Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Американа (50)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Darling Jenny, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 40гласа)

Информация

Сканиране
bridget(2011)
Разпознаване и корекция
Sianaa(2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2011)

Издание:

Джанет Дейли. Скъпа Джени, Необятно небе

ИК „Хермес“, Пловдив, 2000

Редактор: Екатерина Костова

Коректор: Невена Здравкова

ISBN: 954–459–766–2

История

  1. —Добавяне

Шеста глава

В нощта преди Бъдни вечер Дженифър бе завила Ерик и Синди в креватчетата им. Шийла още бе в мотела, работеше. Шийла… Ако преди седмица някой бе казал на Дженифър, че сега помежду им ще тегне такава напрегната тишина, тя би се изсмяла. Очакваше сестра й да избухне след отправената покана към Дърк, като по този начин й позволи да представи своите добре обмислени аргументи. Но чернокосата млада жена бе открила по-добро оръжие за отмъщението си. Мълчанието й бе много по-красноречиво обвинение в предателство и не оставяше на Дженифър възможност за дискусия.

С раздразнение затвори книгата, която не бе успяла да погълне вниманието й. Загледа се в мигащите лампички на коледната елха. Добре се бяха справили с украсата на раздърпаното дръвче. Часове наред бяха нанизвали пуканки, за да приготвят достатъчно гирлянди, с които да увият елхичката. Както бе предсказал Лоугън, много от играчките се бяха оказали твърде тежки, но няколко рисувани снежинки бяха допълнили сполучливо премяната на дръвчето. С повечко фантазия и малко изкуствен сняг успяха да скрият най-оголените места на короната. А сега, с примигващите светлинки, елхата изглеждаше подобаващо празнична.

Ерик неспокойно се размърда в стаята си и това върна мислите й отново към Шийла и Дърк. Не й трябваше много време, за да разбере, че резервираното отношение на момченцето го превръщаше във втори противник на идеята да събере сестра си и художника отново заедно. Но неговата неохота да приеме Дърк бе още по-необяснима в сравнение с искрения ентусиазъм на Синди.

Стана от креслото и се отправи на пръсти към стаята му, за да го нагледа. Когато сянката й застана на вратата, Ерик извърна глава и я загледа с широко отворени очи, в които се четеше ням въпрос.

— Не можеш да заспиш? — тихо го попита тя, за да не събудят Синди в съседната стая. — Нещо да не те тревожи, Ерик? — детето отново запази мълчание. — Понякога, когато споделиш проблема, той вече не изглежда толкова страшен.

Приближи се до него и седна на крайчеца на леглото му. Ерик се обърна с лице към нея и тя можа да прочете по очите му, че размишлява върху думите й.

— Ще се радвам да те изслушам.

Той я погледна сериозно.

— Бог наистина ли чува молитвите на всички хора? Даже на малките деца?

— Особено на малките деца — увери го с усмивка Дженифър.

— Винаги ли им отговаря.

— О, да, винаги. Само че понякога, Ерик, отговорът му е „не“ — каза. При тези думи раменцата му увиснаха, а брадичката му се отпусна на гърдите. — За какво беше твоята молитва?

Две много тъжни сини очи вдигнаха поглед към нея, а в зениците му бушуваше скрито недоволство.

— Молех се Лоугън да се ожени за мама — каза дръзко. — Дърк да си замине и никога повече да не се върне.

Дженифър успя да сподави възклицанието си.

— Това не е особено честно към сестра ти. Тя харесва Дърк, нали знаеш?

— Тя е просто едно бебе — брадичката на Ерик затрепери от усилието му да възпре сълзите, които напираха в очите му. — Харесва го само защото ни даде Паре. А той беше едно куче, което никой не искаше.

— Това вече не е така. Паре намери своя дом при вас. Знам, че Синди много го обича, а мисля, че ти също го обичаш.

— Не е вярно! Той е грозен, тромав и е пъзльо! Искам да си имам куче като онова, което Лоугън гледа в ранчото. То си има много важни задължения. Чичо Лоугън казва, че никога нямаше да може да се справя с толкова много крави, ако не беше Рейнджър.

„Отново Лоугън“, помисли си и направи гримаса.

— Санбернарите са много смели кучета, Ерик. В Европа ги използват от години за спасяването на хора, пострадали от лавини и снежни бури. Трябва да се гордееш с Паре, защото предците му са спасили живота на много хора.

— Мисля, че харесвам Паре — призна с неохота той, но искрата интерес, която думите й запалиха, угасна бързо. Изражението му отново стана кисело. — Но изобщо не харесвам Дърк.

— Защо? — възкликна озадачено Дженифър.

— Защото миналия път, когато бе тук, накара мама да плаче! А аз не искам тя да плаче повече! — захлипа детето.

— О, Ерик! — прошепна тя и протегна ръце към него. Момченцето се сгуши в прегръдката й, а тя го притисна към гърдите си. Телцето му се тресеше от ридания. Дженифър се запита как ли би могла да обясни на невръстния си племенник, че Лоугън беше по-способен да разплаче майка му в бъдеще. Когато плачът му постепенно утихна, тя приглади рошавата косица на детето и се зае да му обяснява: — Хората плачат за най-различни неща. Защото са тъжни или самотни, а понякога и когато са щастливи. Не трябва да се сърдиш толкова много на Дърк. Може и да е разплакал майка ти, но също така е способен да я направи много щастлива. А ти искаш това, нали? — тъмната му главица бавно кимна, а ръчичката посегна да изтрие сълзите. — Защо просто не изчакаме да видим какво ще стане, а?

— Добре, лельо Джени — тихо се съгласи детето и се отдръпна от ръцете й. Легна си обратно в креватчето.

— Мислиш ли, че сега ще можеш да заспиш?

— Да — отвърна и се сгуши в завивките. — Вече се чувствам по-добре.

— Радвам се — усмихна се Дженифър и й се прииска да можеше и тя да се почувства така. — Лека нощ тогава. Да спиш в кош и да сънуваш разкош — пошегува се и леко го целуна по челцето.

— Лека нощ!

 

 

На вратата се почука и Дженифър свали престилката с волани от тънък муселин, която носеше върху дългата си зелена рокля от кадифе. Дрехата подчертаваше нежните извивки на тялото й, а дълбокото остро деколте откриваше шията и. Тесните ръкави, които се разширяваха при китките, придаваха на роклята ренесансова елегантност. Бе вдигнала косата си, навита на едри къдрици, и това подсилваше ефекта на изтънчена грациозност.

Отвори вратата и пропусна Дърк, чиито ръце бяха пълни с весело опаковани коледни подаръци.

— Честит празник! — широко се усмихна той.

— Ти трябва да си Дядо Коледа — пошегува се Дженифър, а той прехвърли няколко пакета в ръцете й. — Ерик, ела тук! Ето още подаръци, които трябва да сложим около елхата.

Благополучно разпредели пакетите между Ерик и Синди и помогна на Дърк да си свали палтото.

— Очаквах цял следобед да се обадиш и да ми кажеш да не идвам — подхвана притеснено Дърк и надникна в хола, където двете деца бяха ангажирали баба си и дядо си в подреждането на подаръците около елхата. — Къде е Шийла?

— В кухнята. И мълчи като мумия — вдигна многозначително вежди и сви рамене. В този момент на вратата се почука.

— Това сигурно е Лоугън — каза Дърк. — Видях колата, когато почуках.

Дженифър неохотно отвори вратата и размени поздравления с Лоугън и невероятно чаровната му майка. После извика сестра си.

— Шийла, Лоугън и госпожа Тейлър са тук!

Последва бърз тропот от детски крачета и Ерик и Синди се хвърлиха към новодошлите, като начаса ги освободиха от тежестта на подаръците. Междувременно Дженифър разполагаше с няколко секунди да огледа госпожа Тейлър. Очакваше едва ли не да види властна майка, която трепери над синчето си. Но мнението й бързо се промени, когато погледна в засмените кафяви очи и забеляза чаровните трапчинки на бузите й.

Наблюденията й бяха прекъснати от Дърк, който шумно си пое дъх при появата на сестра й. Плътно прилепналият по тялото й трикотажен костюм с панталони, чиито крачоли се разширяваха елегантно при глезените, бе един тон по-светъл от цвета на очите й, които искряха в лазурносини отблясъци. Косата й падаше на гъсти вълни около раменете и изглеждаше синьо-черна. Дженифър не можа да се стърпи да не погледне Лоугън и да види дали реакцията му не бе тъй подчертана като тази на Дърк. Но той гледаше нея. Неволно пристъпи към Дърк, сякаш за да се защити. Като в мъгла чу думите му, с които я представяше на майка си.

— Джени Глен…

— Какво необичайно и поетично име! — гласът на госпожа Тейлър я върна към реалността.

— И толкова ти подхожда! За мен сестра ти е като осиновена дъщеря, което те прави част от семейството. Моля те, наричай ме Манди.

За Дженифър бе невъзможно да не се почувства незабавно привлечена от тази жена. По свой начин тя бе толкова чаровна, колкото сина си, но Дженифър инстинктивно чувстваше, че е напълно искрена, докато по отношение на него хранеше дълбоки съмнения.

Пое обточеното с кожа палто на госпожа Тейлър и го прибави към това на Дърк, което висеше на ръката й. Поведе всички към всекидневната. Почти бе стигнала до вратата на спалнята, където държаха връхните дрехи на гостите, когато забеляза как Ерик настоятелно дърпаше Лоугън за ръката. Интуитивно усети, че потайният шепот на малчугана нямаше нищо общо с обичайната детска бъбривост. Проследи ръката на момчето, което сочеше към Шийла. Два чифта очи — тези на Лоугън и нейните — се спряха върху клончето от хмел, което весело се люлееше, окачено на една връвчица точно над главата на сестра й. Дженифър сви устни. Племенникът й току-що се бе проявил като достоен противник, с който трябваше да се съобразява.

— Синът ти е доста романтично настроен и явно вярва в спазването на коледните традиции — заключи Лоугън, след като се приближи до Шийла, потупа я по рамото и посочи над главата й. — А аз никога не подминавам една покана да целуна хубава жена.

В краткия момент, когато Лоугън нежно пое устните на Шийла в своите, Дженифър бе разтърсена от непознат досега прилив на ревност. Сред бурните аплодисменти, които отбелязаха края на целувката, очите на Лоугън срещнаха нейните. Съзнавайки, че емоциите са изписани на лицето й, Дженифър бързо се обърна и излезе в коридора. Когато стигна до спалнята, хвърли палтата на леглото и стисна таблата, търсейки опора. Коленете й се подкосяваха.

Беше недопустимо, крещеше съзнанието й, да ревнува Лоугън за това, че е целунал сестра й. Не можеше да повярва на самата себе си. Мразеше този мъж, мразеше го и го презираше! Сигурно бе изпитала гняв. Да, точно така, гняв, предизвикан от детинските манипулации на Ерик и присъщата на Лоугън донжуановска природа. Боже мой, нека да е било гняв, примоли се в себе си.

— Тук ли се оставят палтата?

С ръце, вкопчени в таблата на леглото, Дженифър се завъртя и се озова лице в лице с Лоугън. Погледът му се прехвърли от нея към леглото.

— Явно тук — отвърна с полуусмивка на собствения си въпрос той. Приближи се, а тя го наблюдаваше подозрително. Хвърли палтото си край нея. Тя отчаяно се мъчеше да устои на погледа му. — Преди няколко минути ми се стори, че ти иде да издереш очите на някого. Моите или тези на Шийла?

— Не си ли въобразяваш прекалено много? — отвърна. Стори й се, че трябва да се бори за всяка глътка въздух.

— Може би — извърна глава настрани, но очите му не се откъсваха от пребледнялото й лице и треперещите устни. — Реших, че си прекалено срамежлива да споделиш невинното удоволствие от една целувка под клончето хмел в стая, пълна с хора — каза и побърза да добави: — Но отхвърлих тази идея като твърде невероятна, когато става дума за такава непристъпна девойка като теб. Знаеш ли, че точно този оттенък на зеленото прави косата ти да изглежда по-скоро червена, отколкото златиста?

— Съжалявам, че не ти харесва — саркастично отвърна Дженифър. Отиваше твърде далеч и тя не можеше да се мери с него. Обърна му гръб.

— Харесва ми — в ниския му глас прозвучаха нотки на съблазън. Внезапно ръката му започна да гали тила й. — Чувал съм, че в основата на врата се намира едно уязвимо място… Погалено, то разпалвало желанията на жената… Вярно ли е?

Връхчетата на пръстите му сякаш я изгаряха и топлината бързо се разнесе из цялото й тяло.

— Престани! — извърна се, преди да е загубила контрол над себе си. Ръката му остана на рамото й, близо до врата.

— Пулсът ти се ускори — каза провлачено той с дразнеща невъзмутимост.

Гледаше присмехулните му кафяви очи и се вбесяваше от факта, че той знае точно какво й причиняваше.

— Презирам те! — изхлипа и отблъсна ръката му. — Ти си… всичко онова, което мразя у мъжете. Всяка жена, която срещнеш, трябва да се превърне в трофей за егото ти!

— Много е забавно как можеш да си толкова сигурна в думите си и същевременно да те привличам — продължаваше да я гледа очаровано.

— Да ме привличаш! — извика Дженифър. — Да ме отблъскваш е по-точно казано!

— Виждам, че отношенията ни ще бъдат доста бурни — засмя се Лоугън.

Тя го изгледа така, сякаш е готова да го заплюе, а после ядосано изхвръкна от стаята. Докато стигне до всекидневната, бе възстановила контрола над себе си и само ръцете й, свити в юмруци, издаваха напрежението й. Тихо и незабелязано премести Синди от мястото й на дивана до Дърк, като я сложи да седне в скута й. Отбягна насмешливия поглед на Лоугън, който я последва в стаята след дискретна пауза. Успокояващото въздействие на коледните песни, които Шийла бе пуснала по грамофона, скоро възвърна равновесието й до такава степен, че съумя да се присъедини към другите с подобаващо празнично настроение. Шийла и Дърк, макар че бяха седнали възможно най-далеч един от друг, също си говореха.

„Спокойствие“ и „мир“ бяха акцентите на коледните празници по принцип, помисли си Дженифър и хвърли изпълнен с благодарност поглед към тях, между които нямаше и следа от враждебност. Лоугън слушаше с внимание разказа на господин Джефрис, свекъра на Шийла. Така и не успя да почувства някакъв коледен „прилив на добра воля“ към мъжете като цяло. Не и тази вечер.

— Стана ли вече влеме за подалъците? — попита Синди за шести пореден път.

— Съгласна съм със Синди — каза госпожа Тейлър. Седеше на стол отдясно на Дженифър. — Да сложим най-после край на напрежението.

— Добре, добре — засмя се Шийла, обсадена едновременно от двете хлапета. — Дядо Пол, ще ни окажеш ли честта да раздадеш подаръците?

Докато се разпределяха шарените пакети, стаята заприлича на ателието на художник апликатор — разноцветни хартии, пъстри панделки; весел смях и радостни възклицания отекваха във въздуха. Ръката на Дженифър се сключи около квадратния пакет, който съдържаше подаръка от Лоугън. Сподави моментното си любопитство и го пъхна под подаръка от Шийла.

— О, Джени, толкова ти благодаря! — жизнерадостно възкликна госпожа Тейлър, а пръстите й нежно погалиха корицата на книгата. — Някой сигурно ти е казал за страстта ми към четенето.

— Да, така е — призна Дженифър.

Изведнъж вниманието й бе привлечено от развълнувания възглас на сестра й, която държеше в ръка прекрасен сребърен медальон с тюркоазен камък.

— Много е красив, Лоугън — каза меко тя и побърза да го закопчае около врата си.

Лоугън я гледаше нежно, с неприкрито възхищение.

— Индианците навахо вярват, че тюркоазът носи щастие и добър късмет. Надявам се да го носиш като символ на всичко онова, което ти желая.

Стана й неловко да бъде неволен слушател на изявлението му. Дженифър се обърна разочаровано към майка му, като се надяваше да се отърси от болката в гърдите. Госпожа Тейлър гледаше сина си с почуда и вълнение. Бързо хвърли поглед към Дженифър, в който се четеше някакво абсурдно задоволство. Устните й се разтегнаха в колеблива усмивка. Дженифър изведнъж осъзна, че полученото от Шийла бижу носеше някакъв скрит смисъл. Многозначителната усмивка на лицето на госпожа Тейлър нямаше нищо общо с обичайната размяна на коледни подаръци.

Внезапно се почувства объркана и безпомощна. Нещата се развиваха прекалено бързо, за да може да реагира адекватно и да разчита на собствените си планове. Обърна се към Дърк, чиито устни бяха свити в мрачно изражение. Той стана от мястото си на дивана и се запъти към Синди, за да й помогне да сглоби някаква играчка. Явно значението на случилото се не му бе убягнало. Какво ще правя сега, помисли си тя. Пръстите й разсеяно подръпнаха хартията на някакъв подарък.

Лоугън се настани тихомълком до нея, на мястото, освободено от Дърк. В ръцете му бе нейният подарък, все още неразопакован.

— Толкова е голям и тежък, че ме е страх да го отворя — пошегува се.

Цялото дяволито удоволствие, което бе изпитала, докато избираше подаръка му, се бе изпарило. Готова беше да даде всичко на света, само и само да може да го изтръгне от ръцете му. Но ето че той усърдно разопаковаше пакета. След няколко секунди съдържанието му щеше да се разкрие пред него. Дженифър се сви в очакване на реакцията му. Не чувстваше и капка от сладкото отмъщение, което бе предвкусвала. Няколко секунди Лоугън гледаше подаръка, сякаш не можеше да повярва на очите си. После отметна глава и избухна в гръмогласен смях. Привлече вниманието на всички присъстващи, а Дженифър силно се изчерви.

Разкъса останалата част от хартията, за да покаже на всички кошницата с плодове. Понеже никой друг, освен тях двамата не бе взел участие в разговора им на шейната, хората не схванаха хумора и озадачено се втренчиха в Лоугън.

— Само ти можеш да измислиш такова нещо, Джени Глен — думите му бяха наситени с умиление и бурна веселост. Премести поглед от нея към майка си. — Веднъж казах на Джени за навика си да вкусвам от „плодовете“ на живота — обясни той. — И ето тук има всичко — от портокали до прословутите ябълки на изкушението.

Вниманието на всички се върна към собствените им подаръци, а лицето на Дженифър възвърна нормалния си цвят. След като разопакова подаръка от Дърк и вдъхна дълбоко от скъпия парфюм, остана й само един неотворен пакет. Този от Лоугън. Нямаше желание да го отвори, докато той седеше до нея. В този момент Шийла помоли за помощта му в кухнята, а тя се освободи от смущаващото я присъствие.

От частично развитата хартия блесна черна правоъгълна кутийка за бижута. Отвори я внимателно и едва сподави възклицанието си на изненада и удоволствие при вида на съдържанието й. Върху бялата кадифена възглавничка бе положено възхитително бижу от нефрит, украсен с филигран от мънички диамантчета. Красивата скъпоценност висеше на нежна златна верижка. Не разбираше много от бижута, но това очевидно бе скъпо украшение. Бързо затвори кутийката. Трябваше да го върне, но много й се искаше да го види на шията си.

— Джени, ще ми помогнеш ли с яйчния коктейл? — попита Шийла, докато подаваше таблата на госпожа Тейлър. Изобщо не бе забелязала безмълвното вцепенение на сестра си.

— Разбира се — Дженифър с готовност прие и остави подаръка на Лоугън. Ръката й сякаш изгаряше при самия допир с него.

Буквално побягна към кухнята. Постара се да избегне погледа на Лоугън, когато мина край него. Но той се появи само след минута.

— Шийла прави дяволски добър яйчен коктейл — отбеляза и се приближи до нея.

Дженифър тъкмо щеше да напълни още една чаша, но ръката й се закова на място. Направи усилие да възстанови дишането си и дори се опита да се усмихне в знак на съгласие.

— Не си си сложила колието — забеляза Лоугън небрежно. — Мислех, че ще отива на роклята ти.

Дженифър остави черпака в купата и го погледна право в очите.

— Много е красиво — каза съвсем искрено. — Но просто не мога да го приема.

Той повдигна учудено вежди, а леката усмивка на устните му угасна.

— Защо не?

— Прекалено скъп е — каза. Не можа да намери подобри думи, с които да му обясни защо отказваше да вземе подаръка. — Няма да е редно.

— Едва ли можем да се смятаме за непознати хора. В края на краищата прекарахме една нощ в едно и също легло. Не смятам, че един обикновен аксесоар е неприемливо скъп подарък след такова преживяване.

— Обикновен аксесоар? — прошепна слисано Дженифър. — Мислех, че това е нефрит.

— Местен нефрит от Уайоминг — информира я Лоугън, а трапчинката на бузата му закачливо й намигна.

— О! — успя да промълви тя. Колко унизително — да си помисли, че й прави скъп подарък… А то някакъв полускъпоценен местен минерал… — Е, в такъв случай не виждам нищо лошо в това да го приема.

— Радвам се. Нали и аз приех подаръка ти по начина, по който се очакваше — шеговитият му тон я принуди отново да се изчерви. Но руменината й отстъпи скоро на неестествена бледност, когато чу да казва: — Разбрах от Шийла, че ти си поканила Дърк на гости тази вечер.

— Да, така е.

— Нямах представа, че за една седмица с него сте станали толкова добри приятели.

— Не сме чак толкова добри приятели — отвърна му нехайно Дженифър, но в очите й проблесна дръзко пламъче. — И двамата изпитваме дълбока привързаност към сестра ми. Смятам, че от Дърк би станал прекрасен съпруг и баща.

— Нима? Значи си поела нещата в свои ръце и вече решаваш кое е най-добро за сестра ти и за бъдещото й щастие? — отново бе сложил на лицето си маската на развеселено безразличие, която толкова я дразнеше. — Само се надявам да не прибегнеш до директния подход. Установил съм от личен опит, че деликатността при нея действа най-добре. Но за едно нещо съм съгласен с теб — време й е да се омъжи повторно…

Думите му увиснаха във въздуха, сякаш не довърши мисълта си. Тя го стори наум вместо него: „Но не и за Дърк.“ А за кого ли? За Лоугън ли?

— Нима ще се опиташ да ни спреш — Дърк и мен? — вирна брадичка и го изгледа хладно.

— Никога не бих попречил на щастието на Шийла. Но то зависи от самата нея, не от теб или от мен, Джени Глен — думите на Лоугън прозвучаха с невероятна убеденост, а една трапчинка бегло се появи на бузата му. Пресегна се край нея и взе в ръце една табла с чаши, пълни с яйчен коктейл. — Ще ги занеса, преди да са изпратили по следите ни разузнавателен отряд.

Дженифър го изпрати с невиждащ поглед, докато той излизаше от кухнята. Някаква потиснатост присви стомаха й. Сигурна бе, че Дърк безкрайно много обича сестра й. Но нима бе възможно любовта на Лоугън да бъде дори още по-силна, след като той буквално бе заявил готовността си да се оттегли, ако от това зависи щастието на Шийла? При самата мисъл за това сърцето й се свиваше болезнено. Вдигна ръка към гърлото си и пръстите й конвулсивно се свиха около зеления плат на роклята. Едно видение се мярна пред очите й — Шийла и Лоугън, прегърнати. Почувства как й се завива свят.

Дженифър осъзна с голямо закъснение истинската причина да измени на сестра си, когато застана на страната на Дърк. Беше се влюбила в Лоугън Тейлър… Вече изпитваше нещо много по-силно от обикновеното физическо привличане, за което веднъж бе намекнал Лоугън. Не, не и когато се разкъсваше до мозъка на костите си от ревност към собствената си сестра и от болка, когато установи, че Лоугън обичаше Шийла до такава степен, че да пожертва собственото си щастие в името на нейното. Тя можеше ли да бъде толкова благородна, колкото него? Зачуди се и преглътна с усилие сълзите си, които заплашваха да прелеят от очите й. Едно нещо бе сигурно — никога не трябваше да показва нито пред Шийла, нито пред Лоугън истинските си чувства.

Оставащата част от вечерта щеше да бъде първото й изпитание. Почерпи от почти изтощения запас от воля, който й оставаше, закачи усмивка на лицето си и пое по дългия път към всекидневната, твърдо решена никой да не узнае тайната на душата й.