Нора Робъртс
Сърцето на Девин Макейд (3)

Втора глава

Понякога, посред нощ, когато децата й спяха, а гостите вече се бяха прибрали по стаите си, Каси се разхождаше из къщата. Стараеше се да избягва втория етаж, предназначен за настаняване на нощуващите в кокетните стаи и апартаменти, които Рейф и Рийгън бяха преустроили.

Гостите си плащаха за уединението и тя се стараеше да им го осигури.

Но се чувстваше свободна да обикаля из собствения си апартамент на третия етаж, да се наслаждава на помещенията, на гледката от прозорците, дори на допира на лакираната дървена подова настилка под босите й крака.

Това бе свободата и сигурността, които Каси знаеше, че никога не би получила наготово. Както не би получила наготово завесите, обрамчващи прозорците, ушити от материя, която тя лично бе избрала и платила. Както и кухненската маса, дивана, всяка лампа.

Не всичко бе ново, размишляваше Каси, ала за нея беше като ново. Цялата покъщнина от квартирата, в която живееха с Джо, бе разпродадена. Така, по своеобразен начин тя се прости с миналото. Тук нищо не бе дошло от предишния й живот. Според нея жизнено важно бе да започне отначало без нито една вещ, която не е придобила самостоятелно.

Ако не можеше заспи, слизаше долу, в приземния етаж, минаваше през дневната, в салона за гости, отиваше до красивия солариум с прекрасната му растителност и искрящо стъкло. Можеше да постои в коридорите или да приседне на централното стълбище. Просто да се порадва на тишината и спокойствието.

Единственото помещение, което избягваше, бе библиотеката. Единствено там не се чувстваше добре дошла, въпреки меките кожени фотьойли и стените с книги.

Каси инстинктивно усещаше, че библиотеката е била владение на Чарлс Барлоу. Съпругът на Абигейл. Господарят на дома. Човекът, който застрелял най-хладнокръвно ранения юноша с едва набола брада, сражавал се на страната на Юга.

Понякога я обземаха ужасът и скръбта на онова събитие, докато крачеше нагоре или надолу по стъпалата, върху които се беше случило. От време на време дори чуваше изстрела, пукота и писъците на прислугата, станала свидетел на безсмисленото и брутално убийство.

Но тя познаваше безсмислената бруталност, знаеше че такава съществува.

Както знаеше, че и Абигейл все още съществува в този дом. Не само заради хлиповете и уханието на рози, които най-неочаквано се разнасяха сякаш от небитието. Присъствието й се усещаше във въздуха, чрез онази близост, за която Каси не посмя да спомене през Девин.

Именно така тя бе узнала, че Абигейл е обичала друг, не съпруга си. Че е копняла по него, че е плакала за него, освен за убитото момче. Че е мечтаела за него, загубила надежда, че някога ще познае радостта от истинската любов.

Каси я разбираше и й съчувстваше. Тъкмо затова се чувстваше добре дошла в този дом, който носеше толкова много от миналото. И затова никога не се страхуваше.

Напротив, беше благодарна за всеки час, прекаран тук в грижи за красивите вещи. Скоро щеше да стане година, откакто прие предложението на Рийгън и Рейф и се премести да живее тук със семейството си. Още беше като замаяна от факта, че й повериха тази работа, ала се трудеше усърдно, за да оправдае оказаното й доверие.

Работа й доставяше огромно удоволствие, помисли си тя, като влезе в салона за гости. Да поддържа и почиства красиви антики, да приготвя закуска в прекрасната кухня и да я поднася на гостите в прелестни съдове. Да се грижи за цветята навсякъде — и навън, и вътре в къщата.

Беше като в сън, като в някоя от приказките, които Савана Макейд илюстрираше.

Толкова рядко й се случваше да се страхува сега, почти беше забравила кошмарите, които я терзаеха години наред дотолкова, че бе свикнала да ги очаква. Вече й беше чуждо да се събужда трепереща посред нощ, да се вслушва в просъница, ужасена, в стъпките на Джо и в гласа му.

Тук се чувстваше в безопасност и за първи път в живота си — свободна.

Увита в робата си, тя приседна на перваза на прозореца в салона за гости. Нямаше да седи дълго. Децата й спяха дълбоко и бяха доволни тук, но винаги имаше вероятност да се събудят и да я потърсят. Искаше се й само за няколко мига, насаме, силно да притисне своята добра участ към сърцето си.

Имаше си дом, в който децата й можеха да се смеят, да играят и да бъдат спокойни. Истинско чудо бе бързината, с която Ема се отърсваше от своята срамежливост и се превръщаше в лъчезарно, бъбриво момиченце. Детството на Конър се оказа по-трудно и Каси го съзнаваше. Ставаше й срамно, като си помисли, че той бе видял и чул много повече от нещастието й, отколкото тя самата предполагаше. Ала и той постепенно излизаше вън от черупката си.

Каси с облекчение наблюдаваше колко им е добре с Девин, всъщност с всички от фамилията Макейд. Навремето Ема не смееше дори да проговори на някой мъж, а Конър — милият, чувствителен Конър, все очакваше порой от обиди.

Сега вече не беше така.

Ето, днес и двамата разговаряха с Девин съвсем естествено. Де да беше и тя толкова непринудена. Заради шерифската значка е, обясни си затруднението Каси. Беше й много по-лесно да общува с Джаред или с Рейф, или с Шейн. Не подскачаше като ужилена, щом някой от тях я докоснеше или й отправеше онази ослепителна усмивка, типична за братята Макейд.

С Девин беше различно. Да, но именно при него трябваше да отиде, за да признае, че се бе оставяла години наред да я бият и обиждат, именно на него трябваше да показва белезите по тялото си. А това бе по-унизително и от злостните юмруци на Джо.

Тя знаеше, че той я съжалява и се чувства задължен да се грижи за нея и за децата й. Девин изпълняваше служебните си задължения много стриктно. Никой, дори и самата Каси, не би повярвал преди дванайсет или петнайсет години, когато те бяха просто „лошите момчета Макейд“, че той и братята му ще станат такива, каквито бяха днес.

Девин се бе превърнал в мъж, достоен за възхищение. Все още малко безцеремонен, доуточни мислено тя. Беше й известно, че той може да прекрати сбиване в бара едва ли не само с една строга команда, ала бързо пускаше и юмруците си в действие, ако с първото не успееше.

И въпреки това не познаваше друг по-внимателен или по-състрадателен от него. Девин се отнасяше изключително добре с нея и децата и Каси му беше задължена.

Опирайки буза о стъклото, тя затвори очи. Ще се научи да не бъде толкова нервна пред него. Можеше да го направи. Беше работила много сериозно над себе си през последната една година, за да се научи на сдържаност и спокойствие, когато посреща гостите. Така добре се беше справила, че често пъти не изпитваше никакво смущение.

Случваше се, при това все по-често и по-често, да се чувства направо като в свои води.

Значи отсега нататък щеше да се научи да не нервничи пред Девин. Нямаше да мисли за значката му и щеше да помни само, че той бе един от най-старите й приятели… По който дори се беше поувлякла навремето. Нямаше да мисли за големите му ръце или за това, какво би могло да се случи, ако Девин се ядоса и приложи силата им върху нея.

Напротив, щеше да си спомня колко нежно същите тези ръце бяха поглаждали косите на дъщеря й или колко твърдо бяха обхванали ръката на сина й, когато Девин му помагаше да овладее стойката на батсман.

Или пък колко приятно, колко неочаквано приятно се бе оказало докосването на пръста му по бузата й.

Каси се сгуши още по-удобно върху перваза…

Ето, той беше тук, до нея, усмихващ се по онзи начин, който показваше трапчинката му и пораждаше странни усещания в душата й. Леко я докосна и тя не подскочи този път. Ето, помисли си Каси, вече се получаваше.

Девин я милваше, притегляйки я към себе си. Тялото му беше твърдо. Но тя не се уплаши. Макар че трепереше. Неспособна да се овладее. Той беше толкова едър, толкова силен, можеше да я пречупи на две. И все пак… И все пак ръцете му леко галеха тялото й. Кожата й. Ала това беше невъзможно.

Устните му достигнаха нейните — така топли и нежни. Каси не можеше да го спре. Забрави, че би трябвало да го спре, дори когато езикът му се плъзна по нейния и дланта му обхвана гърдата й, сякаш това бе най-естественото нещо на света.

Девин я докосваше, а на нея й ставаше трудно да диша, защото неговите големи ръце се спускаха по тялото й. А сега и устните му. Господи, не, не е редно, но беше прекрасно да чувства топлите, влажни устни върху себе си.

Тя се извиваше, стенеше, разтваряше се за него. Усети как той прониква в нея — толкова силно, толкова плавно, съвсем естествено.

Проехтя изстрел и Каси се стресна. Въздух не й достигаше, беше потна и замаяна.

Сама в салона. Разбира се, че ще е сама. Ала кожата й беше настръхнала, а тя цялата гореше, завладяна от усещания, забравени дълги години наред. Нима беше възможно?

Досрамя я и Каси се загърна до брадичката в робата си. Ужасно, укори се тя, как можа да си въобразява такива неща с Девин. А той е толкова внимателен с нея.

Не знаеше какво я беше прихванало. Та Каси не обичаше секса. Беше се научила търпеливо да го понася, след като бе превъзмогнала първоначалния ужас от злополучната й първа брачна нощ. Никога не й беше доставял удоволствие. Просто не беше създадена за подобен вид удоволствия и съвсем скоро се бе примирила с липсата им.

Но щом се изправи краката й трепереха, а ниско в корема си почувства стаено напрежение. Тя си пое въздух, наситен с нежното ухание на рози.

Значи не съм сама, помисли си Каси. И Абигейл беше с нея. Успокоена, тя се качи горе, за да надзърне за последен път в стаята на децата, преди да си легне.

 

 

Към обяд Девин добре се беше заровил в бумагите, както сам ги наричаше. Трябваше да напечата доклада си за разбития склад в таверната на Дъф и да го придвижи по каналния ред. Оказа се съвсем лесно да открие следите на тримата младежи, които бяха намислили да лишат Дъф от част от инвентара му.

После пък стана катастрофата на „Брук лейн“. Дребна работа, размишляваше Девин, докато тракаше по клавиатурата, но Лестър Суоп, чиято нова лимузина беше посмачкана, вдигна скандал.

Девин трябваше да приключи и с доклада до кмета и градската управа относно мерките за контрол на масовите прояви в деня на парада.

След това, може би, щеше да отиде да обядва.

В дъното на помещението неговият млад заместник Дони Банкс обработваше билети за неправилно паркиране. И, както обикновено, барабанеше с пръсти по металния плот на бюрото, следвайки някакъв свой вътрешен ритъм, на който Девин упорито се мъчеше да не обръща внимание.

Денят бе достатъчно топъл, за да отворят прозорците. Бюджетът им не позволяваше да инсталират климатична инсталация. Отвън долиташе шумът на уличното движение, колкото и разредено да беше то, като от време на време се чуваше рязкото изскърцване на спирачки при смяната на светофара на кръстовището между Главната и улица „Антиетам“.

Девин трябваше да прегледа и пристигналата поща — негово задължение, тъй като Кристъл Абът бе излязла в отпуск по майчинство, а той като шеф още не й беше намерил заместничка.

Всъщност Девин нямаше нищо против. Тоталната монотонност на канцеларската работа му действаше успокоително. Всичко беше нормално, както можеше и да се очаква в градче, наброяващо не повече от две хиляди и петстотин жители. От него се искаше да продължава да държи нещата под контрол — да се справя с пияни нарушители на реда, недисциплинирани водачи на превозни средства, крадци на дребно или семейни скандали.

Понякога ставаше и по-напечено, ала за седемте си години в полицейския участък — като заместник-шериф и като шериф — му се беше налагало да вади пистолета си всичко на всичко два пъти. И нито веднъж не му се беше налагало да стреля.

С разум и хитрост обикновено се получаваше, ако ли пък не — един юмрук тутакси обръщаше нещата в негова полза.

Когато телефонът зазвъня, той с надежда хвърли поглед към заместника си. Пръстите на Дони никога не нарушаваха своя ритъм, тъй че Девин трябваше да се обади. Вече беше почти успял да успокои една изпаднала в истерия дама, която твърдеше, че съседката й нарочно е пратила кучето си да се изходи в нейния двор върху петуниите й, когато влезе Джаред.

— Да, госпожо. Не, госпожо. — Девин вдигна очи към тавана и покани с жест брат си да седне. — А вие говорили ли сте с нея, казали ли сте й да си държи кучето в нейния двор?

Отговорът дойде толкова бързо и силно, че Девин се сви и отдръпна слушалката на петнайсет сантиметра от ухото си. Отсреща, на дървения стол Джаред се ухили и изпъна краката си напред.

— Да, госпожо. Сигурен съм, че полагате огромни грижи за петуниите си. Не, не, недейте. Моля ви. Законът забранява използването на огнестрелно оръжие в пределите на града. Няма нужда да прогонвате някакво куче с пушка в ръка. Ще изпратя някого при вас. Да, госпожо, разбира се, че ще изпратя. И… Ще видим какво може да се направи. Оставете сега пушката, нали ме разбрахте? Да, госпожо, всичко съм записал. Седнете и чакайте.

Той остави слушалката и откъсна листчето от бележника си.

— Дони?

— Да.

— Иди до „Оук лийф“ и оправи тая работа.

— Проблем ли има? — Дони престана да барабани по бюрото и вдигна очи с обнадеждена физиономия. Девин си помисли колко млад изглеждаше заместникът му в идеално изгладената си униформа, с тези буйни коси и игриви, сини очи.

— Някакъв френски пудел, който използва леха с петунии за тоалетна. Разясни им наредбата за кучешките нашийници и виж дали ще можеш да укротиш двете жени да не се хванат за косите насред улицата.

— Слушам! — Доволен от възложената му задача, Дони взе листчето с необходимите сведения, намести фуражката си и излезе с твърда крачка, готов да приложи закона.

— Струва ми се, че миналата седмица му е било първото бръснене в живота — коментира Девин подире му.

— Петунии и пудели — рече Джаред и се протегна. — Виждам, че си доста зает…

— Антиетам е скучен град. — Девин стана да налее на двамата кафе. — Но с Дъф наистина имахме проблем — добави той, като преправи гласа си да имитира тембъра и интонацията на Дони. — Бяха изчезнали три каси бира.

— Бре-бре-бре…

— Върнахме две от тях. — След като подаде на Джаред едната от чашите, Девин подпря хълбок на бюрото си. — Другата вече я бяха изконсумирали три шестнайсетгодишни хлапета.

— Открихте ги, значи?

— Нямаше нужда от Шерлок Холмс. — Девин поклати глава, докато отпиваше от кафето си. — Бяха се хвалили наляво и надясно. Отнесли бирата на поляната до гимназията и си организирали купон. Бяха мъртво пияни, като ги сгащихме. Малоумници. Сега са обвинени по няколко параграфа, плюс кражбата и срещата при педагога в службата за малолетни престъпници.

— Звучи ми познато — няколко каси бира и купон. В гората.

— Ние не я бяхме откраднали — напомни му Девин. — Оставихме парите в склада на Дъф… След като го разбихме и взехме бирата.

— Правилно и важно уточнение. Господи, как се бяхме натряскали!

— До козирката — добави Девин. — Като се добрахме до вкъщи, мама ми накара да ринем тор цял следобед. Щях да умра.

— Ех, какви времена бяха — възкликна Джаред с въздишка. После се облегна назад. Въпреки елегантния костюм, вратовръзката и скъпите обувки, човек не можеше да го сбърка и да каже, че не е от същата фамилия. Като брат си, и той притежаваше дръзката, тъмна красота на всички Макейд. Беше малко по-издокаран, малко по-излъскан, ала дързостта не можеше да се скрие.

— Защо си в града?

— Да свърша някоя и друга работа. — Джаред не бързаше да разкрива повода, по който бе дошъл. — На Лейла й излиза зъб.

— Така ли? И не ви дава да мигнете?

— Вече забравих какво е сън. — Той се усмихна с ослепителната си усмивка. — Обаче е страхотно. Представи си, Браян й сменя памперсите. Много я обича. Савана казва, че първата му работа, като се върне от училище, е да отиде да види бебето.

— Късметлия си ти — подметна Девин.

— Не е нужно да ми го казваш. Но трябва и ти да опиташ, Дев. Бракът е хубаво нещо.

— За вас с Рейф — да. Видях го сутринта, отиваше към магазина с Нейт на гърба. Имаше вид на доста улегнал.

— Каза ли му го?

— Не исках да се бием пред бебето.

— Правилно. Знаеш ли какво ти липсва тук, Дев? — Все още отпивайки от кафето си, Джаред огледа помещението. Практично, семпло. Бюра, дюшеме, кафе машина, вентилатор на тавана, който скърцаше, когато го включеха през лятото, нетапицирани столове, метални кантонерки. — Куче. Етел всеки момент ще ражда.

Девин изви вежди. Домашните любимци на Шейн — Етел и Фред, най-сетне бяха разбрали какво могат да правят заедно едно женско и мъжко куче, освен да гонят зайци по полето.

— Да, само това ми липсва — локвички по пода и наръфани папки.

— Имаш нужда от компания — настоя на своето Джаред. — Представи си как ще изглеждаш, като обикаляш из града, а кучето ти носи пушката. Можеш и заместник да го направиш.

Картината накара Девин да се усмихне, ала той остави чашата си на бюрото.

— Няма да го забравя. А сега защо не изплюеш камъчето? Едва ли си дошъл да ми кажеш само това.

Джаред издиша шумно въздуха от гърдите си. Знаеше как работи мисълта на Девин — последователно, стъпка по стъпка. Беше позволил на Джаред да го поразсее, но не задълго.

— Имах малко работа в затвора тази сутрин.

— Да не би на някой от твоите клиенти да не му дават телевизионни права?

Джаред сложи кафето си встрани и сключи пръсти.

— Ти ги арестуваш, а аз ги представлявам пред закона. Затова му викат ред и законност.

— Правилно. Как можах да забравя. Та?

— Та. Говорих с директора на затвора и тъй като знае, че съм адвокат на Каси, човекът сметнал, че ще е редно да ми каже някои новости.

Девин стисна устни.

— За Долин?

— Да, за Джо Долин.

— Той трябва да лежи поне година и половина. — Девин знаеше точната дата и час.

— Така е. Ала изглежда след първоначалния труден период на адаптиране, през който имаше проблеми с дисциплината, сега Джо е станал примерен затворник.

— Ами-и!

Джаред усети горчивината в гласа му и отлично я разбираше.

— И ние знаем, че е негодник, Девин, но работата е там, че се преструва. При това се преструва доста добре.

— Няма да го пуснат предсрочно. Аз ще се погрижа за това.

— Никой не ти говори за предсрочно пускане. Засега. Ала са му разрешили да работи извън затвора.

— По дяволите!

— От тази седмица. Аз възразих. Изтъкнах факта, че ще е само на някакви километри от Каси, цитирах им досието му, напомних им за неговите връзки из града. — Чувствайки своето безсилие, Джаред разплете пръстите си и ги вдигна с дланите нагоре. — Не ме послушаха. Щели да го държат под око, заедно с останалите от групата. Но пък имаме нужда от програмата за трудова заетост на затворниците, защото имаме нужда от добре почистени и поддържани паркове и пътища, а това е най-евтиният начин да го постигнем. Като даваме възможност на дисциплинираните затворници да работят за обществото, това е нещо като реабилитация.

— А като си плюят на петите, зарязвайки работата? — Девин крачеше из стаята, с гневен поглед. — Случва се. Поне два-три пъти в годината се случва. Нали есента сам хванах един такъв!

— Случва се — съгласи се Джаред. — Ала обикновено не стигат далеч. Много лесно се забелязват в затворническата униформа, а и повечето не познават района.

— Долин обаче го познава.

— Не е нужно да ме убеждаваш. И аз ще се боря против това решение, Девин. Но няма да е лесно. След като майката на Каси постоянно пише на директора на затвора в защита на Джо.

— Проклетница! — Девин стисна юмруци. — Хем знае какво стори той на Каси. Каси — повтори бавно, като разтри бузите си с длани. — Тя тъкмо започва да се съвзема. Как ли ще го приеме?

— Натам съм се запътил, да й кажа.

— Не. — Девин отпусна ръце. — Аз ще й кажа. Ти върви да пишеш каквото трябва, за да спрем тая работа. Искам го затворен двайсет и четири часа в денонощието.

— В момента работят по направление 34. Събират боклуци. И той е там.

— Добре. — Девин се насочи към вратата. — Много добре.

 

 

Не му отне много време да стигне дотам и отдалеч съзря оранжевите жилетки на работещите край пътя. Девин паркира в отбивката зад пикапа, в който вече бяха наредени торби, пълни със смет.

Той слезе от колата, облегна се на капака и загледа Джо Долин.

Шестнайсетте месеца затвор не бяха стопили и грам от телесната му маса, отбеляза Девин. Джо бе едър и плещест мъжага. Беше започнал да затлъстява, малко преди да го арестуват. По сегашния му външен вид обаче изглеждаше, че се бе заел да превърне тлъстината в мускулатура.

Затворът насърчаваше добрата физическа форма. Заедно с още един мъж Джо разчистваше банкета от другата страна на платното, като двамата систематично и безмълвно събираха сухи листа и други разхвърляни боклуци.

Девин не бързаше, изчака, докато Джо се изправи, нарами найлоновата торба и се обърна.

Погледите им се срещнаха. Девин си помисли какво ли би казал директорът на затвора за реабилитацията, ако беше видял израза в очите на Джо. Стаения плам и омраза. Ако бе видял постепенната, горчиво триумфална усмивка, преди Джо да хвърли торбата в каросерията на пикапа, паркиран от неговата страна на пътя.

Тъй като се познаваше добре, Девин остана на мястото си. Знаеше, че ако се приближи, дори малко, нямаше да може да се спре. Шерифската значка бе и отговорност, и бариера.

Ако беше обикновен гражданин, можеше да прекоси платното, да забие юмрук в ухилената физиономия на Джо и да си понесе последствията. Ако беше обикновен гражданин, можеше да смаже от бой този побойник на беззащитни жени.

Ала не беше обикновен гражданин.

— Да ви помогна ли, шерифе? — Един от надзирателите се приближи, готов за приятелски разговор, като между служители на закона. Непринудената му усмивка угасна, щом зърна израза в очите на Девин. — Някакъв проблем?

— Зависи… — Девин извади цигара, въпреки че от два месеца се опитваше да не пуши. Без да бърза, драсна клечка кибрит, запали я и изпусна дима. — Виждаш ли го онзи там, здравеняка?

— Долин? Разбира се.

— Запомни това име. — Девин хвърли бърз поглед към името, окачено на ризата на надзирателя. — А аз ще запомня твоето, Ричардсън. Ако той се отскубне от тебе, било то и на една крачка, ти ще пострадаш.

— Но, шерифе…

Девин просто прикова очи в лицето на Ричардсън и, без да ги отмества, се изправи от капака на автомобила.

— Гледай този кучи син да не припарва до града ми, Ричардсън. Отваряй си очите на четири.

Джо проследи с очи отдалечаването на полицейската кола. Превил гръб, отдаден на работата си, като добър играч от отбора. Той се потупа по джоба, където бе сгънал последното писмо от тъщата.

Знаеше какво му бе написала, почти дума по дума. Информираше го подробно за Каси. Как малката проклетница си е намерила хубава работа в мотела на Макейд. Противните Макейд. Той щеше да се погрижи за всеки от тях, като излезеше.

Ала най-напред щеше да се погрижи за Каси.

Тя си мислеше, че може да уреди да го хвърлят в килия. Мислеше си, че може да се разведе и да започне да върти опашка из града. Е, щеше да съжалява за това, съвсем скоро.

Майка й му помагаше, с тези свои писма. Непрекъснато го поучаваше и той едва понасяше старата, съсухрена бабичка, но пък тя му помагаше да се измъкне. Той също й пишеше всяка седмица, разказваше й колко страда, как е станал набожен, колко иска да се върне при семейството си пак. Винаги споменаваше и децата.

Изобщо не му пукаше за децата. Хленчещите, лигави изтърсачета.

Интересуваше го Каси. Тя му беше жена — „докато Бог ни раздели“. И той съвсем скоро щеше да й го напомни.

Джо грабна още една торба със смет и я хвърли в каросерията на пикапа. О, да, щеше хубавичко да й го напомни, като в доброто старо време. Тя щеше да си плати, тъпкано, за всеки негов час, прекаран в килията.

Стиснал юмруци, Джо мечтаеше за своето завръщане у дома.