Джанет Дейли
Скъпа Джени (9)

Девета глава

— Добро утро, Джени! — напевно каза Шийла, а гласът й прозвуча необичайно весело. Дългият пеньоар в синьо и виолетово създаваше впечатлението, че се носи във въздуха, а не върви.

— Добро утро! — въздъхна Дженифър при вида на собствената си домашна дреха от избелял бледозелен сатен, която не покриваше дори коленете й. В най-добрия случай й придаваше момичешки вид, реши тя. Едва ли можеше да се мери с елегантността на Шийла.

— Струва ми се, че днес ще бъде великолепен ден! — възкликна сестра й. Буквално искреше от щастие, дори повече, отколкото през изминалата седмица.

— Можеш ли да си представиш колко отдавна не съм карала ски? Май ходих веднъж миналата година — Шийла наля кафе и седна на масата при Дженифър. — Наистина ще ти хареса много, Джени.

— Моля те, престани да ме наричаш Джени! Казвам се Дженифър!

— Аз… Не предполагах, че още си толкова докачлива — извини се Шийла, като за момент се стресна от неочакваното избухване на сестра си.

— Всъщност нямам нищо против — Дженифър веднага се разкая за думите си. — Просто тази сутрин ми е криво.

— Не само тази сутрин. Скъпа, какво те притеснява напоследък? Определено не си на себе си, откакто Брад си замина, но пък тази седмица — още повече. На моменти сякаш се затваряш в себе си. Защо не споделиш с мен? — приласка я Шийла. — Снощи те чух как се мяташе в леглото, а днес под очите ти има сенки. Преди си споделяхме всичко, макар че, признавам, откакто дойде, не намерих време да си поговорим по-дълго. Но днес… Днес имам на разположение цял ден или поне по-голямата част от него.

— Шийла, ти си най-милата сестра на света — Дженифър се пресегна и любвеобилно стисна ръката на сестра си. — Не бих те заменила с никого друг. Просто имам някои проблеми, които трябва да разреша сама.

— Точно това искам да кажа. Обсъди ги с мен. Двете заедно можем да се справим с всичко.

— Не, не можем — Дженифър тъжно поклати глава.

— Да не е заради Брад?

— Донякъде — прокара ръка през косата си и червеникавите кичури блеснаха на ранната утринна светлина. — Тъкмо мислех да ти кажа, че смятам да се върна в Минеаполис.

— Джени… Дженифър — поправи се Шийла, — да не смяташ да се върнеш на работа при него?

— Не.

— Тогава защо ще си ходиш? Знам, че напоследък си нещастна, но в началото тук толкова ти харесваше. Децата просто те обожават. Без теб направо не ги виждам.

— Ще им мине. Тук се чувствам безполезна — Дженифър вдигна ръка и възпря протеста, който Шийла смяташе да отправи. — Знам, че те облекчих от някои задължения за известно време, но пък похарчих толкова пари и отделих толкова време за учението си… Освен това сигурно няма да сгреша, ако предположа, че в живота ти скоро ще има друг човек, който постоянно ще се грижи за теб и децата — Шийла нескрито поруменя при точното попадение на думите й. — А мен не ме бива да стоя в сянката на някой друг — опита да се засмее тя.

— Ако те притеснява намирането на работа, сигурна съм, че Лоугън би могъл да уреди…

— Не! — рязко я прекъсна Дженифър, преди да смекчи гласа си. — Мога сама да си намеря работа. Наистина смятам, че трябва да се върна в Минеаполис. Постъпих глупаво, като избягах оттам.

— Кога смяташ да заминеш?

— Още не съм решила окончателно — скоро, много скоро, изплака в себе си.

— Е, надявам се да поостанеш още малко — имам причина да те моля за това. — Шийла се усмихна широко, а искрящите очи издаваха тайния мотив за доброто й настроение.

Дженифър не можеше да реагира искрено на това изказване и не каза нищо.

— Имам малко работа в града. Имаш ли нужда от нещо? — предложи вместо това.

— Не, не мисля. И не забравяй, че ще ходим на ски следобед.

— Няма — побърза да отвърне Дженифър, излизайки от кухнята. Отправи се към стаята си, за да се преоблече.

— Говоря сериозно — последва я Шийла. — Никакви извинения, недопечени сладкиши във фурната или други подобни номера, които използваше всеки път през миналата седмица, когато Лоугън заплануваше нещо.

— Не трябва да проваляме плановете на Лоугън — закачливата й усмивка прикри сарказма в думите й.

— Истина ти казвам, Джени, той организира всичко специално за теб, така че най-малкото, което можеш да направиш, е да дойдеш. Искам да ми обещаеш!

— Ще дойда — натърти Дженифър и изчезна в стаята си.

След няколко минути, облечена в екипа си за ски, Дженифър изхвръкна от къщата, а гласът на Шийла й напомни да бъде на пистата в един часа.

Когато къщата се изгуби от погледа й, Дженифър потиснато затътри крака през снега. Изминалата седмица бе непоносима — Лоугън постоянно я принуждаваше да играе ролята на четвърти човек в тяхната компания. В началото не бе толкова лошо. Дженифър почти се осмели да си помисли, че Дърк има някакви шансове, но човек трябваше просто да погледне лицето на Шийла, когато си разменяха тайни погледи с Лоугън, за да разбере тайната им близост. А снощи… Снощи бе дошъл ударът.

Децата вече си бяха легнали. Дженифър опитваше да се потопи в безметежността на съня, но той й убягваше. Вместо това реши да поседи в тъмната всекидневна, като се стараеше да се пребори с депресията. Чу лекото поскърцване на снега. Една кола спря пред къщата. Щеше й се да надникне през прозореца, но устоя на изкушението. Предпочете да се измъчва от въображаеми представи, отколкото да види с очи какво става навън. Най-накрая шумът от отварянето и затварянето на вратите, последван от смеха на Шийла, я накара да стане от стола си.

Ужасна болка прободе сърцето й, когато Шийла се хвърли на врата на Лоугън и го целуна по устните. После той я изпрати до вратата с ръка през раменете й. Дженифър сковано бе изтичала в стаята си, преструвайки се на заспала. А тази сутрин Шийла буквално бе разкрила, че с Лоугън ще се женят.

Дженифър въздъхна дълбоко и прекрачи от тротоара на улицата. Едновременно с това в ушите й изпищя клаксонът на някаква кола, а една ръка я дръпна бързо назад. Колата мина само на сантиметри пред нея.

— По-добре внимавайте къде вървите! — скара и се мъж на средна възраст. — За малко да се убиете!

— Б-благодаря ви — заекна Дженифър. — Нещо се бях замечтала.

— Мечтаенето и пресичането на улицата не се съвместяват.

— Определено не — съгласи се тя с треперещ глас. — Благодаря ви още веднъж.

Мъжът докосна с ръка периферията на каубойската си шапка и продължи по пътя. За секунда Дженифър се замисли колко по-лесно щеше да бъде, ако колата я бе ударила. Но бързо пропъди тази мисъл. Това бе равносилно на желание да умре при катастрофа — форма на самоубийство, присъща за някой страхливец.

Единствената причина да дойде в града бе да остане сама. О, да, можеше да провери дали часовникът й вече е поправен, да похарчи малко пари за някой парфюм или козметика, но това бе преди всичко форма на бягство от действителността. Направи гримаса при мисълта, че нямаше как да избяга от карането на ски, предвидено за днешния следобед. Ускори ход, когато разпозна табелата на бижутерийния магазин пред себе си.

Когато стигна до витрината, Дженифър погледна вътре. Разпозна Лоугън. Един продавач се суетеше около него. Държеше малка кутийка за пръстени, обвита в черно кадифе. Лоугън се усмихна одобрително, после взе кутийката и я прибра в джоба си. Когато се отправи към вратата, Дженифър побърза да се скрие в близкия магазин. Болката й пречеше да диша. „Годежен пръстен! — изплака сърцето й. — За Шийла!“ Като заслепена наблюдаваше как мина край нея.

Измъкна се от магазина и плашливо надникна в бижутерийния магазин. Сякаш искаше да се спаси от невидим преследвач. Продавачът, който току-що бе обслужил Лоугън, говореше с някакъв по-млад от него продавач.

— Диамантите винаги ми са се стрували по-подходящи за годежни пръстени — каза по-младият.

— Определено не можеш да обвиниш Лоугън, че е избрал нещо по-евтино. Този камък сигурно е струвал цяло състояние, а с тези малки диамантчета около него… Каза ми, че в семейство Тейлър имало традиция всички бъдещи невести да получават за годежен пръстен…

При тези думи Дженифър не можа да сподави тихия си вик. Човекът прекъсна изречението си по средата и загрижено се обърна към нея:

— Мога ли да ви помогна с нещо, госпожице?

— Не, не, благодаря ви — прошепна тя и изхвръкна от магазина.

 

 

Когато Дженифър се приближи до лифта, от пръв поглед разпозна фигурата, която крачеше към нея. Яркосиньо яке на черни шарки и черни панталони за ски.

— Даваш ли си сметка, че часът е един и половина? — попита я рязко.

— Дала съм часовника си на поправка. Не знаех, че е толкова късно — тъмните й очила скриваха измъченото й изражение от проницателния му поглед.

— Много неща не осъзнаваш напоследък — сграбчи я за ръката и я бутна пред себе си. Носеше два чифта ски под мишница. — Казах на Шийла да не те изпуска от погледа си днес, ако трябва да те доведе тук за ръка като децата.

— Обещах й, че ще дойда. Тя знае, че ще удържа на думата си.

— Ако съдя по това как се измъкваш през последната седмица, нямаше да се изненадам изобщо, ако не се бе появила и днес — хвърли ските пред нея. — Тъкмо се приготвях да те търся. Ако трябваше, щях да те довлека насила тук.

— А сега си вбесен, защото дойдох и не можа да изпиташ удоволствието от това да знаеш, че си изцяло отговорен за развитието на нещата — язвително просъска тя, като си пожела наум острите й думи да го наранят така дълбоко, както неговите нея.

— Не знам какво ти става — сви устни той. — Но, да, днешният ден е важен за мен и искам всичко да мине както трябва. Едно време си мислех, че щастието на Шийла е важно за теб, но това май се е променило, а?

Дори през тъмните очила Дженифър не можеше да срещне погледа му. Наистина искаше Шийла да е щастлива, но не можеше да не си пожелава щастието й да е другаде, не и в ръцете на човека, когото обичаше. Откакто излезе от бижутерийния магазин, си повтаряше, че има късмет, дето е разбрала със сигурност за предстоящата женитба на Лоугън и Шийла. Сега имаше възможност да асимилира новината насаме и да реагира подобаващо, когато бъде поставена пред свършен факт от официалното съобщение. Не бе толкова лесно.

Лоугън обуваше ските на краката й, сякаш бяха някакви неодушевени предмети. Грубите му движения я принудиха да се хване за рамото му, за да не загуби равновесие. При докосването на ръката й мускулите му се стегнаха. Тя бързо се отдръпна, сякаш бе докоснала жица, по която тече високоволтово напрежение.

— Къде е Шийла? — попита, когато Лоугън се наведе да закопчае собствените си ски.

— Оставих ги да се изкачат сами. Помислих, че трябва да те търся — отвърна саркастично той.

Така значи, с горчивина си помисли Дженифър, ето ни отново четиримата. А горкият Дърк, освен всичко друго, ще трябва да бъде свидетел на победата на Лоугън.

Постара се да избегне ръката му, сочеща към опашката за лифта. След минути вече се изкачваха към върха. Погледна крадешком към Лоугън — скиорската шапка с цвят на старо злато напълно покриваше косата му, а жълтите стъкла на очилата правеха очите му да изглеждат кехлибарени. Профилът му излъчваше все така мрачна арогантност.

Щом се озоваха на върха, се понесоха тихо по снега. Веселото бъбрене и смеховете на скиорите сякаш се надсмиваха над сериозните им лица. Стигнаха до първия стръмен склон и застанаха на ръба. Дженифър заби щеките си. Едва издържаше на напрежението помежду им.

— Шийла ми каза, че си решила да се върнеш в Минеаполис — в спокойното на пръв поглед твърдение се прокрадваха нотки на острота.

— Точно така — Дженифър войнствено вирна брадичка.

— И ще приемеш… Как да го нарека?… Поканата на този мъж? — унизителните му думи я пронизаха като с меч.

Вятърът сгъстяваше оловносивите облаци над тях, а снегът под краката им се завихряше и танцуваше по склона.

— Има ли смисъл да те моля да останеш още малко? — въздъхна Лоугън с раздразнение. — Заради Шийла, ако не заради нещо друго.

Дженифър сви горчиво устни. Колко типично за него — надменно да си въобрази, че трябва само да помоли и всичко ще бъде наред.

— Джени… — понечи да каже нещо, а гласът му прозвуча тъй нежно, че я лиши от всичкия самоконтрол, който бе успяла да събере.

— Не ме наричай така! — каза дрезгаво.

Грабна щеките и умело се завъртя, така че да застане с лице към стръмния склон. Преди протегнатата ръка на Лоугън да успее да я задържи, полетя надолу по пистата.

След секунди летеше с бясна скорост, дърветата се сливаха в плътна стена от двете й страни, а другите скиори бяха безименни обекти, покрай които профучаваше. „Движиш се прекалено бързо“, прозвуча предупредителен сигнал в главата й. Но свистенето на още един чифт ски зад нея я принуди да се бори за всяка секунда от скоростта си.

— По-бавно! — нареди й Лоугън, когато се изравни с нея.

За секунда я поблазни мисълта да продължи с лудешката си бързина. Един счупен крак или врат не бяха ли за предпочитане пред разбитото й сърце? Но после се изправи, започна да взима завоите по-плавно и с по-широки движения, докато изви ските под прав ъгъл и спря на място.

— Какво се опитваше да направиш, да се пребиеш ли? — гневът на Лоугън се разрази бурно, когато застана пред нея.

Лицето й бе бяло като платно, а коленете й леко трепереха. Леденият въздух изгаряше дробовете й.

— Значи няма да ми отговориш, както обикновено — промърмори ядосано, когато Дженифър продължи да избягва очите му. — Ако не се опитваш да ме ухапеш с проклетите си заядливи думички, тогава бягаш от мен. Кога ще спреш да се заяждаш и…

— А, ето ги Шийла и Дърк! — възкликна Дженифър, останала без дъх.

Трескаво размаха ръка. Бе доволна да се отърве от присъствието на Лоугън. Шийла ги забеляза и весело махна в отговор. Дженифър усети, че Лоугън неохотно се предаде и прекрати спора. Единствените му думи бяха да се движи по-бавно. Когато се приближиха до другата двойка, Шийла и Дърк се спуснаха надолу по хълма към тях.

За част от секундата всичко се обърка. Шийла се завъртя като вихрушка от сняг, нададе вик на болка и се спусна по лице към Дженифър. Като в забавен каданс видя как червеният екип на Дърк се втурна към лежащата неподвижно жена. В същия миг Лоугън се устреми към двамата.

— Шийла! — неволно изхлипа Дженифър и устните й затрепериха.

Докато стигне до тях, един мъж от спасителния патрул се бе присъединил към Лоугън, който проверяваше тялото на Шийла за евентуални счупвания, а Дърк упорито се мъчеше да изчисти снега от лицето й. Дженифър остана мълчаливо встрани, наблюдавайки как Лоугън сваля ските от краката на Шийла. Сестра й запремига с очи, а после тихо изстена.

— Изглежда, е пострадало само дясното стъпало — информира Лоугън човека от спасителния екип.

— Така. Ще отида веднага за шейната. Ще предупредя и колегите си да извикат линейка — мъжът бързо се отдалечи.

Дженифър се чувстваше странно откъсната от всичко, което се случваше, сякаш бе надникнала в нечий чужд кошмар. Тревожните й очи не се отлепваха от лицето на Лоугън, който говореше с Дърк, стиснал устни. Не чу какво си казаха, почувства само как тялото й се смразява при вида на неподвижната фигура на сестра й. Сякаш времето спря. Стори й се, че измина цяла вечност, преди мъжът с шейната да се върне, да увие тялото на Шийла в одеяла и да я привърже към коша на шейната. Вероятно бяха изтекли само няколко минути.

Макар че бяха преполовили склона, ските им се движеха бавно към края на пистата…

Вече бяха в болницата, но Дженифър още не се бе отърсила от особеното вцепенение. Дърк кръстосваше насам-натам из чакалнята. Лоугън беше някъде из отделенията и попълваше безкрайните формуляри за прием. А тя седеше на зелената кушетка, здраво стиснала чашата с кафе. Лоугън й я бе подал скоро след като докараха Шийла, бе й заповядал да отпие от кафето, бе останал достатъчно дълго, за да се увери, че го бе послушала, и след това се бе отдалечил. Останалото кафе отдавна бе изстинало. Една ръка докосна рамото й. Дженифър подскочи.

— Така и не допи кафето — каза тихо Лоугън, махна чашката от ръката й и я остави на масата. — Добре ли си?

Дженифър сковано поклати глава.

— А Шийла?

— Отведоха я горе за рентгенови снимки. Скоро ще я доведат обратно тук — отвърна Лоугън и проследи с очи Дърк, който нервно крачеше наоколо. — Пробила е стъпалото си с щеката. Докторът смята, че сигурно е счупила някоя кост.

В стаята влезе среден на ръст мъж, облечен в бледозелена болнична униформа. Придружаваше го жена в бяла престилка, която внимателно огледа групата, преди да му прошепне нещо на ухото. Дженифър дочу думите „сестра“ и „годеник“, мъжът кимна и се приближи към тях.

— Радвам се да те видя, Лоугън — мъжът сърдечно стисна ръката на Лоугън. — Бих предпочел да се срещнем при други обстоятелства, както и ти, предполагам. Вие сигурно сте госпожица Глен — обърна се мъжът към Дженифър, а после и към Дърк, който вече губеше търпение. — Господин Хамилтън… Аз съм доктор Марч.

Дженифър се опита да се съсредоточи върху думите му, когато започна да обяснява състоянието на Шийла, но успя да разбере единствено „прободна рана“ и „счупване на пищялната кост при глезена“.

— В момента е на леки успокоителни. Можете да я видите за малко, ако желаете — завърши спокойно лекарят.

Дженифър се вкопчи здраво в ръката на Лоугън, когато той й помогна да се изправи от кушетката и я поведе по коридора към стаята на Шийла. Втренчи безмълвно поглед в сестра си. Беше бледа до неузнаваемост. Черните коси заобикаляха като ореол лицето й. Клепачите й потрепериха леко и тя отвори очи. Дженифър се усмихна на тази крехка порцеланова кукла, която винаги досега й се бе струвала така неуязвима.

— Здравейте — каза Шийла с необичайно дебел глас. — Добре се подредих, а?

— Наистина — усмихна се Лоугън и запълни неловката пауза, когато Дженифър намери сили само да кимне. — Не можем да останем повече. Дърк е отвън и чака да те види.

— Децата? — Шийла немощно вдигна глава от възглавницата си.

— Ще се погрижим за тях, не се тревожи — успокои я Лоугън. — Ще дойдем да те видим по-късно.

Лоугън вече я водеше към вратата, когато Дженифър най-после намери сили да каже едно треперливо „довиждане“ на сестра си. Заведе я обратно в чакалнята, настани я на кушетката и й поръча да го чака.

Докато Лоугън го нямаше, Дженифър се опита с всички сили да се съвземе. Знаеше, че напрежението от изминалия месец бе разклатило нервите й, но сега сестра й се нуждаеше от нея повече от всякога. Трябваше да овладее нервите си и преди да се види с Ерик и Синди. Те толкова много зависеха от майка си, единствения им жив родител, че трябваше непременно да се погрижи да не се разстроят прекалено много. Не и колкото нея.

Де да можеше да изглежда спокойна като Лоугън, помисли си, докато наблюдаваше как уверено се приближава към нея.

— Готова ли си да тръгваме? — попита я. Дженифър кимна. Когато излязоха навън от болницата, Лоугън се пресегна и свали червеникавокафявата шапка от главата й. Внезапният повей на зимния следобед подейства като балсам за напрегнатите й нерви.

— Защо го направи? — попита Дженифър и неволно тръсна глава. Студеният вятър се заигра със златисточервеникавата й коса.

— За да се отърсиш от страха и шока, който преживя — усмихна се Лоугън. За миг Дженифър остана очарована от успокояващата топлота в неговия поглед.

Шийла. Трябваше да мисли за Шийла и да не позволява на личните чувства да се месят. Не сега, по-късно, когато останеше, сама, но не и сега, заповяда на себе си.

Въпреки че пътуването до къщата на Шийла премина в тишина, това не бе онази тишина, която я обвиваше като непроницаема пелена след злополуката. Тази тишина бе споделена, и Дженифър почерпи сили от нея. Когато Лоугън намали ход и спря колата, Дженифър започна да му изказва своите благодарности.

— Искаш ли да дойда с теб, докато съобщиш на децата? — прекъсна я Лоугън.

— А ти? — усмивката й потрепери от облекчението, изпитано при неговото предложение. Въпреки извоюваното с усилие спокойствие, тя всъщност нямаше желание да се изправи сама лице в лице със Синди и Ерик.

— Разбира се. През целия път планирах да го направя — шеговитата му усмивка разтуптя сърцето й. Той отвори вратата на колата и излезе навън. Тя го последва.

Те прекрачиха прага, когато двете деца ги обсадиха.

— Къде се изгубихте? — попита Синди престорено ядосано.

— Къде е мама? — гласът на Ерик издаваше притеснението, което Синди се бе опитала да прикрие.

Дженифър обясни какво се бе случило. Добре разбираше изпълнените с паника погледи на децата. Майките по правило трябваше да бъдат неуязвими за подобни неща. Но децата, благодарение и на успокояващото ги присъствие на Лоугън, успяха да приемат случилото се и даже — Дженифър благодари наум на небесата за това — да възприемат всичко откъм хумористичната страна. Отново благодарение на Лоугън. Той се бе намесил и бе превърнал инцидента в своего рода приключение. Преди Дженифър да усети, вече бяха убедили Лоугън да остане на вечеря, настоявайки за съгласието му за това, което първоначално може би бе негова идея.

Когато погледна часовника, остана изненадана от късния час. Побърза да се извини и се втурна към кухнята.

Когато Дженифър повика децата за вечеря, направи го не без известна гордост. Приготвеното меню бе не само красиво поднесено, но и много вкусно — свински пържоли, задушен ориз с доматен сос, хрупкави стръкове целина, напълнени със сирене, и за десерт ананасова торта.

Тази вечер около масата се носеше толкова много смях и весело бърборене, че Дженифър с усилие си спомни за Шийла, която лежеше в болницата. Едва когато Ерик я погледна с очите на сестра й, се отрезви. Но не позволи на чувството на вина да помрачи вечерта. За Дженифър това бе един откраднат час на щастие — той слушаше с внимание дългата тирада на Ерик, който обясняваше подробно какво не е наред с училището по принцип, а тя си представяше как седят на масата, заобиколени от две хлапета с кафяви очи и симпатични трапчинки на бузките… Един откраднат час, който щеше да помни и да вижда във фантазиите си…

Той я наблюдаваше с такава нежна интимност, сякаш бе проникнал в тайните й видения. Разруши магията и прикри поруменелите си бузи с оживеното прибиране на чиниите и раздаване на десерта.

— Забравих да ти кажа, Джени — престорено сериозно я информира Лоугън, — принудиха ни да приемем една игра на дама.

— Момичета срещу момчета — вметна бързо Синди.

— И как точно „ни“ принудиха? — засмя се Дженифър.

— Лесно беше — каза Ерик. — Предизвиках го.

— Аз също повтолно го пледизвиках — присъедини се към брат си Синди.

— Сама виждаш — вдигна ръце Лоугън. — Какво друго ми оставаше?

— Именно — съгласи се ентусиазирано Ерик.

— Хммм. А какво ще стане, ако предизвикам всички ви да ми помогнете с чиниите? — Дженифър огледа ужасените изражения на детските личица.

— Не важи за това — преглътна Ерик.

— Но мисля, че става за прибирането на чиниите — постанови Лоугън. — Иначе Джени ще помисли, че повторното предизвикване не важи и за играта на дама.

С нечувана скорост децата събраха чиниите и ги подредиха в мивката. Извадиха играта и я подредиха на кухненската маса.

След две игри, като всяка страна спечели по една, Дженифър погледна към кухненския часовник и обяви, че е време за лягане. Молбите и протестите бяха заглушени, когато Лоугън обяви, че ако се приготвят за десет минути, ще им прочете приказка за лека нощ.

Наведена над мивката, Дженифър слушаше ритмичния му глас от съседната стая. Когато остави и последния тиган да съхне, я обхвана смътна умора. Мисълта за пълната невъзможност тази вечер да се повтори в бъдеще отне и малкото щастие, което бе изпитала. Съзнанието за почти греховното пожелаване на това, което принадлежи на сестра й, я смаза. Тя трябваше да лежи в онова болнично легло, не Шийла! Ако инцидентът се бе случил с нея! Две самотни сълзи се търкулнаха по бузата й.

— Днес бе дълъг и напрегнат ден за теб, нали, Джени Глен? — Лоугън стоеше до нея и я гледаше тъй нежно и състрадателно, че сълзите, които Дженифър побърза да изтрие, бяха заменени веднага от други две.

Ако не беше произнесъл името й с този мек и галещ тон, може би щеше да съумее да му се противопостави. Той я привлече в прегръдките си. Тя се остави ръцете му да я придърпат плътно до гърдите му. Въпреки че искаше да изплаче цели кофи сълзи, болката й бе твърде дълбока и силна. Накара сърцето си да замлъкне, забрани му да се вълнува от начина, по който притисна главата й към себе си, или от твърдите му като скала мускули. Но в най-необузданите си фантазии чувстваше как ударите на сърцата им се сливат в едно. После ръката й, която бе положила на гърдите му, почувства формата на някакъв познат предмет. Квадратната кутийка опари пръстите й и тя бавно се отскубна от прегръдката му. За момент потрепери не само защото бе познала изгарящата топлина на ръцете му, а защото годежният пръстен още беше в джоба му.

— Може би ще поискаш да видиш Шийла още веднъж тази вечер — каза и се примоли дрезгавината в гласа й да не разкрие тъй издайнически скандалните емоции, които изпитваше.

— Времето за посетители вече е минало, но сигурно ще успея да вляза за няколко минути — съгласи се Лоугън, като я изучаваше напрегнато.

— Не трябваше да позволявам на децата да те убеждават да останеш.

— Не ме убедиха те — поправи я Лоугън. Пристъпи към нея, но се спря, когато Дженифър неволно се отдръпна. — Трябва добре да си починеш.

„Благодаря за това, че ми напомни колко зле изглеждам“, помисли си Дженифър, но после се укори за мнителността си.

— Ще те взема утре към девет и половина. Можем да отидем в болницата, когато лекарят минава на визитация.

Дженифър кимна, че ще го чака.

— Ще ми позвъниш ли тази вечер, ако се нуждаеш от нещо? — въпросът му прозвуча остро и укорително. — Ще бъда при майка си. Номерът й е записан в тефтера до телефона.

Тя се съгласи и учтиво го увери, че няма да има нужда от него и че всичко е наред. Лоугън си тръгна почти неохотно, помисли си Дженифър, а после се присмя на тази идея. Може би изобщо нямаше търпение да стигне до болницата.

Обличайки нощницата си, Дженифър си каза, че едва ли ще успее да заспи, но стресът, напрежението и тревогите през деня я бяха уморили повече, отколкото предполагаше. Минути след като положи глава на възглавницата, се унесе в сън.