Нора Робъртс
Сърцето на Девин Макейд (8)

Седма глава

Всъщност наистина трябваше да зареже тая работа и да се върне на кушетката. Девин все това си повтаряше, ала продължаваше да седи на бюрото, забол нос в някаква книга. Историята изобщо не можа да го заинтригува. Не че авторът беше виновен, просто нищо не можеше да ангажира интереса му в този момент.

Той съзнаваше, че е глупаво и безсмислено, но нямаше на какво или върху кого да си излее яда. И чувството продължаваше да го гнети, свито на кълбо вътре в него. Мина му през ум дали да не отиде до фермата и да се посбие с Шейн. Щеше да бъде лесно. Прекалено лесно. Затова отхвърли тази идея.

Рече си, че вече е друг човек, по-добър. Беше правил такива неща в детството си… В юношеството си. Всъщност, май и миналата седмица свърши нещо подобно.

Сега обаче нямаше настроение за това.

Щеше да си седи тук, в притихналата стая, вдигнал крака на бюрото, килнал стола назад, опрян само на два крака, и да чете. Колкото и да беше убийствено.

Минаваше десет часа вечерта на поредния най-обикновен делник, което означаваше, че едва ли някой щеше да позвъни, за да поразведри обстановката. Девин не трябваше да бъде тук, ала обичаше уединението на участъка нощем, интимността му. И факта, че той бе тук — зад бюрото, а не зад решетките.

Дори не беше пуснал радиото, както правеше обикновено, за музикален фон и за компания в нощта. Единствената светлина идваше от настолната лампа на бюрото му с дълъг като лебедова шия метален ствол, надвесен над книгата в ръцете му. Над книгата, която четеше.

Зачуди се дали да не стане да си свари кафе, щом нямаше да спи. Реши, че ще му струва твърде много усилия.

За първи в живота си се чувстваше ядосан и изморен едновременно. Обикновено ядът му даваше енергия, кръвта му закипяваше, адреналинът му се покачваше. А сега беше направо смазан. Вероятно защото ядът му бе насочен предимно към него самия, въпреки че имаше предостатъчно и за Каси.

Когато една жена засегнеше един мъж, най-естественото нещо на света бе да прикриеш обидата си с гняв.

Беше казвал и на други жени, че ги обича. Никога не би го отрекъл. Факт е, че се беше опитвал да обича и други жени. Сериозно беше поработил по въпроса за известен отрязък от време. Най-малкото от всичко обаче желаеше да се заплесва в мечти по нещо недостижимо.

А тъкмо това правеше в момента.

„Цупеше се“, както би се изразила майка му, помисли си той с крива гримаса. Сега тя му липсваше повече, отколкото веднага след смъртта си. Немалко бе тъгувал за нея през годините.

Навярно би го пернала зад ухото, предположи Девин, или би му се изсмяла. Би му казала да се вземе в ръце и свърши някоя работа, вместо да седи умърлушен и да съжалява за стореното. Или нестореното.

Е, той не виждаше какво би могъл да направи, освен да брои пораженията си. Беше избързал, беше насилил нещата и накрая се бе препънал в собственото си сърце.

По дяволите, рече си наум Девин още веднъж и сложи книгата върху гърдите си. Понамести се на стола, затвори очи и си нареди да мисли за друго.

Трябваше да говори с кмета за поставянето на знак „Стоп“ в края на „Рено Роуд“. Три сериозни катастрофи на едно и също място в течение на година бяха основателна причина да се настоява за това. Освен това беше обещал да изнесе беседа в гимназията на последното събрание преди лятната ваканция. Трябваше задължително да помогне на Шейн поне в началото на сенокоса…

Дрямката бавно го завладя, коварно и изкусно. По някакъв начин той се озова от полето в нейната спалня. На Каси ли? Не, това не беше Каси. А Абигейл. Любов и копнеж се оживиха в него. Защо тя не можеше да проумее, че има нужда от него, не по-малко отколкото той имаше нужда от нея? Нима щеше да си остане така, седнала с ръце в скута, над бродерията, с уморен и пуст поглед?

Изглежда нищо от думите му не можеше да я убеди да тръгне с него, да му позволи да я обича, а той бе роден, за да я обича. Не, тя бе избрала да се изолира и от него, и от всичко, което биха могли да имат. От всичко, би трябвало да имат.

Обзе го гняв, наред с любовта, наред с копнежа. Той бе уморен да идва и да умолява, с шапка в ръка.

„Повече няма да те моля“, рече той, а тя просто го гледаше. „Няма да идвам вече, за да ме измъчваш. Чаках прекалено дълго. Щом е така, заминавам от Антиетам. Не мога да прилагам закона тук, като знам, че и ти си тук, ала винаги недостижима. Ще взема каквото е останало от разбития ми живот и ще се махна.“

Тя не каза нищо и той разбра, докато пристъпваше назад, докато минаваше през вестибюла, докато слизаше по стълбището, че това е краят. Риданията й достигнаха до слуха му, щом излезе от къщата.

 

 

Каси стоеше от другата страна на бюрото и мачкаше дръжката на дамската си чанта между пръстите си. Не беше очаквала да го завари заспал. Двоумеше се дали да го събуди, или да си тръгне така безшумно, както беше дошла.

Във вида му нямаше нищо безметежно. А би трябвало да има, съдейки по цялата картина — крака, небрежно вдигнати върху бюрото, скръстени в глезените, книга, опряна разтворена на гърдите му, и лампа, която леко я осветяваше под ъгъл.

Лицето му бе сковано и напрегнато, устните стиснати. Прииска й се да има кураж да изглади тези мрачни линии и да го накара да се усмихне.

Да, но… Липсата на кураж бе вечният й проблем.

Девин отвори очи и тя подскочи като заек.

— Извинявай. Не исках да те събуждам.

— Аз не спях. — Или поне на него му се струваше, че не е спял. Мислите му бяха замъглени, преизпълнени с аромата на рози, и за миг му се привидя, че тя е облечена в дълга, кринолинена синя рокля, с дантела по врата.

Естествено, че не беше облечена така. А в семплата си блузка и панталони, поправи се той, като прокара пръсти в косата си.

— Просто премислях разни работи. За града.

— Ако си зает, аз мога…

— За какво си дошла, Каси?

— Аз… — Не му беше минал ядът. Тя го очакваше. Беше се подготвила. — Имам да ти казвам някои неща.

— Добре. Давай.

— Знам, че си засегнат и си ми ужасно ядосан. Не желаеш да ти се извинявам. Вбесяваш се, когато го правя. Затова няма да ти се извинявам.

— Чудесно. А кафе ще ми направиш ли?

— Ами… — Каси тутакси се обърна към кафе машината, ала се осъзна. Пое си въздух, обърна се пак към него и го изгледа в очите. — Не.

— Е, това вече е нещо.

— Свикнала съм да изпълнявам поръчки. — Сега тя на свой ред изпита раздразнение, което се оказа недотам неприятно усещане, макар и непознато. — Ако те дразни, знай, че ми е навик. Може пък да ми е приятно да угаждам на хората. Така се чувствам полезна.

— Аз не искам да ми угаждаш. — Девин съвсем ясно виждаше раздразнението. То й придаваше очарователна дързост. — Не искам да се чувстваш задължена пред мен.

— Да, но аз се чувствам задължена. И също не мога да го превъзмогна. Факт е, че съм ти задължена и благодарна… Недей да ми крещиш, Девин.

Впечатлен от категоричния й тон, той затвори уста, после добави:

— Обаче мога и да се разкрещя.

— Поне ме изчакай да се доизкажа. — Не беше чак толкова трудно, даде си сметка Каси. Беше всъщност като да се разправяш с деца. Трябваше само да си справедлив, твърд и да не позволяваш да ти отвличат вниманието. — Имам причини да съм ти задължена и да съм ти признателна, ала това не означава, че извън тях, освен… Това не означава, че освен тези чувства, няма и други.

— Какви например?

— Не знам точно. Не съм изпитвала истински чувства към мъж от… Навярно никога не съм изпитвала — реши тя. — Но не искам да загубя приятелството ти и твоята… привързаност. След децата ми няма друг, на когото да държа повече, от теб, Девин. Когато сме заедно… — Ей сега щеше да се оплете в думите си и щеше да се намрази за това. — Както бяхме днес, следобед, преди да избухнеш, беше толкова хубаво, толкова специално.

Каси буквално прегазваше гнева му, стъпкваше всеки надигнал се изблик, застанала там, като продължаваше да мачка дръжката на чантата си и да търси начин да изглади нещата помежду им.

— Добре, Каси, защо да не…

— Дойдох тук, за да спя с теб.

Долната му челюст увисна във въздуха. Стори му се, че чува удара й в ръба на бюрото и преди да успее да я вдигне на мястото й, вратата се отвори с трясък и Шейн влетя в стаята.

— Здрасти, Девин. Здравей, Каси. Не ти ли се ходи при Дъф да извъртим няколко игри? Нали и ти ще дойдеш, Каси? Крайно време е да научиш билярда.

— Върви си, Шейн — измърмори Девин, без да сваля очи от лицето на Каси.

— Хайде, Дев, няма какво да правиш тук, освен да четеш книги и да пиеш престояло кафе. — За проба той поднесе каната към носа си и помириса съдържанието й. — Това ще те убие.

— Изчезвай или ще пострадаш.

— Какъв е проблемът? Ще поиграем малко и… — Самата невинност, Шейн се обърна към вътрешността на помещението. Напрежението във въздуха се стовари отгоре му като юмрук. Брат му така се беше втренчил в Каси… А и тя изобщо не му отстъпваше. — Охо-хо — възкликна той, удължавайки възклицанието си в широка усмивка. — Я го виж ти него! Кой би предположил?

— Имаш десет секунди да се изнесеш през вратата, преди да съм те застрелял.

— Добре, де, тръгвам. Откъде да знам, че вие с Каси…

— Утре — заговори Девин с равен глас и най-сетне намери сили да свали краката си от бюрото, за да стъпи на пода, — ще те разкъсам късче по късче.

— Да, добре. Виждам, че на вас двамата не ви е до билярд, значи тръгвам. Искаш ли да заключа? — попита той с намигване, макар че Девин изръмжа насреща му. Въпреки това Шейн бе достатъчно услужлив да освободи езичето на ключалката и да затвори плавно вратата след себе си.

— Нали няма да се биете утре? — припряно запита Каси. — Той нямаше предвид нищо лошо и… — От смущение, тя се запъна и остави думите си да заглъхнат, докато Девин бавно заобиколи бюрото.

— Какво ми каза, преди да се появи моят безумен брат?

— Че съм дошла да спя с теб.

— И аз така чух. Това да не е твоят начин за изглаждане на нещата и за запазване на приятелството ми? Или някакъв нов вид извинение?

— Не… — Ох, стана една бъркотия! Той хич не изглеждаше настроен за любов, а само любопитен. — Да, може би. Не съм сигурна. Знам, или поне предположих, че ти го искаш. Не е ли така?

— Аз те питам ти какво искаш?

— Нали ти казвам… — Господи, нима го бе изрекла на глас, с най-прости думи? — Дойдох тук, нали? Обадих се на Ед да остане при децата, а аз съм тук. — Тя затвори за кратко очи. — Не ми е лесно, Девин.

— Сам виждам. Каси, аз те желая, ала не искам да смяташ, че е необходимо да се преструваш пред мен.

Тя стори това, което бе правила вече веднъж. Успешно. Сложи ръка на бузата му, надигна се и го целуна.

— Сега сигурно очакваш да ти се нахвърля — прошепна той.

— О, аз не съм много добра в тези работи. — С известна погнуса Каси хвърли чантата си на стола. — Хич не ме бива.

— В секса ли?

— Да, в секса. Нали тъкмо за това става дума?

— Чудя се… — тихо започна Девин, но тя го прекъсна и забърбори, както никога не я беше виждал и чувал да говори:

— Не знам какво искаш и как да ти го дам. Ако просто го направиш както си си свикнал, всичко ще е наред. Не че няма да ми хареса. Ще ми хареса. Сигурна съм. Ти не си виновен, че аз съм непохватна или дървена, или че не изпитвам оргазъм.

Каси млъкна ужасена и забеляза, че той я гледа с отворена уста.

— Моля?

Някой друг каза това, помисли отчаяно тя, като местеше очи, без да смее да го погледне. Несъмнено го каза някой друг, не тя. Единственият начин да преодолее прииждащата вълна от кошмарно смущение бе да заговори отново:

— Искам да кажа, че наистина имам желание да спя с теб. Знам, че ще е хубаво, защото е хубаво, когато ме целуваш, значи и останалото също ще бъде добре. Само направи нещо, за да не се чувствам така глупашки.

Господи, какво би следвало да се направи в случая? Девин прекрасно знаеше, че жената, застанала пред него, е майка на две деца, с над десетгодишен семеен стаж зад гърба си. Ала той току-що осъзна, че тя е не по-малко девица от останалите, които някога бе докосвал.

И се стъписа не на шега.

Понечи да й каже да направят крачка назад, да не избързват. Тутакси обаче съобрази, че това ще е погрешният път. Беше очевидно до болка, че и без това Каси бе достатъчно потисната. Онова, което за него би означавало търпение, за нея би било равносилно на отказ.

— Значи да правя каквото искам с теб?

Неимоверно облекчена, тя се усмихна.

— Да.

От подобно предложение всеки би се разгорещил.

Той си даваше сметка, че ако иска опитът да успее, ще трябва да обуздава потребности… И нерви.

— Тогава аз ще ти казвам какво да правиш и ти ще го правиш.

— Да. — Колко било лесно! — Само не очаквай прекалено много и ще…

— Защо не започнем ей така? — Девин сложи ръце на раменете й и нежно докосна устните й с устни. — Много искам едно нещо, Каси.

— Добре.

— Искам да ми кажеш, че не те е страх от мене и че знаеш, че няма да те нараня.

— Не ме е страх. Знам, че няма да ме нараниш.

— И искам да ми обещаеш нещо. — Той мина с устни по брадичката й и усети с дланите си как раменете й се отпускат.

— Добре.

— Че ще ми кажеш да спра, когато наистина искаш да спра, ако правя нещо, което ти е неприятно.

— Ще ми е приятно.

Устните му направиха кръг около ухото й и нещо се разтресе вътре в нея.

— Обещай ми.

— Обещавам.

Девин я хвана за ръка и я въведе през вратата в малката стаичка, която ползваше нощем за сън. Беше тъмно. Имаше място колкото за тясната кушетка, една паянтова масичка и пепелник, който рядко му влизаше в употреба напоследък.

— Не е това мястото. Да бяхте завел някъде…

— Не. — Ако не станеше в този момент, по-късно тя нямаше да има смелост. Атмосферата беше без значение в тъмнината, пък и със затворени очи. — Тук е добре.

— Ще го направим повече от добре.

Той запали една от свещите, предвидени за извънредни ситуации, тъй че се получи мека светлина. Каси не можеше и да предполага колко възбуждащо въздейства, застанала там, изрядна и уплашена, готова да се отдаде. Да се пожертва, мрачно доуточни Девин. Той щеше да й покаже нещо съвсем различно.

— Обичам те, Каси. — Нямаше значение, че тя не му вярва. Щеше да му повярва. Девин я целуна отново, бавно, дълбоко, търпеливо, влагайки цялото си сърце.

Миг след миг не остана нищо друго освен целувката, вкуса й, срещата на техните устни и Каси постепенно се поддаде на течението.

— Прегърни ме — промълви той.

Покорно, с желание да достави удоволствие, тя го обгърна с ръце. За момент се изненада, щом усети колко твърдо и силно бе неговото тяло. Колко странно бе за нея да го притиска здраво към себе си. Докато устните му се движеха по устните й, Каси го милваше с длани по гърба.

— Искам да те видя. — Девин продължи да обхожда с устни шията й, дори след като ръцете й спряха да се движат по гърба му. Той не възразяваше срещу свенливостта й. Стана му мило. — Имаш толкова хубави черти. — Очите му не се отместваха от лицето й, докато бавно преодоляваше копчетата на блузата й. — Очите ти са като мъгливи облаци и тези сексапилни устни…

Тя премигна, достатъчно замаяна, за да не се възпротиви, когато Девин разтвори блузата й. Никой никога не й беше казвал, че има нещо сексапилно. Тогава погледът му се спусна надолу, а от вопъла, изтръгнал се от гърлото му, стомахът й се сви конвулсивно.

Той обхвана гърдите й в шепи като че бяха от фино стъкло, което би се счупило при небрежно докосване.

— Прекрасни са.

— Не съм от най-щедро надарените.

— Идеални. — Девин вдигна очи, за да срещне погледа й. — Като изваяни. — Той забеляза как клепките й трепнаха, щом описа кръг около гърдите й и прокара палци по връхчетата им. Кръвта му закипя, когато те се втвърдиха, когато Каси потръпна, когато очите й се отвориха от изненада и сякаш се замъглиха.

Какво правеше Девин? Защо не стискаше и не дърпаше? Тя усети как главата й се замая, преди да я отметне назад. И чу, в някакъв притъпен потрес, собствения си стон.

— Трябва ли да си затваряш очите? — попита я той. Не беше чак толкова трудно, в края на краищата, да владее ръцете си върху тази кожа, мека като коприна. — Искам да ги гледам как се замъгляват, щом те докосна. Обичам да те докосвам, Каси.

— Не мога да дишам.

— Разбира се, че можеш. Аз усещам сърцето ти. — Девин спусна устните си по рамото й, преди да се изправи, за да разкопчае ризата си. — Почувствай моето.

Господи, възкликна Каси. Та той приличаше на мъжете от лъскавите списания. Целият в мускули и стегната гладка кожа. След мимолетно колебание тя сложи длан върху гърдите му и се усмихна.

— Бие. Готов ли си?

— О, Каси! — Преглъщайки своя стон, той я притегли в обятията си, обгърна я и се наслади на допира на плътта й о неговата. — Още не съм започнал.

Тъй като го изтълкува по съвсем друг начин, тя сключи вежди, преглътна отвращението си и смело посегна към слабините му.

С невъздържано ругателство Девин се дръпна назад, заеквайки, а Каси се прикри, смаяна.

— Стори ми се, че искаш… Помислих, че трябва… — А той всъщност беше съвсем готов.

Девин предпочете да се разсмее, вместо да се развика.

— Скъпа, направиш ли го пак, дори веднъж, ще взема да се изложа и ще трябва да започваме всичко отначало. Ако ти е все едно, иска ми се да те погаля още малко.

— Нямам нищо против, но ти си…

— Знам какъв съм. Нали ми каза, че ще правиш каквото аз искам — напомни й той, като се бореше с гласа си да не стане хриплив заради обзелото желание. — Искам да ме погледнеш право в очите.

Щом тя го стори, Девин отново плъзна леко ръце по гърдите й. Той видя как неочаквана наслада обля лицето й, долови я в учестеното й дишане. И започна да й нашепва гальовни думи, нежности и ласки, като внимателно следеше реакцията й.

Когато Каси затвори очи, той я вдигна бавно от пода, задържа я във въздуха и спусна устни от нейните устни надолу по шията й, по ключицата, за да стигне накрая до гърдите.

Ръцете й се вкопчиха в раменете му, а тялото й се заизвива, сякаш стрели… Куршуми от изгаряща чувственост пронизваха плътта й и изпепеляваха цялото й същество. Тя отърси глава в опит да проясни съзнанието си.

— Девин…

Той продължаваше да я изследва с език.

— Да спра ли?

— Не. Не…

— Слава Богу!

Когато затрепери неудържимо, когато пръстите й конвулсивно ту се впиваха в кожата му, ту се отпускаха, Девин я сложи на пода и устните му отново срещнаха нейните. Ръцете й, свити в юмруци, бяха в косата му, дъхът й идваше на пресекулки. Устните й горяха.

Въпреки това, макар и за секунда, Каси се дръпна, когато той разкопча панталона й.

Не, тя нямаше да разваля нещата. Беше си обещала. Каквото и да следваше по-нататък, нямаше значение, защото преживяното до момента бе прекрасно. Каси никога не бе изпитвала подобни желания, подобни копнежи. Или, може би, ги беше забравила. Ръцете на Девин бяха корави, дланите му — загрубели, ала той ги използваше с такава нежност заради нея. С радост би се наслаждавала на тези негови милувки до безкрай. С удоволствие би се удавила в този чуден потоп от усещания.

Сега Девин откриваше и останалите части на тялото й. Значи скоро щеше да свърши. Но пък щеше да я прегърне накрая. Щеше да я притисне силно и пламенно към себе си — в това бе сигурна. И то щеше да бъде достатъчно.

Щом той я взе на ръце и я задържа до гърдите си, тя му се усмихна. Светлината на свещта бе прелестна, обзе я непреодолимо чувство на нежност, на доволство. Девин я накара да се почувства желана. Каси сложи устни върху устните му, обви ръце около врата му и не ги пусна, дори когато той се надвеси над кушетката и пружините изскърцаха под тежестта на двама им.

Тя отвори очи в недоумение, след като Девин не я затисна под себе си. Вместо това се беше сгушил до нея, загледан в лицето й, и продължаваше да я милва по цялото тяло.

— Не ме карай да бързам — помоли тихо той. — Така ми е хубаво.

За нейна изненада, започна да й говори за фигурата й, за кожата й, за очите, за краката. И думите, които й нашепваше, предизвикваха нови огнени искри вътре в нея.

Беше му благодарна, че очевидно нямаше нужда да му отговаря. Защото пак й стана трудно да диша.

Каси бе невероятно сладка, удивително непокварена. Именно това удържаше желанието му, обуздаваше ръцете му да не бързат. Дванайсет години, помисли си Девин и се заслуша как дъхът й притихна, после избухна, щом пръстът му докосна вътрешната страна на бедрото й. Когато един мъж е чакал толкова дълго, той можеше да бъде търпелив като светец, макар кръвта му да клокочеше като насрещно течение.

Девин отново притисна устни към гърдата й. Малка, стегната, миришеща на пролет. С устните си можа да долови биенето на сърцето й, трептенето на кожата й. И разбра, че й доставя удоволствие.

Той искаше да й даде още повече, да й даде всичко, за да е сигурен, че страстта й е равна на неговата. Затова продължи да я гали и целува, възбуждайки и себе си, и нея, докато Каси не започна да се гърчи под ласките му и Девин разбра, че възбудата й се изкачва към върха. Той щеше да й покаже, че и падането е сладко.

Беше прекалено горещо. Топлината й сякаш извираше отвътре и Каси не можеше да лежи спокойно. Чувстваше, че се е устремила към нещо, ала каквото и да направеше, все не успяваше да овладее устрема. Нещо подсъзнателно я теглеше нанякъде, а тя се мъчеше да избяга. Беше твърде голямо, огромно, страшно. Въздухът бе нажежен, усещанията я засипваха като лавина. Каси нададе вопъл и прехапа устни, за да го спре.

— Викай спокойно — насърчи я Девин, като и неговият глас прозвуча дрезгаво. — Може и да крещиш, ако искаш. Никой няма да чуе освен мене. Отпусни се, Каси.

— Не мога.

Той потопи пръсти в нея и главата му се замая. Беше топла, влажна, готова да го приеме.

— Само не ми казвай да спра — прошепна пред устните й Девин. — Недей.

— Не. Не спирай.

Тогава вече тя наистина извика — вик, който би трябвало да я шокира, толкова див и безнравствен. Но тялото й бе устремено да реагира на съприкосновението — като че беше прободено на копие от неведомо, неизтощимо блаженство, каквото никога не бе познала. Всичко вътре в нея се сви в юмрук, напрегна се жестоко, до болка, и изведнъж се освободи. Каси рухна, безсилна като капка вода, и й се стори, че дочу неговия стон.

— Пак… — Той бе жаден за още. Стискаше в ръка смачкания чаршаф, за да се контролира, и я поведе нагоре, отново нагоре. Тя се напрегна под въздействието на другата му ръка, вля сетни сили и ръцете й, които бе обвила около врата му, се отпуснаха отмалели на дюшека.

Капитулация, помисли си Девин. Не, задоволство. Сега обаче щеше да й даде и себе си.

Той я покри с тялото си, намести се, спря за миг, щом Каси премигна с очи в очакване на новата изненада. Проникна бавно, като удължаваше всеки допир, всеки тласък. Сърцето му за малко да се пръсне от напъна да не губи контрол, когато тя отново започна да реагира конвулсивно. Съвсем съзнателно, търпеливо, Девин продължи да я възбужда, обзет от невъобразима радост, щом почувства как Каси за пореден път затрепери и се устреми към върха.

Тръпките обзеха и него, заприиждаха на вълни, все по-настойчиви и по-настойчиви. Този път щяха да стигнат кулминацията заедно. Най-сетне заедно. Той обхвана ръката, която тя бе свила в юмрук върху чаршафа, стисна я. И превзе върха.

 

 

Каси не можеше да овладее треперенето си. Ала не й беше студено. Съвсем не. Горещината от собственото й тяло и от тялото на Девин отгоре й сякаш изригваше на вълни, които само дето не се виждаха. Той дишаше тежко като атлет след надбягване, отпуснал цялата си тежест върху й, приковавайки я към дюшека така, че тя усещаше натиска на пружините в гърба си.

Беше прекрасно.

Каси осъзна, че за първи път през живота си бе разкрила тайните на мрака.

— Знам, че ти тежа — проговори Девин. — Ей сега ще се махна.

— Недей… — Тя го обгърна с ръце, за да го задържи. Още не беше излязъл, от нея, все още беше там. Порочно и възхитително. — Харесва ми така.

— Чудно как изтърпя толкова, като се има предвид, че не те бива в секса.

Сухият тон й подейства като сигнал за тревога, ала Каси бе твърде удовлетворена, за да се засегне от закачката.

— Нямах нищо против — каза тя и се усмихна във врата му. — Девин, беше чудесно. Аз всъщност…

— Знам. Няколко пъти. Броих ги.

Каси се разсмя, без изобщо да се смути.

— Не си ги броил.

— Разбира се, че ги броих. — Той намери сили да се надигне и да я погледне. — Благодарностите може и после.

Усмивката й стана още по-нежна. Никога мъж не я беше гледал по този начин — с премрежен поглед, доволен и сънлив.

— Добре беше. — Дълбоко трогната, тя вдигна ръка към бузата му. — Нали?

— Заслужаваше си чакането. — Девин извъртя устните си към дланта й. — Но няма да чакам още дванайсет години до следващия път.

— Не искам да чакаш. — Беше настроена мечтателно, макар да се чувстваше като разглобена. — Толкова си красив.

— Проклятието на всички Макейд.

— Наистина си красив. — Каси вдигна и другата си ръка, за да обхване лицето му в шепи. Колко лесно бе да го докосва сега! Да прокара пръст по трапчинката край пленителната му усмивка. — Помниш ли как идвах във фермата на гости при майка ти, когато бях малка?

— Разбира се. Беше едно хубаво момиченце, слабичко, ала аз не ти обръщах много-много внимание. Каква грешка!

— А аз тайничко те наблюдавах. Особено през лятото. Когато работеше без риза.

Той се усмихна доволно.

— Я я виж ти малката Каси…

— По едно време така се бях увлякла по тебе и си представях невъобразими неща. — Тя се засмя. — Е, мислех си, че са невъобразими, до днес. Всъщност изобщо не могат да се сравняват с това. Направо не вярвам, че ти го казвам, че ти говоря така.

— При сегашните обстоятелства можеш да кажеш, едва ли не, всичко. — И Девин се надяваше Каси да го стори. Усети как отново започва да се възбужда, без да е излизал от нея.

— Аз бях на дванайсет, а вие всички се отнасяхте много добре с мене. Обичах да идвам у вас, просто да бъда сред вас. Но през лятото ставаше още по-хубаво, когато често бяхте голи до кръста, изпотени. Както ти си сега. — За проба тя прокара пръст по рамото му. — Всичките тези мускули лъщяха от влага. Твоето тяло… Толкова е красиво. Понякога ти се отбиваше при Ед, а щом излезеше, жените отвътре зяпваха подире ти и въздишаха.

— Хайде де!

— Наистина. Естествено, и ако някой от братята ти влезеше, правеха същото.

— Не разваляй хубавата приказка.

Каси се разсмя и вдигна ръка да отметне един паднал кичур от лицето си.

— Добре, де. По тебе въздишаха по-силно и по-дълго.

— Така става.

— А Ед подмяташе нещо от рода на „Тоя Девин Макейд има най-хубавия задник в цялата околност.“ — Смехът й внезапно секна и тя ококори очи. — Май не трябваше да го казвам.

— Късно е вече. Освен това ми е известно, че Ед има пристрастия към тази анатомична част на тялото. Сама ми го е казвала.

— Как не я е срам! — С дълга въздишка, Каси отново обви ръце около тялото му и ги плъзна надолу. — Обаче е права, ти наистина имаш страхотно…

— Сега вече ти го направи. — Щом пръстите й минаха по хълбоците му, той започна да се движи вътре в нея. Нищо не би му доставило по-голяма наслада от изписаната в очите й изненада.

— Но ти… Как можеш… Господи!

— Няма проблем — увери я Девин. — С удоволствие.

След това, доста по-късно, той се сгуши до нея на кушетката, зарови лице в косите й, а краката им останаха сплетени. И както се беше надявала, както тя самата искаше, Девин я прегърна.