Нора Робъртс
Сърцето на Девин Макейд (9)

Осма глава

Тъкмо започваше да се зазорява, когато Каси влезе безшумно в собствената си кухня. Чувстваше се по хлапашки лекомислена като девойка, която се промъква вкъщи, след като е нарушила вечерния час. Не че не ще го правила някога, помисли си тя. Не че беше вършила винаги само неща, които се очакваха от нея.

Затова и нейното скрито, потайно завръщане беше по-освобождаващо.

Бе прекарала нощта, цялата нощ, с най-вълнуващия, най-привлекателния, най-нежния мъж, когото познаваше.

Тя — Касандра Конър Долин, си имаше любовник. Плесна се с ръка по устата, за да не прихне да се смее с глас. Сърцето й още препускаше като лудо, главата й се маеше, а тялото… Тялото й сякаш бе посипано с цветни венчелистчета.

Сигурна беше, че видът й бе променен и се опита да огледа отражението си в хромовата повърхност на тостера. А тъй като беше сама, си позволи три бързи завъртания на място, преди да сложи чайника с вода за кафе.

След това, като добра майка, отиде лекичко до спалните на децата си, за да се увери, че са завити и спят. На излизане от стаята на Конър така се изплаши, че едва не извика. Заради Ед — застанала насреща й, със своята огненочервена коса, навита на дунапренени розови ролки, облечена в безумно пъстра роба на розови и сини цветя.

— Извинявай — прошепна Каси. — Не исках да те събуждам.

— Ти беше тиха като мишле. Но аз се ослушвах, за да те чуя. — Ед продължително я измери с очи и остана доволна от видяното. — Тц-ц-ц, вярвам, че се чувстваш добре и удовлетворена тази сутрин. Крайно време беше.

Каси хвърли един последен поглед към спящия си син, след което тръгна по малкото коридорче обратно към кухнята.

— Децата не ти създаваха проблеми, нали?

— Разбира се, че не. Никой от двамата не е и надзъртал от стаята си. — Засмяна, Ед последва Каси в кухнята и я загледа как се суети, докато отмери нужната доза кафе. — Ще ми кажеш ли какво стана, или ще трябва да пускам в ход въображението си? Имам страхотно въображение.

Горещина заля бузите на Каси, колкото от смущение, толкова и от радост.

— Останах при Девин.

— За това и сама се досетих, сладка моя. — Чувствайки се като у дома си, Ед сложи няколко филийки хляб в тостера. — По лицето ти виждам, че не сте бистрили световната политика до сутринта. — С тиха въздишка, тя надникна в хладилника. — Не вдигам шум за нищо. Просто искам да се уверя, че и отвътре си добре — така както изглеждаш отвън.

— Добре съм. — Каси се обърна, усмихната. Такава си беше Ед — с бурканче конфитюр в едната си ръка, с трилитрова бутилка мляко в другата, слабото й лице — лъщящо от нощния крем, косата й — стърчаща в безпорядък извън ролките, умопомрачителната й роба — спускаща се върху краката с форма на клечки за зъби.

Ето това, осъзна Каси, бе нейният идеал за майка. Тя остави кипящия чайник обратно на мястото му и се спусна да прегърне Ед.

Изненадана, трогната, Ед притисна устни към косите на Каси.

— Момичето ми…

— Чувствам се… променена. Изглеждам ли променена?

— Изглеждаш щастлива.

— Стомахът ми още се бунтува. — Надсмивайки се на себе си, Каси отстъпи назад и притисна ръка към корема си. — Ала е приятно. Не знаех, че може да бъде така. Не подозирах, че аз мога да бъда такава. — Тя погледна набързо към коридора и се върна при кафето. Децата й спяха, щяха да спят поне още половин час. След всичките тези години, помисли си Каси, сега имаше „майка“, която би я изслушала.

— Никога не съм била с друг освен с Джо.

— Знам, момичето ми.

— Преди сватбата не му позволявах. Исках първо да се оженим, всичко да бъде както му е редът. — Тя наля кафе на двете и седна до масата. — Бях нервна в нощта след сватбата. Но и развълнувана. Ти ми беше подарила една бяла нощница. Беше толкова красива, прелестна. В нея се чувствах наистина като булка. Като стигнахме в мотела, помолих Джо да ме остави сама за около час. Исках да се изкъпя на спокойствие, да… Ти знаеш.

— Женския ритуал. Да, знам.

— Той се върна някъде към два часа посред нощ… пиян. Изобщо не стана така, както си го бях мечтала. Джо скъса нощницата и ме блъсна на леглото. Всичко свърши толкова бързо, заболя ме. Знаех, че е нормално да боли малко първия път, ала мен ме заболя много. Той заспа веднага, а аз лежах и не чувствах нищо.

— Мъжът не трябва да се отнася така с една жена. — Ако вече не презираше Джо Долин, то отсега нататък Ед положително щеше да го ненавижда. — Не трябва да бъде така.

— Така беше. Всеки път. Не изпитвах нищо, Ед. Нито веднъж. Той не винаги ми причиняваше болка, но все ставаше набързо и някак си безцеремонно. Аз реших, че грешката е в мен… Джо ми каза, че в много случаи това било достатъчно. Почувствах се по-добре, когато бях бременна с Конър, защото той много рядко ми досаждаше. Не знаех, че ми изневерява. Каква глупачка съм била!

— Не се наричай глупачка — прекъсна я възбудено Ед. — Не желая да го чувам повече.

— Може пък просто да не ме е интересувало. Бях се посветила на подготовката да ставам майка, след това да бъда майка. Джо вече ме биеше. Не беше минало много време от сватбата, когато започна да ме удря, ала аз си мислех, че няма как. Според майка ми… Е, това няма значение. Останах, после се роди Ема. Пожелавал ме е само няколко пъти след нейното раждане… Насила.

— О, Каси. Скъпа, защо не ми каза?

— Ед, толкова ме беше срам. Нали ми беше съпруг, а си бях втълпила, че той има право да върши такива работи. Сега разсъждавам по друг начин. — Тя си пое дълбоко въздух. — Знаеш ли, когато отивах при Девин снощи, не очаквах… Ясно ми беше, че той няма да ме нарани, както правеше Джо. Мислех си, че, като легна с него, той ще бъде доволен, а на мене ми беше все едно. Тоест, мислех, че Девин просто ще… Че аз просто ще…

— Снощи си била с един истински мъж — заключи Ед. — Това променя нещата.

— Да. — Облекчена, Каси се усмихна. — Той беше толкова нежен, толкова търпелив. Знаеш ли, за него имаше значение какво изпитвам аз. Имаше голямо значение. И ме накара да се почувствам красива. Ед… — Тя прехапа устни, въпреки че те пак се извиха. — Сега вече не ми е все едно. Мечтая си за следващия път.

Ед се разсмя дрезгаво и стисна Каси за ръката.

— Браво!

— Девин твърди, че ме обича — сподели тихо Каси. — Знам, че мъжете го казват, когато искат нещо от теб или когато чувстват, че ти искаш да го чуеш. Но, как мислиш, дали е вярно?

— Девин Макейд е мъж, който говори каквото му е на сърцето. А ти?

— Не знам. В тая област не съм много наясно. Аз не обичах Джо, Ед. Никога не съм го обичала. Просто го използвах.

— Касандра…

— Вярно е. Използвах го, за да се махна от къщи, защото исках да имам собствено семейство, а той се оказа под ръка. Не беше честно спрямо него. Но това не му даваше право да ме бие — добави тя, щом зърна войнственото пламъче в очите на Ед. — Нищо не му даваше това право. Ала аз не съм го обичала така, както една жена би трябвало да обича съпруга си.

— Той не е направил нищо, за да заслужи любовта ти.

— Така е. Към Девин изпитвам толкова много чувства и толкова различни чувства, че не знам дали някое от тях е тъй наречената любов.

— В такъв случай, имаш предостатъчно време да го разбереш. Не позволявай на никого да те насилва за неща, за които още не си готова. Дори на Девин.

— Но как ще разбера?

— Сладка моя, като му дойде времето, ще разбереш. Помни ми думата, сама ще разбереш.

 

 

Докато Каси разговаряше с Ед на чашка кафе, Девин паркираше пред фермата. Беше изпитал нужда от родния дом. Небето вече се избистряше от утринната мараня, когато той влезе в доилнята. Шейн и двама от четиримата гимназисти, които обикновено наемаше като помощници, тъкмо приключваха сутрешната процедура.

Съвсем търпеливо Шейн показваше на едно от момчетата как да освободи кравата от доилния апарат, без да предизвиква сътресения. В помещението миришеше на топло мляко, животни и слама.

— След това проверяваш вимето, както направи преди малко, за да си сигурен, че няма никаква инфекция. — Той извърши проверката саморъчно за демонстрация. — Щом е суха, се погрижваш за храната й. — Шейн посочи с вежди към Девин. — Както виждате, шерифът идва, когато почти цялата работа е свършена. Сега ги изкарайте навън.

Девин потупа кравата дружелюбно, след което помогна на Шейн да почистят и да дезинфекцират машините. Дейността бе рутинна, приятна.

— Помниш ли, когато татко ни караше да доим с ръце? — попита Девин.

— Казваше, че не е зле да се научим. Защото машините се повреждат, а кравите редовно се пълнят. Рано си станал — подметна Шейн. — И с тая глуповата усмивка на лицето. Май ти е излязъл късметът.

Девин само го погледна изкосо.

— В такова добро настроение съм тази сутрин, че не ми се занимава с твоята физиономия.

— Това е хубаво, защото, като свърша тук, трябва да отида и при кокошките преди закуска. Ти и Каси — продължи той, пак с доволна усмивка. — Кой би помислил?

— Аз мисля от доста време. — Девин помогна на Шейн да излеят млякото в неръждаемите гюмове. — Влюбен съм в нея отдавна.

Шейн се изправи и отърси.

— Човече, не говори така. Само да се обърна и все някой се влюбва. Кошмар.

— Е, по-добре свиквай. Ще й предложа да се оженим.

Шейн отри длани в лицето си, махна шапката и прокара и десетте си пръста през косата.

— Какво става? От тукашната вода ли е? Първо Рейф, после Джаред. Сега ти. Обръщам гръб за миг и всеки тръгва да се жени, да ражда бебета. Вземи се в ръце, Дев.

— Страх те е да не прихванеш?

— Господи, ще взема да се ваксинирам. Виж, Каси е сладурана, хубавица, но дай да не се побъркваме.

— Аз я обичам — заяви Девин, тъй че Шейн просто изпъшка. — Струва ми, че винаги съм я обичал. Няма как, дори да искам.

— Представяш ли си какви главоболия ще ми навлечеш? Помисли ли за мен? — настоя Шейн. — Единствен аз ще остана от четирима ни. А на жените само това им дай. Няма да мога и една закачка да направя, без дамата да си помисли, че ще я поведа към олтара.

— Все ще се оправиш някак си.

— Какво толкова му е хубавото на брака? — Мърморещ, Шейн излезе от доилната. — Така де, помисли си, Дев? Сериозно помисли. Да имаш една жена до края на живота си. Една-единствена. А наоколо са толкова много. Високи, ниски, закръглени.

Развеселен, Девин тупна Шейн по рамото, докато вървяха към кокошарника.

— И аз като се оттегля, всичките ще са твои.

— Така да бъде. — Приемайки нещата философски, Шейн сви рамене. — Значи аз единствен ще отстоявам легендата за Макейд. Май ще трябва да се пожертвам.

— Да, братле.

 

 

Каси никога не се задържаше в библиотеката. Беше твърде съвестна, за да пренебрегне чистенето там, ала най-често се стремеше така да подреди работата си, че да има някой в къщата, когато тя влиза там.

Сега обаче нямаше никой. Децата бяха на училище, а гостите бяха излезли за следобедната си обиколка на забележителностите. Каси премисли куп оправдания, за да свърши други неща, вместо да се захваща с библиотеката. Ала знаеше, че помещението е ползвано предния ден. Знаеше, че има книги, които трябваше да бъдат върнати на местата им, знаеше, че има цветя за поливане, прозорци за миене.

Рече си, че е глупаво. Та тя познаваше емоциите и настроенията на дома по-добре от своите собствени. Нямаше от какво да пострада там. Всъщност този дом бе променил живота й, и то към по-добро.

Въоръжена с кофата за чистене, Каси прекрачи прага. Ако остави вратата отворена, то беше само защото искаше да чуе, щом някой от гостите се прибереше и имаше нужда от нещо.

А не от страх.

Тя сложи кофата на пода и най-напред подреди книгите. Гостите обичаха да взимат по някоя книга за четене през дъждовния следобед или за да могат по-лесно да заспят нощем. Рейф и Рийгън бяха осигурили богато разнообразие от книги за всякакви вкусове. Каси също можеше да си избере каквато и да е книга, когато пожелаеше. Но рядко го правеше.

Конър също, сети се тя изведнъж, въпреки че той бе от най-запалените читатели. Мина й през ум, че и синът й избягваше тази стая, макар да се чувстваше съвсем като у дома си из цялата останала сграда.

Заради чувството е, предположи Каси. Това чувство, дето витаеше във въздуха. Тя го отърси от себе си и отнесе кофата при филодендроните-близнаци, които извисяваха листа от високите саксии край прозореца с изглед към страничния двор.

Бяха потънали в прах. Каси все отлагаше.

Щом започна да бърше огромните листа, усети хладината чак до костите си.

И разбра, че не е сама.

Стори й се, е го вижда с ъгълчето на окото си. Едрото затлъстяващо тяло, широкото лице със сурови, недоволни черти.

Джо.

Ужасът я обзе така внезапно, че тя изпусна кофата в краката си и рязко се обърна.

Нямаше го. Разбира се, че го нямаше. Нямаше никой. Ала беше смразяващо студено. С изтръпнали пръсти се протегна към прозореца, за да го отвори да влезе малко по-топъл въздух отвън.

Подхвана го неумело, не можа да освободи резето и усети, че дъхът й идва на пресекулки.

„Позволи му да те пипа, нали? Уличница!“

Каси автоматично преви рамене в очакване на удара, който не последва.

„Мислеше, че няма да разбера ли? Мислеше, че можеш да ме мамиш в собствения ми дом? Ти, с твоята невинна физиономия и префинени южняшки маниери. Не си нищо повече от една мръсница!“

Трепереща, тя заотстъпва бавно от прозореца. Очите й зорко обхождаха помещението, взирайки се по ъглите. Нямаше никой. Как тогава чуваше толкова ясно този глас?

„Знаеш ли, ти никога няма да ме напуснеш. Ще умреш преди това.“

Ти не ме обичаш, понечи да каже Каси. Ти ме ненавиждаш. Пусни ме. Но думите не идваха.

„Ще убия и двама ви. Запомни. «Докато смъртта ни раздели.» Смъртта е единственият ти изход.“

— Каси…

С изтерзан вик тя се обърна към вратата. Девин стоеше на прага, присвил тревожно очи. Без да се замисля, Каси се хвърли в обятията му.

— Девин. Девин, трябва да си вървиш. Побързай, преди той да те види. Ще те убие.

— Какви ги приказваш? Господи, цялата трепериш. Тук е такъв студ.

— Усещаш ли го? — Зъбите й едва не затракаха, щом се отдръпна малко от него. — Наистина ли го усещаш?

— Разбира се, че го усещам. Същински хладилник. — Той разтри ръцете й в шепите си, за да ги стопли.

— Стори ми се, че беше Джо. Кълна се, видях как юмрукът му се приближава към мен и после… — Стаята се завъртя, краката й се подкосиха. Замайването трая само миг, ала тя бе вече в прегръдките на Девин. — Добре съм. Всичко свърши.

Библиотеката бе отново топла, слънчева и приветлива, с аромат на рози и лак. Безкрайно внимателно той я сложи на мекия кожен диван.

— Ще ти донеса вода.

— Недей, добре съм. — Помисли си, че би умряла от страх, ако той я оставеше сама там. — Заради тази стая е. — Каси се поуспокои и изправи гръб. — Мислех, че е Джо, но не беше той. Беше Барлоу.

Лицето й бе все още твърде бледно, прецени Девин, ала очите й се бяха прояснили. Сърцето му се сви, когато преди малко беше видял само бяло в орбитите им.

— Случвало ли ти се е и друг път?

— Не по този начин. Не толкова силно. Никога не ми е било особено уютно в тази обстановка. Дори в спалнята му е по-лесно. Ала сега чух… Ще си помислиш, че съм се побъркала.

— Не, няма. — Той обхвана лицето й в шепи. — Не забравяй на кого го казваш.

— Добре. — Тя издиша шумно въздуха от гърдите си. — Чух го как говори, може би си въобразих. Приличаше много на гласа на Джо — същия тон и безцеремонността в него. Нарече ме… Нарече я… Уличница, мръсница. Беше разбрал, че е влюбена в друг, но нямаше да я пусне да си отиде, никога. Каза, че преди това ще я убие, че ще ги убие и двамата.

— Хайде, ела да излезем оттук. Да се качим горе.

— Чакай, има още…

— Стига толкова, Каси. Остави това. — Той беше готов да я понесе на ръце, ала тя стана. Но все пак потърси ръката му. — Онзи ден, когато разговаряше с възрастните дами…

— С госпожа Кокс и госпожа Бърман.

— Ти им каза, че Абигейл била влюбена в друг. Аз предположих, че си си го измислила за по-романтично.

— Не съм си го измислила. Не мога да ти го обясня, Девин. Ала знам, че е истина. Аз го видях.

Той се спря насред задното стълбище, което водеше към нейния етаж.

— Кого си видяла?

— Нейния любим. Бях в стаята й, обърнах се, а той стоеше до вратата. Гледаше право в мен и ми говореше, сякаш аз бях Абигейл. Чувствах, че и тя е там. Сърцето й се късаше от мъка, но го остави да си отиде. Накара го да си отиде. Девин… Девин, мисля, че тя се е самоубила.

Той я сложи да седне на един от столовете във всекидневната й.

— Защо мислиш така?

— И това не мога да ти обясня. Просто го чувствам. Не е знаела как иначе да избяга. А може би и защото аз самата веднъж си мислех да го направя.

Кръвта му се дръпна от лицето.

— Боже мой!

— Не беше задълго — побърза да каже Каси. — И не на сериозно. Трябваше да мисля за децата. Ако не бяха те, можех да съм го сторила вече. Когато си в безизходица, Девин, ти идват какви ли не налудничави идеи за бягство.

Никоя подробност от живота й не го беше стряскала така.

— Аз щях да ти помогна. Аз исках да ти помогна.

— Нямаше да ти позволя. Не бих позволила на никого. Нито на тебе, нито на Ед, нито на Рийгън. А имаше и други, склонни да направят каквото могат. Моя е грешката, че тогава не желаех ничия помощ, ала това е вече минало. — Тя обхвана ръцете му в своите. — Не ти го казвам, за да те разстройвам, а за да ти помогна да проумееш откъде знам, че го е направила. Около нея не е имало хора, които да й помогнат. Той се е бил погрижил за това. Постарал се е да я изолира от жените в града, постарал се е прислугата да бъде толкова наплашена, че да не смее да предприеме нищо, а да стои настрана.

Дълбоко в съзнанието си Каси почти го усещаше, виждаше го.

— Освен това я е биел. Днес видях неговия юмрук. А не на Джо. Но то е същото, разбираш ли? Съвсем същото. Когато е убил онова момче пред очите й, тя е осъзнала, че той е способен на всичко. И се е предала, Девин. В края на краищата, дори децата й не са били достатъчно основание да се откаже от единствения й известен начин за бягство.

— Това не си ти, Каси.

— Можеше да бъда.

— Ала не си — твърдо повтори той. — Ти си тук, с мен. Няма от какво да се страхуваш.

— Омръзна ми да се страхувам. — Тя затвори очи и склони чело на рамото му, след като Девин клекна пред нея. — Радвам се, че си тук. — Каси въздъхна дълбоко. — А защо си тук?

— Измъкнах се за един час. Исках да те видя. Исках да бъда с теб.

— А аз мислих цяла сутрин за тебе. За малко да сипя кафе в термоса на Ема за училище, защото мислех за тебе, а не за това, което вършех.

— Наистина ли? — Едва ли би могъл да очаква по-убедителен комплимент. Когато тя вдигна глава, Девин видя, че бузите й са си възвърнали цвета. — Помисли ли си, че ти се иска да се любиш с мене пак?

— Да.

— Все още имам почти цял час на разположение — прошепна той, като се изправи и я вдигна на крака.

Каси премигна.

— Посред бял ден?

— Ами да. — Той я поведе към коридора.

— Девин, навън е още светло.

— Точно така. — Той откачи колана с пейджъра и оръжието си и ги провеси на дръжката на вратата.

— Скоро… — Сърцето й се преобърна, щом той започна да разкопчава блузата й. — Скоро ще стане обяд.

— Е, явно няма да обядвам днес. — Девин свлече блузата от раменете й, приближи устни към устните й и се усмихна. — Да спра ли, Каси?

Главата й се замая.

— Недей — рече тя, безсилна, желаеща.

И мигом забрави, че слънцето свети и чуруликат птички. Забрави, че по шосето минават коли, че хората отиват по работата към града.

Беше толкова лесно, неимоверно лесно всичко да се повтори отново. Беше й толкова лесно да се наслаждава на ръцете му, които нежно се движеха по тялото й, на устните му, които предизвикваха устните й да пламтят. Беше й толкова приятно да го чувства до себе си, след като го обгърна с ръце, почувства се толкова сигурна, че забрави смущението си от греещото през прозорците слънце.

Той я съблече изцяло, без да бърза, като използваше всеки момент, за да й се любува. Да се порадва на онова, което най-сетне му принадлежеше. На мекотата. На свежестта. Целуваше я гальовно и възбуждащо, докато се събличаше. Ръцете му бяха ласкави, защото знаеше, че тя има нужда от това. Устните му бяха търпеливи, предоставящи на нея да поведе темпото. А темпото бе бавно и мечтателно.

Девин я постави на леглото, което Каси тъй старателно бе оправила сутринта, позволи си малката радост да пореше косите й е пръсти, докато се получи плетеница от руси кичури върху семплата бяла кувертюра. Очите й бяха затворени, а бузите й вече носеха руменината на събудената страст.

Предната нощ имаха само светлинката на една проста, неароматизирана свещ за извънредни случаи, тясна кушетка и стаичка, просмукала с миризмата на старо кафе.

Днес имаха слънчевите лъчи, птичите песни и благоуханието на цветята край нейния прозорец. Днес, помисли си той, тя знаеше, че ще изпита удоволствие.

Девин й достави удоволствие. В изобилие. Каси се къпеше в него, плуваше по него, гмуркаше се в него без остатък. Цялата колебливост, цялата свенливост изчезнаха под топлата омара от нежно наслагващи се усещания.

Повърхността на загрубелите му пръсти, триенето им по кожата й, предизвикваха леки искрящи, шокови удари, които ускоряваха пулса й. Вкусът на устните му, които обхождаха тялото й и после отново се връщаха при устните й, бе упойващ. Тя долавяше ту как дишането му се учестява, ту онези гърлени хрипове на задоволство, когато докоснеше някоя нова част от нея. Той бе толкова красив заради нея — не само с невероятно вълнуващия си външен вид. Нещо повече, именно душевната му красота я привличаше и изкушаваше — нежността, силата, търпението.

Каси изпадна във възторг от възможността да стисне с пръсти бицепсите на ръцете му, да почувства стаената сила в тях, да докосне мускулите на гърба му. Опияняваха я формата и тежестта на тялото му, начинът, по който то така силно я притискаше към матрака. Лекото одраскване на зъбите му по рамото й предизвикаха у нея бърза, бурна тръпка. В отговор тя захапа с устни неговото рамо, докато ръцете й набраха смелост, а да се спуснат по-надолу.

Девин издиша дъха си със свистене и се дръпна. Каси мигом отвори очи, щом главата му се отметна назад, за момент, един безкраен момент, тя съзря нещо смътно, рязко и опасно в зелените му като горски мъх очи. Нещо, което накара кръвта й да забушува и пулса й да се обърка.

Той си наложи контрол, така както би се наложил над непокорно куче на здрава каишка. Напрегна мускули. Би се заклел, че усети как потта му бликва през порите.

— Не се тревожи. — Гласът му бе дрезгав, но Девин отново приближи нежно устните си към нея. — Не се бой.

Прииска й се да му каже, че не се бои, че не би могла да се бои от него. Че няма да се уплаши от нищо, което се случва помежду им. Да го попита какво бе съзряла току-що в очите му. Ала той пак я целуваше до забрава, отправяйки я към онова омайно място, където нямаше нищо друго освен горещи, безмълвни удоволствия.

Стонът й бе продължителен и дълбок, щом Девин я изведе на върха. Продължителен и дълбок, когато й даде още. Каси се остави течението да я носи, разкривайки се пред него, позволявайки му да я изпълва докрай. Нямаше нищо по-главозамайващо от това, да се движи заедно с него, да чувства как неговото тяло се впримчва и слива с нейното.

Тогава устните му доближиха ухото й и през собствените си страстни стенания тя го чу да произнася името й. Само името й, преди да я увлече със себе си.

— Обичам те. — Желанието му още не се беше уталожило, въпреки че той отмести тежестта си от нея и я притегли в обятията си. — Искам да свикнеш да го чуваш.

— Девин…

— Не, не го искам от тебе още. По-нататък ще искам да го чуя, но не сега. — Той зарови лице в косите й и вдъхна аромата им, нейния аромат, който винаги му напомняше на слънчева морава. — Просто свикни да го чуваш от мен. Кажи ми, като свикнеш, защото тогава ще ти предложа да се оженим.

Каси се стегна.

— Не мога. Как мога да мисля за това? Всичко се случва толкова бързо.

— Не и за мен — Девин нямаше да се ядосва, нямаше да си позволи да се обезкуражава от шока в гласа й. Напротив, прокара длан по дължината на ръката й и заговори с тиха увереност. — Аз умея да чакам, мога още малко да почакам. Но прецених, че трябва да знаеш накъде бия. Искам теб, искам децата ти, искам да живеем всички заедно, ала мога да почакам, докато станеш готова.

— Аз може никога да не стана готова. Девин, трябва да разбереш, че не съм сигурна дали изобщо ще дойде време, когато ще мога да дам този обет пак.

— На мене не си го давала. Само това има значение. — Той се изправи на лакът, за да се вгледа в лицето й. Беше я изплашил, забеляза Девин. Но нямаше как. — Аз те обичам. Осъзнай го, пък после ще видим какво ще стане.

— Не виждаш ли, че…

— Виждам единствено теб, Каси. — Настойчиво, той я целува, докато ръката, която се опитваше да го отблъсне, омекна. — Единствено теб.

 

 

На няколко километра разстояние Джо Долин събираше боклуци из една от зоните за пикник, разположена върху някогашното бойно поле. Докато работеше, очите му обхождаха нивите, хълмовете, шосето по-долу. Забеляза големите сенчести дървета, каменните зидове. Щеше да си избере подходящия момент и подходящото място. Сега беше още рано.

Постепенно групата щеше да се спусне, работейки, надолу към моста, където генерал Бърнсайд се беше изложил по време на битката за Антиетам. Там почвата беше неравна, камениста и обрасла с храсталаци. Имаше поточе, което да скрие миризмата му от кучетата, имаше и дървета, които да го прикриват.

Джо често беше бракониерствал в тези гори, причаквайки дивеч, въпреки забраната на закона, в компанията на своите приятелчета по чашка. Сега разполагаше с предостатъчно време, за да изчисли колко ще му трябва, за да прекоси гората, къде да се скрие, към кого да се обърне за помощ.

Междувременно се правеше на работлива пчеличка, като събираше смачканите кутии от безалкохолни напитки и хартийките, захвърлени от немарливи туристи или хлапета, избягали от училище. Надзирателят не беше глупак, ала Джо никога не го беше нагрубявал, не му беше създавал главоболия и винаги се бе старал да бъде пръв в редицата на доброволците за всяка от по-трудните или неприятни работи.

Беше си създал невероятно добра репутация в затвора — нещо, с каквото не можеше да се похвали във външния свят. Нещо, размишляваше той, докато бършеше потта от челото си, което щеше да му помогне да се измъкне от клетката.

И да се върне при Каси. Да се добере до Каси.

Малката уличница щеше да си плати за всеки негов ден, прекаран зад решетките. За всеки час, който бе преживял без пиене или жена до себе си.

Щом приключеше с нея, щеше да се заеме с Макейд. Защо не и с четиримата гнусни Макейд? Бе имал предостатъчно време да го планира, да отработи грешките си, да помечтае за това.

Навярно щеше да му се наложи да убие един от тях. По всяка вероятност Девин. А щом приключеше и с това, щеше да замине за Мексико, да си вземе жената и да замине.

Трябваха му само пари, кола и оръжие. Той знаеше къде точно ще намери и трите неща наведнъж.