по тревистия склон.

Щом слязоха в селото, веднага се отправиха към кладенеца, който от векове се намираше там. Беше ден за пране и жените окачваха пъстри дрехи по оградите и по клоните на дърветата, за да изсъхнат на ранното утринно слънце. Едно малко момиченце седеше под широко разперените клони на огромен дъб и си играеше с парцалена кукла. До него една кокошка и нейните пиленца току се ровеха в пясъка наблизо, търсейки вкусни червейчета.

Когато Мара и Адриан се приближиха, яздейки, някои от селяните започнаха да излизат от къщичките със сламени покриви, за да разберат защо е дошъл господарят на Кулхейвън.

Сейнт Обин помогна на Мара да слезе от седлото, като я прихвана през кръста и внимателно я пусна да стъпи на земята до него, а след това се обърна към малката тълпа, която вече се бе събрала.

— Добро утро — каза той.

Никой не отвърна на поздрава му. Настъпи такова неловко мълчание, сякаш дори животните в гората престанаха да дишат, и най-накрая Сейнт Обин пристъпи към някакъв висок, непознат за Мара селянин и попита:

— Джон, как върви подготовката за жътвата?

Докато този Джон обясняваше на Сейнт Обин кои ниви са разчистени и кои не, Мара огледа лицата на насъбралите се наоколо хора. Много от тях й бяха познати и това я зарадва, защото повечето селяни от другите имения бяха осъдени на изгнание в Конот заедно с бившите земевладелци, къщурките им бяха изгорени, мършавият добитък — отнет.

По този начин Протекторатът „убеждаваше“ ирландските селяни да последват своите господари в изгнание и да освободят селата за новите английски заселници. Но както изглеждаше, тук не бе станало така. Тези селяни бяха пощадени. Как й се искаше да изтича при тях и да им каже, че се е върнала!

Ето там беше Бригид, някогашната първа красавица на Кулхейвън. Тя бе на възрастта на Мара и двете някога заедно бяха брали боровинки, кискайки се на опитите на момчетата, които се стараеха да ги впечатлят с умението си да стрелят с лък.

Но тази Бригид, която сега стоеше пред нея, беше много по-стара, отколкото си я спомняше. Някога златисторусата й къдрава коса достигаше до кръста и предизвикваше завистта на всички селски момичета, а сега изглеждаше рядка и безцветна, рошави кичури висяха около хлътналите й бузи. Няколко малки деца се въртяха около полата й, която беше много грозно закърпена в долния край. Най-малкото от децата бе захапало мръсния си палец и със страх и любопитство гледаше новата господарка на Кулхейвън.

Мара коленичи пред него.

— Ей, здрасти, хубавице. Как се казваш?

Момиченцето въпросително погледна майка си.

— Това е Катрин — рече Бригид и в гласа й прозвуча почти неприкрито презрение към английската господарка.

Мара едва сдържа сълзите си, когато зърна омразата в очите на старата си приятелка.

— Катрин, какво хубаво име — каза тя и се изправи пред Бригид. — Твоя ли е?

— Ъхъ, и другите са мои.

Бригид се взираше изпитателно в лицето й, като че ли се опитваше да открие там нещо, и за миг Мара се изплаши, че ще я познае, но Катрин задърпа майка си за полата и отвлече вниманието й.

— Мамо, гладна съм.

Бригид погледна надолу към нея и лицето й се смекчи, както става с всяка майка в такива случаи, а после нежно погали русата косичка на момиченцето.

— Знам, агънцето ми, знам. Но точно сега нямаме нищо за ядене.

В този миг Мара забеляза колко мършава е Катрин. Зачуди се защо не го е забелязала по-рано, защото се почувства така, сякаш й удариха плесница. Всъщност всички наоколо изглеждаха така, като че ли страдаха от недохранване, очите им бяха хлътнали, лицата им — изпити. А и дрехите им, доколкото ги имаха, бяха износени и многократно кърпени. Цветовете им бяха избелели, подгъвите на роклите — разнищени. Повечето от децата тичаха наоколо боси, други пък имаха нещо като груби обувки, приспособени от парчета плат и вързани с връвчици около глезените.

В гърдите на Мара се надигна яростен гняв, докато продължаваше да ги оглежда и да открива признаците на крайна мизерия. Малкото овце и говеда, които притежаваха тези хора, бяха недохранени и жалки като самите тях. Това беше истинско престъпление. Защо Сейнт Обин го позволяваше? Нима не виждаше? Да не би да беше сляп за техния начин на живот?

Селяните бавно започнаха да се разотиват. О, навярно такъв беше замисълът на Протектората. Нещо трябваше да се направи. Това не можеше да продължава така. Дори да не беше свързана с тези хора, дори наистина да беше току-що пристигналата от Англия Арабела, пак щеше да й стане жал за съдбата им.

Мара погледна надолу и изведнъж се засрами от скъпата си премяна. Макар небесносиният й костюм за езда да беше прекалено семпъл, той изглеждаше нов и свеж, а по маншетите и яката бяха избродирани с копринени конци цветя и птици. Жадните погледи на жените наоколо й подсказаха, че те през целия си живот не са виждали подобно нещо.

Да, нещо трябваше да се направи. И то веднага.

— Милорд…

Сейнт Обин хвана ръката й и се приготви да я представи:

— Добри хора, доведох новата ви господарка, за да се запознае с вас. Това е лейди Арабела Рос, лейди Сейнт Обин. Тя нямаше търпение да ви види. Надявам се, че ще я поздравите с „добре дошла“ в Кулхейвън, така както посрещнахте и мен.

Хората наоколо мълчаха. Те продължаваха да я гледат втренчено, сякаш беше някакво невиждано създание. На Мара изведнъж й стана много неприятно, че е маскирана като Арабела. Искаше й се да изтича при селяните, да смени тези изящни дрехи, с които бе облечена, да ги убеди, че не е техен враг. Беше си мислила, че ще може да понесе всичко това. Беше смятала, че независимо от тяхната реакция, мисълта за истинската й самоличност ще й помогне да запази спокойствие. Но техните мрачни погледи, изпълнени с отвращение към онази, за която я смятаха, й дойдоха прекалено много. Трябваше да прехапе устни, за да не потекат сълзите, които все повече напираха в очите й, докато стоеше пред селяните в тази адска тишина. Сейнт Обин сигурно бе забелязал, че е готова да се разплаче, защото успокоително стисна ръката й.

— Може би е най-добре да си вървим.

Той понечи да тръгне към конете. Изведнъж едно тънко гласче се обади някъде из тълпата.

— Почакайте!

Всички се обърнаха към източника на гласа и направиха път на протестиращата жена.

Сърцето на Мара заби учестено и тя едва намери сили да овладее чувствата си, когато видя това добре познато лице, върху което не беше изписано презрение към нея.

Но веднага щом го разпозна, бе обзета от страх, защото по някакъв начин усети, че и нея са я познали.