Нора Робъртс
Сърцето на Девин Макейд (13)

Дванадесета глава

Джо стоеше приклекнал в клисурата недалеч от ранчото на тъща си. Едва ли щяха да дойдат да го търсят тук, или поне не веднага. Първо ще идат при приятелите му, ще проверят при Каси. Чак тогава, може би, евентуално, Макейд или някой от заместниците му с конски физиономии ще намине оттук.

Ала любимата му тъща не си беше вкъщи. Нямаше никаква кола на алеята, пердетата отпред бяха плътно спуснати.

Постройката на ранчото се намираше в края на шосе без изход и бе идеално за целта му. Той се озърна предпазливо, след което изскочи от клисурата, движейки се ниско приведен над земята. Откъм далечната страна на къщата имаше само дървета, тъй че Джо избра нея, за да проникне вътре. С лакът разби един от прозорците.

Влезе и се насочи към спалнята й. Трябваха му нови дрехи, а той знаеше, че тя пази някои от вещите на умрелия си съпруг в гардероба, строени като облечени скелети.

Старата беше патологичен случай. Параноичка при това.

Ето как Джо се досети, че ще намери в нощното й шкафче пистолет, зареден с пълен пълнител. Единственото нещо, което не би открил в дома й, бе алкохол. Но той щеше да си го набави съвсем скоро.

Пременен в сухи дрехи, твърде малки за едрото му телосложение, той се настани удобно и зачака.

Чу приближаването на автомобила, изслуша я как отключва ключалките и резетата на външната врата. И й се усмихна, ставайки, щом тя прекрачи прага на потъналата в мрак всекидневна.

Беше прегърнала торба с продукти с едната си ръка, а в другата държеше евтина дамска чанта. Констънс се ококори насреща му, щом го видя.

— Джо, какво, за Бога…

Той направи каквото си мечтаеше от години — замахна с опакото на ръката си и я повали на пода.

Всъщност, мина му през ум да я убие. Ала реши да си го спести за своята скъпа женичка. Тъща му стенеше и се съпротивляваше със сетни сили, докато я връзваше с въжето за простиране и й запуши устата. След като я опакова добре и я остави да се гърчи на пода като риба на сухо, Джо й изпразни чантата.

— Двайсет мижави долара! — възкликна разочарован той. — Можеше да се очаква. — Пъхна банкнотите в джоба си и грабна ключовете й. — Взимам ти колата назаем, намислил съм една малка разходка. Специално за жена ми. Жената е длъжна да ходи там, където мъжът й й каже, нали така?

Джо се ухили самодоволно, щом тя извърна очи, изпълнени с панически страх.

— Много съм ти задължен за всичките онези писма, дето ми ги пращаше в затвора. Истински съм ти задължен. Затова няма да се церемоня с тебе. За да ти демонстрирам колко съм ти благодарен.

Той се разсмя, когато Констънс изпъшка и изломоти нещо със запушената си уста.

— Виж, Каси е друго нещо, нали? Тя не се държеше за мъжа си като порядъчна съпруга, нали? Но аз ще се погрижа за това. Ще й дам добър урок. Искаш ли да чуеш какво ще направя с дъщеря ти, стара жено? Искаш ли да чуеш какво съм й запланувал?

И тъй като паниката в очите й му доставяше удоволствие, Джо клекна и й каза.

 

 

Девин спря с изскърцване на спирачки пред мотела. Погледът обходи всеки храст, всяко дръвче, докато бързаше към задното стълбище и нагоре по стъпалата. Не престана да се моли наум, докато не отвори вратата и не видя Каси до печката.

Не можа да се сдържи. Сграбчи я, притегли я към себе си и просто я задържа в прегръдките си.

— Девин…

— Извинявай. — Потъпквайки всякакви чувства, той се отдръпна и отново се превърна в невъзмутим полицейски служител. — Трябва да говоря с теб. — Бързо хвърли поглед към всекидневната, където седяха Конър и Ема и го гледаха изумени. Тъкмо се канеше да каже на Конър да заведе Ема в стаята й и двамата да не мърдат оттам, когато осъзна, че разсъждава като баща, а не като ченге. — Джо е избягал от работа преди около час.

На Каси й се подкосиха коленете. Девин я задържа и я заведе до един стол.

— Седни и слушай. Пратил съм хора да проверят всички негови познайници и любимите му места. Ще го хванем, Каси. Той знае ли, че живеете тук?

— Не знам — глухо отговори тя. — Майка ми може да му е… Не знам.

— Няма да рискуваме. Искам да вземете каквото ви е нужно. Ще ви заведа в хижата.

— В хижата ли?

— Ще бъдете със Савана. Защото Джаред ми трябва. Ще ми трябва и Шейн, иначе щях да ви заведа във фермата. Вземи се в ръце, Касандра — рече той достатъчно строго, за да накара погледа й да се проясни.

— Не мога да отида в хижата, Девин. Не мога да изложа Савана и децата й на опасност.

— Савана ще се справи.

— И аз мога да се справя. Дай ми минутка-две. — Тя имаше нужда да си поеме дъх. — Конър и Ема ще отидат където смяташ, че е най-безопасно.

— Не, мамо. — Конър хвана с трепереща ръка ръката на сестра си. — Аз никъде не отивам без теб. Няма да те оставя сама.

— Никой никого няма да оставя. И тримата отивате там където кажа аз. Стягайте си багажа — отсече Девин. — Или ще минете и без него.

— Савана не носи отговорност за мен и моите деца — изрече бавно Каси, — а аз.

— Нямам време да се разправям с вас. Не мога да остана тук и да ви пазя, затова вие ще отидете там.

Той рязко се обърна с гръб. Конър, със свит стомах, зърна ярост, каквато никога не бе виждал досега, дори в очите в Джо Долин.

— Слизайте долу, в колата.

— Аз мога да пазя майка ми.

— Разчитам на това, но не тук. Прави каквото ти казвам, Конър.

— Девин, вземи децата и…

— До гуша ми дойде! — Той се обърна отново, награби Каси и я метна през рамо. — Вън! — изкрещя Девин на децата, после изруга, след като Конър целият пребледня. — По дяволите, момче, не разбра ли, че по-скоро ще умра, отколкото да й направя нещо лошо? Никога не бих ви наранил.

Конър го разбра толкова ясно, че от срам бузите му пламнаха и възвърнаха цвета си.

— Да, господине. Хайде, Ема.

— Пусни ме, Девин. — Каси не се и опита да се съпротивлява с ръце и крака. — Моля те, пусни ме долу. Ще отидем.

Той я сложи да стъпи на пода, като за миг задържа ръцете си на раменете й.

— Позволи ми да се погрижа за вас. Това поне трябва да ми дадеш. Имай ми доверие, Каси.

— Имам го. — Тя се протегна да хване Конър за ръка. — Всички ти имаме доверие.

— Побързайте тогава. — Той опря длан на мрежата на вратата, огледа се набързо, преди да пристъпи навън.

— Пътищата са блокирани. Хеликоптерите са тръгнали насам. Има голяма вероятност да го заловим, преди да падне нощта. Колко са гостите в мотела?

— Няма никой. Довечера пристига едно семейство, но…

— Аз ще имам грижата. Само не…

Изстрелът проехтя така неочаквано, така изневиделица, че Каси само ахна. Девин се свлече в краката й.

— Здравей, сладурче. — Джо пристъпи напред, с усмивка на лицето и пистолет в ръка. — Върнах се.

Тя стори единственото възможно нещо — бутна децата зад гърба си и се изправи насреща му.

Забеляза промените в него. Лицето му бе по-слабо и загрубяло, както и тялото му. Имаше белег встрани и под дясното око, набръчкан и по-светъл на цвят. Ала погледът му си бе все същият. Зверски.

— Ще дойда с теб, Джо. — Каси чувстваше, че Девин диша, но по слепоочието му се стичаше кръв, оттам откъдето куршумът бе минал покрай него. Трябваше му помощ, линейка. Тя можеше да спаси и него, и децата си, само ако тръгне доброволно. — Ще дойда където поискаш. Само не наранявай децата ми.

— Ще правя каквото си искам с отрочетата ти, проклетнице. А ти ще правиш каквото ти кажа. — Той погледна надолу към Девин и презрително се подсмихна.

— Къде му е силата сега, а? Трябваше да се целя по-точно. — Джо присви очи и се разсмя. — Малко недовиждам, ала от упор ще бъда по-добър.

Като насън Каси видя лицето му, видя как пистолетът се насочва надолу. Усети студ, осениха я студът и съзнанието, че това вече се е случвало преди. Но с един млад, ранен войник и една жена, твърде слаба и твърде уплашена, за да го спаси.

— Не! — Изпищя тя и се хвърли върху тялото на Девин. — Той е ранен! — Знаеше, че тези думи са безполезни и потърси други. — Ако го убиеш, Джо, и те хванат, никога вече няма да излезеш от затвора. Знаеш ли какво се полага за убийство на полицай? Не си струва. Нали ти казах, че аз ще дойда с теб?

— Не мърдай оттам, а аз ще стрелям през тебе. След това, може би… — Той пак се усмихна и насочи дулото към Конър.

— Стой по-далеч от децата ми! — Като жена, обсебена от неведоми сили, Каси скочи и се хвърли отгоре му с такъв плам и ярост, че едва не го събори на земята. Дори след като той я удари, тя не го пусна, вкопчила се в него като бодливо растение. Тогава и Конър му се нахвърли с юмруци и викове.

Джо го размаза като досадна муха.

— Ще те науча аз тебе, пикльо такъв. — Преди да успее да го удари с дръжката на пистолета обаче, се чу приближаването на сирените. — Друг път — рече той, докато Конър се мъчеше да се изправи на крака. — Ще си го получиш, като се върна пак. — Джо сграбчи Каси с ръка за шията, душейки я, и опря пистолета в слепоочието й.

Единствената му възможност за бягство беше през гората.

— Ще я убия! — развика се той, та да го чуят всички наоколо. — Ако някой тръгне след нас, тя е мъртва!

Джо я затегли към дърветата, направо през цветната градина.

Клекнала на земята, Ема стискаше ръката на Девин.

— Събуди се, моля ти се. Събуди се.

Конър допълзя до тях в същото време, когато Рейф и един от заместник-шерифите се доказаха иззад къщата.

— Той стреля по него, той стреля по него и взе мама!

Мрачен, Рейф се надвеси над брат си.

— Не е толкова зле, колкото изглежда. — Думите му помогнаха. Той измъкна шарена носна кърпа от джоба си и попи кръвта. — Идва на себе си — промълви Рейф и усети как му олеква на душата, щом Девин се размърда. — Конър, влез вътре и извикай линейка. Бързо!

— Не. — Девин отвори постепенно очи и блъсна ръката на брат си. — Добре съм. А Каси…

— Прострелян си, идиот такъв! — И макар Рейф да се мъчеше да го удържи да не мърда, Девин се понадигна.

Картината пред очите му се залюля, причерня му. Една кратка поредица от клетви му помогна да овладее зрението си отново.

— Той накъде замъкна Каси?

— Към гората. — Конър прехапа устни. — Поведе я към гората. Измъчваше я. Аз се опитах да го спра.

— Погрижи се за сестра си — заръча му Девин. — Искам постове околовръст на цялата гора. Предупредете Джаред, кажете му да се върне в хижата. Долин може да отиде там. А ти остани при децата — нареди той на заместника си. — Заведи ги вътре.

— Аз идвам с теб — заяви Рейф.

— Ела, щом искаш. — С хладен поглед, Девин извади оръжието си. — Но той е мой.

 

 

Каси се мъчеше всячески да го забави сега, когато той бе далеч от децата и Девин. Нямаше да бъде безгласна жертва както преди. Тя го драскаше, хапеше и риташе.

— Забрави кой е шефът, а? Реши, че можеш да ме затвориш „на топло“ и да забравиш кой командва. — Проклинайки я, Джо пъхна пистолета в колана си, за да може да я дърпа с две ръце. — Хубавичко ще ти го припомня.

— Те ще те намерят. Ще те хванат и ще те затворят този път завинаги.

— Може да ме хванат, може и да не ме хванат. — Той се препъваше, теглейки я след себе си, и загуби ориентация. Мразеше тая проклета гора, гората на Макейд. — Доста време имах да мисля за това. Знам какво ще направим. Ще си вземем кола. Ето какво ще направим.

Джо изруга, вбесен от факта, че трябваше да изостави предишната, която бе откраднал.

— Имам приятели — измърмори той. — Имам куп приятели, готови да ми помогнат.

— Нямаш никакви приятели. Никога не си имал приятели. Девин ще те открие, Джо, той няма да се откаже.

— Нали го оставих ни жив ни умрял на земята, потънал кръв?

— Той няма да се откаже — повтори тя. — Каквото и да ми направиш, той ще ти го върне тъпкано.

— Да нямаш нещо с него, а? — Джо се спря, задъхан, и я хвана за косата. Стори му се, че чува гласове в главата си, гласове, които изричаха думите преди самия него. Ти, уличница такава! Та аз те притежавам. Не го забравяй. Аз те притежавам. Докато смъртта ни раздели.

— Ти си нещастник, пияница и грубиян. — Непокорството я прониза като мълния. — Ти не притежаваш нищо, дори себе си. Дрънкаш врели-некипели. — Каси едва-едва трепна, след като той зверски я дръпна за косата. — Ти можеш само да биеш по-слабите от теб. Хайде, Джо, удари ме. Това е единственото нещо, което знаеш как се прави. Ала този път, Бог ми е свидетел, няма да ти се дам без бой.

Той пусна косата й и използва същата ръка, за да я събори с удар на пътеката. Болката обаче й вля енергия. С пламнал и зловещ поглед, тя се изправи на крака, стиснала юмруци.

Джо пристъпи напред, а Каси се напрегна, готова, даже тръпнеща от желание да се защитава.

— Ако я докоснеш, с дъха си дори, ще те надупча.

Джо бавно се обърна назад. Девин бе на по-малко от три метра разстояние от тях, вдигнал пушката на прицел. Рейф Макейд стоеше зад него. Докато очите на Джо се озъртаха за възможен изход, иззад дърветата изникна Шейн. А Джаред крачеше по пътеката в гръб на Каси.

— Хвърли оръжието, Долин, извади го бавно и го хвърли на земята или ще те убия.

— Много си бил храбър, Макейд. — Джо намокри устните си с език, при което извади пистолета с два пръста и се наведе да го остави на земята. — С четири пушки насреща ми и братята ти за подкрепление…

— Ритни го насам.

— Да-а-а, истински герой, като не смееш да ми излезеш сам. — Джо бутна оръжието с върха на обувката си. — Май си се възползвал от жена ми, така ли?

— Ти нямаш жена. — Девин се извърна, подаде пушката на Рейф. — Стоите настрана — заяви той, като хвърли поглед към другите си братя. — За всички се отнася. — Девин погледна Каси и забеляза оформящите си вече синини. Омразата го заля като приливна вълна. — Върви в хижата, Каси. Савана ще те заведе обратно при децата.

— Не е нужно да го правиш.

— О, да. Нужно е. — Той се усмихна. — Хайде, Джо. Отдавна му беше времето.

— А откъде да знам, че някой от братята ти няма да ме застреля в гърба, след като ти смажа физиономията, Макейд?

— Няма откъде да знаеш. — Сега усмивката му стана зловеща. — Но това ще е последният ти шанс да ме удариш, пършиво псе. Тъй че постарай се.

С див вик Джо се хвърли напред. На Девин не му оставаше друго, освен да се дръпне с леко завъртане и с един юмрук да отпрати Джо, олюляващ се, назад.

— По-трудно е, когато насреща ти е някой по мярка, нали? — подкачи го Девин. — Хайде, проклетнико. Опитай пак.

Въпреки че кръв струеше от устната му, Джо се нахвърли като бик. Из гората се разнесе екотът от звуците на юмручния бой, огласян от мъжките гласове. Каси умишлено, не закри лицето си с ръце.

Всичко ставаше заради нея. Всеки удар, нанесен или получен от Девин, бе заради нея. Затова тя трябваше да гледа.

Целият й страх от Джо се изпари, докато ги наблюдаваше. Той бе точно такъв, какъвто го бе нарекла. Жалък грубиян. Масивното му телосложение и безразсъдността на атаката му помогнаха да направи няколко попадения. Именно благодарение на масивността си успя да събори Девин на земята.

Ала, макар и повален, макар и затиснат под тежестта на Джо, Девин водеше. Юмруците му бяха бързи, безмилостни, а изражението на лицето му бе концентрирано до такава степен, че едва ли бе усетил някой от поетите удари.

Каси не извърна лице при появата на кръв, не закри ушите си с длани, за да заглуши звука. Това бе краят, най-сетне краят, и тя трябваше да свидетелства.

Яростта му бе толкова силна, толкова неукротима, че той виждаше единствено лицето на Джо. Всеки път, когато юмрукът му се стоварваше отгоре, всеки път, когато силата на сблъсъка вибрираше обратно по цялата дължина на ръката му, Девин изпитваше единствено зловещо, сатанинско удоволствие. Кокалчетата на ръцете му бяха изранени, ризата му бе опръскана с кръв, отчасти и с неговата собствена, но той не можеше да спре юмрука си.

— Достатъчно. — Джаред се приближи, за да дръпне Девин настрана и едва не получи удар в лицето за своята намеса. — Достатъчно — повтори той, ала се наложи и тримата да се намесят, за да изтеглят Девин на крака.

— Прилична гледка — коментира Рейф, изучавайки обезобразеното лице на изпадналия в несвяст Джо. — Е, няма да ти се сърдя много, че не остави поне едно местенце и за мене.

— Прилича ми на оказал съпротива при ареста, нали Джаред? — Шейн метна пушката си на рамо и се почеса по брадата.

— И аз това видях. Хайде, Дев, да закараме това туловище до участъка. Трябва ти бира и лед.

Но яростта не бе отминала, не напълно. Девин блъсна ръката на брат си от рамото си.

— Остави ме на мира. — Той се извърна към Каси, която все още стоеше на мястото си, пребледняла, посинена, ококорила в потрес очи. — Аз съм дотук. — Девин свали значката си и я захвърли в пръстта. — Вие го закарайте. Аз се прибирам вкъщи.

— Девин.

Щом Каси понечи да тръгне след него, Джаред протегна ръка да я спре.

— Дай му малко време — промълви той, проследявайки с поглед как Девин се отдалечава през гората към фермата. — Боли го.

 

 

Тя се опита да му даде време. Отиде при децата и ги успокои. Позволи на Рийгън и Савана да се погрижат за натъртените места по тялото й. Говори с майка си, накратко, по телефона и се увери, че макар майка й също да бе наранена и ужасена, нямаше сериозни контузии. И сякаш долови някакво разбирателство помежду им, каквото не бе имало никога досега.

Накрая се предаде и глътна приспивателното, дадено й насила, и спа дълбоко цяла нощ.

Ала на сутринта се събуди със съзнанието, че не е приключила със своите демони. Остави Рийгън да се справи със закуската, а тя самата се приготви да отиде до фермата, за да се срещне с Девин.

Единственото нещо, което трябваше да вземе, пъхна в джоба на панталона си.

— При шериф Макейд ли отиваш? — Конър застана на вратата на спалнята й. Очите му бяха подпухнали и с тъмни сенки отдолу, имаше лека синина на бузата си и все още бе прекалено блед. На Каси силно й се прииска да го прегърне, но той стоеше, без да мръдне.

— Да. Трябва да говоря с него, Конър. Трябва да му благодаря.

— Той ще каже, че това му е работата.

— Да, знам, че ще каже така. Обаче това не означава, че не трябва да му благодаря. Можеше да го убият, Конър, заради нас.

— Аз отначало си помислих, че е умрял. — Щом гласът му замря, той си пое въздух и се овладя отново. — Като падна, целия в кръв. Помислих си, че всички ще умрем.

Тя потрепери и се помъчи да удържи сълзите от гласа си.

— Извинявай, Конър, за всичко, което съм сторила и за всичко, което не съм. Надявам се някой ден да ми простиш.

— Ти не си виновна. Никога не си била виновна. Аз не трябваше да ти говоря онези неща. — Искаше му се да отмести поглед, ала знаеше, че ще изглежда като страхливец. Сега вече познаваше страхливците. — Не беше истина и аз не го чувствах точно така. Казах го, за да те засегна, защото на мене ми беше тежко.

— Конър. — Каси протегна ръце и силно стисна очи, когато той се сгуши в обятията й. — Тази част от живота ни свърши. Обещавам ти, че свърши.

— Знам. Ти си доста смела.

Трогната до дъното на душата си, тя го целуна по главата.

— Ти също.

— Този път бях. — Той си пое дълбоко въздух. — Шериф Макейд ни защити. И ние с Ема искаме да дойдем с теб. Ние с нея говорихме вече. Искаме да видим шерифа.

— Може би ще е по-добре, ако аз говоря с него насаме, днес. Той се чувства… Той е разстроен.

— Аз непременно трябва да говоря с него. Моля те.

Как можеше да откаже на детето си онова, от което тя самата се нуждаеше?

— Добре. Ще отидем заедно.

 

 

От мястото си на предната веранда Девин ги видя да излизат от гората. Почти бе готов да стане, за да се прибере вътре, но предвкуси своето малко, хубаво отмъщение.

Те приличаха на бойна единица, осъзна той и предположи, колкото и да го заболя, че точно така трябваше да изглеждат.

Главата още го болеше, ръцете му горяха. Ала това бе нищо в сравнение с болката в сърцето му, докато гледаше как Каси и децата прекосяват избуялата морава.

По лицето й личаха синини, както и по лицето на момчето. Гняв възпламени кръвта му като мълния. Тогава Ема се отскубна от ръката на Каси и се затича към него.

— Дойдохме да ти благодарим, защото ни отърва от лошия човек. — Тя се покатери направо в скута му, сякаш там си й беше мястото. — Имаш рани. — Сериозно, Ема притисна нацупените си устнички върху раните и синините, върху бялата лепенка на слепоочието му. — Сега по-добре ли е?

Девин се поддаде за миг и опря лице в косите й.

— Да, благодаря. — Преди Каси да успее да проговори, той премести Ема към коляното си. — Ако не са ти се обадили още, мога да ти кажа, че са го преместили в щатския затвор. При новите обвинения — бягство, нападения, кражба на автомобил, незаконно притежание на оръжие, нападение с огнестрелно оръжие и… — Девин прокара пръсти по ожулените си кокалчета. — Оказване на съпротива при арестуването, никога вече няма да види светлината на деня. Ти и семейството ти няма за какво да се тревожите.

— А ти добре ли си? — едва намери сили да попита Каси.

— Добре съм. А ти?

— Нормално. — Пръстите й конвулсивно се свиваха и отпускаха около ръката на Конър. — Решихме да дойдем да ти благодарим…

— Вършех си работата.

— Казах й, че ще отговориш така — рече Конър и бе удостоен с мил поглед от страна на Девин.

— Значи съм предсказуем. — Той насочи погледа си обратно към Каси. — Ти добре се държа, Каси. Ако искаш го запомни. Но аз имам работа.

Щом Девин понечи да сложи Ема на земята, Каси пристъпи напред.

— Девин, моля те, недей.

— Той те нарани. — Думите се изсипаха като порой от него. — Той нарани всички ви, а аз не му попречих.

— Та ти беше прострелян, за Бога. Лежеше в безсъзнание, с кървяща рана.

— Лошият човек искаше пак да стреля в тебе — сподели Ема. — Ала мама не му позволи. Тя легна върху тебе, за да не може да те убие.

Всяка капка от разгорещената му кръв се вледени при мисълта за това.

— Каси, да не си се побъркала?

— Ти имаше нужда от мен. — Тя издиша колебливо. — Не можех да стоя настрана, Девин. Направих каквото трябваше. Сега искам да те помоля ти да постъпиш както сам знаеш, че е правилно. — Каси извади значката от джоба си. — Не се отказвай от това, Девин. Не си отивай.

Той се загледа в значката в шепата й, после се взря в лицето й.

— Знаеш ли какво е да гледаш нещо, което силно желаеш, от което имаш нужда, ден след ден, и да ти е ясно, че не можеш да го имаш? Няма да живея вече така, дори и заради теб. Ти не ми позволяваш да стана част от живота ти. Няма да се омъжиш за мен, а аз не мога да продължавам да ти бъда само приятел и нищо повече.

— Аз ще се омъжа за теб. — Ема се сгуши в него. — Аз те обичам.

Сърцето му просто се раздроби на парченца. Девин прегърна силно Ема, след което внимателно я сложи да стъпи на краката си.

— Не мога да се справя с това, Каси. — Той стана. — Прибирайте се вкъщи и ме оставете на мира.

— Шериф Макейд. — Конър смело тръгна напред, после постепенно спря. — Извинете.

— Ти имаш право на чувства — рече твърдо Девин. — Не е нужно да се извиняваш за тях.

— Сър, имам нещо да кажа.

Девин изтри лицето си с длан и пусна двете си ръце надолу.

— Добре, давай тогава.

— Знам, че сте ми сърдит. Да, сър, сърдит сте ми — потвърди Конър, без да отмества поглед от Девин, когато той се опита да го поправи. — И аз бях сърдит, защото си мислех, че идвате у нас заради мене, или поне в повечето случаи заради мене, а после установих, че било заради мама. И си помислих, че, ако тя ви позволи, нещата ще се променят и пак ще бъде лошо, въпреки, че ми бяхте дали дума. Браян ми каза, че няма да стане така, но аз не му повярвах. Не желаех да му повярвам.

Той си пое дълбоко въздух.

— Вчера, когато дойдохте да ни карате да отидем в хижата и мама каза, че не иска, вие се ядосахте. И без това си бяхте ядосан, ала тогава се ядосахте още повече. Така ли беше?

— Така беше.

— Разкрещяхте се.

— Да, разкрещях се.

— Помислих си, че тогава, че точно тогава ще я ударите. — Вие се досетихте какво мисля, но нямаше да го сторите. Казахте ми, че не бихте я наранили за нищо на света. И аз разбрах, че е истина. Разбрах, когато тръгнахте след тях в гората, че ще направите всичко, за да я спасите. Не просто защото това ви е работата. А защото ставаше дума за нея. Защото ставаше дума за нас.

Той събра и последните остатъци от своя кураж и изкачи стъпалата на верандата, докато не застана лице в лице с Девин.

— Дори след като тя ви отпрати, след като аз я накарах да ви отпрати, вие не искахте да я нараните.

— Аз нямам сили да я нараня, Конър, дори животът ми да зависеше от това. Истината си е истина.

— Да, сър. А тя плака. — Той пренебрегна репликата на възражение от страна на майка си и не сваляше очи от Девин. — След като ви отпрати, мама се разплака, както преди, когато я болеше, но си мислеше, че не мога да я чуя. Ала този път аз я разплаках и искам да ви кажа, че съжалявам. И не искам да имам друг баща.

— Добре. — Девин почувства, че ще рухне след миг. — Добре.

— Не искам да имам друг баща — побърза да повтори Конър, — освен вас.

Ръката, която Девин бе сложил на рамото на Конър, се сви болезнено. Ала чувството бе хубаво, ободряващо и му даде нужната инерция да се доизкаже:

— Моля ви, искам да бъдете с нас през цялото време, както е във всички семейства. Знам, че може да не ме искате сега, след тези провинения, но, кълна се, че няма ви се пречкам. Бях глупав, ядосах ви с мама и може да ме накажете, но не си отивайте. Не е нужно да ме обичате вече, но ако…

Дъхът на момчето изскочи със свистене, редом с горещите сълзи, щом Девин го стисна здраво към гърдите си.

— Много си умен, за да казваш глупости — промълви Девин, разчувстван. — Аз все още искам да бъда с вас. И не мога да не те обичам.

— Не си отивай. — Конър продължаваше отчаяно. — Моля те, не си отивай и не ни оставяй.

— Никъде няма да ходя. Оставам тук, съгласен ли си?

— Да, сър.

— Престани все с това „сър“. — Той целуна Конър по мокрото чело. И нежно, с палец, избърса бузите на момчето, през което време Ема се мушна между тях.

— Гушни ме и мене — пожела тя. — И аз искам да останеш.

Девин се изправи, с момиченцето в едната ръка, момчето, прегърнало го от другата. Каквото и да се случеше сега, той нямаше друг избор, освен да следва сърцето си.

Тя стоеше там, с просълзени очи, стиснала значката му в едната ръка, другата притисната към устните й.

Не беше си го представял така — да й направи предложение в присъствието на две разплакани от радост и подсмърчащи деца. Ала трябваше да се примири.

— Никой няма да те обича така, както аз те обичам, Каси. Никой няма да обича тези деца повече и да работи по-усърдно, за да им осигури добър живот. Факт е, че аз не мога да живея без теб, без вас. Вие сте моето сърце. За Бога, Каси, ще се омъжиш ли за мен?

Девин не можеше да знае какво означаваше за нея това, да чуе тези думи, да ги чуе от неговата уста, толкова простичко, толкова ясно, прегърнал децата й, сякаш вече са негови.

Разбира се, че бяха негови. Колко е била глупава да мисли другояче!

Колко е била глупава да мисли да постъпи като Абигейл, да се откаже от любовта!

Тя изкачи стъпалата, хвана Конър и Ема за ръка.

— Ти си най-забележителният мъж, когото познавам, и аз те обичам. Ако имаш някакъв недостатък, то е че си прекалено търпелив, Девин.

— В момента търпението ми се изчерпва.

— Тогава ще карам направо. Твърде дълго си ни чакал.

Каси пусна ръката на Конър, само колкото да забоде значката върху ризата на Девин. После, отново хванати заедно за ръце, тя се повдигна на пръсти и целуна любимия мъж пред очите на децата си.

— С радост ще се омъжим за теб, Девин. И то скоро. — Каси прислони глава на сърцето му. — Струва ми се, че няма какво повече да чакаме. Скоро, съвсем скоро.