Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Братята Макейд (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Heart of Devin MacKade, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 183гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
temenujka(2010 г.)
Форматиране
pechkov(2010 г.)

Издание:

Нора Робъртс. Сърцето на Девин Макейд

Превод: Теодора Котева

ИК „Коломбина прес“ ООД, 1998 г.

ISBN: 954-706-041-4

История

  1. —Добавяне

Трета глава

Вместо да отиде при Каси, Девин мина през затвора. Не се съмняваше в способностите на Джаред като адвокат, но просто искаше, чувстваше, че трябва да добави и от собствената си тежест. Наложи си да бъде спокоен, докато излага фактите и мнението си пред директора на затвора.

На всяко възражение от негова страна му представяха доклад, който го оборваше. Джо Долин действително се бе превърнал в примерен затворник, който демонстрираше всички признаци на реабилитация. Работеше усърдно, спазваше разпоредбите, ходеше редовно на църква. Беше изразил съжаление за извършените от самия него престъпления и продължаваше да посещава консултациите за преодоляване пристрастеността си към алкохола.

Девин си тръгна с чувството, че системата, в полза на която работеше така самоотвержено, го беше цапардосала право в лицето. Единственото, което можеше да направи сега, бе да отиде при Каси и да се опита да й вдъхне увереност.

Завари я коленичила на пода в големия салон да лъска дърворезбата на сгъваемата маса. Беше дотолкова увлечена в работата си, като тихичко си тананикаше, че не го чу да влиза. Имаше бяла престилка върху блузата и панталоните, а до себе си — пластмасова кофа, пълна с парцали и всякакви почистващи принадлежности.

Чупливата й коса бе прибрана зад ухото, за да не й пречи, като току пада пред лицето й. Беше я оставила по-дълга от преди, отбеляза мислено Девин. Сега вече се подвиваше под брадичката й.

Изглеждаше толкова щастлива, помисли си той, като пъхна ръце в джобовете си.

— Кас?

Тя подскочи, като едва не си удари главата в ръба на масата. После цялата се изчерви.

— Девин… — Каси заизвива парцала в ръцете си, с изопнати до краен предел нерви. До преди миг си беше повтаряла съня, онзи същия сън, който преживя именно тук, в големия салон за гости, на перваза на прозореца. Съня, в който Девин… О, Господи…

Той я изгледа напрегнато, след което пристъпи напред. Човек би помислил, че я бе хванал на местопрестъплението — с такова изражение го посрещна.

— Какво ти е? Какво се е случило?

— Нищо ми няма. Просто така… — Изведнъж й се стори, че не бе с всичкия си и за малко да се изкикоти нервно. — Просто си въобразявах разни работи. — Нима беше възможно? — А ти ме стресна. Нищо ми няма.

Не беше в неин стил да се повтаря и Девин присви очи.

— Сигурна ли си, че нищо ти няма?

— Да, да. Добре съм. Всичко е наред. — Тя се изправи, като продължаваше да извива парцала в ръцете си. — Двойката гости, които се настаниха преди малко, отидоха да разгледат полесражението. Ще останат една нощ. От Северна Каролина са. Той е запален по всякакви битки и сражения. Така ми каза. Дадох им от всичките брошури… Разведох ги къщата. Искаха да я видят цялата. Във възторг са от идеята за духовете.

Озадачен, Девин кимна с глава. Каси буквално го заля с потоп от думи, а обикновено му се налагаше да я увещава, за да изкопчи две-три изречения наведнъж от нея.

— Добре.

— Искаш ли кафе? Ей сега ще ти налея — рече тя и почти беше тръгнала, преди да й бе отговорил. — С шоколадови ореховки. Тази сутрин ги изпекох… — Щом той сложи длан на ръката й, за да я спре, Каси замръзна на мястото си като подплашена кошута, попаднала в светлината на автомобилни фарове.

— Касандра, успокой се.

— Спокойна съм. Съвсем спокойна съм. — Пръстите му бяха непоколебими, топли. Стори й се, че усеща допира им през кожата си, та чак до костите.

— Ти не си на себе си. Поеми дълбоко въздух. Още веднъж.

Покорно, тя се подчини и почувства как част от нервността й се уталожва.

— Добре съм, Девин.

— Чудесно, тогава ще пием кафе. — Ала щом я поведе към кухнята, пейджърът му иззвъня. — По дяволите! — Той се върна до сгъваемата маса, където имаше телефон със странната форма на свещник. — Макейд на телефона. Кажи, Дони.

Девин притисна с пръсти слепоочието си. Откъде пък се взе това главоболие и защо Каси го гледаше, сякаш са му пораснали две пулсиращи от болка глави?

— Зает съм сега, Дони. Ти се оправяй. Точно това казах. Вземи вържи проклетия пудел, ако трябва и онези луди жени вържи при него, но… — Той мислено се наруга, съзнавайки, че Дони ще изпълни каквото му се казва.

— Остави това. Действай дипломатично, Дони, и си свърши работата. Ще трябва да глобиш дамата с пудела, ала го направи тактично, професионално. Посъветвай я да сложат ограда. Напомни й, че наредбата за нашийниците е както за безопасността на любимото й животно, така и заради околните. Нали по улицата минават коли, може да го блъснат. Като свършиш с нея, отиваш при онази, дето ми се обади да се жалва. Казваш й, че работата е уредена, правиш й комплимент за цветята. Съветваш я да сложи ограда. Знаеш приказката — добри огради, добри съседи. Не, не съм я измислил аз. Заминавай, Дони.

Девин остави слушалката и като се обърна, видя Каси да му се усмихва насреща.

— Дребен проблем с някакво куче — поясни той.

— Много добре се справи, знаеш как да подходиш към хората и да сложиш нещата на мястото им.

— Често влизам в ролята на цар Соломон. — Девин издиша шумно. — Седни, Каси. Трябва да поговорим.

— О! — Усмивката й посърна. — Нещо не е наред ли?

— Не съвсем. Ела да седнем. — Тъй като искаше да я държи за ръката, докато й казва лошата новина, той избра кривото канапе, което винаги го караше да се чувства като недодялан великан. — Ще ти кажа първо, че не е нещо тревожно. Не искам да се тревожиш.

— За Джо е, нали? — Ръката трепна само веднъж в неговата, после остана неподвижна. — Пуснали са го.

— Не. — Девин стисна нежно малката длан, вдъхвайки й кураж, без да откъсва очи от нейните. — Той няма да излезе от затвора още дълго време.

— Иска да види децата. — Тя пребледня като мъртвец, очите й станаха огромни, тъмни, пълни с ужас. — О, Господи, Девин, децата.

— Не. — Той се наруга, съзнавайки, че само влошава нещата, като се мъчи да омекоти удара. — Нищо подобно. Става дума за програмата за трудова заетост на затворници извън затвора. Известна ти е, нали?

— Да, пускат ги за няколко часа извън затвора да работят в полза на обществото. О! — Една-единствена тръпка премина по тялото й, преди Каси да затвори очи. — Значи това било.

— Той работи към службата за поддържане на пътищата. Събират боклуци и паднали листа. Нещо такова. Исках да го знаеш, без да се тревожиш. Уредил съм да ме информират за графика им. Ще знам винаги точно къде се намира и ти също ще знаеш. За да не минеш случайно някой ден с колата оттам, да го видиш и да се изплашиш.

— Добре. — Страхът се четеше в очите й, но тя можеше да го овладее. Беше се справяла и в по-лоши ситуации. — Ще бъде под наблюдение, нали?

— Разбира се. — Нямаше да й казва колко често се случваше да изтърват някой затворник. Сигурно й беше известно. — Ще се отбивам с колата или ще пращам някой от моите хора да проверява по няколко пъти на ден мястото, където работят. И тъй като искам да се чувстваш спокойна, може и двамата с тебе да наминаваме с колата оттам.

И край училището, помисли си Девин, ала не го каза на глас, за да не повдига темата за децата отново.

— Той все още е в затвора — рече Каси, за да се окуражи. — Ще има охрана.

— Точно така. Джаред подготвя официално възражение, но трябва да ти кажа… Дявол да го вземе. — Девин си пое дъх. — И майка ти има пръст в това, писала е до директора на затвора.

— Знаех си! — Тя изправи рамене. — Те двамата с Джо си пишат. Мама ми показа писмата му. Ала това няма значение, Девин. Аз никога няма да се върна при него. Няма да позволя децата ми да преживеят онзи ужас отново. Ще се оправим някак си.

— Ще се оправите, разбира се. — Той щеше да се погрижи за това. Девин върна един непокорен кичур зад ухото й, доволен, че този път тя не подскочи. — Извинявай, че одеве те изплаших.

— Не. Не ме изплаши толкова.

— Каси, независимо по кое време е, било то денем или нощем, ако някога ти е неспокойно или тревожно, искам да ми се обадиш. Знаеш, че повечето нощи прекарвам в участъка. След пет минути мога да бъда тук, ако имаш нужда от мен.

— Тук никога не ми е неспокойно или тревожно. Никога не съм сама. — Щом той вдигна учудено вежди, тя се усмихна. — Не ги ли усещаш?

— Розите ли? Да. — Сега Девин се усмихна на свой ред. — И все пак, моята компания е за предпочитане пред компанията на един дух. Нали ще ми се обадиш?

— Да. — Каси трябваше да събере целия си кураж. Трябваше да го докаже. Той беше неин приятел, неин добър приятел. А тя трябваше да престане да се държи като мижава, трепереща мишка. — Благодаря ти. — Каси пресилено се усмихна, сложи ръка на бузата му и за миг го целуна по устата.

Девин едва усети вкуса й, но цялото му същество пламна като облято с напалм. Стана толкова неочаквано, а го желаеше от толкова отдавна. Той не осъзнаваше, че пръстите му бяха я стиснали като менгеме, което я накара да ококори, смаяна, очи. Помнеше единствено, че устните й се бяха докоснали до неговите, ала само за миг.

И не можа да се въздържи.

Притисна я към себе си, за да усети вкуса й отново, да го погълне, да се потопи в него. Топло и сладостно. Очертанията на устните й, онази дълбока извивка, буквално го влудяваха. Девин ги съкруши с мощта си, обходи ги като обезумял с език, след което потъна навътре, за да завладява.

Сърцето му се блъскаше в гърдите като безразсъден сърфист край остри рифове. Кръвта му кипеше, в главата му всичко бучеше. Каси бе крехка, дребна и свежа, тя съставляваше всичко онова, за което бе копнял, онова, което обичаше най-много на света.

Трябваха му няколко отчаяни мига, за да разбере, че ръцете й бяха заклещени помежду им. И че Каси бе като застинала в прегръдките му. Потресен, той я пусна и скочи на крака.

А тя го гледаше с мрачни като буреносни облаци очи, закрила с пръсти устните, върху които Девин току-що бе безчинствал.

Точно така, тази бе най-подходящата дума в случая, помисли си той, отвратен от себе си. Безчинствал.

— Извинявай… — Сега Девин беше толкова блед, колкото Каси се беше изчервила, и той яростно се проклинаше. — Извинявай — повтори отново. — Аз… Съжалявам. Не исках да… Завари ме неподготвен. — Няма никакво извинение, напомни си Девин, и за излъганото й доверие щеше да бъде наказан, като загуби това доверие завинаги. — Не беше редно и няма да се повтори. Не знам какво си помислих. Трябва да тръгвам.

— Девин…

— Трябва да тръгвам — повтори той, почти с отчаяние, като отстъпваше назад. За малко да се блъсне в някаква маса, което вече щеше да бъде върхът. Но тъй като Каси не мръдна нито на сантиметър, Девин успя да избяга, без повече да се унижава.

Тя чу захлопването на вратата. Не, не беше помръднала, защото не можеше. Нямаше смисъл дори да се опитва да се изправя на крака.

Какво всъщност се случи, питаше се Каси. Целуна го, защото си помисли, че бе време да прояви този приятелски жест.

Рейф непрекъснато я целуваше. Когато идваше в мотела за нещо, той често я целуваше, така както тя се опита да целуне Девин. Леко, дружелюбно. И ето че след време свикна — вече не се държеше сковано.

После Девин я целуна. Ала не я целуна като Рейф. Изобщо не беше по същия начин. Каси все още притискаше устните си с ръка и усещаше горещината им. Не, никой не я беше целувал така досега. Сякаш животът му зависеше от това. Не бе и допускала, че Девин…

Ами, беше, напомни си тя, като отпусна ръка в скута си. Та нали предната нощ си го представя! Нима беше предизвикала всичко с въображението си?

Но това, което се случи тук, бе несъмнено реалност. Сърцето й още биеше като лудо, кожата й пламтеше. Смаяна от действията му, от начина, по който я сграбчи, от начина, по който устните му се впиха в нейните, Каси просто не беше в състояние да мръдне.

Колко ли време продължи? Тридесет секунди, минута? Не можеше да определи, ала толкова неща се бяха случили вътре в нея. Все още цялата трепереше.

Той съжаляваше. Разбира се, че ще съжалява, размишляваше тя, като се облегна назад и се помъчи да успокои дишането си. Не бе имал намерение да я целува. Беше се получила просто някаква спонтанна реакция. Чисто мъжка реакция. После Девин забеляза безучастието й и я пусна. Извини се. Като добър и порядъчен човек се извини за това, че бе извършил нещо, без да иска.

Всъщност ставаше дума само за една целувка, напомни си Каси, но трябваше да притисне с ръка потръпващия си корем. Сега тя развали всичко, защото не можа да я подмине, не можа да я приеме със смях като всяка нормална жена. Да не говорим, че изобщо не можа да му отвърне, да го накара да пожелае да я целуне пак.

Ще положи усилия, нареди си Каси, да се държи така, сякаш нищо не е станало. При следващата им среща тя първа ще се усмихне и съвсем естествено ще поведе разговора. Напоследък все по-добре и по-добре се справяше с подобни задачи. Нямаше да го понесе, ако не останеха приятели.

Каси се изправи на все още несигурните си крака, за да довърши лъскането на дърворезбата. Изобщо не се сети за Джо Долин.

 

 

Девин работи с ожесточение през остатъка от деня и през целия следващ ден. Изправи заместниците си на нокти и отиде във фермата да прояви същото благоразположение пред по-малкия си брат.

На себе си, естествено, рече, че отива да поработи. Трябваше да поогледа реколтата, а и няколко от бременните крави всеки момент щяха да родят. Услугите му се оказаха съвсем навременни, когато една от кравите започна да се отелва.

Докато приключи цялата процедура и новороденото теленце се заклатушка на тънките си крачета, Девин вече на нищо не приличаше. Ризата му беше безвъзвратно похабена, ръката — изранена, след като я заклещи в утробата на родилката. Имаше чувството, че вони до мозъка на костите си.

Шейн също беше в краварника, не по-малко мръсен от него, ала си подсвиркваше весело с уста, докато ваксинираше стреснатото теленце.

— Готово, приятелче. Не болеше чак толкова.

Девин го наблюдаваше с отвращение. Работата беше тежка, мръсна и още не я бяха свършили докрай. Трябваше да се почисти наоколо, да се постеле нова слама, пък и телето трябваше да се наглежда през следващите няколко часа.

А ето че Шейн, коленичил в мръсотията, беше щастлив като глупак.

Не се беше подстригвал скоро, отбеляза мислено Девин, затова дългите му кичури бяха промушени отзад, през отвора на кирливата шапка. Зелените му очи, с няколко тона по-светли от очите на Девин, бяха замечтани, а устните — като изписани край трапчинката на бузата му. Беше греховно красив, дори за един Макейд. Освен това беше изтърсакът в семейството — по-малък и от Девин, което означаваше, че тримата му по-големи братя се чувстваха просто задължени да го налагат здравата и честичко.

Шейн продължаваше да си свирука и Девин сериозно се замисли дали да не го натупа наистина.

— Какво толкова хубаво има, че си се разсвирил така?

— Имаме си едно чудесно, здраво теленце, както изглежда. — Въпреки силните протести на телето, Шейн още не го пускаше и упорито изучаваше очите и ушите му. — И мама е добре. Какво му е лошото?

— За малко да ми счупи ръката.

— Тя не е виновна — отвърна с основание Шейн. — Освен това ти казах, че аз ще го хвана оттам. Но ти не отстъпи.

— Добре, де, добре. Тука е такава бъркотия.

— Не може да е подредено след раждане. — Шейн се изправи и отри мръсните си ръце в не по-малко изцапаните си джинси. Излезе от краварника и се опря на вратата. — Пък и мислех, че заедно с потта ще ти се изпари и гадното настроение. — Усмивката му беше нагла, самонадеяна, още една причина за желанието на Девин да го цапардоса. — Проблеми с жените, нали?

— Аз нямам проблеми с жените.

— Защото изобщо не излизаш с жени… Което, бих добавил, обезпокоява всички ни. Защо не вземеш някоя от моите? Аз имам предостатъчно.

Девин реагира на предложението му с грубия и очакван отговор, преди да застане до умивалника, за да си измие ръцете.

— Не, сериозно. Знаеш ли коя би ти подхождала най-много? Франи Спейдър. С нейните рижи коси, разпилени като някой необуздан водопад, и най-сладката усмивка на света. А като оставим косите и усмивката настрана, има тяло за милиони. А ти май отдавна не си виждал такова.

— Аз сам си избирам жените. Нямам нужда от твоите подаяния.

— Исках само да ти помогна, по братски. — Той плесна Девин по гърба, преди да вземе сапуна. — Ала и ти, ако не подхождаше толкова по братски, можеше вече да си завъртял главата на малката Каси…

Благодарение на бързината на Девин и наивността на Шейн ударът попадна точно в челюстта на Шейн и го прати във въздуха. Той се приземи тежко и отърси глава. Но преди да успее да попита брат си какво го прихваща, усети отгоре си осемдесетте килограма на вбесения до неудържимост мъж.

Бяха си лика-прилика, познаваха добре движенията и ритъма си. Плевнята се огласяше от пъшкания, глухи удари, ругатни, докато двамата се търкаляха по прашния бетонен под.

— О, Господи…

Женският глас и презрението в него не трогнаха никого от боричкащите се. Шейн свали гарда, само колкото да му сцепят устната, но си го върна, като разби носа на Девин.

— Ала, скъпа, те току-що са започнали…

— Чу ме добре, Рейф! — С дълбока въздишка Рийгън Макейд подпря гукащото бебе на хълбока си. — Разтърви ги.

— Женска му работа — измърмори Рейф. Но щеше да ги разтърве, както той си знаеше, което значеше чрез включване в битката и собственоръчно нанасяне на някой и друг удар. Със съзнанието, че не може дълго да се забавлява с тях, Рейф успя да отблъсне Шейн и да възседне Девин.

— Стой настрана! — Окървавен, Шейн се надигна на колене. — Това си е наша работа, между мене и него.

— Може и да остана настрана… — Рейф със затруднение удържаше Девин под себе си. За да потвърди думите си, той закри изпоцапаното лице на Девин с длан и го натисна, колкото да удари леко главата му о бетона. — А може да искам и да си поиграя — добави Рейф. — Какъв е поводът?

— Питай него. — Вече поохладнял, Шейн се хвана за натъртената ръка. — Аз му говорех, а той взе че ми се нахвърли.

— Е, и аз повечето пъти се изкушавам да ти се нахвърля, когато ми говориш — отбеляза справедливо Рейф и погледна да провери дали погледът на Девин се избистря. Беше го натиснал по главата малко по-силно, отколкото искаше. — Та за какво му говореше?

— За разни работи. За жени.

Погледът на Девин действително се избистряше, както се възвръщаше и гневът му. Той понечи да се отърве от Рейф, когато строгият, категоричен тон на Рийгън го спря:

— Престани с това абсурдно, детинско поведение, Девин. Как не те е срам?

Все още отгоре му, Рейф го погледна и му се ухили.

— Да, Дев, как не те е срам?

— Махни се от мене!

— Нали ще бъдеш послушен? — Със смях, Рейф се наведе и го целуна. Беше бърз, пъргав и отскочи встрани, преди Девин да успее да реагира.

— Хубава работа — намеси се Рийгън от вратата на плевнята, което накара Девин да се замисли, преди да се нахвърли отново върху Шейн. Беше застанала там, с идеално изгладени панталони и фина пролетна жилетка, опряла ококореното бебе на хълбок, и нервно потропваше с излъсканата си кожена обувка. — Да се боричкате в плевнята като две недорасли, невъздържани хлапета. Я се погледнете — мръсни, окървавени, изпокъсани.

— Той започна пръв! — Благоразумно Шейн потисна смеха си и се постара да изглежда засрамен. — Честна дума, Рийгън. Аз само се защитавах.

— Не ме интересува кой е започнал пръв — снизходително изтъкна Рийгън и срази девер си с подигравателна усмивка. — Струва ми се, че бяхме поканени на вечеря.

— О, да-а-а… — Шейн го беше забравил. — Наложи ни се да израждаме една от кравите. Телето тръгна да излиза със задницата напред. Току-що свършихме.

— Така ли? — Рийгън тутакси доби загрижен вид. Отметна кичур меднокестенява коса и припряно влезе навътре. — Добре ли е?

— Няма грешка. Хей, Нейт!

— Не, не смей! — Въпреки че гукащото бебе протегна ръчички към чичо си, Рийгън се извърна встрани. — Мръсен си. Вървете и двамата да се измиете.

Девин изгледа Шейн с присвити очи, след което процеди през зъби:

— Щеше ми се да стоваря един юмрук на някого. Ти се оказа под ръка. Ама голямо кречетало си.

Шейн опипа разкървавената си устна.

— Да, ама какъв ми го заби…

— И сега?

— И сега имам да си връщам.

— Стига, момчета, дотук. Целунете се и мир.

Когато и двамата обаче — и Шейн, и Девин се насочиха към Рейф, Рийгън стисна зъби.

— Престанете веднага. Ако никой никого не удари, аз ще приготвя вечерята.

— Дадено — съгласи се Шейн.

— Но недей да влизаш в кухнята, преди да… Какъв е този шум?

— Какъв шум? — Девин отпусна готовите си за бой юмруци и се заслуша. Скимтенето беше тихо, едва доловимо над звуците, издавани от Нейт. По посоката на звука той прекоси плевнята до към средата и се озърна. — Изглежда днес ни върви на раждания. Етел ще си има кученца.

— Етел ли? — Като силно развълнуван баща Шейн се втурна към мястото и едва не падна върху своята раждаща любимка. — Мила моя, защо не ме извика? Хей, тя вече има две.

— Фред сигурно пали цигара от цигара. — Надвесил се над групата, Рейф целуна първо жена си, после сина си. — Знам как се чувства.

Съзрял паниката в очите на Шейн, Девин поклати глава. Бяха наблюдавали или помагали при безброй раждания в стопанството години наред, ала това сега нямаше никакво значение. Сега ставаше дума за Етел, а тя беше едва ли не истинската любов на Шейн. Девин се приближи и клекна до брат си.

— Справя се добре. — Той прегърна Шейн през рамо.

— Мислиш ли?

— Разбира се. Нали е от нашата фамилия Макейд? — Девин погледна към Рийгън и й намигна. — Жените Макейд са върхът.

След раждането, почистването, готвенето и отпразнуването на шестте здрави кутрета на Етел и Фред, Девин се качи в колата и се върна в участъка. Беше твърде неспокоен, за да нощува във фермата. Въпреки че стоя дълго под душа и се кисна във ваната, за да пооблекчи най-острите болки от борбата с Шейн, така и не можа да се успокои напълно.

Намали скоростта, докато минаваше край мотела, видя светещите прозорци на втория и на третия етаж. После мрачно натисна газта и се насочи към града.

Тя нямаше да му прости лесно, размишляваше Девин. Самият той нямаше си го прости. Нахвърли й се като маниак. Беше груб и настойчив, а Каси заслужаваше, и би трябвало да очаква, нежност.

Нищо чудно, че го изгледа така, сякаш си беше загубил разсъдъка. Гледаше го, дълбоко потресена, а крехките й красиви устни трепереха.

Но Девин бе сигурен, че ще намери пътя към нея, в края на краищата. Той умееше да чака, нали? Беше й посветил близо половината от живота си, в чакане.

 

 

Джо Долин също чакаше. В килията му бе тъмно, ала той не спеше. Кроеше планове. Знаеше, че повечето го смятат за не особено умен, но щеше да им покаже, на всички тях, съвсем скоро. Беше се научил да играе играта — да казва онова, което надзирателите, психиатрите и затлъстелият директор на затвора искаха да чуят. Беше се научил да върши онова, което те искаха от него.

Можеше да се прави на хрисим. Можеше да се прави на покаял се. Можеше да се преструва на всякакъв. Само и само да излезе навън.

Девин Макейд си мислеше, че нещо е доказал, като мина покрай мястото за работа, перчейки се със значката си. О, Девин Макейд му беше длъжник. Отдавна. Джо не беше забравил как Девин дойде да го прибере, сложи му белезници и го хвърли в килия. Не, той не беше забравил какво му дължи Девин. Щеше да има разплата.

Ала Каси щеше да бъде първа, защото тя му дължеше най-много. Всичко би си вървяло нормално, ако си беше седяла на мястото. Обаче Каси отиде да хленчи пред Макейд, да издайничи неща от личния им живот.

Един мъж имаше право да наказва жена си, да й показва опакото на ръката си или някой и друг юмрук, щом трябва. А тя си го заслужаваше. И тогава, и сега.

Никакви съдебни решения и разводи не можеха да променят нещата. Каси си оставаше негова жена, негова собственост и той щеше да й го напомни не след дълго.

Докато смъртта ни раздели, помисли си Джо и се усмихна в тъмнината.