Джанет Дейли
Скъпа Джени (3)

Трета глава

Лоугън стана от стола и се приближи до камината. Дженифър го погледна умолително. Но той продължаваше да се взира все така сериозно в огъня. Тя докосна леко ръката му.

— Моля те — прошепна, — трябва да направиш нещо.

Той внимателно наблюдаваше тревожното, почти уплашено изражение на лицето й. Озадачено поклати глава.

— Не знам дали можем да направим каквото и да е — стрелна през рамо с поглед мъжа, който седеше на леглото си.

— Но аз просто не мога да спя в едно легло с теб! — лицето й излъчваше неподправен ужас. Разширените й очи се взираха невиждащи в белия пуловер.

— Не се разстройвай — гласът на Лоугън бе тих и успокояващ. Да разсъдим разумно. И двамата сме облечени и нищо не ни пречи да легнем с дрехите. Освен това аз мога да спя от страната на камината и да използвам само горната завивка. Ти ще спиш от другата и ще се завиеш с двата юргана.

Дженифър обви ръце около тялото си. Звучеше логично. А и едва ли имаха друг избор.

— Той е просто един възрастен човек, Джени — продължи Лоугън, — пък и аз няма да ти направя нищо. Нали ще има и свидетел — добави укоряващо, но закачливо.

Тя се взря напрегнато в лицето му. Изглежда, говореше искрено — но тази трапчинка на бузата…

— Добре — предаде се неохотно. — Но престани да ме наричаш Джени. И ако обичаш…

— Не се тревожи — усмихна й се той и вдигна шеговито ръка, сякаш се заклеваше. — С пръст няма да те докосна.

— Внимавай, защото иначе така ще закрещя, че ще предизвикам лавина — натърти тя.

— Хайде, уморена си. Трябва да си починеш — Лоугън леко я побутна към завивките. — Аз ще изпуша една цигара.

Докато се пъхаше под завивките, Дженифър го погледна с недоверие. После забеляза аленочервената възглавница под главата си. Бързичко се пресегна и я смени с другата.

— Лека нощ, Джени Глен — засмя се Лоугън, развеселен от стореното.

— Лека нощ — отвърна Дженифър категорично и решително.

Обърна гръб на огъня и потъна в тъмнината на хижата. Обгърна я тишина, нарушавана само от лекото размърдване на стареца в леглото му, от тихото скърцане на люлеещия се стол и лекото пукане на горящите дърва в камината. Над останалите звуци доминираше воят на вятъра, който сякаш се опитваше да изтръгне вратата от пантите. Дженифър се почувства като едно от трите прасенца, скрило се в колибката, с големия лош вълк отвън, който всеки момент ще нахлуе вътре.

При все че бе смъртно уморена, сънят й убягваше. Дървеният под й убиваше, възглавницата бе на бучки, а тя сякаш очакваше Лоугън да се пъхне под завивките при нея. Мускулите й се напрегнаха, когато го чу да става от стола. Стъпките му отекваха глухо по пода; събу ботушите си и се промъкна тихо към постелята. Тя затвори очи и замря. Той повдигна горната завивка и… Това бе всичко. Само горната завивка, както бе обещал!

Заслуша се в равното му дишане с притаен дъх. Той просто лежеше по гръб.

— Заспивай, Джени — прошепна тихо. — Всичко ще бъде наред.

Сякаш по команда, мускулите й се отпуснаха и тя се унесе, чувствайки се странно защитена и сигурна.

 

 

— Тази сутрин определено имаш много свеж и румен тен — отбеляза Лоугън, като изучаваше с интерес светналото й от възбуда лице.

— Направо не мога да повярвам на очите си — толкова е красиво! — възкликна Дженифър. Приказният пейзаж навън напомняше коледна картичка. — Дори не чувствам студ; сякаш всичко е покрито с пудра захар, а не със сняг.

— Няма вятър, затова, не е студено — каза той и взе наръч дърва за огъня.

— Боже, виж дърветата — сякаш са покрити с разбита сметана! А онези храстчета — като пухкав захарен памук! — лицето и гласът й изразяваха неподправен възторг. — Лоугън! Виж снега край бараката! — възкликна весело.

— Бях започнал да си мисля, че не помниш името ми — каза с провокативен тон и се приближи към нея, за да види най-новото й откритие.

— Виж снега, като глазура на торта е! — побърза да скрие смущението си.

Лоугън се усмихна топло, без да сваля очи от лицето й, обрамчено от светлобежовата качулка.

— Или много си падаш по сладките неща, или не си закусвала тази сутрин — каза.

— На кой му е притрябвала овесена каша? — Дженифър приличаше на злоядо момиченце. — Малко свеж сняг с мляко и захар…

— Значи ти се е приискал сняг — дяволито каза Лоугън и пусна цепениците на земята.

— Лоугън Тейлър, да не си посмял! — изпищя Дженифър, когато той се зае с оформянето на първата снежна топка.

Успя да се извърне тъкмо навреме и топката я фрасна по гърба. Не успя да отвърне на нито един удар. Скоро заотстъпва със смях към хижата. Последният бял снаряд я улучи по крака и тя се свлече в една пряспа. С помощта на Лоугън се претърколи по гръб, останала без дъх. Смееше се и плюеше снега, попаднал в устата й, а той изтупваше снега от лицето й. Качулката й се бе смъкнала и златисточервената коса изпъкваше още повече на фона на искрящата белота на снега. Бръчиците около очите му се смееха, а трапчинките на бузите му бяха като две дълбоки ямки.

Изведнъж Дженифър осъзна двусмислената поза на тялото си. Усмивката й се стопи в мига, когато неговото изражение стана сериозно.

— Не — прошепна и се опита да се изправи на крака, но той бързо прикова ръцете й за китките от двете страни на тялото й.

— Очакваше нещо такова от мига, в който се запознахме — каза тихо, с някакъв особен блясък в очите. — Определено не искам да те разочаровам.

Устните му покриха нейните подканящо, но и настойчиво, а тя нямаше желание да отвърне на целувката му. Бореше се с чувствата си, с разгарящата се топлина в тялото си, с бесния ритъм на сърцето си. Не искаше да й харесва властната нежност на целувката му. Той бе досущ като Брад — трябваше да бъде отвратена от неговата прегръдка. Но съпротивата само увеличаваше желанието й да отвърне на изгарящата топлина, с която я заливаше. С ужас установи, че устните й се движат в отговор на изкусния натиск на неговите. Бе се поддала на инстинкта си.

Бързо извърна лице, като се мъчеше да освободи ръцете си.

— Той сериозно те е наранил — Лоугън я погледна мрачно, а тя се отдръпна и понечи да избяга от него.

— За какво говориш? — попита с дрезгав шепот Дженифър.

— За мъжа, от когото избяга.

— Не — отсече тя твърдо, а очите й гневно проблясваха. — Не той ме нарани, а глупостта и наивността ми. Не можах да разпозная хищника, когато бе пред очите ми. Бях твърде заслепена от чара и външността му.

— А сега?

— Сега мога да проникна под всяка маска. Само се надявам и сестра ми да успее — добави саркастично.

Той пристъпи заплашително към нея, но спря, когато някаква камбанка иззвъня в утринния въздух. Лоугън извърна глава и бавно издиша, после я погледна отново. Гледаше го дръзко, застанала нащрек.

— Това сигурно е Кармайкъл. Изкарал е коня си, за да измъкне джипа от снега — каза. — По-добре си събери нещата.

Когато Дженифър се отправи към къщата, добави:

— Не очаквай да ти се извиня. Целувката ти хареса толкова, колкото и на мен, и щеше да го признаеш, ако не бе такава лицемерка.

Тя се втренчи в него, а в очите й напираха сълзи. Защо му бе позволила да разбере, че я привлича? Защо бе тикнала в ръцете му това оръжие?

— Мъже като теб винаги пробуждат най-долните инстинкти! — извика с треперещ глас. — Включително и този за самосъхранение!

Затича бързо към хижата. Не бе готова да продължи словесната схватка с Лоугън Тейлър. Бе доволна да спаси и капчица от гордостта си.

След като джипът най-накрая бе освободен от снежните окови, краткото разстояние до Джаксън, Уайоминг, бе изминато за по-малко от двадесет минути. През плътните облаци се процеждаха случайни слънчеви лъчи и осветяваха изумителната гледка на планините. Дърветата бяха като черни петънца, нашарили склоновете. Пътят, който се виеше през хълмистата местност, направи един последен завой и те се озоваха пред притихналото градче. Тя се извърна към Лоугън, преизпълнена с въпроси, които искаше да зададе, макар че се боеше да наруши мълчанието.

— Градът е кръстен на някакъв трапер, който се казвал Джаксън — предвидливо я информира Лоугън. — В онези времена наричали всяка долина, заобиколена от планини, „хоул“^[1]. И понеже Дейви Джаксън предпочитал да ловува там, партньорът му нарекъл мястото Джаксън Хоул.

— Ами планините Гранд Тетън? — Дженифър бе твърде заинтересувана от информацията, за да се тревожи за източника. — Това някакво индианско име ли е?

— Всъщност не — отвърна Лоугън и отби от главния път. — Трите най-високи върха от планинската верига били наречени от някакви френскоговорещи ловци на кожи Ле Троа Тетон, или Трите гърди, а най-високият от тях — Льо Гран Тетон.

— О… — притеснено измърмори Дженифър.

— Ще те закарам до къщата на Шийла. Може би тя е в мотела, но поне ще оставим багажа ти — завиха след ъгъла и колата намали скоростта. Озоваха се пред живописна къща от борови трупи. — Колата й е тук — кимна Лоугън към малкия автомобил, паркиран точно пред тях. — Май имаш късмет.

Едно огромно куче, порода санбернар, изскочи иззад къщата и се втурна с размахана опашка и с гръмогласен лай към тях.

— Това е първият член на комитета по посрещането ти — усмихна се Лоугън и отвори вратата на джипа. Усмивката му я остави неподвижна за момент просто не можеше да помръдне под въздействието на мъжественото му излъчване. — Стига, Паре, престани! — извика той и това й помогна да дойде на себе си. Излезе от колата и отиде при Лоугън.

Там, откъдето бе дотърчало кучето, което ближеше с възторг лицето на Лоугън, се появиха две малки фигурки. Едната от тях бе в синьо, а другата — в червено.

— Чичо Лоугън, чичо Лоугън! — пищеше синята фигурка. Тичаше по-бързо и първа се озова в ръцете му. — Толкова се тревожехме!

Дженифър ги гледаше, смаяна и недоумяваща, а Лоугън вдигна на ръце и другото вързопче и засмяно се прехласна по румените личица.

— Мама каза, че ще се вълнеш снощи — каза червената фигурка и Дженифър се усмихна — момиченцето, което още не можеше да казва „р“, бе Синди.

— С леля ви Джени закъсахме в снега — обясни Лоугън и погледна Дженифър с онова шеговито пламъче, което винаги се появяваше, когато искаше да я подразни. — Трябваше да чакаме до сутринта, преди да успеят да ни изтеглят. А къде е майка ви?

— В къщи е — каза Ерик, а Лоугън пусна двете деца на земята. — Цяла нощ ли стояхте в снега?

— Не, пренощувахме в една къща наблизо — търпеливо обясни Лоугън и потупа момиченцето по червената качулка. — Я по-добре кажете „здрасти“ на леля си, преди да е решила, че изобщо не се радвате да я видите.

Децата прилежно измърмориха няколко думи за поздрав. Е, не можеше да се очаква повече, помисли си Дженифър. Бяха се срещали само няколко пъти, откакто Шийла се премести да живее тук. Нима можеха да си спомнят как ги бе държала с часове, докато бяха съвсем малки? Тогава Шийла живееше у тях, а Ерик бе извън страната. Проследи с тъга в очите двете фигурки, които отново се втурнаха към къщата, последвани от тромавия санбернар. Усети погледа на Лоугън върху гърба си и се обърна.

— Моето посрещане те изненада, нали? — каза с насмешка той.

— Защо пък трябва да се изненадвам? — сви рамене тя.

— Казват, че кучетата и децата инстинктивно разбират с какви хора си имат работа.

Дженифър сподави язвителната забележка, когато зърна сестра си. На Лоугън му стана забавно как гневът й веднага се изпари, щом се хвърли в прегръдките на Шийла. Беше й благодарна, че пое разговора в свои ръце, като задаваше въпроси толкова често, че Дженифър не смогваше да отговори с нещо различно от „да“ или „не“. Имаше доста време да се успокои, да сподави раздразнението си. Предпочете да не обръща внимание на насмешливото му полуиронично изражение. Скоро дружно се отправиха към къщата и стовариха безцеремонно багажа по средата на малката всекидневна.

— В кухнята има кафе и кифлички — обяви Шийла.

— Мисля, че ще е добре да се подкрепите, докато стане време за обяда.

— Ще трябва да го отложим за друг път, Шийла — отвърна Лоугън. — Майка ми сигурно се е притеснила. Ще мина да я видя на път за ранчото.

— Защо не й се обадиш по телефона? — предложи Шийла, а в погледа й се четеше молба.

— Както би казала тя, да чуеш някого по телефона и да го видиш на живо не е едно и също — засмя се Лоугън. — Освен това сигурно двете с Джени искате да си поприказвате, преди да отидеш в мотела.

— Двете с Джени? — избухна в смях Шийла при споменаването на новото умалително име. — Сигурно вече си много скъп на сърцето й.

— Джени Глен и аз — каза Лоугън многозначително — произведохме доста силно впечатление един на друг. Не бих заменил това пътуване за нищо на света — ъгълчетата на устата му се свиха присмехулно. — А сега, Шийла, наистина трябва да тръгвам.

— Не си тръгвай, чичо Лоугън — примоли се Ерик. — Син и аз искахме да ни построиш замък от сняг…

— Може би някой друг път — отговори твърдо, но кимна в знак на обещание.

— Щом наистина трябва да тръгваш — въздъхна Шийла и пое ръцете му в своите, — нека ти благодаря за това, че доведе Дженифър.

Със свито сърце видя как сестра й се повдигна на пръсти и леко го целуна по бузите. Почувства, че най-лошите й опасения са основателни. Сестра й бе емоционално обвързана с този мъж. Прииска й се да му издере очите, когато най-накрая дойде и нейният ред да си вземе довиждане с него.

— Хайде, Джени Глен, довиждане. Ще се видим скоро — обеща той.

— Джени Глен… — повтори развеселено сестра й, когато вратата се затвори след него.

— Не започвай и ти — каза с гримаса Дженифър.

— Харесва ми. Толкова е звучно — подразни я Шийла. — Чудно как не сме се сетили да те наричаме така.

— Може би защото мама мрази умалителните имена и аз напълно съм съгласна с нея — една бръчка проряза гладкото й чело и тя извърна глава. Изглежда, сестра й бе склонна да приеме с одобрение всичко, казано или направено от Лоугън, независимо какво бе то.

— Лельо Джени, искаш ли да видиш стаята ми? — попита Синди. — Имам много иглачки и длуги неща.

— После, миличко — възпря я Шийла. — Тичайте навън да си играете. И, за бога, вземете кучето.

За секунди избута тримата през вратата и се обърна към Дженифър.

— Хайде, ела. Да отидем в кухнята и да си налеем кафе. После ще ми разкажеш всичко.

Шийла хвана съчувствено Дженифър под ръка и я поведе през всекидневната.

 

 

Дженифър не й разказа всичко. Определено не спомена за опасенията си относно Лоугън Тейлър, нито за конфузната ситуация от миналата вечер, да не говорим за последвалата случка сутринта. Шийла явно имаше високо мнение за него, а Дженифър не искаше да го променя засега. Възможно най-бързо насочи разговора към сестра си и децата и към мотела, където работеше.

Шийла й бе споменала за това, че се чувства неудобно да оставя децата на родителите на Ерик. Постоянно й се налагаше да прибягва до помощта им — през уикендите или по време на ваканцията. Родителите му бяха доста възрастни и не им бе лесно да се справят с двете палави внучета. Ето защо Дженифър с готовност бе предложила да се грижи за тях и да замества Шийла в мотела от време на време. Така сестра й щеше да разполага с повече свободни часове, които да прекарва с децата си.

Ежедневието на последвалите дни сближи не само Дженифър и Шийла. И хлапетата бързо се привързаха към леля си. Беше й забавно да се мотае из кухнята, да приготвя храна за цялото семейство, да върши всички онези малки домакински задължения, които се бяха превърнали в тежест за Шийла. Колкото до Брад Стивънсън, той скоро се превърна в жива илюстрация на поговорката „Далеч от очите, далеч от сърцето“. Виж, Лоугън Тейлър бе нещо друго. Ако не бяха децата с тяхното „чичо Лоугън това“ и „чичо Лоугън онова“, то бе Шийла с нейното „Лоугън предложи“ или „Лоугън каза“. Името Лоугън витаеше във въздуха. Но през осемте дни, откакто пристигна в Джаксън, не се бе наложило да понася нежеланото му присъствие. Реши, че трябва да му бъде благодарна за това. Поне не бе нужно да търпи самодоволната му усмивка и погледа на всезнайко, макар че неговият образ я преследваше постоянно.

Сестра й бе свободна този следобед и бе настояла Дженифър да разполага с тези няколко часа за себе си. С неохота бе приела, защото още не бе приключила с покупките за Коледа. На децата лесно се избираха подаръци, но тя искаше да отдели малко повече време за подаръка на Шийла. Досега бе ходила по магазините заедно с Ерик и Синди, ала те не бяха особено ентусиазирани от продължителното обикаляне. Оказа се, че трябваше да посети три магазина, преди накрая да успее да избере подходящ подарък — син пуловер и спортен панталон, който чудесно се допълваше с него. Сигурна беше, че ще й стоят великолепно.

С красиво опакования пакет под ръка Дженифър се затича през улицата към градския площад. Поспря се в началото на алеята за пешеходци, чийто вход бе украсен с оригинална арка от еленови рога. Досега я бе виждала няколко пъти, но за Синди и Ерик тя беше просто част от пейзажа, с който бяха свикнали, и не можеше да ги заинтересува дотолкова, че да отпуснат на Дженифър специално време да я разгледа.

Остана изумена от невероятната изработка — рогата бяха преплетени така изкусно, че образуваха свод. Скоро след пристигането си в Джаксън бе разбрала, че еленовите рога и други ловни трофеи са често срещана украса тук. Даже и в мотела, където работеше Шийла, не липсваха няколко големи препарирани глави на северноамериканска дива овца с огромни извити рога. Определено бяха подходяща украса за фоайето на крайпътния хотел, чието име бе Биг Хорн Лодж. Но тази арка бе наистина впечатляваща.

— Не се опитвай да ги преброиш, твърде много са — каза зад нея някакъв глас.

Дженифър се обърна. Лоугън Тейлър я гледаше така, сякаш се опитваше да отгатне мислите й.

— Не ги броях — рязко отвърна тя.

— Значи просто се любуваш на скромната ни туристическа атракция? — каза с едва доловим сарказъм в гласа.

— Да, ако наистина искаш да знаеш. Смятам, че е очарователна — надяваше се отговорът й да прозвучи унищожително студено.

— Повечето хора смятат така. Това са рога на лос между другото.

— Откъде ли са взели толкова много? — замисли се Дженифър.

— Не е трудно да се намерят. На север от града е зимното убежище на лосовете или „уапити“, както ги наричат индианците. Всички мъжкари сменят рогата си веднъж годишно като елените — обясни Лоугън.

Под погледа му кожата й настръхваше.

— Бях чула някой да споменава за убежището на лосовете, но не обърнах внимание. По колко лоса се събират там? — в гласа й се прокраднаха нервни нотки.

— От шест до осем хиляди.

— Толкова много?! — възкликна Дженифър. — Какво правят с всичките тези рога?

— Само мъжките имат рога — засмя се Лоугън. — Всяка пролет скаутите ги събират и провеждат търг на градския площад, а средствата се използват за нуждите на скаутските отряди. — Когато тя извърна лице към него, внезапно прекъсна разказа си. Дженифър се скова под изпитателния му поглед. — Тук е доста студено и става течение — проговори накрая. — Какво ще кажеш да изпием по чаша горещ шоколад?

— Аз… — тя колебливо поклати глава. Не искаше да бъде близо до него.

— Боиш ли се?

— Разбира се, че не! — ето че гласът й, който сякаш я бе изоставил, се възвърна.

— Ще отидем в обществения ресторант надолу по улицата — предложи Лоугън, като наблегна с укор на думата „обществения“. — Можеш да видиш как скиорите се спускат от планината Сноу Кинг.

— Добре — с неохота се съгласи Дженифър, като не можа да измисли основателно извинение. Тайничко искаше да отиде с него. Самата идея за това й се стори възмутителна.

Ръката му леко и естествено я обгърна през кръста. Въпреки дебелото палто, чувстваше допира на дланта му.

— Виждам, че още носиш тези смешни ботушки — усмихна й се с палаво изражение.

— Всички улици са почистени от снега и нямаше нужда да обувам новите — каза с равен глас Дженифър.

— Значи все пак си се снабдила с истински ботуши — усмихна се мъжът.

— Толкова са тежки и груби, че с тях се чувствам като дървар — отвърна на усмивката му тя.

— А веднъж обвини мен, че съм суетен, Джени Глен — подразни я Лоугън и лекичко я побутна към вратата на ресторанта.

— Престани да ме наричаш така! — отвърна рязко с нисък глас, ядосана на себе си, че се бе поддала на непринудения му чар и на ласкавото звучене на умалителното име. — Арогантен е по-подходяща дума за теб, отколкото суетен.

— А пък аз си мислех, че си смекчила отношението си — каза с престорено съжаление и издърпа стол с изглед към прозореца за нея. Избра маса близо до вратата. — Казват, че разстоянието увеличавало взаимното привличане…

— Изобщо не може да се каже, че си бил далеч — отвърна студено, когато Лоугън седна срещу нея. Той въпросително повдигна вежди и Дженифър трябваше да поясни: — Ако Шийла не говори за многобройните ти достойнства, децата едно през друго споменават „чичо Лоугън“. Защо ти викат „чичо“? Чия беше идеята?

В този момент се приближи сервитьорката и попречи на Лоугън да отговори. Поръча за двамата.

— Идеята беше на децата. Нито Шийла, нито аз видяхме нещо нередно в това — гледаше я със сериозно изражение, повдигнал гордо брадичка. — Предполагам, че по този начин ме превърнаха в почетен член на семейството. Приемат този факт съвсем сериозно, както и аз.

Сервитьорката се върна с по чаша горещ шоколад и разбита сметана. Дженифър безмълвно се съсредоточи върху своя, чувствайки се порицана от думите му. Погледна го бегло — светлокафяв пуловер с бяло около врата, лице, което често се озаряваше от широка усмивка, кестенява коса… Но в усмивката му се усещаше някаква твърдост, решителност да успее. Брад също бе амбициозен, но в амбицията му имаше и доза лукавство, която липсваше у Лоугън. Дженифър едва сега си даде сметка за това.

— Ти толкова се стараеш да ме проумееш, Джени. Защо просто не приемеш това, което виждаш? — попита меко Лоугън.

— Парен каша духа — каза бодро тя и се опита да се надсмее над предпазливостта, която я обземаше при всеки контакт с него.

— Да, но ти едва ли можеш да смяташ, че ще се опариш с мен — отвърна той. Дженифър се опита да определи къде падаше ударението в думите му — върху „ти“ или върху „мен“. Нещо й подсказваше, че Лоугън бе наблегнал върху първото.

— Нима намекваш, че един светски мъж като теб не се опитва да свали всяка срещната жена? — усмивката целеше да прикрие остротата на думите й.

— За жените изобщо ли говориш, или за русите с ягодов оттенък? — думите му попаднаха точно в целта. — Не се чувствай като лека жена заради онази целувка в снега. Това беше само една целувка, нищо повече.

Копнееше да се пресегне над малката масичка и да изтрие с една плесница присмехулната усмивка от лицето му.

— Горката Джени Глен — поде Лоугън с развеселени пламъчета в очите, — толкова преизпълнена със заслужено възмущение! Имаш невинно лице на ангел, но в душата ти горят адски огньове. Истината е, че просто се забавлявам да изтривам това пуританско изражение от лицето ти.

— Тогава нека ти предложа да намериш някой друг, с когото да се забавляваш, защото на мен ни най-малко не ми е забавно! — взе чантата и ръкавиците си и се приготви за тръгване.

— Допий си горещия шоколад, Дженифър — изражението на Лоугън остана същото, но твърдостта в погледа му за момент я възпря. Той повдигна вежди в отговор на нерешителността й. Сигурно щеше да му стане адски забавно, ако на момента бях изхвърчала навън, помисли си Дженифър. С преднамерено овладени движения остави чантата и ръкавиците си обратно на масата. Насочи вниманието си към прозореца, откъдето се виждаха като малки черни точици скиорите, които се спускаха от върха.

— Караш ли ски? — попита я Лоугън.

— Да — отвърна спокойно Дженифър.

— Добре ли караш?

— Аз съм един опитен любител.

— Ще трябва да се погрижим да покараш, докато си тук — гласът на Лоугън бе приятелски, но Дженифър нямаше намерение да се остави да я залъгват.

— Нямам нужда, от придружител, за да отида на ски — хвърли му един хладно презрителен поглед.

Той остави развеселено чашата върху чинийката й.

— Това, което всъщност искаше да кажеш, е, че нямаш нужда от мен, Джени Глен. Но не отивай сама първия път. Вземи някой със себе си — въпреки загрижеността на думите му, гласът му звучеше напълно безразлично. — Ако си готова, да тръгваме. Колата ми е навън, а исках да поговоря с Шийла. Бъди спокойна — това е единствената причина да предложа да те закарам.

Това, че отношението му изведнъж стана съвсем нехайно, подразни Дженифър. Лоугън Тейлър, изглежда, се опитваше да й покаже съвсем ясно, че тя слабо го интересува. Бузите й пламнаха от яд и смущение, когато станаха да си вървят. Тя също можеше да се държи незаинтересовано и небрежно като него.