Метаданни
Данни
- Серия
- Братята Макейд (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Heart of Devin MacKade, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Теодора Котева, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 183гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Нора Робъртс. Сърцето на Девин Макейд
Превод: Теодора Котева
ИК „Коломбина прес“ ООД, 1998 г.
ISBN: 954-706-041-4
История
- —Добавяне
Единадесета глава
Училището свърши, поради което животът за две десетгодишни момчета ставаше едва ли не съвършен. Гората — ням свидетел на толкова паметни събития, ги зовеше, още повече че бе разположена между хижата на Браян и мотела. Там можеха да викат духове, да се ослушват за тътена на минохвъргачна стрелба или да търсят по-осезаеми свидетелства от войната в пръстта и шубраците. Дори и сега, цяло столетие по-късно, човек можеше да изрови осколки от снаряди.
Конър имаше колекция, за която Браян искрено му завиждаше — смачкани куршуми, сякаш изваяни от глина, старо медно копче, надживяло униформата, върху която е било пришито, и най-хубавото — метален триъгълник от стреме, който Каси беше изкопала в градината на мотела.
Момчетата решиха, че е принадлежал на генерал от Съюза на северните щати и неговия дорест кон.
Конър възприемаше този летен отрязък от време както никога досега. Миналата година бе вълнуващо, когато се преместиха в новия апартамент, но тогава той все още честичко се тревожеше, че всичко ще свърши. Сега вече бе повярвал, сега вече можеше да крои планове за дългите горещи дни, да очаква с нетърпение компанията на своя най-добър приятел и да се радва на дома, в който никой не нахълтваше пиян с вдигнати юмруци.
Въпреки това продължаваше да наблюдава майка си. Очите й не изглеждаха вече толкова уморени, тя се смееше много повече, отколкото преди, ако изобщо й се беше случвало да се смее. Харесваше му, че слага различни красиви неща из къщата — цветята, бледозелените стъклени предмети, които беше започнала да колекционира от магазина на Рийгън. Ала той не го споделяше с никого, защото се страхуваше съучениците да не му се подиграват, че харесва глупости от рода на цветя и стъклени купи.
Но не и Браян. Браян беше най-добрият приятел от всички, при това нямаше нищо против, когато Ема се залепваше за тях. Той обичаше да слуша разказите на Конър. Можеше да пази тайна. Браян му беше брат, кръвен брат. След като двамата извършиха тържествена церемония в гората, като си прободоха пръстите и си смесиха кръвта, за да увековечат своята връзка.
Някои от първите дни свобода от учебници и класни стаи те прекараха в колибата, която Джаред беше оковал в короната на едно дърво, в края на гората, откъм хижата. В други дни тренираха бейзбол в двора на мотела. Понякога минаваха напряко през гората, за да отидат на гости при Шейн. Според Браян, Шейн беше готин, никога не им се караше, ако искаха да си поиграят с кученцата или да провесят крака от сеновала на големия стар плевник.
Ала гората ги привличаше почти всеки ден. И за тази нощ най-сетне си бяха изпросили разрешение да лагеруват навън, само двамата, навътре в обитаваната от духове гора.
Бяха взели назаем старата палатка на Девин. Койър знаеше, че именно Девин бе наклонил везните в негова полза. Майка му се разтревожи от идеята да пусне двете момчета съвсем сами посред нощ, но Девин й заговори за обредите от юношеството, за спомени и приятелства. Конър дължеше тази най-важна нощ в живота си на шериф Макейд.
Накладоха си внимателно огън на една равна и чиста полянка, като преди това оградиха огнището с камъни, както им беше показал Девин. Бяха си донесли хотдог за печене и сладкиши. Каси им даде голяма кутия с натурален сок, а пък Девин тайно ги снабди с опаковка от шест кутии с газирано безалкохолно, като им заръча да вземат празните кутии, заедно с останалия боклук, и да ги донесат на сутринта във фермата.
Спалните им чували бяха разстлани в палатката, луната грееше ярко високо над главите им, нощните птици бухаха. Огънят пращеше, а ароматът на печени кренвирши се смесваше със свежия нощен въздух. Сладкият, лепкав вкус на десерта изпълваше устата на Конър. Той се почувства като в рая.
— Ето това е върхът — рече възхитен.
— Не е зле. — Браян наблюдаваше как хотдогът му, набучен на върха на пръчката, леко почернява, точно както го обичаше. — Де да можехме да го правим всяка нощ.
Конър съзнаваше, че не би било специално, ако го правеха всяка нощ, ала не му го каза.
— Страхотно е тук. Шериф Макейд ми разказа, че с братята си често са си устройвали биваци в гората.
— Баща ми обича да се разхожда из гората. — Браян обичаше да употребява тази дума. „Баща ми“. Стараеше се да я използва често, уж без да я изтъква. — Мама също обича. Те много се целуват. — Той шумно измляска с уста, за да накара Конър да се разсмее. — Главата ми не го побира, какво толкова им харесват на тия целувки! Аз имам чувството, че ще ми призлее, ако някое момиче си лепне устата върху моята. Отвратително!
— Гадост! Особено пък онова с езика.
Тук вече Браян съвсем натуралистично изпълни сцена на повръщане, при което и двете момчета се запревиваха от смях.
— Шейн непрекъснато се целува. — Конър вдигна очи към небето. — Ама наистина, непрекъснато. Чух веднъж баща ти да казва, че бил пристрастен.
Браян изсумтя.
— Странно. Чудно ми е как така Шейн разбира от животни, машини и прочие, пък обича и жени все да има наоколо. А как само ги гледа! Както Девин гледа майка ти. Струва ми се, че от някои жени на някои мъже мозъците им направо превъртат. Като с лазерен лъч.
— Какво каза? — Конър се беше вцепенил.
— Не се ли сещаш? Щрак и превъртат! — Браян му го демонстрира с насочен напред показалец и изправен палец.
— Не това. За шериф Макейд и майка ми.
— Оха, той сериозно е хлътнал по нея. — Хотдогът бе старателно препечен. Съсредоточен в него, Браян издуха добре края му, преди да отхапе и да напълни устата си с въглени. — Все се навърта около нея и й носи цветя и разни подаръци. Така правеше и баща ми с майка ми. Носеше й цветя, а тя направо примираше по тях. — Той поклати глава. — Луди хора.
— Той идва, защото е загрижен за нас — заяви Конър, но сладкишът му се стори горчив. — Защото е шериф.
— Разбира се, че е загрижен за вас. — Зает с хотдога си, Браян не забеляза паниката в очите на своя приятел. — Може оттам да е тръгнало всичко и накрая да е хлътнал. Оная вечер майка ми и баща ми си говореха и мама каза, че й било писнало да гледа големия, лош шериф — тя така му вика на Девин… Да го гледа как се пули подир Каси. Пулел се. — Браян се присмя на израза. — Ей, ако те се оженят, ние ще станем и братовчеди, освен кръвни братя.
— Няма да се женят. — Гласът на Конър избухна толкова рязко и гневно, че Браян едва не изтърва остатъка от вечерята си.
— Хей…
— Майка ми няма да се жени, никога повече. — Конър скочи на крака, стиснал юмруци. — Не е вярно. Ти си го измисли.
— Не съм. Какво ти става?
— Той идва, защото е шериф и защото е загрижен. Това е. Вземи си думите назад.
Браян можеше да го направи, ала войнственият блясък в очите на Конър възпламени и него.
— Я се опомни. Та то се вижда, че Девин е влюбен в майка ти.
Конър му се нахвърли като пиявица, събори го назад и двамата се затъркаляха в пръстта. Изненадата и паниката му дадоха предимство, докато забиваше юмруци в ребрата на Браян. Но това бе първата му битка, а Браян бе ветеран.
След няколко морни секунди Браян и Конър се бяха заклещили. И двамата изподрани, мръсни, задъхани. По навик Браян беше разбил устната на Конър и изръмжа като вълче:
— Предаваш ли се?
— Не. — Конър го ръгна с лакът и Браян изохка. Търколиха се към трънаците, сипейки си закани и обиди.
Браян отново го притисна към земята и пак вдигна юмрук. После спря, застина във въздуха. Беше готов да се закълне, че чу нещо, нещо подобно на стон на умиращ човек, който не прозвуча като от този свят.
— Ти чу ли го?
— Да. — Конър не пусна разкъсаната фланелка на Браян, ала погледът му набързо обходи наляво-надясно. — Не приличаше на истински, приличаше на…
— Духове. — Думичката се изплъзна от ледените устни на Браян. — Да, Конър. Те наистина са тук. Това са двамата ефрейтори.
Конър не помръдна нито мускул. Не чу нищо повече, само бухалите и шумоленето на дребни животинки в храсталаците. Но го почувства и изведнъж разбра. Ето какво е войната, осъзна той, чужд срещу чужд, брат срещу брата. Битки. Убийства. Смърт.
Досрамя го, защото Браян му беше брат, а той му налетя с юмруци. Нахвърли му се да го бие, помисли си той и в очите му запариха сълзи, така както Джо Долин правеше с майка му и с него.
— Извинявай. — Конър не можа да удържи сълзите, просто не можа, въпреки че Браян го гледаше с недоумение. — Извинявай.
— Ей, всичко е наред. Добре удряш. — Беше му неловко и потупа Конър по рамото, преди сам да се изправи на крака. После методично започна да вади бодличките и тръните от дрехите и от кожата си. — Само трябва да тренираш с гарда.
— Аз не искам да се бия. Мразя побоите. — Конър седна и се сви в нещастно кълбо.
Браян се зачуди какво да каже.
— Леле, виж на какво сме заприличали! Ще трябва хубава история да измислиш, за да им обясним как сме си скъсали дрехите и прочие. Дали да не кажем, че са ни нападнали диви прасета?
— Глупаво е. Никой няма да ни повярва.
— Тогава ти го измисли, Конър — подкани го Браян. — Тебе те бива в разказите.
Конър въздъхна, сложи глава на коленете си. Не искаше да лъже. Мразеше лъжите толкова, колкото и побоите. Ала не му се щеше да види разочарование в очите на майка си.
— Ще кажем, че сме загубили бейзболната топка в къпинака и сме се закачили в бодлите.
Елементарно, реши Браян. Но понякога елементарното бе най-доброто.
— А устната ти? Да знаеш как ще се надуе…
— Ами, паднал съм.
Браян си изтри ръцете в прашните джинси.
— Боли ли те? Опри си една от консервните кутии да се охлади.
— Нищо ми няма.
— Слушай, Конър. Не съм имал нищо лошо предвид, като ти казах ония неща. За майка ти. Тя е страхотна. Ако аз разбера, че някой говори нещо лошо за майка ми, ще му счупя главата.
— Няма нищо — повтори Конър. — Не беше заради майка ми.
— А защо тогава ми се нахвърли така?
Поуспокоен, Конър подпря брадичка на коленете си.
— Мислех, че шериф Макейд идва у нас, защото му харесвам.
— Е, разбира се, че му харесваш.
— Той идва заради майка ми. Сигурно я е целувал, може и друго да са правили. Ти знаеш ли?
Браян сви рамене.
— Ами, след като е хлътнал по нея…
— Всичко си беше добре. Всичко се промени и е толкова хубаво сега. Имаме нов апартамент, мама е щастлива, а онзи е в затвора. Обаче ето, че се проваля. Ако тя се ожени за шерифа, всичко ще рухне.
— Защо? Девин е готин.
— Аз не искам баща, никога вече. — Тъмните очи изпъкваха на прашното, разплакано лице на Конър. — Той ще командва и нещата се променят. Ще започне да пие, да крещи и да бие.
— Девин няма да го направи.
— Така става — промълви Конър със зловещ шепот. — Всичко ще бъде негово, а не наше, и всичко ще трябва да се прави както той каже. Ако не е така, той ще я удря и тя ще плаче.
Той си представи как Девин му дава честната си дума и му подава ръка, точно тук, в гората. Ала пропъди спомена.
— Така правят бащите.
— Моят не прави така — отбеляза с основание Браян. — Никога не удря майка ми. Крещи, но и тя му крещи. Понякога тя първа започва да крещи. Готино е.
— Не я удрял още. Значи не го е ядосвала.
— Някой път доста го ядосва. Веднъж така го ядоса, че ми стори, че пушек му излизаше от ушите, като в рисуваните филмчета. А той я вдигна и я метна на рамо.
— Видя ли?
Браян поклати глава.
— Той не я нарани. Започнаха да се боричкат на тревата, тя му крещеше и ругаеше. После се разсмяха. И започнаха да се целуват. — Браян вдигна очи нагоре.
— Да им се чуди човек.
— Но, ако е бил толкова ядосан…
— Нали ти казвам, че беше. Лицето му става едно такова… И очите също. Направо пушеше отвсякъде тогава.
— А тебе страх ли те е?
— Не. — Браян пак повдигна рамене. — Е, малко ме е страх, ако съм свършил някоя беля и той сериозно ми се ядоса. Ала не защото ще вземе да си извади колана и да ме напердаши. — Браян издиша продължително, след което се премести, за да може да сложи ръка на раменете на Конър. — Виж, Конър, Девин не като Джо Долин.
— И той се бие.
— Да, но не с жени и деца.
— Има ли разлика?
Конър бе вероятно най-умният от всичките му познати и приятели, замисли се Браян, ала понякога направо изкуфяваше.
— Ти сега се отказа да се биеш с мене, нали? А като се прибереш, ще си го изкараш ли на Ема?
— Не, разбира се. Аз никога… — Той млъкна, потънал в размисъл. — Може и да има разлика. Трябва да помисля.
— Чудесно. — Доволен, Браян разтърка натъртените си ребра. — Хайде да си отворим по нещо газирано и ще измислиш някоя страховита история. Та да ми настръхнат косите.
Тъй като се беше събудил и станал рано, Девин вече хранеше прасетата, когато зърна двете момчета да прекосяват моравата откъм гората с всичкия си багаж и торбата със смет. Вдигна ръка за поздрав, но сбърчи вежди, щом забеляза драскотините, синините и скъсаните ризи.
— Тежка нощ, а? — подметна меко той. — На мечки ли попаднахте?
Браян се засмя и приветства възторжените Фред и Етел.
— Не. На вълци.
— Аха… — Девин се взря в подпухналата устна на Конър. — Люта битка ще да е била. — Той посегна да хване Конър за брадичката, ала момчето се дръпна назад.
— Загубихме бейзболната топка в къпините — рече без увъртания Конър. — Закачихме се на бодлите и аз паднах.
— Майките ви сигурно ще повярват — отбеляза Девин. — Баща ти обаче няма — рече той на Браян. — Но ще го пусне покрай ушите си. — Той изсипа съдържанието на кофата в хранилката и животните заквичаха лакомо. — А иначе как мина?
— Беше страхотно. — Браян се качи на долната напречна пръчка на оградата, за да вижда прасетата по-добре. — Ядохме хотдог и сладкиши и си разказвахме истории за духове. Дори ги чухме да стенат.
— Доста преживявания сте имали.
— Благодарим за палатката — каза сухо Конър.
— Моля. Защо не я държите при вас? Положително ще ви дотрябва по-скоро, отколкото на мене.
— Не я искам — отказа Конър, без никаква признателност, толкова неприсъщо за него, че Девин просто онемя. — Нищо не искам. — Той пусна палатката на земята. — Трябва да тръгвам. — Конър постоя за миг, с вирната брадичка, за да види как Девин щеше да го накаже за дързостта.
Ала Девин само се вгледа в лицето на момчето, а в собствените му очи се четеше по-скоро недоумение, отколкото гняв.
— Сложи малко лед на тая устна.
Със сковани рамене, Конър се обърна и се отдалечи, без да продума на приятеля си.
— Аз ще взема палатката, Девин. — Смаян и подразнен, Браян изстреля в гърба на Конър сразяващ поглед. — Той не го прави нарочно.
— Май ми е сърдит. Ти знаеш ли защо? — След като Браян остана с наведена глава и ръце в джобовете, Девин въздъхна. — Не те карам да ми издаваш тайни, Браян. Но ако съм засегнал с нещо Конър, бих искал да поправя нещата.
— Мисля, че аз съм виновен. — Посърнал, Браян започна да рови пръстта с върха на обувката си. — Споменах му, че ти си хлътнал по майка му и той побесня.
Девин разтри с ръка внезапно скования си врат.
— И затова ли се сбихте? — Не последва отговор и Девин кимна. — Добре. Благодаря, че ми каза.
— Девин. — Лоялността никога досега не бе била проблем за Браян. Сега му се струваше, че го теглят в различни посоки. — Всъщност… Него просто го е страх. Искам да кажа, че Конър не е лигльо или пъзльо, ама го е страх, че ако ти имаш, нали се сещаш, нещо с госпожа Долин, ще стане както преди. Щеш не щеш. Той си е втълпил, че и ти ще почнеш да биеш майка му както онзи мръсник, тоест както Джо Долин. — Браян се огледа наоколо, ала Конър бе изчезнал сред дърветата. — Опитах се да му кажа, че е далече от истината, но май не ми повярва.
— Добре. Разбрах.
— Сигурно ще ме намрази, задето съм ти казал.
— Няма да те намрази. Ти постъпи правилно, Браян. Добър приятел си.
— Нали не му се сърдиш за преди малко?
— Не му се сърдя. Нали ти е известно какво изпитва Джаред към теб, Браян?
Задоволство и смущение се смесиха и обагриха бузите му.
— Да.
— Аз изпитвам почти същото към Конър и Ема. Само трябва да му дам време да свикне с това.
Тя се стараеше да не се притеснява. Истински се стараеше. Ала щом погледна през прозореца и видя Конър да минава напряко към мотела, облекчението й бе огромно. Каси остави настрана брашното, което бе приготвила, за да пържи палачинки, и отиде до кухненската врата на мотела.
— Тук, долу съм, Конър. Добре ли… — Тя зърна израненото му лице, скъсаните дрехи и сърцето й се вледени. Изскочи навън като куршум, обзета от ужас. — Какво се е случило? О, миличък, какво ти е? Дай…
— Нищо ми няма. — Все още кисел, Конър се дръпна от нея. Никога досега не бе забелязвала у него погледа, който й отправи. Беше изпълнен с ярост и презрение. — Добре съм. Нали и ти така ми казваше всеки път, когато той те удряше? Паднах, подхлъзнах се. Блъснах се във вратата.
— Конър.
— Е, ще ти кажа истината. Бих се с Браян. Аз го ударих и той ме удари.
— Миличък, защо…
Конър отново се дръпна от ръцете и.
— То си е моя работа. Не съм длъжен да ти казвам всичко, както и ти не ми казваш всичко.
Рядко, твърде рядко й се беше налагало да се кара и да наказва момчето.
— Не си длъжен — спокойно каза Каси. — Но си мери приказките, когато разговаряш с мен.
Подутата му устна затрепери, ала той не свеждаше очи.
— А на него защо никога не си му казвала? Защо не му казваше да си мери приказките, когато разговаря с теб? А му позволяваше да ти говори каквото си иска, да прави каквото си иска.
Срамът й от това, че чуваше голата истина от устата на собствения си син, я срази.
— Конър, ако става дума за баща ти…
— Не го наричай така. Никога вече не го наричай мой баща. Аз го мразя и се срамувам заради тебе.
Тя издаде някакъв звук, ала очите й се напълниха със сълзи и не можа да проговори.
— И сега искаш пак да се повтори — продължи ожесточено Конър. — Пак всичко да се повтори.
— Не разбирам за какво говориш, Конър. Влез вътре, седни и ще изясним нещата.
— Няма какво да изясняваме. Аз ще се махна, ако ти се омъжиш за шериф Макейд. Няма да седя и да гледам как те бие. Няма да ти позволя да ми доведеш нов баща.
Каси притаи дъх, после насила издиша.
— Аз няма да се омъжвам за него, Конър. Съвсем отскоро го обмислям, но никога няма да взема такова важно решение, без да съм говорила с теб и Ема. Никога няма да омъжа за някого, ако вие сте против. Не бих могла да го направя.
— Но той иска.
— Да, той иска да се оженим. Той ме обича и иска да бъдем едно семейство. Той заслужава да има семейство. — Щом го изрече, тя осъзна колко права е в случая, и колко егоистично от нейна страна е било да го кара да чака. — Той държи на нас. Аз си мислех, че и ти държиш на него, Конър.
— Не искам баща. И няма да имам баща никога вече, независимо какво ще правиш ти. Сега всичко е добре, а ти ще го развалиш.
— Не, няма. — Каси премигна, за да спре сълзите. — Качвай се горе, Конър, и се измий.
— Няма…
— Прави каквото ти казвам — настоя строго тя. — Каквото и да изпитваш към мен, аз съм ти майка и аз командвам тук. Трябва да приготвя закуската. Ти се измий и наглеждай Ема, докато свърша.
Каси му обърна гръб и се върна в кухнята.
Някак съумя да се справи с готвенето, сервирането, разговорите. След като почисти, надникна при децата и им предложи да поиграят на двора, докато тя разтреби стаите за гости.
Отказа се от колебливо предложената от Конър помощ и ги остави да играят. Тъкмо сменяше чаршафите в стаята на Абигейл, когато чу как външната врата се отваря и затваря.
Знаеше, че е Девин. Знаеше, че той ще дойде при нея.
Не знаеше обаче, че Конър бе чул бръмченето на колата и, изкопчвайки обещание от Ема да мълчи, се бе промъкнал в коридора.
— Може ли да ти помогна? — попита Девин.
— Не. — Каси изглади и последните гънки на чаршафа с длан, след което посегна към горния. — Готово е.
— Сутринта се видяхме с Конър и Браян във фермата. Не си разстроена заради него, нали? Случва се момчета да се сбият.
— Не, не съм разстроена заради него.
— А за какво?
Тя си пое въздух. Беше си го повтаряла наум безброй пъти тази сутрин. Беше разочаровала децата си през целия им живот. Каквото и да й костваше това, нямаше да го направи отново.
— Девин, трябва да поговорим.
— Аз съм на твое разположение.
— Конър е много разстроен, много обиден. — Каси не преставаше да върши нещо с ръце, подръпваше чаршафа, подгъваше го отдолу, приглаждаше го. — Той се е досетил, или някой му е казал нещо за нас и…
— Знам. Нали ти казах, че го видях сутринта. И според мене, Каси, той е ядосан.
— Да, ядосан е. И разстроен, и обиден. Уплашен — добави тя, стисвайки устни, за да ги успокои. — Най-вече уплашен. Не мога да допусна това, Девин. Не и след всичко, което е преживял.
— Но ти не си причината.
— Не съм ли? — Каси усърдно започна да тупа възглавниците, за да бухнат. — Бездействието ми толкова години е равносилно на съучастие. Първите осем години от живота му бяха един кошмар, на който аз не се противопоставих. Мислех, че го закрилям. Все това си повтарях. Ала той го е прозрял. И се срамува от мене.
— Това не е вярно, Каси. — Девин се приближи към нея, хвана я за ръце. — Ако го е казал, то е защото е бил ядосан на мен, но ти си му била най-близката мишена. Той те обожава.
— Аз съм го наранила, Девин, повече отколкото предполагах. Може би и Ема също. Сега разбирам, че тъкмо започнах да оправям нещата, да им бъде добре на тях. И изведнъж всичко променям, преди те да са се настроили, преди да са ми повярвали. Не мога да го направя, Девин. И не мога да се срещам повече с теб.
Обзе го паника и ясно проехтя в гласа му:
— Знаеш, че това не е изход. Аз ще говоря с него.
— Не желая да го правиш. — Каси издърпа ръцете си от неговите. — Аз ще трябва да се справя, Девин. Трябва да докажа на Конър, че мога, и че те с Ема са на първо място.
— Аз не те карам да ме слагаш преди тях, за Бога. Просто искам да бъда част от твоя живот. От техния живот. Аз те обичам, Каси.
— Знам. И аз те обичам. Винаги ще те обичам. Ала не мога да бъда с теб. Не ме принуждавай да избирам.
— А ти какво ме принуждаваш да направя? — запита той. — Да си отида? Чакал съм те дванайсет години. Не мога да чакам, докато всичко стане идеално. То никога няма да бъде идеално, достатъчно е да бъде добре. А на нас с тебе ни е добре, Каси. Ти си всичко за мен. Както и децата. Аз имам нужда от теб. Имам нужда от всички вас.
Нещо я преряза през гърлото.
— Девин, ако положението беше различно…
— Ние ще го направим различно — настоя той, като я хвана за раменете. — Ние ще го постигнем.
— Няма да те карам да чакаш. — Тя отстъпи назад, към прозореца. — Ти имаш нужда от мен. Радвам се да го чуя, радвам се дори повече, отколкото първия път, когато ми каза, че ме обичаш. Но и Конър има нужда от мен. А той е още малко момче. Той е моето малко момче, уплашено до смърт.
Каси си пое дълбоко въздух, за да може Девин да я разбере правилно.
— Ти искаш брак, семейство и имаш пълно право на това. Ти имаш право да си намериш жена, която е свободна да ти даде онова, което желаеш и от което се нуждаеш. Ала аз не съм свободна и вероятно никога няма да бъда. Аз не мога да ти дам онова, на което имаш право, значи не мога да бъда с теб, Девин.
— Да не би да очакваш да си тръгна, сякаш нищо не се е случило помежду ни? Да отстъпя и да чакам?
— Не. Време е да престанеш да чакаш.
— Нямам друга освен теб.
Сърцето й се късаше на две изтерзани половини — една за мъжа и една за момчето.
— Не си ги допускал до себе си. Аз съм те подвеждала, Девин. Струва ми се, че частица от мен винаги е разчитала да бъдеш наблизо. Било е толкова несправедливо. Сега обаче се опитвам да бъда справедлива, за всички.
— Справедлива? Нима е справедливо да ме захвърлиш, заедно с всичко, което сме си споделяли, само защото едно десетгодишно момче го желае? Кога най-сетне ще поемеш нещата в свои ръце, Каси?
Това бе първият път, когато той я обиждаше. Тя се изправи насреща му, прие обидата.
— Именно това се опитвам да направя. Да вземеш нещата в свои ръце не винаги означава да правиш каквото ти е угодно. Понякога това означава да постъпиш така, както е правилно за хората, които обичаш.
— Проклет да съм, ако седна да те моля. — Внезапно огорчен, внезапно вбесен, той произнасяше насечено всяка дума. — Проклет да съм, ако ти предложа пак, Каси. Писна ми да стоя отстрани и сърцето ми да се къса заради теб. За последен път разголих душата си пред теб.
— Най-малко от всичко съм искала да те нараня, Девин. Но не мога да ти дам онова, което ти е най-необходимо, затова по-добре нищо да не ти давам.
Очите му я пронизваха, безжалостно и дълбоко, както гласа му:
— Време е да бъде или всичко, или нищо. Ти направи своя избор. Май и аз направих своя.
Тя се заслуша в неговите заглъхващи стъпки, чу как вратата на долния етаж се затръшна. Ето какво е изпитвала Абигейл, осъзна Каси, когато е отпратила своя любим. Празнота, пустота, която бе твърде огромна за тъгата.
Тя седна в края на леглото, зарови лице в дланите си и захлипа.
В дъното на коридора Конър държеше здраво сестра си за ръка.
— Мама плаче — прошепна Ема.
— Да. — И не Джо Долин я беше разплакал, помисли си Конър. Нито пък шериф Макейд.
А той, единствено той.
Докато Каси плачеше, а Конър се измъкна безшумно по стълбите навън, под бремето на своята мъка и вина, Джо Долин се възползва от сгодния случай. Бе чакал, толкова търпеливо бе чакал да дойде подходящият момент.
Потокът ромолеше под моста Бърнсайд с ритмично бълбукане. Дърветата бяха потънали в зеленина. Надзирателят ръкомахаше нещо на един от мъжете, насочил вниманието си към змийското гнездо, което току-що бяха разровили.
Тъкмо това му трябваше.
Джо се наведе да събира захвърлените боклуци, насочвайки се към укритието крачка по крачка, максимално предпазливо. След което изчезна в гъсталака. Докато бързаше сред дърветата, изхлузи оранжевата си жилетка и я захвърли в храстите край потока.
Не се затича, не веднага. Все още имаше проблеми с периферното зрение на дясното си око, благодарение на раната, която получи, когато нападна Рийгън Макейд. Затова отначало се движеше, без да бърза, като нарочно извръщаше глава, за да провери обстановката и да прецени дистанцията.
След това се затича като диво куче по камънаците, през храсталаците и накрая по водата. Задъхан, той следваше течението с неговите завои и криволици. Не след дълго беше мокър до кръста, ала продължаваше да върви, насилваше се да върви.
Запъхтян, се изкатери по брега, като се хващаше за камъни и клони, за да се измъкне от водата. Чак сега вдъхна дълбоко от въздуха на свободата. Щеше да използва слънцето и течението на потока, за да се ориентира накъде да върви.
Щом Девин си наумеше нещо, ставаше твърд и непоклатим като шесттонен камион. Ето защо, когато Рейф влезе в участъка и видя Девин, седнал зад бюрото да печати яростно, с физиономия, изразяваща непоколебимо упорство, разбра, че нещо не е наред.
— Поръчаха ми да те поканя на вечеря — заяви нехайно Рейф.
— Забрави.
— Рийгън иска да събере цялата фамилия, плюс Каси и децата.
— Ще съм зает. А сега изчезвай.
— Не съм ти казал в колко часа — продължи Рейф и застана зад рамото на Девин. — Това пък какво е?
— Такова, каквото е.
— Прилича ми на оставка. Какво, за Бога, си намислил с тая глава?
— Не ми стой зад гърба.
Рейф стори съвсем по братски и издърпа листа от пишещата машина.
— Я не се горещи толкова. — Преди Девин да успее да се изправи, Рейф сложи ръка на рамото му и го натисна към стола. — Слушай, може и да се посбием, нямам нищо против, но дай първо да свършим с приготовленията. За какво ти е притрябвало да си подаваш оставката?
— Трябваше отдавна да го направя. Махам се от тоя град. Омръзна ми да седя тук, да вървя по утъпкания път, все с едни и същи хора.
— Девин, та на тебе точно утъпкания път ти харесва най-много. — Рейф захвърли листа настрана. — Какво става с Каси?
— Нищо. Остави тая работа.
— А помниш ли, че точно ти не ме оставяше на мира, докато не осъзнах какво чувствам към Рийгън? Беше добър ход от твоя страна.
— На мене не ми трябва да осъзнавам какво чувствам към Каси. Знам си го от години. Сега само трябва да го превъзмогна.
— Да не ти е отказала? — Злостното пламъче в очите на Девин не стресна Рейф, трогна го. — Хайде, удари ме. Давам ти един път, от мене да мине.
— Забрави. — Обезкуражен, Девин се отпусна обратно на стола си.
— Искаш ли да поговорим?
— Вече се наприказвах. — Той разтри лицето си с длани. — Уморих се. Конър ми няма доверие, тя ми няма доверие. Излиза, че никой от двамата не ме иска. Не мога непрекъснато да им се доказвам.
— Момчето доста е препатило, Девин. Каси също. Дай им време.
— Изчерпа ми се времето. И на мене ми трябва някаква отплата, Рейф. — Девин си пое дълбоко въздух. — Не мога да продължавам да се терзая. Това ме убива. Махам се.
Преди Рейф да заговори, телефонът иззвъня. Девин сграбчи слушалката и едва не изкрещя в нея:
— Полицейски участък. Шериф Макейд. — Тутакси скочи на крака и започна да ругае. — Кога? Та това значи преди повече от час. Защо не сте ме уведомили по-рано? Не на мене тия. — Той слуша около минута, след което затръшна слушалката.
— Долин е избягал. — Отиде до пирамидата с оръжието, отключи я и извади една пушка. — Ставаш ми заместник.