Нора Робъртс
Сърцето на Девин Макейд (10)

Девета глава

Конър се мъчеше да обхване всичко на един път. Виждаше, че Браян вече не може да си намери място, като непрекъснато обикаля из целия участък и се опитва да надникне към килиите отзад. За него самия нямаше нищо по-интересно от това, да наблюдава как шерифът се справя с позвъняванията на гражданите и печата разни сведения на пишещата машина.

Конър смяташе да напише разказ за това, тъй че трябваше да добие ясна и точна представа за нещата — обстановката в участъка, прахоляка, танцуващ в сноповете слънчеви лъчи, драскотините по бюрото от подметки на обувки и цигари, скърцането на вентилатора отгоре.

Той шумно изсумтя и изтри от списъка на фактите миризмата на кафе — истински силно и леко горчиво, както и мириса на прах, който донякъде гъделичкаше обонянието му.

Постара се да запомни обаче звъна на телефона как изпищяваше върху бюрото на шерифа, как столът на шерифа стържеше по пода, как заместникът му се чешеше по главата, после по бузата, докато прибираше папки в кантонерката.

Вече беше запечатал в паметта си гласа на шерифа. Плътен и протяжен, с още нещо в него. Хумор, реши Конър, след като изслуша отговорите му на няколко от телефонните обаждания. В други случаи пък беше рязък, някак си официален. На един-два пъти момчето забеляза как между веждите на шерифа се изписаха бръчки.

Без съмнение той пиеше огромни количества кафе и записваше много неща, отбеляза Конър. Имаше милион въпроси, ала се въздържаше да ги задава, защото разбираше, че шерифът е зает.

Девин вдигна очи и забеляза, че момчето го наблюдава. Като сова, помисли си той. Умно и търпеливо. Един поглед към часовника на ръката му му подсказа, че бе държал хлапетата затворени почти цялата съботна сутрин. Ясно му беше, че Конър би могъл да си седи там, кротък като агънце, часове наред. Но у Браян вече се забелязваха първите признаци на вироглавство.

Време беше да им даде почивка.

— Дони, ти поемаш тук! А ние отиваме да обядваме при Ед.

— Добре.

— Ако се обадят от щатската управа по делото „Меснър“, кажи им, че до понеделник ще имат доклада.

— Добре — повтори Дони и сбърчи вежди над папките.

— Ще донеса обяд и за Къртис. Кажи му го, ако започне да вдига много шум отзад.

— Вие имате арестант? — Тутакси цялата досада на Браян изчезна под силната възбуда. — А ти не ни каза.

— Един познайник, който обича да нощува тук за сметка на града. — За съжаление не можеше да им каже, че става дума за обикновен умопомрачен психопат. — Ще хапнем ли по хамбургер сега?

— Разбира се! — Браян изхвърча от вратата. — Умирам от глад. С картофки, нали, Конър?

— Може. — На Конър изобщо не му беше до ядене, с всичките тези въпроси в главата. — Шерифе, защо радиопредавателят ви е включен през цялото време? По него се чуват и пожарната, и други неща, дето не са работа на полицията.

— Защото човек никога не знае какво може да се случи и къде може да имат нужда от помощ.

— А не е ли неудобно, когато познаваш някого, пък трябва да го арестуваш?

— Понякога, ако познаваш хората, нещата по-лесно се уреждат, преди да са станали непоправими.

— А случвало ли се е някой да ви избяга? — поинтересува се Браян, като подскачаше пред тях заднешком, обърнат с гръб към посоката на движение. — Например, да те фрасне по главата и да търти да бяга.

Девин прокара език между горната си устна и предните зъби. Представи си чудната картинка как бедният стар Къртис се мъчи да прескочи оградата.

— Не, не бих казал, че ми се е случвало.

— Ама ако ти избягат, ще трябва да стреляш по тях, нали? — Очите на Браян горяха от вълнение. — Например, в крака.

— Ако избягат, ще знам кои са, тъй че просто ще отида у тях и ще ги върна.

— А ако окажат съпротива?

Девин знаеше какво очакваха от него.

— Ще трябва да ги вразумя.

— Да му щракнеш белезниците — рече Браян с подсвиркване. — И обратно в килията. Уха!

— В града е спокойно — намеси се Конър, — защото шерифът се грижи за спокойствието му.

Трогнат, Девин чукна с пръст козирката на бейзболната шапка на Конър.

— Благодаря. Ние сме тук, за да служим на хората.

— Шерифе…

Девин се обърна и с мислена въздишка изчака възстаричкият и съсухрен собственик на универсалния магазин да се приближи. Със своята мудност този човек би накарал и мъртвец да се вдигне от гроба.

— Добър ден, господин Грант. Върви ли бизнесът?

— О, горе=долу. Горе-долу, шерифе. — Господин Грант спря, махна някакво влакънце от измачканата си кафява риза. — Реших, че трябва да ви уведомя, шерифе… Не че си пъхам носа където не ми е работа… Аз съм на принципа: „Живей и остави другите да си живеят…“

Дотук свършваше обичайното встъпление — добре известно на Девин. Мисълта на господин Грант се луташе във всички посоки.

— За какво да ме уведомите, господин Грант?

— Ами, бях излязъл малко на въздух и се случи, че минах покрай банката. Тъкмо преди да я затворят, както знаете.

— Да, знам.

— Стори ми се, че някой я обира.

— Моля?

— Стори ми се — повтори господин Грант по своя характерен флегматичен начин, — че някой я обира. Имаше пистолет, със сигурност. Видя ми се 45-ти калибър. Може да съм се объркал. Може да е 38-ми.

Преди някое от момчетата да успее да коментира, Девин сложи по една ръка на раменете им.

— Отивайте при Ед. И стойте там.

— Но, Девин…

— Слушай ме, Браян. Тръгвате веднага, и двамата. И стоите там, без да приказвате много-много. — Той изгледа настойчиво Конър. — Нищо няма да казвате. За да не се разстройват хората и само да се пречкат.

— А ти какво ще правиш? — попита Конър със страхопочитание.

— Ще видим. Тръгвайте за към Ед. Хайде. Веднага.

Щом хукнаха, Девин ги проследи с поглед, за да се увери, че са го послушали.

— Господин Грант, ще дойдете ли с мен? Да погледнем какво става.

— Нямам нищо против.

Банката се намираше от другата страна на улицата на около половин квартал по-нататък. Стара тухлена постройка с изкусни орнаменти от ковано желязо, разположена ъглово по диагонал срещу кафето на Ед. Един бърз поглед и Девин се убеди, че момчетата са влезли вътре. Бяха залепи лица о стъклото на прозореца.

Девин огледа улицата. Беше събота и автомобилното движение бе значително. Или във всеки случай достатъчно, за да представлява проблем, ако станеше някоя неприятност. Той не желаеше никой от неговите хора да пострада.

— Вие разгледахте ли човека, господин Грант?

— Донякъде. Млад, ваша възраст, бих казал. Мисля, че не го познавам. Приличаше на момчето на Харис, но не е.

Девин кимна с разбиране. Беше зърнал една бяла, мръсна малка кола с отличителните знаци на щата Делауеър, спряна на завоя пред банката.

— Знаете ли чия е онази кола?

Господин Грант се замисли.

— Май не знам. Не съм я виждал друг път наоколо.

— Изчакайте ме за малко. — Като разкопча капака на кобура си, Девин пристъпи предпазливо към банката. Входната й врата бе декорирана с гирлянди от ковано желязо. През тяхната плетеница той успя да види една от касиерките зад широкия плот на гишето. Мъжът бе насреща й и нервно размахваше пистолет.

45-ти калибър, установи Девин. Грант имаше набито око.

Той се дръпна от вратата.

— Господин Грант, искам да отидете до участъка, да кажете на Дони, че ми трябва подкрепление тук, при банката. Имаме въоръжен грабеж налице. Искам точно така да му го кажете, направо. И че не желая да пристига с виещи сирени или да влиза в банката. Да не влиза в банката! Разбрахте ли?

— Разбира се, шерифе. С удоволствие ще бъде изпълнено.

— А вие самият останете там, господин Грант. Не се връщайте тук.

Тъкмо понечи да тръгне и забеляза Рейф на няколко крачки разстояние. Преди още брат му да вдигне ръка за поздрав, Девин го закова на място с думите:

— Назначен си за заместник.

— За Бога, Девин, Рийгън ме прати за памперси. Нямам време за игри.

— Виждаш ли онази кола? Бялата, от Делауеър?

— Естествено. За какво са ми дадени очи?

— Повреди я.

Рейф повдигна вежди и се усмихна дяволито.

— Ей, Девин, дали не съм забравил как се прави това?

— Направи го — рече Девин и рязката му недвусмисленост подейства.

— Какво става?

— Обират банката. Повреди колата за всеки случай, ако случайно онзи ми се изплъзне. И се постарай да държиш хората настрана, без да всяваш паника.

— Няма да те пусна да влезеш сам вътре!

— Аз съм въоръжен, а ти не си — изтъкна своя довод Девин. — И значката е у мене. Бъди приятел, Рейф, заеми се с колата. Доколкото виждам, грабителят е само един. Ако излезе, размахвайки проклетия си пистолет, не се прави на герой. А се скрий.

Така щеше и да стори, помисли си Рейф, ала клекна, за да заобиколи откъм шофьорското място на колата, докато Девин вадеше оръжието си.

Девин искаше да го направи простичко и безопасно. Пъхна пистолета в колана зад гърба си, свали значката и я мушна в джоба си. След което влезе в банката, лъчезарно усмихнат на касиерката.

— Здрасти, Нанси. Мислех, че съм закъснял да си внеса парите. Слава Богу, че сте още отворени.

Въпреки че лицето й бе сковано от страх, тя успя да отвори уста едва-едва:

— Но… но…

— Жената жив ще ме одере, ако забравя да внеса парите. Нали знаеш, че сме на разплащателна сметка за застраховката? — Той се приближи към гишето, насочил едната си ръка надолу.

— Ти да не си луд, бе? — изкрещя мъжът с пистолета, нервността му прозираща във всяка сричка. — Да не си се побъркал? Я лягай на пода. Долу! Веднага!

— Ей, аз не се пререждам — рече в свое оправдание Девин. — Опитвам се да си свърша работата. — Той прикова очи в лицето на мъжа, а ръката му продължаваше да се движи надолу и назад — към задния джоб, където обикновено мъжете си носят портфейлите.

— Ще ти дам аз на тебе една работа!

За успокоение на Девин, мъжът смени посоката на дулото от Нанси към него.

— Слагай си тъпите пари на гишето. И тях ще взема.

Сякаш чак сега бе забелязал пистолета му, Девин вдигна ръка за примирие.

— Божичко, ти банката ли обираш?

— А ти какво мислиш, че правя, бе, Айнщайн? Давай парите.

— Добре-добре. Не искам да бера ядове. Ето ти ги. — Ала вместо портфейл Девин извади своя пистолет.

— Сега какво? Ще стоим и ще се стреляме ли?

Погледът на мъжа стана безразсъден.

— Ще те убия. Кълна се, ще те убия!

— Възможно е. — Макар и твърде хипотетично, тъй като безумецът размахваше пистолета си като флагче на Четвърти юли. — Възможно е обаче и аз да те убия. Остави оръжието на пода и се дръпни от него. Вече имаш въоръжен грабеж. Нали нямаш желание да си навлечеш и стрелба по полицейски служител?

— Полицай, ченге! Тогава ще убия нея! — Разярен, той насочи пистолета обратно към касиерката.

Девин не се поколеба, не си даде труд дори да ругае. Нанси бе там където трябваше да бъде. На пода, извън обсега на огъня. И тъй като беше достатъчно близо, той използва юмрука си вместо оръжието.

— Тъп идиот.

Мъжът успя да стреля веднъж, в тавана, преди пистолетът да изхвръкне от ръката му. Без да му обръща внимание, Девин опря своя в челото, между веждите на нападателя.

— А сега по собствено желание — каза спокойно той, — се обърни по корем и си сложи ръцете на тила. В противен случай, ще ти пръсна черепа моментално, но килимът е едва от миналата година тук.

— Проклето ченге. В някакво си забутано градче.

— Прав си. — С малко повече сила от регламентирано необходимото, Девин дръпна ръцете на мъжа надолу, за да го закопчае в белезниците. — Глупости не се вършат в забутани градчета. Ние добре си ги пазим — Някой да е пострадал там? Добре ли си, Нанси?

Щом хор от напрегнати, възбудени гласове гръмна иззад гишето, той се обърна назад със съзнанието, че Рейф е зад него. И се усмихна доволно при вида на лоста, който брат му ритмично удряше в шепата си.

— Казах ти, че ще се оправя.

— Това беше за всеки случай. Какво си му направил, Дев, да не си го скалпирал?

Небрежно, Девин вдигна перуката, която се бе смъкнала по време на схватката.

— Така изглежда. Може и да го пообръсна, така и така съм започнал. — Най-безцеремонно той дръпна мъжа за главата и отлепи фалшивите му мустаци. — Ако още не си го разбрал, ти си арестуван. Имаш право да мълчиш… — заговори Девин, докато вдигаше мъжа на крака.

Завърши задължителните реплики на път към вратата.

— Вие всички можете да станете вече. Ще пратя Дони да запише показанията ви.

От своя наблюдателен пункт край прозореца на закусвалнята двете момчета видяха как Девин извежда навън един пооплешивял мъж с разкървавена уста.

— Хванал го е — рече Браян с благоговение. — Девин хвана истински крадец!

— Как няма да го хване — усмихна се щастливо Конър. — Нали е шериф.

 

 

Оттук насетне не се говореше за друго, освен за неуспешния опит за обир на банката. В затънтените градчета неофициалните сведения се предаваха по жицата с огромна преднина пред официалните доклади. В много от телефонните разговори и споделените през плета клюки се твърдеше, че Девин влязъл с гръм и трясък в банката, с пистолет в ръка и горящи очи. Според други пък с голи ръце бил обезвредил въоръжения до зъби с автоматично оръжие грабител.

До края на деня Девин се оказа крайният получател на такова количество домашно приготвени печива, че би могъл да отвори собствен ресторант. Те му компенсираха безбройните официални доклади, които трябваше да напише и разпрати. Те почти му компенсираха телефонните разговори, които бе принуден да проведе със загрижени граждани, с кмета, с управителя на банката и с известен брой жени, които смятаха, че има нужда от разтуха сред тежкото изпитание.

Той тъкмо отклоняваше поредното предложение, когато братята му влязоха при него.

— Не, Ани, не съм пострадал. — Девин изви очи към тавана, а тримата му посетители се засмяха приветливо. — Не, не е стрелял по мене. Шерилин преувеличава. О… — Малко смутен от направеното му предложение, той се окашля. — Много мило от твоя страна, Ани, благодаря ти, но… Не, не ми се вярва да ме хване постстресовия синдром. Да, чувал съм за него, но… Не, не, наистина съм добре. Е, малко съм зает в момента. Да, служебни задачи. Правилно. Пази се. Аха. Разбира се. Чао!

Той издиша продължително, като клатеше отривисто глава, и постави слушалката на мястото й.

— Господи, Боже мой!

— Ани „тялото“ Линстрьом ли беше? — полюбопитства Шейн.

— Брей, че упорита жена! — възкликна Девин със сподавен смях. — Жените са загадка. Можеш ли ги разбра?

Джаред приседна в ъгъла на бюрото на Девин.

— Доколкото чух, куршумите отскачали от гърдите ти.

— Ами — Шейн подуши един от сладкишите, наредени на отрупания рафт. — Аз чух, че ядял куршуми. Този лимонов пай от Бети Малой ли е?

— Аха. — Девин изтръпна, щом телефонът зазвъня отново. — Къде се дяна Дони?

— Видях го за последен път да се перчи на Главната. Правеше се на суперченге. — Рейф кимна с глава към телефона. — Няма ли да се обадиш… шерифе?

Девин изруга и вдигна слушалката.

— Полицейско управление. Шериф Макейд.

Той се облегна назад, затвори очи. Пак беше пресата. Вестниците, до най-малкия включително, и всички новинарски бюра в радиус от осемдесет километра бяха дочули за проваления обир. Девин изрецитира наизуст официалното съобщение, подмина тактично искането за по-задълбочено интервю и затвори.

— Бива те в тая работа — оцени го Джаред. — Строг и авторитетен.

— Започвам да съжалявам, че не го понатупах повече оня луд — измърмори Девин. — Толкова главоболия ми навлече. Не мога да мръдна оттук, телефонът не спира да звъни, трябва да пиша доклади, а някакъв селянин, дето и за лавкаджия не става, ми хленчи непрекъснато отзад.

— Поне няма да умреш от глад — рече Шейн и си взе бисквитка от чинията до лимоновия пай. — Ние мислехме да те водим до Дъф, да те почерпим.

— Не мога да оставя арестанта без надзор.

— Жалко — примири се Джаред със съчувствие. — Да знаеш, Браян не беше на себе си, като се прибра. Ти си бил по-добър от Рамбо.

Поразвеселен, Девин се почеса по бузата.

— Не му казвай, че последната кражба, с която се занимавах, беше на две момчета, отмъкнали бельо от простора на госпожа Мец. — Той започна да рови из листовете върху бюрото си. — Да си минавал през мотела, Рейф? Дали там всичко е наред?

— Всичко е точно. Каси беше малко разстроена. Хората приказват — добави той, без да е необходимо. — Но аз й обясних, че слуховете са преувеличени и че ти не си направил кой знае какво.

— Много ти благодаря.

— Няма проблем. Конър вече пишеше разказ за тебе.

— Ти се шегуваш? — Усмивката едва ли не разцепи лицето му на две.

— „Един ден от живота на шериф Макейд“. — Рейф си наля кафе. — Момчето е във възторг от тебе.

— Това е добре — намеси се Шейн и си взе още една бисквита. — Като се има предвид, че Девин ще се жени за майка му.

Рейф се задави с кафето, изплю го в шепата си и изруга.

— За Каси? За малката Каси?

— Шейн все се престарава — рече Девин с мек тон, който прикриваше пламъчето в очите му. — Както винаги.

— Ей, ти сам ми го каза. Според мене, чисто и просто си се побъркал. Като тези двамата.

— Млъкни, Шейн. — Джаред не сваляше очи от лицето на Девин. — Ти и Каси?

— Е, и?

— Ами… Интересно…

— Като неин адвокат ли говориш? — Девин стана иззад бюрото си. Ако телефонът звъннеше пак, сигурно щеше да го отскубне от стената. Тъй че отиде при кафето, за да си възвърне самообладанието.

— Той не те е разбрал — поясни Рейф. — Ти нали имаше нещо към нея преди десетина-дванайсет години? — След като не получи отговор от Девин, който безмълвно си наля кафе и отпи от него със стоманено-студен поглед, Рейф се засмя. — И не ти е минало, така ли? Братле, та това е същинска поезия. Бие право тук. — Той заби пръст в гърдите си.

— Продължавай с подигравките и ще видиш докъде ще те докарат.

— Излиза, че в Антиетам всеки ден е Денят на Свети Валентин. — С отвращение, Шейн пъхна още една бисквита в устата си. — Човек не може да се чувства спокоен.

— Каси е сладурана — заяви многозначително Рейф.

— Спор няма. — Шейн чевръсто преглътна хапката си, за да може да изкаже своята гледна точка. — Мила е и е хубава при това. Ама защо трябва задължително да се жени за нея? Я погледнете тия неща тук! — С широк жест той посочи пайовете, тортите, пастите и бисквитите. — Жените ще се избият за него, а той ги зарязва всичките, защото се е заплеснал по една-единствена жена. Не е само глупаво, ами е… Егоистично.

Рейф перна Шейн по тила с мечешка сила.

— Хора, обичам тоя тип. Той ще възнесе легендата за Макейд и в следващото хилядолетие!

— Правилно — съгласи се Шейн. — Никоя жена няма да ме върже. Я помислете, при толкова цветя навън, защо да късам само едно, като мога да разполагам с цял букет?

— Ето това вече е поезия! — Рейф го перна още веднъж. — Хайде да пием по бира.

— Вие двамата вървете. — Джаред остана на мястото си. — Аз трябва да поговоря с Девин.

Те излязоха, спорейки гръмогласно кой трябва да плаща. Щом в стаята отново стана тихо, Девин отнесе кафето си на бюрото.

— Проблем ли имаш?

— Не. — Джаред се премести, за да бъдат един срещу друг. — Обаче ти може да имаш. Говорил ли си с Каси за брак?

— Малко. Защо?

— Заради Джо Долин.

— Те са разведени. Край.

— Разведени са. — С невъзмутим поглед Джаред сложи ръка на коляното си. — Но не е край. Той ще излезе все някога, Девин. Ще се върне.

— Ще се справя.

— Е, да. Представям си как можеш да се справиш с Джо Долин, в единоборство например. А законът?

Несъзнателно, Девин докосна с пръсти значката си.

— Само да пипне Каси, само да се опита дори, и ще го пратя зад решетките, преди да е мигнал.

— Това е част от проблема. Ти си шериф, ала няма да си обективен. Не можеш да бъдеш обективен.

Девин остави кафето си настрана и се облегна напред.

— Обичам я едва ли не откакто се помня. Поне така ми се струва. А трябваше да стоя и да не правя почти нищо, докато той я биеше. Въпреки че знаех какво става в къщата им. Тя не ми позволи да й помогна, тъй че законът ми връзваше ръцете. Сега нещата са други и пред нищо няма да се спра, за да погрижа за нея. Вдигне ли й той ръка — мъртъв е. И проблемът е решен.

Джаред кимна. Не прие изказването на брат си лекомислено. Беше му ясно какво значи да ти се налага да защитаваш любимата жена от всякакво зло. Беше му ясно също така, че Девин е от мъжете, които говорят каквото мислят.

— Става дума за ситуация, която би се получила, ако той случайно се е вразумил и не й вдигне ръка. Какво ще стане, ако, след като си излежи присъдата, се върне да живее пак тук, без да прави бели? Как ще се справиш тогава?

— Постепенно, Джаред, както винаги. Разбира се, най-напред ще трябва да удържа Рейф да не го подгони заради случката с Рийгън.

И това беше вярно, помисли си Джаред. А Рейф нямаше да е единственият, който би приветствал Джо Долин при неговото завръщане в обществото.

— Дев, знам какво е преживяла Каси. До най-малката подробност. Знам го, защото съм й адвокат и работих по развода. Тук говорим за класически случай на малтретиране в семейството. Жалка фраза — „класически случай“ — за подобен ужас. Терапията й помогна, съгражданите й помогнаха, собствената й воля й помогна. Ала тя има дълбоки рани, от които никога няма да се избави.

— Аз внимавам — бавно рече Девин. — За Бога, Джаред. Аз й дадох време… Дори след развода изчаках и й дадох време. И сега се опитвам да й дам още.

— Девин, просто искам да огледаш всичко отвсякъде. Повярвай ми, не мога да си те представя с друга, освен с Каси. Нея не си я представям с друг, освен с тебе. Господ ми е свидетел, че тя заслужава свестен човек. Но не сте само вие двамата. Има още две деца. Деца на Джо Долин.

Очите на Девин помръкнаха, присвиха се.

— И ми го казваш, след като ти имаш Браян? Да не би да ми заявиш, че е от значение, че тези деца носят кръвта на друг мъж, когато ми е пределно ясно, че за тебе Браян е толкова скъп, колкото и Лейла?

— Не това имах предвид… — Гласът на Джаред бе тих и спокоен. — Виждал съм те с тях. Ала нямах представа какво изпитваш към Каси. Добре си го прикривал. Всеки, комуто е дадено зрение, ще каже, че ти ги обожаваш тези деца, че винаги си бил добър с тях. Те те заслужават — додаде той и стопи гнева на Девин, преди да е избухнал. — Те заслужават баща, който ги обича, и дом, където да си бъдат просто деца.

— Чудесно. Именно това ще се погрижа да го имат.

— Но случаят с Браян е различен, Дев. Неговият биологичен баща го няма, за него изобщо не става дума. А Долин е тук.

— Той пет пари не дава за децата.

— Вярно е, ала има права над тях. — Съзнавайки, че обзелото го безсилие не помага, Джаред разпери ръце и си пое дълбоко въздух. — Така е според закона. И ако не успее да се добере до Каси, може да си науми да стигне до нея чрез тях. Излезе ли веднъж на свобода, той вече има законното право да ги вижда, да им ходи на гости, да бъде част от живота им. Ти няма да можеш да му забраниш.

Девин не беше мислил за това. Навярно не си беше позволил да се замисли. Сега, когато въпросът бе поставен директно, кръвта му се смрази.

— Ти си адвокатът. Ти ще му забраниш.

— Родителските права са кошмарна работа, Дев. Знаеш го. Ако и докато не ги изложи на опасност с някое свое действие, ако и докато ние не успеем да докажем, че той не само е некадърен, но и опасен за тях, законът ще бъде на негова страна.

Девин вече обмисляше, търсеше изход.

— Може да настояваме за посещения под надзор, ала кръвната връзка все пак има голяма тежест в съда.

— Той е биел Конър.

Джаред сключи вежди.

— Аз не знам за такова нещо.

— Конър не е казвал на Каси, за да не я разстройва още повече.

— Може да използвам това, щом му дойде времето. Обаче веднъж реабилитиран, много от петната в биографията му ще се смятат за изтрити. Той няма да излезе скоро, но исках да си наясно какво ти предстои.

— Съвсем ясно ми е какво ми предстои. Пред нищо няма да се спра, за да направя Каси и децата мое семейство. Нито пред Джо Долин, нито пред закона, пред абсолютно нищо.

— Добре тогава. — Джаред стана. — Ще ти заявя очевидното. Аз съм на твоя страна. Рейф и Шейн са на твоя страна.

— Благодаря.

— Ако се откачиш от това бюро за около час, ела при Дъф. Ще те черпя една бира. — Доволен, Джаред се отправи към вратата, после спря. — Тя е страхотна жена, Дев. Мила е, както казва Шейн, ала по-твърда, отколкото изглежда на пръв поглед. По-твърда, отколкото самата тя предполага. Ако съумееш да я убедиш, че те желае не по-малко, отколкото ти нея, ще се справиш и по-нататък. Ще ти дам един съвет.

— Както винаги — сухо подметна Девин.

— За Каси не е достатъчно да разбере, че я обичаш, че я желаеш. Покажи й, че се нуждаеш от нея. Тя е жена, готова на всичко за мъжа, който има нужда от нея.

Той действително имаше нужда от нея, помисли си Девин, след като Джаред затвори вратата след себе си. Само че не знаеше как да й го покаже, не беше съвсем сигурен дали трябва да й го показва. Нима това не беше своеобразен натиск, какъвто той се мъчеше да не й оказва?

Девин не желаеше Каси да е готова на всичко за него. Той искаше само да се чувства спокойна и щастлива. Не, именно от него зависеше тя никога вече да не бъде наранявана, именно той трябваше да я защитава, да ги закриля — и нея, и децата.

Нуждата му можеше да почака.