Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Братята Макейд (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Heart of Devin MacKade, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 183гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
temenujka(2010 г.)
Форматиране
pechkov(2010 г.)

Издание:

Нора Робъртс. Сърцето на Девин Макейд

Превод: Теодора Котева

ИК „Коломбина прес“ ООД, 1998 г.

ISBN: 954-706-041-4

История

  1. —Добавяне

Четвърта глава

Денят на парада бе същински кошмар от тактическа гледна точка. Както се и очакваше. Въпреки обичайните си опасения обаче Девин го чакаше с нетърпение, защото щеше да бъде прекалено зает, за да мисли за каквито и да било лични проблеми.

Парадът тръгваше точно в дванайсет — което означаваше някъде между пладне и дванайсет и половина — след задължителните речи на площада и тържественото полагане на венец пред паметника.

От шерифа се искаше да бъде там, в пълна униформа. Дотук нямаше проблем. На пръсти се брояха дните в годината, когато му се налагаше да вади облеклото в маскировъчен цвят, вратовръзката и черните лачени обувки.

Естествено това включваше и изваждането на омразната му маса за гладене. Гладенето бе единствената домакинска работа, която искрено ненавиждаше, и единствената, която му късаше нервите.

Ала в осем сутринта той беше вън, на улицата, изгладен и облечен. Вече се срещаха нетърпеливи зяпачи, които си избираха места и запазваха допълнително площ покрай завоите или по тротоарите за другите със сгъваемите столове и хладилните чанти.

Повечето от витрините и магазините по маршрута на парада бяха затворени за целия ден, но на Ед можеше винаги да се разчита, че заведението й е отворено за закуска.

Девин бавно крачеше по тротоара със съзнанието, че има на разположение цял час, преди да го налегнат грижите за реда по време на масовата проява или за това, дали търговците са на отредените им места с техните балони, хотдог и сладолед.

Лятото сякаш бе решило да дойде тъкмо в деня на парада. Вече беше доста горещо и той раздразнително поразхлаби яката си.

Представи си как асфалтът по улиците ще се нагрее и ще се размекне до към следобед. Дано момиченцата, които изпълняваха акробатични номера в блестящи от пайети костюми, се бяха подготвили за това.

Записа си да провери със сигурност дали има достатъчно вода по маршрута за участниците. Девин нямаше никакво желание някой да вземе да припадне.

Нищо, че беше празник — при Ед кипеше работа. Миришеше на пържена шунка и кафе. Ароматът му напомни, че не беше се хранил особено редовно през последните няколко дни.

След като си размени поздрави с неколцина от редовните клиенти на заведението, той се насочи към барплота и седна на един от високите столове.

— Шерифе — смигна му Ед. Както обикновено, очилата й висяха на наниз от седефени перли върху мършавата й гръд. Беше си сложила престилка, цялата в петна, ала под нея личеше, че бе готова за празника — с плътно прилепнала, дълга до кръста блузка, червена като косите й, и почти скандално къси панталони.

Имаше яркосини сенки чак до изписаните с молив вежди, а устните й бяха фосфоресциращо червени. На ушите й висяха макове, захванати за презрамките на престилката.

Девин й отправи широка усмивка. Само Едуина Кръмп можеше да мине безнаказано в такъв външен вид.

— Яйца с шунка, Ед, без да забравяш кафето.

— Дадено, симпатяго. — Въпреки че можеше да му бъде майка, тя кокетно отметна назад коси и го подкачи: — Много си хубав в тая униформа!

— Чувствам се като застаряващ скаут от момчешката организация — измърмори той.

— Един от първите ми обожатели беше скаут. — Веждите й закачливо заиграха, докато Ед повдигна чистия пластмасов капак на купата с понички и избра една от него. — Беше доста добре подготвен, да ти кажа. Това е от заведението — добави тя и погледна изкосо двете суетящи се сервитьорки.

Остави Девин да си допие кафето с поничката и влезе в кухнята.

Той се помъчи да не мисли, доколкото му бе възможно. И за да се занимава с нещо, извади бележника си и се зачете в записките и задачите за деня. След около половин час вече донастройваше нещата в главата си, наслаждавайки се едновременно на отлично приготвената от Ед порция бъркани яйца с шунка.

— Здрасти, шерифе. Да си арестувал някого напоследък?

Девин се завъртя на стола и видя изумителното, не особено дружелюбно изражение на снаха си. Савана Макейд винаги намираше какво да каже, помисли си той. Когато тази пищна жена с тяло на сирена влезеше някъде, мъжките сърца спираха да бият. Заради гъстите черни коси, падащи по раменете й, бадемовите очи с цвят на изкусителен шоколад и онези изумителни изпъкнали скули на фона на златистата й кожа.

И заради това същото отношение, доуточни мислено Девин.

— Честно казано, не, не съм. — Той се усмихна приветливо на момчето до нея, на своя племенник, независимо дали това се харесваше на Савана, или не. Висок за възрастта си, тъмнокос и красив като майка си, Браян беше облечен в своя бейзболен екип, с шапката на Филдър. — Участваш ли в парада?

— Да. Заедно с Конър и останалите ще бъдем в пикапа на треньора. Страхотно.

— Не сте ли подранили малко?

— Трябва да вземем някои неща — поясни Савана.

— В това число и Конър. Ще минем покрай тях веднага, след като Браян си понапълни стомаха.

— Умирам от глад — заяви момчето и, щом зърна купата с понички, тутакси се настани до Девин.

— Хей, Ед, тук едно момче умира от глад.

— Идвам! — Тя блъсна навън люлеещата се врата и подаде глава от кухнята. След което отправи ослепителна усмивка на Браян. — О, това бил моят шампион. — Като спонсор на бейзболния отбор „Антиетам кенънс“ Ед преливаше от гордост. — Страхотен мач беше в събота. — Тя приветства Савана, наведе се над барплота, колкото да изгука на бебето в количката, после се отдаде на задълбочен и сериозен разговор с Браян за ястия и бейзбол.

Девин не попита. Откъде-накъде пък ще пита. Слезе от стола, взе племенницата си и пак седна с ококорената Лейла в скута си.

Под богато надиплената периферия на шапката за слънце косата на Лейла бе също гъста и тъмна. Устните — досущ като устните на майка й, отбеляза той, — бяха сериозни, докато го гледаше с големите си очи, които вече се избистряха от бебешкото синьо към типичното за Макейд зелено.

— Здравей, хубавице… — Девин се наведе да я целуне и се зарадва, като видя как малката устичка се изкриви. — Тя ми се засмя.

— Глупости!

Девин срещна невъзмутимия поглед на Савана.

— Вярно е. Усмихна ми се. Тя ме обича. Нали, Лейла? Нали, скъпа? — Той прокара пръст по ръчичката й и тя го стисна. — Очите й са като на всички от фамилията Макейд.

— Те още се променят — заяви Савана. Но постепенно омекваше. Въпреки значката, въпреки факта, че се опитваше да му се противопоставя, тя се привързваше към Девин от ден на ден. — Може да станат и кафяви.

— Ами. Ще бъдат като на всички Макейд. — Той отново вдигна очи към нея и й се усмихна. — Не можеше да избягаш от тях. От всички ни.

— Очевидно.

Усмивката му се разшири. Девин знаеше, че Савана го харесва, колкото и хладно да се стараеше да се държи.

— Искаш ли поничка?

— Може би. — Тя се предаде и седна на съседния висок стол. — Няма нужда да я държиш.

— Да, ама аз искам да я подържа. Къде е Джаред?

— По адвокатски дела. Имаме среща в мотела към девет и половина.

— Значи още не сте ходили там? — Той се постара да прозвучи небрежно, съвсем непреднамерено, като в същото време вдигна Лейла до рамото си и започна да я гали по гърба.

— Не. — Савана се наведе да вземе лигавника от количката и го разстла върху рамото на Девин. — Храних я точно преди да излезем. Може да ти похаби завинаги хубавия полицейски костюм.

— Тъкмо няма да го нося. Само Конър ли ще взимате?

— Аха. — С вещината на експерт Савана си избра една поничка. — Рейф и Рийгън ще минат по-късно за Каси и Ема. Шейн ще докара Джаред, тъй че няма да имаме много коли за придвижване до парка за пикника.

Тя погледна по-нататък и видя, че синът й скоро ще погълне и втората поничка, предложена му от Ед.

— Да искаш да те закарам донякъде?

— Не. Ще трябва да съм със служебната кола, за да се правя, че работя.

— Не те видях на мача в събота.

— Отбих се за малко. Погледах само няколко удара. — Беше зърнал Каси на трибуната и не искаше да я кара да се притеснява.

— Не дойде и за вечеря в неделя във фермата.

— Да не ви е било мъчно за мене?

— Не особено. — Ала нещо в израза й смекчаваше ефекта от насмешката. — Нещо не е наред ли, Девин?

— Не.

— Джаред ми каза за Джо Долин, за онази програма за трудовата заетост на затворниците. Това ли те притеснява?

— „Притеснява“ е меко казано. Но го държа под око — прошепна той и се обърна с лице към Лейла, за да зарови нос в сладуранското й вратле.

— Сигурна съм, че го държиш под око — повтори шепнешком Савана. Тя погали дъщеря си по главата, след което ръката й се спря върху рамото на Девин в жест на привързаност, който изненада и двама им.

— Май започвам да ти харесвам, а, Савана?

Тя се дръпна, ала ъгълчетата на устните й се извиха нагоре.

— Нали сам каза, че не мога да избягам от вас. А сега си ми дай детето.

Девин настани Лейла в ръцете на майка й, после целуна Савана по устата, кратко и делово.

— Доскоро. Чао, Браян — добави той и стана. Браян избоботи нещо нечленоразделно, заради пълната си с поничка и ябълков крем уста.

— Проклети Макейд — рече под нос Савана. Но се усмихваше, докато гледаше как Девин се отдалечава.

 

 

По обед градът се пукаше по шевовете. Хората се тълпяха по тротоарите, изпълваха до краен предел верандите и дворовете пред къщите. Малчугани тичаха — във всички посоки, плач на капризни бебета раздираше въздуха като разстроен оркестър.

Някои улици бяха преградени, за да не се пресича маршрутът на парада. Девин застана на основното кръстовище, тъй че да успокоява местните автомобилисти, забравили за деня на парада, или да пренасочва онези, които идваха по-отдалеч и изобщо не бяха чували за него.

Той им предлагаше околни пътища или ги подканваше да паркират наблизо и да се присъединят към веселбата.

Апаратът за двупосочна радиовръзка, окачен на колана му, пращеше и пукаше от смущенията по линията при всяко повикване на някой от заместниците му, разположени на отдалечени точки по маршрута.

Насреща му, от другата страна на улицата, на ъгъла на бензиностанцията, един клоун продаваше пъстроцветни балони. Малко по-надолу, сладоледът — било във фунийка или на пръчка — се радваше на оживено търсене, въпреки че се топеше от горещината в мига, в който купувачът го вземеше в ръка.

Девин погледна хвърлените на земята хартийки, разпилените по невнимание лакомства, парчетата от счупени играчки и спукани балони. Голямо чистене щеше да падне.

И ето че в далечината се дочуха звуците на първия маршируващ оркестър, приближаващ към площада. Звученето на медните духови инструменти, ритъмът на обутите в ботуши крака, накараха прагматично настроения му ум да се пренесе в миналото, към удоволствията от младежките му години.

Ех, че работа — парадът си е парад!

— Полиция! Полиция!

Примирен, той се обърна към преграждението на пътя, където беше спряла поредната кола. С един-единствен поглед прецени ситуацията — двама пътника на средна възраст, в лимузина от най-нов модел, които бяха почти слънчасали, уморени и ядосани.

— Да, госпожо… — Девин се наведе към отворения прозорец и им отправи най-хубавата си служебна усмивка. — Какво мога да направя за вас?

— Трябва да минем оттук. — Раздразнителният тон на шофьора носеше северняшки акцент, който подхождаше на пенсилванските знаци по регистрационния номер на колата.

— Казах ти да не се отклоняваме от магистралата, Джордж. Ала ти с твоя панорамен път…

— Тихо, Марша. Трябва да минем оттук — повтори той.

— Извинете… — Девин потърка брадичката си с ръка. — Проблемът е в това, че има парад. — Като в доказателство на думите му откъм маршируващия оркестър затръбиха тромпети и забиха барабани. Той извиси глас, за да надвика оглушителните звуци: — Ще бъде затворено поне още един час.

Това предизвика бурен домашен скандал, изпъстрен с упреци и назидания. Девин продължаваше приветливо да се усмихва.

— Закъде пътувате?

— За Вашингтон.

— Е, ще ви кажа какво да направите, щом толкова бързате. Обърнете обратно и се върнете около осем километра все по този път. Ще видите табели за шосе номер 70. Свивате по източния ръкав и ще излезете на магистралата за Вашингтон, тя е 495, а оттам ви трябва не повече от час и сте в столицата.

— Казах ти да не се отклоняваме от магистралата — повтори Марша отново.

Джордж се разсърди.

— Откъде да знам, че в някакъв забутан град ще преградят улиците!

— Ако не бързате — продължи Девин, невъзмутим като скала, — може да обърнете и да спрете ей там, на поляната с табелката за паркиране. Безплатно е. Парадът е много забавен. — Той погледна към улицата, където една от малките мажоретки тъкмо хвърли палката си във въздуха, след което чевръсто я улови под бурните аплодисменти на публиката. — После дълго ще помните пътуването си до Вашингтон.

— Нямам време за паради! — С шумна въздишка, израз на досада, Джордж превключи на задна скорост, а Девин все още чуваше как двамата се карат вътре, докато лимузината направи завой и се отдалечи.

— Жалко… — измърмори той и се обърна да наблюдава парада, като едва не събори Каси на земята. Сграбчи я инстинктивно, но мигом я пусна, сякаш се опари от кожата й. — Извинявай. Не те видях.

— Реших да те оставя да проявиш цялата си дипломатичност.

— Постарах се. Джордж и Марша не знаят какво изпускат.

Усмихната, тя се загледа в по-големите мажоретки, които изпълняваха цели акробатични съчетания. Ала мислено продължаваше да вижда Девин в неговата полицейска униформа. Толкова компетентен и мъжествен.

— Аз знам. Сигурно ти е горещо. Искаш ли да донеса нещо за пиене?

— Не. Благодаря. А… — Езикът му се оплете. Вече не помнеше кога за последен път я беше виждал в къси панталони. Години наред бе полагал неимоверни усилия да не мисли за краката й. А ето ги сега пред него — дълги и гладки, като изваяни изпод симпатичните, тъмнолилави къси панталони с маншети. — Къде е Ема?

— Сприятели се с момиченцето на семейство Макъчън — Люси. Играят си в техния двор. — Беше й по-лесно да говори с него, ако не го гледаше, затова Каси се съсредоточи в бавно отминаващия кабриолет и седящата вътре пътничка — тазгодишната принцеса на плодородието, облечена в рокля с безброй волани, която весело махаше с ръка. — Сърдиш ли ми се, Девин?

— Не, разбира се, че не! — Той така настойчиво се беше втренчил в принцесата, че тя го дари с блестяща, обнадеждена усмивка и му махна по твърде интимен начин. Но Девин всъщност виждаше Каси — малко притеснена на вид и толкова нежна. И красива.

— Ти направо шашна Джули — подметна тя, щом ги забеляза как се гледат.

— Джули ли? Коя Джули?

Смехът й, макар и кратък, изненада и двама им. В следващия миг те се гледаха в очите.

— Сигурен ли си, че не съм те ядосала?

— Не. Да. Да, сигурен съм. — Той пъхна ръце в джобовете си, както се чувстваше по-спокоен. — Не ти. Аз сам се ядосах. Нали ти казах, не бях на себе си.

— Аз нямах нищо против.

Бумтенето на следващия оркестър отекна в ушите му. Девин помисли, че не я е чул добре.

— Моля? Не те чух.

— Казах, че… — Каси млъкна, тъй като радиовръзката изпращя.

— Шерифе. Шерифе, Дони се обажда. Имаме малък проблем в квадрант „С“. Чувате ли ме?

— Господи, в квадрант „С“! — измърмори Девин. — Той е в началното училище. Нагледал се е на рисувани филмчета.

— Ще те оставя на мира — изрече набързо Каси, докато той откачваше апарата от колана си. — Имаш работа.

— Ако… — Девин изруга под нос, защото тя вече си пробиваше път през ликуващата тълпа. — Макейд слуша — троснато отговори в предавателя той.

 

 

Малкият проблем се оказа безобидно надвикване между прекалено лоялни ученици от две конкуриращи се гимназии. Девин ги убеди да се разотидат, скастри Дони, след което помогна на една майка да се разбере със сащисаната си дъщеря, която си беше загубила закуската, улисана да демонстрира уменията си с мажоретската палка пред многобройната публика.

Докато и последният маршируващ ботуш заглъхне, докато и последното развято знаменце отмине, докато и последният балон изчезне в синевата, Девин трябваше да контролира автомобилното движение към парка, да насочва бригадата по почистването и да помогне на няколко разплакани, загубили се деца да се върнат пак при мама.

Той до насита се охлажда под рехавия душ в участъка, после с благодарност прибра униформата си, чак до следващия официален празник. Когато най-сетне стигна до парка и остави автомобила си в края на дългата редица от коли, пикникът вече бе в разгара си, сред аромата на печено месо и веселите игри.

Имаше хвърляне на топка, на подкова, състезания по целене на кегли, по надхвърляне с яйца, надбягвания по двойки с вързани крака. Девин видя Шейн да се прегръща с Франи Спейдър — къдравата червенокоска, която така щедро му беше предложил преди няколко дена.

Ето го и Рейф, отстъпващ назад, за да поеме топката, и Джаред, подготвящ се да я хвърли. Рийгън и Савана бяха седнали под сянката с бебетата си.

Имаше кучета и дечурлига, дебеланковци в шезлонги, които говореха за спорт и политика, стари дами, които си вееха с ветрила и се смееха. Ето го и Ки — кметът на града, смешен на вид, както винаги, в пъстрите, карирани бермуди, които въпреки всичко разкриваха твърде много от косматите му крака.

Госпожа Мец подвикваше окуражително на внуците си, захапала едно пилешко бутче в компанията на госпожица Сара Джейн.

Господи, помисли си Девин, та той наистина ги обичаше. Всички, без изключение.

Вървеше бавно до моравата, като се спираше тук и там да поприказва, да изслуша нечие оплакване или някоя и друга новина. Пъхнал ръце в задните си джобове, Девин постоя със стария господин Уайнбъргър да погледа как хвърлените подкови подрънкваха о гладката повърхност на пръта.

Тъкмо обсъждаха различните техники за хвърляне, когато Ема се приближи безмълвно и протегна към него ръце. Той я вдигна и я сложи на хълбока си, а господин Уайнбъргър продължаваше да излага своето мнение. Ала мисълта на Девин започна да се раздвоява.

Малката Ема миришеше на слънце и беше лека като горска фея. Скоро щеше да стане на седем години, спомни си с трепет той. Още малко и вече нямаше да иска да я гушкат и да я носят на ръце. А щеше — като момичетата, покрай които Девин мина в началото на поляната — да флиртува с момчета и да иска да я оставят на мира да се държи като истинска жена.

Той въздъхна и я стисна за момент.

— Защо си тъжен? — поинтересува се тя.

— Не съм тъжен. Просто си помислих как бързо растеш. Искаш ли захарна пръчка?

— Да. Яркочервена.

— Добре, яркочервена — съгласи се Девин и я пусна на земята. Хванати за ръка, те се запътиха към павилиона, обслужван от членове на Американския легион. Той купи две пръчки, след което седна до нея на тревата да погледат как другите играеха софтбол.

— Хайде, Дев! — Без да отстъпва от позицията си на втори номер, Рейф подкани брат си да се включи. — Ела да отбиваш!

— Не мърдам оттук. Виж каква хубавица съм си намерил — отвърна той.

— И мама казва, че съм хубава.

Девин се усмихна на Ема и й разроши косата.

— Защото наистина си хубава.

— И мама е хубава.

— Вярно е.

Ема се сгуши до него със съзнанието, че той ще я прегърне точно така, както тя обичаше.

— Тя вече не плаче. — Благодарение на своята наивност детето продължи да облизва захарната пръчка, без да забележи как ръката на Девин се стегна. — Преди все плачеше нощем. Но сега вече не плаче.

— Това е хубаво — беше всичко, което той можа да каже.

— А сега си имаме и котенцето Ед, и чисто нова къща. Никой не ни крещи, не чупи разни работи и не бие мама. Конър ходи на бейзбол и пише разкази, а аз мога да извикам Люси и да си играем, дори в стаята. Имам и много красиви пердета, на кученца. И нови обувки.

Тя показа розовите си маратонки на Девин.

— Много са хубави.

— Така е, защото ти го изгони онзи, лошия. Конър казва, че си го арестувал и си го пратил в затвора и той вече не може да бие мама и да я разплаква. — Ема го вдигна към него лице, с омазана в лепкаво, яркочервено уста и ококорени, ясни очи. — Обичам те.

— О, Ема… — Без да се доизкаже, той притисна чело о нейните пухкави, златисти къдрици. — И аз те обичам. Ти си най-доброто ми момиче.

— Знам. — Тя издаде червените си устни напред и го изненада с една лепкава целувка по бузата. — Отивам при Люси. Тя ми е най-добрата приятелка. — Ема стана и се усмихна с благата усмивка на майка си. — Благодаря за захарната пръчица.

— Няма защо.

Девин я проследи с поглед как се отдалечава с танцова стъпка, красива като русалка, после разтри бузите си с длани. Достатъчно трудно му беше да бъде влюбен в майката. Ала какво щеше да прави с тази привързаност към детето?

Нима щеше да се примири, завинаги, все да ги пази, да ги наглежда, да бъде вечният добронамерен приятел, любимият почетен чичко?

Започваше да му омръзва да потиска чувствата си, да стои настрана.

Този път, когато Рейф го извика, Девин скочи на крака. Да, помисли си той, разбира се, че ще отбива. И без това имаше нужда да си изразходва енергията.

Човек изпитваше някакво вътрешно задоволство при сблъсъка на малката бяла топка с тънката дървена бухалка. Заради връзката, заради начина, по който силата на удара се предаваше по цялата дължина на ръцете. Заради звука, заради твърдия отскок, заради свистенето на въздуха и възторжените възгласи при политането на топката нагоре.

Почувства се човек след третата база, когато вече наближаваше края. Повече от човек дори, тъй като се оказа, че Шейн ще пази. Изкривил устни в сатанинска усмивка — огледален образ на братовото му изражение, Девин се хвърли силно и безмилостно с главата напред.

Последва жесток сблъсък на тела, вдигна се прахоляк, не закъсняха и истеричните писъци на зрители й съотборници. Той чу как брат му изохка, когато лакътят му удари Шейн в ребрата, встрани от издутата предпазна жилетка на кечъра. В следващия миг видя звезди посред бял ден от удара в нещо кокалесто, вероятно коляното на Шейн, което го уцели зад ухото.

Но преди всичко чу победоносния вик „Успя!“

— Не може да бъде! — Шейн бе удържал топката, изстреляна му от Джаред, даже и след неприятния сблъсък. — Аз го изпреварих — настоя Шейн и размаха топката за доказателство.

Реферът Ки не отстъпваше:

— Ти не беше вътре, Шейн, а Девин. И закъсня с хващането.

Това естествено бе равносилно на обявяване на война.

От страничната линия Савана наблюдаваше как издокараният от глава до пети адвокат Джаред Макейд отиде да се разправя лице в лице с кмета на града, докато братята му се надвикваха помежду си и овикваха всеки друг, оказал се на пътя им.

— Обожавам пикниците — коментира Савана.

— Аха… И аз. — Рийгън се протегна лениво. — Човек така добре си почива. — Усмихна се на Каси, която дойде да се скрие под сянката при тях. — Не се безпокой — окуражи я Рийгън, като видя как тревожно се е обгърнала с ръце. — Няма да се наранят… Сериозно.

— Знам. — Каси се стараеше да не бъде толкова притеснителна. Братята Макейд често вдигаха голям шум. Ала тя се сви още повече, щом видя, че и Конър и Браян се втурнаха да вземат участие в екшъна.

— Не се безпокой — повтори Рийгън. — Няма.

Нима не беше хубаво, че Конър можеше да тича и да вика така? Твърде дълго бе бил прекалено кротък и тих. И потиснат, помисли си гузно Каси. Сега, с всеки изминат ден, все повече и повече заприличваше на себе си. И ако участието в спор около един бейзболен мач го правеше щастлив, то тя в никакъв случай не би си позволила да се тревожи.

А спорът приключи съвсем скоро, с клетви за реванш и отплата. Каси видя как Браян изпълни танца на победата, после с цената на упорити молби му разрешиха да застане на мястото на кечъра. Девин взе ръкавица, наведе се и подметна нещо на Конър, при което синът й ококори доволно очи, втурна се към външното поле на игрището и се приготви да играе.

— Толкова е добър с децата — прошепна Каси. — Девин — добави тя.

— Всеки път, когато се отбива у нас, взима Нейт на ръце в мига, в който прекрачи прага. — Рийгън се усмихна на сина си, зает с гризането на своята червена чесалка за зъби. — О, кръв!

Разтревожена, Каси погледна към Нейт.

— Къде?

— Не Нейт. Девин. Устата му е разкървавена. Кой има салфетка?

— Аз. — Каси извади една от джоба си. Докато тя бързаше след Девин, който се беше запътил към външното игрище, Рийгън се усмихна доволно.

— Още не го е разбрала, нали?

— Не. — Савана се облегна о дънера на дървото. Лейла дремеше и идеята й се стори прекрасна. — Май той ще трябва да направи нещо по-биещо на очи, за да я накара да проумее, че е луд по нея.

— Девин е единственият Макейд, който никога не избързва.

Савана повдигна едната си вежда, преди да затвори очи.

— Обзалагам, че действа бързо, когато му дойде времето. Каси няма да му се изплъзне.

— Няма — тихо потвърди Рийгън. — Но това ще бъде най-добрият шанс в живота й.

Останала без дъх, докато навакса преднината на широките му крачки, Каси викна подире му:

— Девин! Почакай!

Той се обърна за миг, видя я да подтичва след него и направи каквото се беше учил да прави — пъхна ръце в джобовете си.

— Защо?

— Устата ти. Господи, човек не може да те настигне — успя да изрече тя, задъхана, щом спря пред него.

— Какво ми е на устата?

— Разкървавена е… — С умели майчински движения Каси започна да подсушава ъгълчето на устните му. — Видях те как се хвърли с главата напред към Шейн. После затворих очи. Късмет си извадил, щом само си си разбил устата при такова безумие. Та това е игра.

— Това е бейзбол — уточни Девин, потискайки стона си от нежното докосване на пръстите й върху раната, която дори не беше усетил. — Спечелих обиколката.

— Да, знам. Захванала съм се да уча правилата. Конър е толкова запален по тази игра. Много мило беше от твоя страна, че го покани да влезе в лявото поле.

— В дясното. В дясното поле — успя да я поправи той, въпреки че сърцето му сякаш щеше да се пръсне в гърдите. Девин не смееше да извади ръцете си, свити в юмруци дълбоко в джобовете. — Каси, добре съм.

Именно тонът му, острата раздразнителност в него, я накараха да спре.

— Ядосан си ми.

— Не съм ти ядосан. По дяволите, изобщо не съм ядосан. Виж. — Безсилен, като никога, той сграбчи напоената с кръв салфетка от ръцете й. — Какво е това?

— Кръв. Нали ти казах, че устата ти…

— Кръв — прекъсна я Девин. — Това тече във вените ми. Кръв, а не ледена вода. Затова, ако продължаваш да се облягаш на мен и да ме пипаш по лицето, ще… — Той си наложи да млъкне, като стисна зъби. — Не съм ядосан — повтори Девин, ала по-спокойно. — Трябва да се поразходя.

Каси прехапа устни, а той закрачи към малката горичка, опасваща източната страна на парка. Опасността да загуби приятелството му й вдъхна нужния кураж, за да тръгне след него.

Девин спря, обърна се и огънят в очите му я прониза като стрела в сърцето.

— Извинявай — избъбри тя. — Извинявай, Девин.

— Не ми се извинявай, Каси, няма за какво да се извиняваш.

Но къде са другите, запита се той. Защо нямаше никакви хора в горичката? Не можеше да рискува да остане насаме с нея сега, когато не се владееше напълно.

— Върни се, Каси. Върви си.

Тя понечи да тръгне. Беше й втора природа да се подчинява, да прави каквото й наредяха. Ала не можа, този път не можа. Сега моментът бе твърде важен.

— Ако не си ядосан, тогава има някакво недоразумение. Не искам аз да съм причината за това.

Беше й трудно, почти страшно, да пристъпи напред, когато в погледа му все още бе стаен гневът. Каси знаеше, че Девин няма да я нарани, знаеше го със сигурност, но частица от нея все пак се колебаеше. Ала за Девин тя би рискувала.

— То е, защото те целунах — рече направо Каси. — Без да имам нищо предвид.

Гневът му изчезна от погледа. Сега очите му бяха пусти, умишлено безизразни.

— Знам, че не си имала нищо предвид.

— Но и ти ме целуна. — Сърцето й биеше толкова силно, че тя едва чуваше думите си. — После ми каза, че си ядосан на себе си, ала аз не искам да се ядосваш. Аз нямах нищо против.

— Не си имала нищо против — повтори той, отделяйки нарочно всяка дума. — Добре. Ще го забравим. А сега се връщай при другите.

— Защо ме целуна така? — Въпросът й завърши шепнешком, тъй като и куражът й започна да се изпарява.

— Нали ти казах, завари ме неподготвен. — Каси продължаваше да го гледа със своите огромни, кротки очи и Девин почувства как нещо се пречупи в него. — За Бога, какво искаш от мен? Нали ти се извиних? Казах ти, че няма да се повтори. Мъча се да стоя далече от тебе, но това е убийствено. Цели дванайсет години чаках да те целуна и накрая ти се нахвърлих като невидял. Не съм искал да те заболи.

Колената й затрепериха, ала не от страх. Тя познаваше страха твърде добре. Но както и да се наричаше това въздействие, то й бе непознато.

— Не ме заболя. — Каси преглътна с усилие. — Аз нямах нищо против. И сега нямам нищо против.

Той се опита да изясни нещо, макар да не беше сигурен в резултата:

— Аз пак искам да те целуна.

— Нямам нищо против — повтори тя, защото това бе най-лесното.

Каси не помръдна, когато Девин пристъпи към нея — нямаше представа дали трябва да го докосва. С удоволствие би погалила неговите силни ръце. Ала не беше сигурна дали е редно.

След това вече нямаше нужда нито да се тревожи, нито да мисли, нито да гадае. Той сложи ръце на бузите й, обхванал в шепи цялото й лице, и приближи устните си към нейните, толкова нежно, толкова търпеливо.

Сърцето й затрептя, а усещането бе сладостно, подобно на птичка, излетяла безшумно от клетката си, щом вратичката й се е отворила най-неочаквано. Когато Девин я притегли към себе си съвсем леко, на нея й се стори, че плува към него. Устните й се разтвориха от въздишка на тих възторг.

Именно това бе желал да стори, винаги. Да й покаже нежност и внимание. Да се потопи в нея бавно, предпазливо. Шарената сянка на дърветата бе идеалната обстановка, подслаждана от птичите песни и благоуханието на дивите цветя.

Именно това бе желал да стори, мина му пак през ум, и той, замаян, задълбочи целувката си с премерена вещина, докато тя не въздъхна отново.

Изведнъж всичките години на очакване и копнеж му се сториха като минути — сега, когато Каси беше тук, с него.

Виковете и смехът от поляната отекваха като жуженето на щастливи пчели в съзнанието й. Тя не разбра кога бе вдигнала ръце и го бе хванала за китките, докато не усети силния му, учестен пулс под пръстите си. Каси продължаваше да се държи за него, защото в главата й се завъртяха чудни цветове, а целувката все не свършваше и не свършваше, забравила за времето.

Девин не я пусна, докато нейните ръце не отмаляха и, останали без сили, се отделиха от китките му.

Очите й бяха все още затворени, когато той вдигна глава и ръцете му се спуснаха от лицето върху раменете й. Наблюдаваше я как тя стисна устни, сякаш за да задържи и последния му дъх и да го запази за себе си.

— Каси.

Тя отвори очи — морни, премрежени и объркани.

— Не знам какво да кажа. — Не, всъщност знаеше, осъзна смутена. — Ще ме целунеш ли пак?

Дванайсетте години въздържаност му помогнаха да потисне стона си.

— Не веднага — отвърна той и я отдалечи на една ръка разстояние. При по-голяма близост рискуваше да я метне на рамо и да я отнесе зад някое подходящо прикритие. А не беше сигурен дали и двамата бяха готови за това. — Мисля, че трябва да поизчакаме малко.

— Никой не ме е целувал така. Никога не съм се чувствала така.

— Каси… — Думите й още повече разпалваха желанието му. Девин го потисна дълбоко в себе си и я хвана за ръка. — Хайде да се връщаме. Аз… Не съм обядвал.

— О, сигурно си прегладнял!

— Точно така… — Той тайничко се присмя над себе си, докато я водеше обратно към поляната.