Брайди Кларк
Не дърпай дявола за опашката (9)

Осма глава
Безнадежден случай^[1]

 

Ох! Ох, ох, ох, ох, ох.

Бях уморена до смърт, чувствах се като пребито куче след осемнайсетчасовия работен ден, прекаран в компанията на капризни автори, кисели агенти и какви ли не неосъществими изисквания. Имах спешна нужда от гореща ароматна вана, от отпускащ масаж, по възможност да ми го направи опитен швед на име Ханс, и гигантски сладкиш с много сладолед.

Затова пък нямах абсолютно никаква нужда да си хласна кокалчето в ръба на ваната, когато се юрнах към телефона в два след полунощ.

Дори не посегнах към хавлията и по пода след мен остана мокра диря, докато тичах към пронизително пищящия телефон. Кой ли беше в този неземен час? Опитах се да не се поддавам на паниката, докато разни катастрофични картини изплуваха в главата ми. Рандъл пътуваше за Европа за поредната командировка. Вивиан нямаше домашния ми телефон — бях послушала съвета на Фил и не й го дадох. При спешни случаи единствено Беа и мама звъняха в толкова късен час… При тази мисъл сърцето ми се сви, не забелязах отвореното чекмедже на скрина и…

Ох! Ох! Ох! Каква е тази безпощадна космическа сила, която те кара, след като веднъж си удариш кокалчето, да праснеш същото място с още по-голяма сила в първото изпречило се препятствие? Хвърлих се върху неоправеното легло, за да напипам телефона… Ето го.

— Ало? — обадих се задъхано аз.

— Клер, Вивиан е. Докъде си стигнала със „Сладък изкусител“?

Вивиан?! Сърцето ми не се успокои дори след като чух гласа й. Откъде, по дяволите, беше докопала домашния ми телефон? Той не беше включен в указателя, а аз излъгах асистентката й и казах, че използвам единствено мобилния. Дори помолих Рандъл да не й го казва. Как е успяла да открие номера? И защо ми звънеше в два след полунощ?

— Клер? Чуваш ли ме? Докъде сме с „Изкусителя“? Казвай по-бързичко, не разполагам с цяла нощ.

Истината ли искаше да чуе? Не бях прочела дори една дума, откакто Вивиан ми подхвърли идеята преди няколко дни. Тъй като всеки ден ме затрупваше с все нови и нови идеи, някои просто ги изпусках. За съжаление „Сладкия изкусител“ бе попаднала в категорията на изпуснатите. Той бе една от най-нашумелите рап звезди, а последният му албум, „Вирни опашка в Бронкс“ бе станал платинен, а след това на два пъти се опитаха да го застрелят. Вивиан искаше да издаде книга с текстовете на песните му без цензура и каквито и да е редакторски поправки. Бях звъняла три пъти на мениджъра му, но той така и не се обади.

Знаех, че не мога да й призная истината. Ако исках да я умилостивя, трябваше да я забаламосам с нещо от сорта: Виж, Вивиан, след като агентът му не ми се обади цели двайсет и четири часа, отидох право в офиса му и висях неотлъчно, докато най-сетне се съгласи на среща с мен. След това го убедих, че най-успешната стъпка във възходящата траектория на Сладкия И е да издадем книга, която да отлети директно към феновете му. „Грант Букс“ ще пусне на пазара книгата и всичко ще бъде лесно и безпроблемно като песен. Образно казано.

— Много съжалявам, но още съм доста назад — отвърнах аз и усетих как стомахът ми се свива. Вече четири месеца работех в „Грант“ и все още не бях успяла да си навлека гнева на Вивиан — а Фил твърдеше, че това било абсолютен рекорд, — ала сега по всичко личеше, че късметът е решил да ме напусне. — Ще събера още информация утре сутринта.

Тя мълчеше. Представих си как тъничък фитил гори безобразно бързо и напредва към готовата да гръмне бомба.

— Добре — заяви най-сетне Вивиан.

Добре ли, въздъхнах облекчено аз. Това ли беше всичко? Нямаше ли да има викове и крясъци?

— Как върви с Рандъл? — попита Вивиан. Потръпнах и се загърнах с кърпата. — Баща му беше гола вода в леглото. Въобразяваше си, че е божи дар, но оная му работа не беше по-голяма от брадавица. Е, не беше съвсем нищо, затова навремето му се отвори парашутът. Ти знаеш ли кога за последен път ме изчукаха?

Естествено, че знаех. Случи се по средата на оперативка миналата седмица. Вивиан раздуха много нагледно пред всички как е прекарала следобеда със сексапилен пиколо в хотел в Бевърли Хилс. Карал „Веспа“ и си правел коламаска на гърдите.

— Обикновено — довери тя на двайсет от служителите, които ценеше най-много — младите мъже нямат представа как да доставят удоволствие на една жена. Ти, Хари, сигурно нямаш представа кой край ти се е вирнал. Затова пък момчето с веспата беше изключение — Хари, асистент в художествения отдел, се изчерви. На следващия ден напусна.

— Нямаш представа колко ми се чука — продължи Вивиан, а аз приседнах на края на канапето и се опитах да не я слушам. — Току-що се наебах със стола. Синът ми влезе, докато го правех, и писна: „Мамо!“ Цялата романтика се стопи. Така поне ще има какво да обяснява на психоаналитика си.

Нещо ми подсказваше, че горкото момче разполага с богат материал за пред психоаналитик.

— Никога досега не си ми звъняла у дома, Вивиан — подхвърлих аз и погледнах часовника на нощното шкафче с подпухнали от умора и недоспиване очи. — Откъде взе номера? Почти не се прибирам у нас, затова не го бях дала на асистентката ти.

— А, Лулу ми го каза — отвърна разсеяно Вивиан.

Защо изобщо си направих труд да я попитам? Естествено, че няма кой друг, освен Лулу, да ми направи мръсотия. Интересно, откъде ли го е намерила? Отпуснах глава на възглавницата и се насилих да остана будна, докато шефката ми заразказва как е изгубила девствеността си.

Извадих органайзера си и в графата за неотложни задачи записах: „Смени номера на домашния телефон.“

 

 

Случи се към края на петия месец в „Грант“.

Един петък реших да остана до късно, за да се справя с десетте книги, които бях наследила от последната напуснала колежка.

През изминалите пет месеца се бях сближила с останалите служители — дружно се мръщехме пред вратата на Лулу, усмихвахме се съчувствено по време на оперативки, пращахме си имейли с по едно „Добре ли си?“, след като ни натовареха с непосилно количество работа, въпреки че в сбогуванията ни нямаше нито сантименталност, нито топлота. В „П&П“ редовно се организираше прощална запивка за всеки, който напускаше по една или друга причина. Ако направехме подобно нещо в „Грант“, щяха да ни заклеймят като алкохолици.

Единственият ритуал в „Грант“ бе прехвърлянето на проектите. След като някой си тръгнеше, върху бюрото ми се озоваваше огромна купчина папки. Наблюдавах с непрекъснато нарастващо притеснение как на едната стена в кабинета ми се трупат все нови и нови папки, седмица след седмица.

Най-новите автори, които поемах, оставаха шокирани, когато най-сетне намирах време да се свържа с тях. Повечето бяха прехвърляни на трима, някои дори на четирима различни редактори. Когато се обаждах, за да им се представя, една жена отчаяно си пожела да издържа по-дълго от предишната й редакторка. Уверих я, че нямам намерение да напускам и тя се престори, че ми вярва, въпреки че по всичко личеше, че беше чувала подобни обещания и преди.

В петък вечерта, след една безкрайна и напълно хаотична седмица, в издателството цареше мъртвило като в гробница. Вивиан беше заминала за Ел Ей предишния ден и останалите служители се бяха измъкнали, за да се насладят на заслужена почивка през уикенда.

Аз също очаквах с нетърпение зимния уикенд. Двамата с Рандъл бяхме решили „да се помотаем“, да отидем до Лонг Айлънд и да преспим при Беа и Хари в Монаток. Нямах търпение да тръгнем. Щеше да е чудесно да се измъкнем от града, особено след като по всичко личеше, че по празниците ще се наложи да остана тук. В края на годината ме притискаха толкова много крайни срокове, включително и книгата, която трябваше да редактирам по време на коледния уикенд, затова мама благородно предложи да дойде при мен в Ню Йорк. Не че това бе най-добрият вариант, но поне щяхме да сме заедно.

Надявах се да се види с Рандъл, докато е тук. Освен това ми се искаше да прекараме повече време с Беа и Хари този уикенд. Тъй като и двамата бяхме порядъчно заети, всяка седмица се опитвахме отчаяно да откраднем по малко време заедно, затова беше почти невъзможно да организираме двойни срещи. Странното бе, че макар да излизахме вече шест месеца, аз така и не се бях запознала с нито един негов приятел. Веднъж на улицата се натъкнахме на негов колега от „Голдман“ — беше почти на възрастта на Рандъл, — който едва ли не коленичи в краката на гаджето ми. Друг досега не бях виждала.

Гаджето ми. Все още ми се струваше, че живея в някаква фантазия. Рандъл се оказа най-прекрасното гадже, което можех да си пожелая. Беше невероятно внимателен и грижовен — планираше вечерите ни в най-хубавите ресторанти в града, винаги ме питаше как е минал денят ми и редовно ми изпращаше цветя в офиса. Оказах се права, като си казвах, че не бива да се притеснявам за онзи фалстарт първия път в леглото… След няколко седмици всичко си дойде на мястото.

Вглъбена в тези мисли, аз скочих от стола си, когато чух телефонът да звъни в кабинета на Дон Джефърс, от лявата страна на моя. След това го чух да звъни в кабинета на Лулу, по диагонал от моя. Погледнах часовника — беше почти 11,30 часа. Кога бе станало толкова късно?

Накрая звънна и в моя кабинет. За съжаление се обадих.

— Къде, мама ви стара, сте се изпокрили? — изсъска Вивиан. Беше бясна. — Няма ме и всички решават, че могат да се спасят нанякъде. Станала съм в пет сутринта и тази вечер ме чакат още три срещи. Как става така, че работя по-упорито от целия си персонал? А ти къде ходиш цяла седмица? Не съм чула и дума от теб. Не мога да си представя как е възможно да си клатиш краката по цял ден в онзи кабинет…

Замръзнах на място, шокирана от чутото, стиснала химикалката в ръка. Вивиан имаше ли представа колко е часът в Ню Йорк? Да не би по грешка да беше набрала моя телефон? Да не би да си мислеше, че говори с някой друг? Бях я чувала да ругае почти всички в офиса, но поне досега не се беше захващала с мен. Не че ме беше засипвала с похвали през изминалите пет месеца, но поне не ме беше накъсвала на парчета. Не очаквах нищо хубаво от това обаждане по никое време. Поех си дълбоко дъх и започнах да обяснявам.

— Ами, оправям някои от книгите, които поех тази седмица.

Очевидно Вивиан подушваше страха дори по телефона, затова засъска отново:

— Не ме прекъсвай, когато говоря. И какво трябва да означава „оправям“? — имитира ме тя с тънък писклив глас. — Четеш написаното, разговаряш с автора — това да не ти е ядрена физика. Не виждам защо губиш толкова време. А, да, получих съобщението ти за онзи роман, който искаш да откупим. Виждала съм подобни предложения, Клер. Да направим два, става, но те не носят пари! Стига, това е повече от достатъчно. Джаксън Мейвил може и да е залагал на тези стойностни литературни простотии, дето ги купуват десет човека, но не и аз. „Грант Букс“ може само да се издига, Клер, няма спирачки, а ти, ако искаш да постигнеш нещо, трябва да се разкараш от въображаемата си кула от слонова кост. Свържи се с автори, които хората обичат да четат. Аз ли съм единствената, която разбира нещата както трябва? Защо няма поне един човек с инстинкти? До един сте се събрали сноби, излезли от разни префърцунени колежи и университети. Всички до един сте шибаняци… анемични отрепки… гади ми се от вас.

Не можех да дишам. Имах чувството, че е забила юмрук в стомаха ми. Вивиан сериозно ли ми ги говореше тези неща? След като си бях съдрала задника, за да й докажа, че съм способен редактор — след като бях поела цели двайсет и пет допълнителни книги, без да се оплача нито веднъж, въпреки че не ми оставаше никакво време да се занимавам със собствените си проекти, след като бях жертвала всичките си уикенди, откакто постъпих на работа…

— Ти на колко си, на двайсет и шест? — сопна се злобно Вивиан. Стисках слушалката с всички сили. — Та ти си още дете. Нещо май си се самозабравила. Нямам представа къде ми е бил умът, когато те взех на работа. Както и да е, трябва да затварям. Мен ме чака работа, Клер, не мога да си губя времето с теб.

Щрак.

Отпуснах глава на дланите си. Не можех да си поема дъх. В продължение на няколко минути имах чувството, че шумното ми дишане отеква в притихналия офис.

Когато се замислях, си казвах, че логично ще дойде ден, когато Вивиан ще насочи гнева си и към мен. Въпреки това таях надеждата, че ще бъда единственото изключение, протежето, най-добрата й любима ученичка.

Събрах си нещата с натежало сърце и излязох от офиса без дори да прибера папките. След като цял живот бях получавала единствено одобрение, бях потресена, че шефката ми каза, че съм гола вода. Да не говорим, че никой досега не си беше позволявал да ми крещи, още по-малко по този злобен начин.

Меденият ми месец в „Грант“ беше приключил.

 

 

— Мила, не може да е чак толкова зле — успокояваше ме Рандъл, докато завихряше леда в чашата с уиски. Тъй като Беа вече бе тръгнала към Лонг Айлънд, аз се обадих на Рандъл с надеждата да получа съчувствие и разбиране — нов момент в отношенията ни. Той се съгласи да се видим и да пийнем набързо по нещо в „Хъдсън Бар & Букс“, преди да се върне в офиса си. — Сигурно денят й е бил изтощителен и си го е изкарала на първата изкупителна жертва, която й е попаднала. Случва се непрекъснато в бизнес средите. Докато се издигах в „Голдман“, ме подмятаха непрекъснато. Ако съм приемал нещата лично винаги, когато някой от директорите ми е крещял за работи, които нямат нищо общо с мен… че аз нямаше да издържа и три дена — той се засмя при тази мисъл.

Знаех, че Рандъл е прав. Държах се като глезено дете. Трябваше да се стегна. Какво толкова, че шефката ми се е развикала — случва се на милиони служители, при това всеки божи ден. Щях да се справя. Не бях свикнала, но нищо. Цял живот някой ме е закрилял. Цял живот някой се беше грижил за мен. „Ти дай най-доброто от себе си“, повтаряха непрекъснато мама и татко. Не щадях усилията си. Джаксън следваше същите принципи като тях. Знаех, че намеренията им са били добри, но ме бяха превърнали в глезено мрънкало.

Сега вече бях поела нови отговорности, а част от тях означаваха, че се налага да поемам и удари. Рандъл беше прав.

След втората чаша вино вече се чувствах малко по-добре. Сълзите ми пресъхнаха и се оставих на изтощението. Въпреки това ме притискаха черни мисли, породени от гнева на Вивиан, които дори бутилка шардоне нямаше да успее да разсее.

Ами ако Вивиан реши, че съм некадърна и ме уволни? Не можех да призная този страх пред гаджето си, постигнал забележителни професионални успехи. От друга страна, хората непрекъснато ги уволняваха от „Грант Букс“. Ако изведнъж се окажех без работа, щеше да се наложи да пропълзя на колене обратно в „П&П“, и то броени месеци, след като бях напуснала. Какво унижение! Дори да успеех да потуша гнева й, като довършех цялата си работа в петък вечерта, кой знае кога към главата ми щеше да полети някой перфоратор. Вивиан се отърваваше от служителите, без да се замисля, също както хората изхвърлят празни бутилки.

Дадох знак на сервитьорката да напълни отново чашата ми. Надеждите, с които постъпих преди пет месеца — да се докажа като редактор в „Грант“, да открия супер книги, да напредна в кариерата, — в този момент ми се струваха празна работа. Защо се заблуждавах? Бях просто едно дете и въпреки че си скъсвах задника, за да си свърша нещата както трябва, просто ми липсваше опитът, за да се справя със задачите си. Може би наистина се бях главозамаяла и самозабравила.

— Никак не ми е приятно да те виждам толкова притеснена, меченце любимо — Раднъл ме нарече с новоизмисленото ми галено име. Нежно потри рамото ми. — Може би целият този стрес просто не си струва. Може би…

— А, не — прекъснах го аз и поклатих глава. Колкото и да бях потресена, знаех, че няма да напусна. Бях се зарекла да издържа една година, така че нямаше да подвия опашка още при първия скандал. — Ще й докажа, че греши — измърморих аз, по-скоро на себе си, отколкото на Рандъл. Просто трябва да се постарая повече. Отпих голяма глътка вино.

— Сигурен съм, че ще успееш, мила — даде ми кураж Рандъл. — Ти си изключителна, а Вивиан Грант е страхотна късметлийка, че работиш за нея. Тя го знае — просто е имала кофти ден и ти си попаднала на огневата линия. Сигурен съм, че това ще отмине, меченце.

— Благодаря, Рандъл — целунах го по бузата. — Вече се чувствам по-добре — той се справяше страхотно като заместник на Беа.

— Много се радвам — целуна ме по носа. — Не ми е приятно, когато си толкова разстроена. Иска ми се да не се налагаше да се връщам на работа — намръщи се той и погледна часовника си. — Трябва да довърша докладната записка тази вечер, иначе ще се наложи да продължа утре.

— Всичко е наред, не се притеснявай за мен — уверих го аз. Истината бе, че никак не ми се искаше да се прибера сама в празния апартамент. Нямах желание да мисля повече за неприятни неща… нито отново да преповтарям наум казаното от Вивиан. Можех да отида у Рандъл и да го чакам там, но един господ знаеше кога ще се прибере, а аз се чувствах неловко, когато бях сама там със Светлана.

Рандъл отиде на бара, за да плати сметката. Отпих нова глътка вино и зяпнах апатично как привлекателната барманка опипва с поглед гаджето ми. Колкото и да бе странно, това не ме подразни — знаех, че на Рандъл мога да имам пълно доверие, още повече, че откакто бяхме заедно, той никога не бе погледнал друга. Не се притеснявах от изневяра. Освен това не можех да виня жената: В скъпия си костюм и вратовръзка от „Ермес“ Рандъл, както обикновено, беше невероятен красавец.

Какво толкова, казах си аз, на работното място може и да съм ударила стената с глава, но поне този страхотен мъж е все още до мен.

Той се върна на масата и постави ръка на рамото ми.

— Ще те взема утре в три, нали така? А, за малко да забравя. Родителите ми са в Саутхамптън, пристигнали са съвсем неочаквано за уикенда. Доколкото знам, щели да се срещнат с архитект за нова къща за гости в имението. Какво ще кажеш да отделим един час и да отскочим до тях, преди да тръгнем към Монаток? Ако се отбием и пием по един коктейл с тях към шест часа, ще стигнем навреме за вечерята с Беа и Хари.

— Вашите, значи? Чудесно — отвърнах аз, изправих се и го целунах за „довиждане“. Това е той, съвършеният мъж, който няма търпение да ме представи на мама и татко. Да, животът можеше да е къде-къде по-кофти.