Нора Робъртс
Сърцето на Девин Макейд (6)

Пета глава

— Много ти благодаря, Каси. — Рийгън сложи засмения Нейт в бебешката му люлка, след което се наведе да го целуне, а той зарита доволно с крачета. — Тази сутрин ще имам клиенти, дошли отдалеч, и не е удобно да го оставя при мен, в магазина. Рейф пък трябва да се разправя с доставчиците.

— Знам колко е трудно — рече Каси откъм мивката. — Няма нищо по-досадно от това, да трябва да си играеш с бебето, когато имаш куп работи на главата си.

— Не е ли чудесен? Не мога да повярвам, че е вече на пет месеца. — Щом тя нави латерната към люлката, Нейт сякаш започна да рита в такт с музиката. — Храних го преди един час и съм донесла предостатъчно шишета, памперси, два чифта дрешки за преобличане, и…

— Рийгън, знам как се гледат бебета.

— Разбира се, че знаеш. — Усмихвайки се глуповато на Нейт, Рийгън отметна косата си назад. — Но като си помисля колко си заета тук…

— Вие с Рейф не ми давате почивка, вярно, ала аз се уча да свиквам с робския труд.

Удивена, Рийгън вдигна глава.

— Ти се шегуваш и се смееш! А съм сигурна, че те чух и да пееш, като влязох.

— Щастлива съм. — Каси редеше чинии в миялната машина. Часът за закуска беше минал и гостите или си бяха заминали, или си почиваха в стаите. — Не съм предполагала, че мога да бъда толкова щастлива. Това е най-прекрасната къща на света.

Рийгън подаде на Нейт кръгче от разноцветна пластмаса да си играе.

— Значи си щастлива, че работиш тук?

— Безусловно. Не че не бях добре при Ед, но… Харесва ми да живея тук, Рийгън. — Тя се усмихна към гледката, откриваща се през прозореца. — И на децата им харесва да живеят тук.

Рийгън прекара език в кръг по горните си зъби.

— И затова ли си пееше?

Каси се наведе още напред, заета с подреждането на чиниите.

— Всъщност, има и друга причина. Не е ли време да отваряш магазина?

— Мога да се позабавя няколко минути. Това е един от плюсовете на собствения бизнес.

Ако Каси искаше да го сподели с някого, то не би имало по-подходящ човек за това от Рийгън. Тя се изправи и си пое дълбоко въздух.

— Девин — свързано е с Девин. Тоест, аз може и да преувеличавам. Или да подценявам нещата. Ала просто… Искаш ли кафе?

— Каси!

— Той ме целуна — избъбри тя и тутакси закри устата си с ръка, сякаш за да заглуши напиращия смях. — Истински ме целуна. Не както Рейф ме целува или Шейн, или Джаред. Ами като… Ох, дланите ми се изпотиха!

— Крайно време беше — отбеляза Рийгън със симпатия. — Мислех, че никога няма да се престраши.

— Не си ли изненадана?

— Каси, та той и в огъня ще влезе заради тебе. — Тя реши да изпие чаша кафе и тръгна към печката, за да си налее. — И как беше?

Твърдението на Рийгън накара Каси да прокара нервно ръка в косите си.

— Кое?

С доволна усмивка Рийгън отпи от чашата си и се подпря на плота.

— Подозирам, че с Рейф си приличат и в други неща освен по външен вид и темперамент. Което означава, че трябва да е била страхотна целувка.

— Беше на пикника, преди два дена. А сърцето ми още бучи.

— Да. Ето ти Макейд и на тебе. Какво ще правиш сега?

— Знам ли какво да правя… — Сбърчила вежди, Каси взе една влажна кърпа и започна да бърше плота. — Рийгън, когато тръгнах с Джо не бях навършила шестнайсет години. Никога не съм била с друг.

— Аха… — Рийгън нацупи устни. — Разбирам те. Съвсем естествено е да ти е малко нервно в началото на нова физическа връзка.

Тъй като дланите й действително бяха мокри, Каси остави кърпата и ги отри в престилката си.

— Аз не обичам секса — заяви категорично тя, като отново се захвана с чиниите, тъй че не забеляза нито учудването на Рийгън, нито загрижеността в очите на своята приятелка. — Не ме бива, пък и изобщо не ми харесва.

— Каси, знам, че консултациите ти бяха от полза.

— Да, така е, и съм ти благодарна, задето ме убеди да отида. Чувствам се много по-добре, по-уверена в себе си. Знам, че не заслужавам да бъда малтретирана, че не аз съм била причината, че правилно съм се отървала от него. — Каси въздъхна. — Но това е различно. Не всички жени са устроени така, че сексът да им доставя удоволствие. Чела съм го някъде. Както и да е — продължи тя, преди Рийгън да успее да се намеси. — Вярно е, по-добре съм сега. Обаче не съм глупава, Рийгън. Известно ми е, че Девин има потребности и съм готова да ги удовлетворя.

— Глупости — отсече Рийгън. — Правенето на любов не е ежедневие като… Като… — Затруднена, тя махна с ръка към мивката. — Като миенето на чинии…

— Не исках да ти прозвучи по този начин. — Тъй като Рийгън й беше приятелка, Каси й се усмихна. — Исках да кажа, че държа на Девин. Винаги съм държала на него. Това е нещо съвсем различно. Ала не съм знаела, че и той ме харесва. Чувствам се поласкана.

Реакцията на Рийгън беше едно смотолевено ругателство, което само още повече развесели Каси.

— Наистина съм поласкана. Той е толкова красив… И мил. Никога няма да ме нарани.

— Не, няма да те нарани — тихо потвърди Рийгън. „Нима ти би го наранила?“

— Целувката беше прекрасна, предполагам, че и сексът с него би бил приятен.

Предвидливо, Рийгън прикри покашлянето си с глътка кафе. Ако Девин приличаше на Рейф, „приятен“ бе слабо казано.

— Той споменавал ли ти е нещо за секс?

— Не. Та той нямаше да ме целуне, ако не бях го подканила. За това исках да те питам. Как да му покажа, че нямам нищо против да бъда с него… И така?

Само благодарение на силната си воля Рийгън не се опули. Тя внимателно сложи чашата си настрана.

— Нямам навик да се меся, Каси, то е в разрез с феминистките ми разбирания, но в случая трябва да се доверя на инстинктите си и на онова, което знам за теб и за Девин. Бих те посъветвала да го оставиш той да диктува темпото, на първо време. Следвай го и се наслаждавай на живота. Можеш да разчиташ на него, че и двамата ще стигнете там, където искате. Когато си готова, Каси. Важното е да мислиш и за себе си, не само за Девин.

— Значи нищо да не правя?

— Прави каквото смяташ, че е правилно. И още нещо — не го сравнявай с Джо. И не сравнявай жената, която живееше с Джо, с жената, която си в момента. Предстоят ти големи изненади.

— Вече преживях една… — Каси докосна устните си с пръст. — Беше невероятно.

— Много добре. Бъди все така открита. — Тя целуна Каси набързо и се наведе да оправи Нейт за последен път. — Да знаеш, че няма да ти се разсърдя, ако ме държиш в течение за развитието на нещата.

 

 

В късния следобед Каси вече беше приключила със стаите за гости, с прането, беше сложила Нейт да спи в стаята на Ема. Пъхна пилето да се пече във фурната и тъкмо се чудеше дали да не се захване с дребните ремонтни работи по къщата, когато чу краткото потропване на вратата.

Сърцето й трепна, обнадеждено от мисълта, че може да е Девин. Ала се успокои, щом видя майка си през предпазната мрежа.

— Здравей, мамо… — Тя послушно й отвори вратата и едва докосна за поздрав сухата буза на майка си. — Радвам се да те видя. Току-що направих чай с лед, а имам и хубав черешов пай.

— Знаеш, че не ям сладко посред бял ден. — Констънс Конър огледа критично жилището на дъщеря си. Сбърчи нос, щом зърна котката, свита под масата — животните нямаха работа вътре, в дома, при хората.

Пердетата бяха разтворени, заради което дамаската неминуемо щеше избелее от силната слънчева светлина. Но иначе беше чисто. Тя бе научила дъщеря си на ред.

В края на краищата, редът и чистотата бяха добродетели.

Въпреки всичко Констънс Конър не одобряваше ярките цветове, нито всичките джунджурии наоколо. Излишна показност. Тя изсумтя, за да изрази отрицателното си отношение, и седна на един от столовете в хола, по войнишки изправила гръб.

— Пак ще ти кажа, че сгреши, като реши да живееш в къщата на чужд мъж.

Този спор редовно се повтаряше и Каси отвърна наизуст:

— Живях в къщата на господин Халъран почти десет години.

— И си плащаше наема.

— А тук с работа си изкарвам наема. Каква е разликата?

— Знаеш много добре каква е разликата, затова няма да я споменавам пак.

До следващия път, доуточни мислено Каси с досада.

— Не искаш ли студен чай, мамо?

— Мога да изкарам един час, без да ям и да пия. — Констънс сложи с решителен жест чантата в скута си, кръстоса глезени над спретнатите обувки. — Седни, Касандра. Децата са на училище, предполагам.

— Да. Много добре се справят. Ще се приберат след около час. Нали ще останеш да ги видиш?

— Дошла съм да видя теб. — Тя отвори с щракване чантата си. Пръстите й бяха украсени с една-единствена тънка златна халка. Без лъскавина и без блясък. Както в брака на нейните родители, помисли си Каси, не бе имало нито лъскавина, нито блясък. Често й минаваше през ум, след среща с майка й, че баща й беше умрял, просто за да се отърве.

Ала не каза нищо, изчаквайки, докато майка й вадеше някакъв плик. Нямаше нужда да вижда почерка, за да се досети от кого е.

— Това е последното писмо, което получих от мъжа ти. Дойде със сутрешната поща. — Констънс й го подаде. — Искам да го прочетеш.

Каси сложи ръце в скута си и сплете пръсти.

— Няма.

С присвити от справедливо негодувание очи Констънс прикова поглед в дъщеря си.

— Касандра, ти ще прочетеш това писмо.

— Не, няма. Той не ми е мъж. — Изпитото, бледо лице на Констънс потъмня от гняв.

— Ти си дала обет пред Бога.

— Той не е валиден вече. — Беше й трудно, много трудно да контролира гласа и ръцете си да не треперят, да не отмества поглед.

— И се гордееш с това? Как не те е срам!

— Не, не се гордея. Но ти не можеш да ме накараш да съжалявам, че съм нарушила този обет, мамо. Джо го наруши много преди мене.

Тя отказваше да погледне писмото, отказваше да изпита дори горчивия гняв, че частица от него бе влязла в дома й. Вместо това не откъсваше очи от лицето на майка си.

— „Да обичаш, почиташ и пазиш.“ Да не би да ме е обичал, когато ме биеше? Да не би да ме е почитал, когато стоварваше юмруците си върху ми? Да не би да ме е пазил, когато ме изнасилваше?

— Недей да говориш така за съпруга си.

— Обърнах се към теб, когато нямаше къде другаде да отида, когато едва можех да ходя след неговите побои, когато тероризираше децата ми. А ти ме отпрати.

— Мястото ти беше в дома ти, където да се грижиш за брака и семейството си.

— Грижих се за брака си десет години и можех вече да не съм между живите. Ти трябваше да ми помогнеш, мамо. Трябваше да ме защитиш.

— Аз защитавах каквото беше правилно. — Устните на Констънс приличаха на тънка ивица. — Щом си го предизвиквала да те наказва…

— Да ме наказва! — Потресена, дори след толкова време, Каси скочи на крака. — С какво право ще ме наказва? Да не съм куче? Дори едно куче не заслужава такова отношение. Та той щеше да ме вкара в гроба със своите „наказания“, ако най-накрая не събрах кураж да предприема нещо. Щеше ли тогава да си доволна, майко? Аз щях да съм изпълнила обета си. „Докато смъртта ни раздели“.

— Прекалено драматизираш нещата. Пък и било каквото било. Джо е осъзнал грешките си — пиенето, жените, които са го изкушавали. Сега те моли за прошка и се надява, че ще удържиш обета си, както той възнамерява да стори.

— Аз няма да му простя и той не може да ме върне. А ти, ти защо се държиш така? Та аз съм ти дъщеря, твоето единствено дете. — Очите на Каси не бяха вече отправени в миналото, бяха станали стоманеносиви. — Как може да заставаш на страната на човек, който ме нарани, който ме предаде и превърна живота ми в ад? Нима не искаш да съм щастлива?

— Искам да правиш каквото се очаква от теб. А аз очаквам от теб да ме послушаш.

— Да, ти винаги си искала само това. Да те слушам, да правя каквото ми се казва, да бъда такава, каквато ти си си представяла, че трябва да бъда. Защо, мислиш, се омъжих за него, майко?

Каси не вярваше, че думите излизат от нейната уста, ала нямаше как да ги спре. Така, както не можеше да спре чувствата, които ги изтикваха от дълбините на сърцето към повърхността и навън.

— Омъжих се, за да избягам от теб, за да се махна от оная къща, в която никой никога не се смееше, никой никога не проявяваше и капчица обич.

— Ти отрасна в добър дом. — Този път затрепери гласът на Констънс. — И получи порядъчно, християнско възпитание.

— Не е вярно. Няма нищо порядъчно или християнско в дом, където няма любов. Моите деца няма да бъдат възпитавани по същия начин, в никакъв случай. — Каси говореше спокойно, удивена сама от себе си, очарована, че не чувства абсолютно нищо. — Ти си ми майка и аз ще се отнасям с цялото си уважение към теб. Моля те само за същото. Не желая да си пишеш с Джо.

Констънс стана.

— Как смееш да ми казваш какво да правя?

— Ще престанеш ли да му пращаш писма, мамо? Ще престанеш ли да пишеш на управата на затвора?

— Няма.

— Тогава смятай, че не си добре дошла в моя дом. Няма какво повече да си кажем.

Зашеметена, Констънс гледаше в недоумение.

— Ще се опомниш.

— Вече се опомних. Довиждане, майко.

Каси отиде до вратата и я задържа отворена. Тя се стегна, когато Констънс мина покрай нея. След това неудържимо затрепери.

Бавно, несигурна в собствените си крака, Каси стигна до масата. Хвана се за по-голяма опора за ръба й и се отпусна на един стол. Обгърна се здраво с ръце и буквално се затресе.

Тя все още седеше там, когато Девин се показа на вратата, след около десетина минути. Той понечи да потропа закачливо на дървената рамка на предпазната мрежа. Но после я зърна, забеляза особения начин, по който бе привела и свила рамене, и честото, монотонно потръпване на тялото й, сякаш Каси се мъчеше да удържи нещо вътре в себе си. Или да го потисне.

Беше я виждал такава — седнала в участъка с посърнало лице. Девин мигом разбра, че нещо не е наред, и влетя в кухнята като стрела.

— Каси!

Тя подскочи. Той видя уплаха, примесена с болка. Дори когато й протегна ръка, Каси се дръпна рязко назад, по-далече от него.

— Девин, не те чух да влизаш. Аз… Трябваше… — Тя затърси в паметта си някакво оправдание, за да запази приличие. Както винаги. Пребледняла от горест, в която плуваха и очите й, Каси го гледаше, без да мигне. — Ще ти налея студен чай. Пресен е. — Втурна се за чаши, за кана, с трескави движения. — Имам и пай. Правих го тази сутрин.

Тя отскочи като пружина, щом Девин сложи ръце на раменете й, а чашата с трясък се разби в плочките. Котката, която до преди миг дремеше под масата, изскочи навън с настръхнала козина.

— О, Господи, виж какво направих! — Дишането й се ускори, а тежестта в гърдите й нарасна още повече. — Трябва да… Трябва…

— Остави я. — Той се постара да говори спокойно, докато я обръщаше с лице към себе си. Каси цялата трепереше и се опитваше да се отскубне. „Този път не“, можа само да си помисли Девин. „Този път не.“ — Ела — прошепна той. — Хайде.

В мига, в който Каси се озова в прегръдките му, бентът се отпуши. Тя зарида на рамото му, а честите, горещи сълзи попиваха в ризата му. Девин я целуна по косата, погали я по гърба.

— Кажи. Какво се е случило, за да ти помогна.

Беше несвързано, непълно, ала той схвана най-важното от думите й, прекъсвани често-често от сподавения й плач. Обзе го горчива ярост, докато я утешаваше, обсипвайки с целувки мокрите й бузи.

— Направила си каквото трябва. Правилно си постъпила.

— Тя ми е майка. — Каси вдигна покрусеното си лице към него. — А аз я изгоних. Изпъдих майка си.

— Кой кого изпъди, Каси? Я си помисли.

Тя изхлипа още веднъж и стисна юмруци на раменете му.

— Не е редно.

— Пусни я! — Мрежата на вратата се затръшна след бурното нахълтване на Конър. И неговите ръце бяха свити в юмруци, лицето — зачервено от гняв, изопнато от напрежение. Беше видял само, че някакъв мъж държи майка му, а майка му плаче. — Ако я докоснеш, ще те убия.

— Конър! — От изненадата гласът на Каси прозвуча пискливо. Нима това беше нейното малко момче, с вдигнати юмруци и горящи очи? Тя зърна и Ема до вратата, притиснала уплашеното си личице о мрежата.

— Не говори така на шериф Макейд.

Все още в пълна готовност за бой, Конър пристъпи напред.

— Махни си ръцете от майка ми!

Заинтригуван, Девин просто вдигна вежди и отпусна ръцете си бавно надолу.

— Казах ти да не говориш така — започна Каси.

— Той те е наскърбил. Виж, че те е разплакал — процеди през зъби Конър, десетгодишният й защитник. — Най-добре да си върви.

— Не ме е наскърбил. — Макар и трогната до дъното на душата си, Каси застана помежду им. — Аз бях разстроена… Заради баба ти… А шериф Макейд ми помагаше да се успокоя. Искам да му се извиниш веднага.

Девин видя как момчето отпусна ръце и разпозна смяната на гневната руменина върху бузите на Конър със срама. Без да сваля очи от момчето, той сложи ръка на рамото на Каси.

— Искам да си поговорим с Конър. Насаме. — Предусещайки възражението й, Девин я стисна леко за рамото.

— Каси, бебето плаче. Защо не отидете да го видите с Ема?

— Нейт. Бях забравила за него. — С изопнати до краен предел нерви, Каси прокара ръка в косите си.

— Качвайте се — подкани я Девин с нежно побутване. — А ние с Конър ще се поразходим.

— Добре. Хайде, Ема, че Нейт плаче. — Тя си пое дълбоко въздух, докато чакаше с протегната ръка дъщеря си да влезе. — А от теб очаквам да се извиниш, Конър. Нали разбра?

— Да. — Забил поглед в земята, Конър се обърна към външната врата.

Знаеше какво следва. Наказанието. Баща му винаги го удряше вън от къщи, по-далече, за да не види майка му и да не разбере. И сега щяха да го набият, но щеше да бъде по-лошо от и най-здравия бой на баща му. Защото се беше опитал да помогне, а се оказа неправ.

Девин не каза нищо, просто вървеше с момчето през моравата, към гората, с която граничеше. Избра пътя, без да мисли. Познаваше тази гора не по-зле от целия град, като собствен дом, като собствената си съвест. До него Конър крачеше сковано, навел виновно глава, приведен.

Тъй като знаеше, че трябва да отмерва внимателно времето и ходовете си, Девин се пребори с импулсивното желание да сложи ръка върху тези тънки, слаби раменца. Вместо това, той вървеше пръв по пътеката и се спря до групата камъни, където навремето двама войника се бяха срещнали и произнесли смъртните си присъди.

Девин седна, а момчето застана неподвижно, в очакване.

— Гордея се с теб, Конър.

Думите, които най-малко бе очаквало, накараха момчето мигом да вдигне глава.

— Моля?

Невъзмутимо, Девин извади цигара — първата през този предълъг ден.

— Трябва да ти кажа, че ми олекна. Понякога се тревожа за майка ти. Не й е било леко. Ала като разбрах, че ти си насреща и ще се грижиш всичко да е наред, ми стана по-спокойно на душата.

Объркването на Конър бе огромно, за да може да изпита някаква гордост. Той продължаваше да гледа Девин с известна тревога.

— Но аз… Аз бях груб.

— Съвсем не.

— Няма ли да ме биете?

Ръката на Девин се стегна, поколеба се. Той бавно хвърли недопушената цигара на земята и я стъпка с пета. Както би направил с Джо Долин.

— Никога няма да вдигна ръка срещу теб, нито днес, нито друг път. — Говореше, без да бърза и без да отмества поглед от очите на Конър, така, както мъж би разговарял с мъж. — Никога няма да вдигна ръка срещу майка ти или сестра ти. — Ала вдигна ръка във въздуха и я задържа така. — Давам ти дума, Конър — рече той, а когато момчето продължи да гледа подадената му ръка, без да реагира, добави: — Ще съм ти благодарен, ако я приемеш.

Втрещен, Конър сложи длан в ръката на Девин.

— Да, сър.

Девин стисна леко малката длан и придърпа момчето по-близо. После се усмихна доволен.

— Щеше да ми се нахвърлиш не на шега, нали?

— Щях поне да опитам. — Емоциите, които бушуваха в душата на Конър, бяха страховити. Най-много се страхуваше да не се разплаче и да покаже на Девин, че всъщност си е едно глупаво малко момче. — Никога преди не съм й помагал. Нищо не правех.

— Ти не си виновен, Конър.

— Нищо не правех — повтори той. — А той все я биеше. Непрекъснато я биеше.

— Знам.

— Не, не знаете. Знаете само за онези случаи, когато някой от съседите ви се е обаждал или когато той се прибираше толкова пиян, че я удряше и там, където после си личеше. А имаше още много пъти. Беше много по-лошо.

Девин кимна. Нямаше какво друго да стори. Притегли момчето до себе си, на камъните.

— И тебе ли те биеше?

— Когато тя не можеше да го види. — Забравил всякаква храброст, Конър притисна лице в ръкава на Девин. — Когато тя нямаше да разбере.

Девин прикова поглед в дърветата, разяждан от безполезен гняв, задето не бе могъл да предотврати това.

— А Ема?

— Не, сър. Той не обръщаше особено внимание на Ема, защото е момиче. Но не казвайте на мама. Моля ви, не й казвайте, че ме е биел. Ще й стане мъчно.

— Няма да й казвам.

— Мразя го. Бих го убил, ако можех.

— Разбирам те. — Когато момчето поклати глава, Девин го отдръпна от себе си и се вгледа дълбоко в очите му. — Наистина те разбирам. Ще ти призная нещо. Аз много се биех навремето.

— Знам. — Конър подсмръкна, ала беше безкрайно благодарен, че все пак удържа сълзите. — Чувал съм хората да разправят.

— Да, вярно е, че разправят. А на мене ми харесваше да се бия, мислех си, че мнозина заслужават да ги напердаша. Понякога имах основание, друг път — не. Както и да е, после се научих да отстъпвам крачка назад. Много е важна тая крачка. Сега ти смяташ, че баща ти заслужава…

— Не го наричайте така — прекъсна го Конър, след което силно се изчерви. — Сър.

— Добре. Аз също смятам, че той го заслужава. Но ти трябва да отстъпиш, да направиш тази крачка назад и да оставиш законът да се разправи с него.

— Аз вече няма да позволя нито на него, нито на друг, да я наскърбява.

— В това те подкрепям напълно. — Изучавайки решителното изражение на Конър, Девин прецени, че момчето има право да знае каква точно е ситуацията. — Ще ти го кажа без увъртания, съгласен ли си?

— Да, сър.

— Баба ти много разстрои майка ти днес.

— Тя иска той да се върне. Ала няма да стане. Аз няма да го допусна.

— Майка ти е на същото мнение и затова изгонила баба ти. Било й е тежко, ужасно тежко, Конър, но го направила.

— Вие сте й се притекли на помощ. Аз се извинявам, че…

— Не се извинявай — побърза да го спре Девин. — Сериозно ти говоря. Знам, че Каси държеше да ми се извиниш, ала ние сме наясно как стоят нещата. Ти постъпи точно както трябва, Конър. И аз бих сторил същото.

Никой комплимент, никоя похвала от учител, никое поздравление от съотборник не бяха имали по-голяма тежест за него от това — от признанието, че е постъпил така, както и шерифът Девин Макейд би сторил на негово място.

— Радвам се, че и вие искате да й помогнете. Ще направя всичко, каквото ме посъветвате.

Такова доверие, помисли си Девин, беше по-ценно и от злато.

— Трябва да ти кажа, че са включили Джо в тъй наречената програма за трудова заетост на затворниците извън затвора.

Лицето на Конър стана напрегнато.

— Дочух. Децата в училище говореха.

— Тормозят ли те много?

Той сви рамене.

— Не чак толкова, колкото преди.

Учиш се да се справяш сам, отбеляза мислено Девин с учудващо чувство на гордост.

— От тебе искам да не се тревожиш, но да си отваряш очите на четири. Ти си умен и наблюдателен. Затова пишеш хубави разкази.

Конър се поразмърда от удоволствие.

— Обичам да пиша.

— Радвам се. Ти пишеш, защото умееш да наблюдаваш, да вникваш в същността на нещата. Затова съм сигурен, че ще внимаваш какво става в семейството ви. И ако видиш нещо, ако чуеш нещо, ако дори само ти се струва, че нещо не е наред, искам да дойдеш при мен. Дай ми честна дума, че ще го направиш.

— Да, сър.

— Трябва ли всеки път да ми казваш „сър“? Караш ме да се чувствам като старец.

Конър се изчерви и се усмихна.

— Трябва. Такива са правилата.

— Знам ги аз тия правила. — Девин реши, че могат да уредят този въпрос по-нататък. — Какъв късмет би извадил един мъж, ако ти си му син, Конър!

— Аз хич не искам да имам баща пак.

Ръката, която се бе насочила към рамото на Конър, спря във въздуха. Преглъщайки въздишката си, Девин й нареди да се отпусне надолу.

— Тогава да речем, че един мъж би извадил късмет, ако ти си му приятел. Така става ли?

— Да, сър.

Ах, тези очи, пълни с доверие, помисли си Девин.

— Майка ти сигурно се тревожи, че си ме набил. — Когато Конър се разсмя на предположението, Девин му разроши закачливо косата. — Сега върви при нея и й кажи, че сме се разбрали. Аз ще говоря с нея по-късно.

— Да, сър. — Той скочи от камъните, после прехапа устни, преди да изстреля и последното си късче кураж:

— Може ли някой ден да дойда в участъка и да ви погледам как работите?

— Разбира се.

— Няма да ви преча. Само ще… — Конър се забърка в собствените си думи и накрая млъкна. — Може ли?

— Разбира се, че може. Когато пожелаеш. Обаче е досадно.

— Не ми се вярва — заяви Конър, замаян от радост. — Благодаря, шериф Макейд. Благодаря ви за всичко.

Девин проследи с поглед как момчето се затича по моравата, след това се облегна назад. Прииска му се да запали цигара, ала си напомни, че ги отказва. После си напомни, че рано или късно тези две деца щяха да бъдат негови, а третото вероятно щеше да бъде на път.

Конър не искаше да има баща — ето ти препятствие. Значи трябваше да се намери подходящата пътечка и да се стъпва предпазливо, размишляваше Девин.

Първата стъпка, разбира се, бе Каси. Отначало крачка, после втора. Поетата посока винаги те отвеждаше някъде. Ако той бе внимателен, и Каси би тръгнала заедно с него.