Жаклин Рединг
Изкушенията на съдбата (10)

10

Три дни по-късно Адриан и Мара се венчаха, церемонията беше проста и скромна и се състоя в старата църквичка на Кулхейвън. Намериха свещеника така бързо, както Адриан бе осигурил специалното брачно разрешение. Ролф и Сайма бяха свидетелите, а Мара отиде до олтара сама. Нямаше красива рокля, нито пищна церемония и пътеките между скамейките не бяха обсипани с цветя и панделки, както си беше мечтала като дете. Само малък букет от разцъфнали бели кремове и най-светлата рокля на Арабела — небесносиня, с бухнали ръкави и без всякакви украси.

И сега Мара гледаше простата златна халка на безименния си пръст, която свидетелстваше, че е невеста на Сейнт Обин, и ни най-малко не се радваше на победата си. Изпитваше чувство на вина, задето бе измамила Сейнт Обин и го бе накарала да си мисли, че я е нападнал през онази нощ, и това чувство ставаше все по-силно. Макар да си казваше, че не е имала друг избор. Непрекъснато си мислеше за предупреждението, което й беше отправил при първата им среща — че няма да търпи да го мамят.

Какво ли щеше да стори Адриан, ако някога разбереше истината? Че не я е изнасилил, както му се струваше. Че тя всъщност го е упоила и се е преструвала на озлочестена, за да го накара да се ожени за нея. Че не е женен за Арабела Уентуърт, жената, за която си мислеше, че се е оженил, а за друга, която според него вече не бе жива. Какво ли щеше да стори?

Както се бе случвало много пъти, Мара прогони лошите мисли в най-отдалечените кътчета на съзнанието си, потисна угризенията на съвестта си и се опита да се съсредоточи върху факта, че вече е господарка на Кулхейвън, точно както искаше. Беше осъществила блестящо своя план и Сейнт Обин нямаше защо да знае това.

Като изобрази на лицето си весела усмивка, Мара потисна чувството за вина в себе си и се приготви за срещата си с цялата прислуга на Кулхейвън, на която щеше да бъде представена като новата господарка.

Докато всеки от тях се приближаваше да я поздрави — от Хоръс Кроу, пазителя на главния регистър на замъка, до най-малкия паж, чието единствено задължение беше да гаси свещите в полунощ, — на Мара все повече й се нравеше ролята на Арабела, на новата лейди Сейнт Обин. Никой от тези хора не би могъл да я познава от по-рано, тъй като целият персонал на Кулхейвън бе сменен, след като Кръглоглавите бяха опустошили замъка.

Мара се усмихваше и се стараеше да запомни всяко лице и име. Най-накрая й беше представена миячката на чинии — милата медноруса Ана, и тя имаше чувството, че главата й никога няма да престане да се върти. После Ролф произнесе цветиста реч, изпълнена с пожелания за дълъг и щастлив брачен съюз, а тя и Сейнт Обин изпълниха задължителния танц под звуците на малкия оркестър, съставен от обитатели на замъка. Мисис Данбъри изсвири импровизирана мелодия на клавесина, което учуди Мара, тъй като се знаеше, че танците и всякакви други забавления са били забранени от кръстника на Арабела. Но тя не задаваше въпроси и беше благодарна за малкото развлечения, които й се разрешаваха през този ден.

През цялото време Сейнт Обин мълчеше, всъщност той дори не я погледна, по-скоро се взираше в хората наоколо, в пода, в съвсем незначителни неща, но избягваше нейния поглед. Мара си помисли, че сега той се смята за най-долното животно на света. От своя страна, тя се отвращаваше от себе си, задето го бе накарала да се чувства така.

Когато танцът приключи, Адриан се поклони, взе ръката на Мара и тихо прошепна:

— Останете да се забавлявате, мадам. Аз трябва да замина след малко. Имам да изпълня важна задача.

— Но това е денят на нашата сватба, милорд.

Преди тя да успее да довърши думите си, той тръгна заедно с Ролф към главния вход на замъка, където го чакаше конят му, оседлан и готов за път.

Препусна напред и след него остана само облак прах.

Дълго след приключването на сватбеното тържество и след като цялата прислуга се бе оттеглила Мара седя пред камината в уютната си спалня, очаквайки завръщането на младия си съпруг. Мастилото още не бе изсъхнало върху брачното им свидетелство, а вещите й вече бяха пренесени в новата й спалня, спалнята, отредена за графинята, която бе в съседство с неговата. Тя представляваше едно много по-просторно подобие на предишната й спалня и прозорците й гледаха към входа и към главната алея долу. Стените бяха измазани с хоросан и боядисани в бледожълто, драпериите на леглото бяха в различни оттенъци на светлосиньото и създаваха лека и приятна атмосфера.

Сейнт Обин не се прибра за вечеря, нито изпрати някакво съобщение и след като изяде сама сватбената вечеря, Мара все повече се вбесяваше заради явното му пренебрежение. Готвачката, мисис Пилпот, надмина себе си, като приготви говежди бут на шиш, изпечен на бавен огън, пай с птиче месо с нежна хрускава коричка, яйчен крем, пудинг, различни бонбони и марципанчета от захаросани бадеми с формата на сърца — специално за случая.

А младоженецът не дойде да се наслади на тази вечеря.

— Той е студенокръвно животно — високо каза Мара на сенките около меките плюшени възглавнички на креслото до камината, където бе седнала да почете.

Отново започна да крачи напред — назад по килима. Зърна отражението си в огледалото и се намръщи. Коя беше тази странна жена? Почти не можеше да се познае — така се бе вживяла в ролята на Арабела. Дори бе свикнала да носи навсякъде със себе си малката Библия, която бе открила сред другите вещи в куфара на Арабела, само за да може да прилича още повече на нея. Само за да забрави средствата, с които бе достигнала сегашното си положение.

Мара отиде до прозореца и дръпна тежките брокатени завеси, за да погледне надолу към алеята за карети. Беше празна на лунната светлина и такава я виждаше всеки път, когато погледнеше през прозореца. Младият паж, който трябваше да се погрижи за коня на Негова светлост при пристигането му, отдавна бе заспал на мястото си на стъпалата. Дори кучетата дремеха до него, големите им сиви тела му служеха за възглавница.

По дяволите, къде бе отишъл Сейнт Обин? Кое беше това дяволско нещо, дето му пречеше да се наслади на собственото си сватбено празненство? Дали не беше чувството му на вина заради предполагаемото изнасилване? Затова ли бе заминал? Докато си задаваше сама тези въпроси, Мара току поглеждаше към вратата, свързваща неговата и нейната стая.

Навярно той се беше върнал по-рано и тя не бе го забелязала да влиза. Но защо тогава не идваше при нея? Дори само за да й каже „лека нощ“. В края на краищата тя вече му беше съпруга.

Застана колебливо до вратата. Би трябвало да подскача от щастие, задето той не бе поискал да дойде в леглото й. Защо въобще я дразнеше това, че той предпочиташе да се интересува от някакви други работи вместо от собственото си брачно ложе? Каза си, че е реагирала на днешните събития точно така, както би реагирала Арабела, която би била засегната от пренебрежението на Сейнт Обин.

Но май прекаляваше малко.

Готова да забрави за брачното ложе и липсващия съпруг, тя се обърна и пред погледа й попадна резбованият часовник на полицата над камината. Три след полунощ? Наистина ли беше толкова късно? Той й беше казал, че скоро ще се върне. А го нямаше от близо дванайсет часа. Каква бе тази работа, която вече му бе отнела дванайсет часа?

Мара натисна дръжката на вратата между двете стаи, взе една свещ от масата до нея, вдигна я високо и прекрачи прага.

Вътре бе тъмно, стаята беше празна, явно никой не бе влизал тук през цялата вечер. Леглото на Сейнт Обин също бе празно, а покривката му добре опъната. Въобще не беше се връщал.

Като остави свещта на масата до леглото му, Мара се приближи да разгледа лъвското леговище. Син брокатен халат лежеше върху покривката, избродираните лилии меко проблясваха в светлината на свещта. Тя прокара ръка по лъскавата материя и заобиколи долната част на леглото.

До ореховия гардероб се виждаше чифт лъснати като огледало ботуши — високи и прави, сякаш все още бяха обути на нечии невидими крака. Един гребен от костенуркова черупка бе поставен до порцелановия леген върху шкафа до леглото. Тук цареше ред, всяко нещо си бе на мястото.

Както си беше само по нощница, Мара изведнъж усети колко е студено в стаята. Камината бе празна и вместо да се върне в стаята си, за да облече нещо, тя взе халата на Сейнт Обин и го наметна на раменете си. Обгърна я неговата миризма, която толкова бързо й бе станала близка — на гора и на мъж и съвсем не неприятна. Почти можеше да се закълне, че той в този миг е влязъл зад гърба й. Ръкавите на халата бяха прекалено дълги и се наложи да ги навие няколко пъти.

Изминаха няколко минути, а Сейнт Обин не се появяваше и тогава тя започна да преглежда всички чекмеджета и шкафове с надеждата да намери Кулхейвънския гоблен, но не откри нищо. Този неуспех само я раздразни още повече.

Но онова, което откри, беше, че нейният съпруг е педантичен човек. Всичките му ризи бяха спретнато сгънати в гардероба, панталоните бяха подредени според цвета. Дори тоалетните му принадлежности си бяха на мястото, което тя отдаде на военната му подготовка.

На нощната масичка до леглото му имаше малък месингов часовник, който показваше и фазите на луната. В този миг той тихо отмери още половин час, което означаваше, че е три и половина. Мара присви очи и погледна към непомръдващата врата. Какъв бе този младоженец, който в брачната нощ изоставяше невестата си? Ако не я харесваше за съпруга, защо тогава бе проявил такова нетърпение да се ожени за нея? Нима си мислеше, че може просто така да я зареже веднага след като бяха произнесени брачните клетви?

Е, след като той се върнеше, щеше да му се наложи да отговори на този и на много други въпроси. Ако се върнеше. Дори Арабела имаше право да се оплаква.

Мара решително се настани на протритото меко кресло пред студената и празна камина и зачака Сейнт Обин да се върне. Минутите се нижеха ужасяващо бавно, отмервани от дяволското тиктакане на часовника в другия край на стаята. Толкова дълго се бе взирала във вратата, че очите й започнаха да се замрежват. Реши да почете, за да мине по-бързо времето и взе книгата, която бе поставена на масичката наблизо. Сви крака под себе си, зави добре стъпалата си с мекия брокат и започна да чете от мястото, до което бе стигнал Сейнт Обин. Ако се налагаше, бе готова да го чака дори до зимата, за да се изправи пред него, щом се появи.

За нещастие се оказа, че вкусът на Сейнт Обин към нощното четиво не включва нищо вълнуващо, само едно старо томче, посветено на подробностите около отглеждането на овце. Скоро Мара започна да клюма. Преди да се усети, главата й се отпусна върху коленете, а книгата се изплъзна от пръстите й и падна на разкошния килим.

Така я намери Адриан, когато влезе в спалнята си малко по-късно. Отначало той не бе доволен от това натрапничество. Не беше свикнал да дели своята стая, своето интимно кътче, с когото и да било. Дори с една съпруга.

Но недоволството му бързо се стопи, когато забеляза, че крехкото й тяло е загърнато с неговия халат, а лицето й изглеждаше толкова нежно в светлината на свещта.

Арабела бе направила онова, което подобаваше на всяка друга млада съпруга. Беше очаквала своя съпруг да се върне и навярно се бе питала къде, по дяволите, се бави толкова дълго. Не можеше да я обвинява. Тя нямаше представа защо е заминал и сигурно се чувстваше пренебрегната.

Адриан свали връхната си дреха и я хвърли на дивана, поставен до долната част на леглото. Развърза шалчето си и разтри врата си, който го болеше от дългите часове яздене. Беше дяволски уморен. Последните няколко безсънни нощи най-накрая му се бяха отразили, а към тях се прибавяше и близо дванайсетчасовото яздене из ирландската провинция, където явно го бяха пратили за зелен хайвер.

Но първо трябваше да се справи със заспалата си съпруга, която се бе свила в неговото кресло.

Арабела все така лежеше, увита с неговия халат, свила нозе под себе си, а очилата се бяха смъкнали на носа й. Косата й сега не беше опъната на тила, както обикновено, хлабаво сплетената плитка лежеше на рамото й, а онази глупава бяла шапчица бе паднала накриво върху нея. Една тъмна лъскава къдрица падаше на челото й и така лицето й изглеждаше по-меко, по-нежно.

Докато се взираше в нея, настроението му започна да се повишава. Арабела би трябвало да се омъжи за човек, който я искаше заради самата нея, а не заради онова, което щеше да му донесе. Със сигурност не беше за нея тази предварително нагласена женитба, и то за мъж, когото никога преди не беше виждала, който всъщност не я искаше за съпруга, но все пак я бе изнасилил още преди да е успяла да разопакова куфарите си.

Адриан се намръщи. Никога не бе насилвал жена. Стореното никак не му подхождаше. Инстинктите му диктуваха друго, както и онзи кодекс на честността, който му бяха втълпявали едва ли не от деня на раждането му.

Много малко неща си спомняше от онази нощ: с Ролф бяха седели в кабинета и си бяха разказвали стари истории на чашка бренди. Спомените му от онази вечер не включваха Арабела. Дори в сънищата му се бе появило онова видение — Дамата с огнените коси, червенокосата халюцинация, която бе видял край езерото. Тя бе дошла при него през онази нощ, явно я беше сънувал, и от това бе пострадала една невинна.

Още при пристигането си в Кулхейвън след смъртта на чичо си Адриан бе прочел за Дамата с огнените коси в дневника на Джеймс. Цели страници бяха изпълнени с описания на това как е стояла край назъбените стени на кулата или се е носела след него по тъмния коридор, стенейки. Той бе сметнал, че чичо му е полудял, че е бълнувал за някакво призрачно видение, което го преследвало. Още в детството си Адриан бе научил, че всяко нещо си има логично и разумно обяснение, стига човек да намери време да го потърси.

Синовете на чичо му се бяха родили мъртви не защото някаква предполагаема вещица го бе прокълнала и проклятието се бе сбъднало, а защото утробата на съпругата му не бе наред по рождение и тя бе помятала няколко пъти. Ненавременната смърт на чичо му се дължеше на падане от кулата в пияно състояние. Чичо му винаги се наливаше порядъчно, особено след смъртта на жена си по време на раждане. Така разправяха.

И все пак коя жена бе плувала в езерото през онзи ден, ако не Дамата с огнените коси?

В този момент беше прекалено уморен, за да се опита да обмисли по-подробно, което и да било логично обяснение. А и повече не беше я виждал, тъй че бе склонен да приеме всичко за плод на собственото си въображение. В този миг знаеше само, че му трябва едно легло, огън в камината и чаша бренди да го стопли отвътре.

Адриан коленичи пред камината, подреди купчина подпалки и щракна с кремък върху плочата. Не виждаше защо трябва да буди Хънтингтън, след като сам можеше да запали огъня. И щом го стореше, щеше да събуди Арабела и да я отведе в леглото й.

— Милорд?

Арабела се беше събудила. В края на краищата нямаше да стане нужда да я отвежда в леглото й. Пламъчето бързо взе да се разраства и той се обърна с лице към нея.

— Добро утро, Арабела.

Тя се изправи в креслото и потърка сънените си очи зад очилата.

— Колко е часът?

— За вас е твърде рано да ставате. Защо не се върнете в леглото си? Много добре сте направили, че сте останали да ме чакате, но нали вече се върнах, няма нужда да стоите повече в моята спалня.

Тя беше учудена от това, че я отпраща така любезно, и на лицето й се изписа явно объркване.

— Искам само да кажа, че не настоявам да споделите леглото ми, Арабела.

— Но аз съм ваша съпруга.

Адриан седна на леглото и започна да събува калните си ботуши.

— Да, така е, но както ви е известно, ние вече консумирахме брака си. Много брачни двойки спят в отделни стаи. Това се случва доста често. Вие сте настанена в една много просторна и удобна стая. Ако не ви харесва мебелировката, позволявам ви да я промените, както намерите за добре. Подредете я по свой вкус. Не е необходимо всяка нощ да ме чакате до първи петли, щом си имате собствено легло и камина да ви топли.

Арабела стана от креслото. Долната част на халата му се надипли в краката й.

— Всяка нощ ли? Да не би да искате да кажете, че често ще се прибирате по това време?

— Много е възможно. Имам си работа. Задължения на стопанин на това имение, за които вие нямате представа. Те ми отнемат доста време.

— Че каква работа бихте могли да вършите по това време на нощта?

Той си помисли, че тя вече започва да се държи като досадна съпруга и нямаше търпение да я накара да се махне. Беше изморен и раздразнителен. Знаеше, че вината не е нейна, но също така нямаше никакво намерение да й позволява да се меси в личните му работи повече от необходимото. Най-добре беше веднага да я накара да престане с тези въпроси.

— Арабела, сега сте моя съпруга, но това не ви дава право да се месите в работата ми около управлението на това имение. По-скоро би трябвало да се занимавате с домакинските си задължения, с кърпенето на бельото и тъй нататък. Няма защо да се интересувате от онези неща, които стават извън стените на замъка. Това е мое задължение. А сега, ако нямате нищо против, бих желал да се оттегля. В осем часа ще трябва да изляза, за да обиколя имението и да се срещна с някои хора. Бих искал да си почина малко преди това.

Беше застанал до вратата и я чакаше да си тръгне. Мара го изгледа втренчено, понечи да му възрази, но знаеше, че е невъзможно. Арабела не би и помислила да се противопостави на съпруга си, колкото и да беше вироглав. Но сигурно можеше да се измисли нещо по този въпрос.

Без да продума, тя напусна стаята, като си каза, че той може и да е спечелил този път, но истинският турнир едва сега започва.