Брайди Кларк
Не дърпай дявола за опашката (18)

Седемнайсета глава
Отсам рая^[1]

 

— Черният понеделник — подхвърли Дейвид, когато влезе в кабинета ми с брой на „Ню Йорк Поуст“, скрит под сакото. — Вивиан е поела по пътеката на войната. Вече уволни асистентката си и разплака две момичета от рекламния отдел, а още няма девет. Ти видя ли това?

Ахнах, когато зърнах първа страница. Станли Призбеки — облечен в ужасното дантелено боди, с познатото ми яркочервено червило — ме гледаше от първа страница. Това бе същата снимка, която бях открила в кабинета на Вивиан. „Заместник-кмет травестит!“ бе заглавието.

— Очевидно двамата са скъсали миналата седмица — обясни Дейвид. — Съпругата на Призбеки разбрала, че двамата с Вивиан имат връзка, и той предпочел да спаси брака си. Направо да не повярваш, като гледаш тази снимка. Пишат, че с кариерата му е свършено. Станал е за посмешище. Дори кметът не може да го защити, защото би било политическо самоубийство.

След нас и потоп, помислих си аз. Затова значи е пазела тази снимка. Естествено.

— Седмицата се очертава нетърпимо жестока — отбелязах уморено аз. Да не говорим, че това бе възможно най-неподходящият момент, в който да съобщя за годежа си. Дори в най-добрите моменти нищо не дразнеше Вивиан повече от щастието на подчинените й. След драматичната раздяла моята новина щеше да я предизвика така, че да се развилнее още повече. Свалих пръстена и го пъхнах тайничко в най-горното чекмедже, докато Дейвид четеше статията.

— Цитират Вивиан. Била скъсала с него, когато го хванала да пробва една от официалните й рокли!

— Както трябва да се предполага, тя е невинната жертва.

— Мисля си за горките му дечица. Кажи как мина твоят уикенд? Добре ли прекара с родителите на Рандъл?

— Да — отвърнах бързо аз. — Как беше при теб?

— Добре. Мислих много за отзивите. Приготвил съм ти читателски мнения. Ти нали беше във Флорида? Пропусна страшна снежна буря. От десет години не бил падал толкова сняг.

Кимнах. Всъщност снежната буря изигра важна роля. Първо, не можахме да кацнем до два след полунощ. Рандъл се нервира, започна да крачи из самолета, защото не можел да се наспи, а го чакала безкрайно натоварена седмица. Решихме да тръгнем рано от Париж, за да не хванем задръстванията в Ню Йорк. Рандъл имаше среща с управителния съвет и един от най-важните си клиенти рано сутринта. Както ми обясни, заради няколко допълнителни часа в Париж не си струваше да се провали на срещата.

Разбирах притеснението му, наистина го разбирах. Не си въобразявах, че човек като се сгоди, забравя останалата част от живота си. Работата все още бе важна, отговорностите продължаваха да съществуват. Не можех да очаквам всичко да бъде бляскаво и романтично до края на живота ни. Освен това мен също ме чакаше нетърпимо натоварена седмица и най-разумното бе да се хващам на работа.

Но пък не можех да не призная, че ми се искаше еуфорията след предложението да бе продължила малко повече от няколко часа.

Наистина изпаднах в еуфория. Още от ресторанта се обадихме на всичките си познати от телефона на Рандъл, смяхме се доволно, докато хората викаха от изненада и задоволство и ни поздравяваха. Рандъл поръча втора бутилка шампанско. Един от сервитьорите ми поднесе букет рози. Имах чувството, че съм се издигнала високо над земята. Наистина ли бях сгодена за Рандъл Кокс?

— Това е сбъдната мечта! — писна Беа по телефона и аз реших, че е точно така. Най-сетне, в три след полунощ, вече пияни, се строполихме в огромното си легло в „Риц“.

— Дай да ти помогна с роклята — Рандъл заваляше думите и едва се надигна.

— Рандъл! — разсмях се аз, докато той се мъчеше с ципа. Никога досега не го бях виждала пиян, нито пък без всякакви задръжки. Той смъкна внимателно роклята по бедрата ми и я изтегли. Бях се отпуснала със затворени очи и чаках да усетя тялото му върху моето, устните му…

Само че Рандъл се отдалечи от леглото. Изправих се и го видях да отнася роклята до гардероба. Държеше я толкова внимателно, сякаш бе булка.

— Готово — каза той на роклята и посегна към сатенена закачалка.

Отпуснах се отново в позата, която смятах, че е изключително прелъстителна…

— Май пих прекалено много шампанско — изпъшка Рандъл и се строполи до мен. Аз останах неподвижна. След по-малко от пет секунди го чух да хърка и го обърнах внимателно на една страна.

Когато на следващата сутрин се събудих, него го нямаше. Завивките от неговата страна бяха внимателно сгънати. Една камериерка ми прибираше багажа.

— Фъф фитнес — насочи ме тя и посочи празната половина на леглото. Очаквах, че махмурлукът — да не говорим за годежа — ще задържат Рандъл в леглото, но се оказа, че много греша. Той не позволяваше на нищо да застане на пътя му. — Господин Кокс помоли да ви опаковам, ще тръгвате скоро — обясни жената.

Кимнах напълно объркана.

След това се претърколих, поръчах закуска и погледнах огромния камък на пръста си.

Колко странно! Тъй като никога досега не се бях сгодявала, нямах представа как трябва да се чувствам. Можех само да кажа, че бе все едно да хвърлиш камък в стъклено езеро. Чува се първоначално пльок, появяват се няколко вълнички… след това водата става гладка и се успокоява за нула време. Когато Рандъл се върна от фитнеса — целуна ме лекичко по косата, намръщи се на яйцата и наденичката, които аз похапвах, — имах чувството, че снощи не се е случило нищо. Два часа по-късно бяхме отново в самолета и се връщахме към обикновения живот, към „Уолстрийт Джърнъл“, работата и почти не си говорехме.

Ако не беше диамантеният пръстен, щях да реша, че съм сънувала. Може би затова не споделих с никого в службата. Все още ми трябваше време, за да свикна самата аз с тази мисъл.

— Дейвид, ще имаш ли време да прегледаш архивите от 50-те години на миналия век? — попитах аз и се насилих да престана с анализа на годежа си. — Трябва да го изпратя до сряда.

— Разбира се. Искаш ли да ти го покажа след час? Ще го привърша след малко.

— Супер, благодаря — напоследък възлагах все повече задачи на Дейвид. Знаех, че ще се справи, а и това бе единственият начин да свърша възложената ми работа.

— Добре, ще бъда при ксерокса, ако ти трябвам. Да повикам ли някой да вдига телефона, докато ме няма?

Отвърнах, че сама ще пресявам обажданията. След това се настаних на бюрото, отпих глътка кафе, което се оказа вряло и ми опари езика.

Ще ми трябват няколко дни, за да свикна с новото положение. В края на седмицата няма да мисля за друго, освен за „Сватби“ на Марта Стюарт. Ще се фукам с пръстена си пред всички около мен. Едва ще се въздържам да не се похваля пред всеки срещнат, че съм срещнала единствения и неповторимия, че е било невероятно романтично, че всичко е истинска мечта. Ще разкажа историята за Париж още веднъж, ако някой настоява да я чуе отново.

Щях да разполагам с достатъчно време, за да се радвам, след като свикнех с мисълта, че съм сгодена.

Оставих ръкописа на Люк на бюрото. Докато се прибирахме към Ню Йорк, успях да го прочета почти целия и реших, че днес мога да го довърша.

— Клер, в кабинета ми — изскърца интеркомът, преди да успея да прочета дори една дума. — Веднага! — денят се очертаваше тежък. Вечният гняв в гласа на Вивиан днес беше малко по-силен от обикновено.

Затътрих се по коридора, прекалено уморена и уплашена от предстоящото клане.

— Здравей, Вивиан — поздравих тихо аз, когато влязох. — Какво става?

— Какво става ли? — изкрещя тя с пълно гърло. — Защо ти не ми кажеш какво става, мамицата ти? Да не би да съм длъжна отчет да ти давам?

Господи! Сега следваше грозна картинка. Да не би да бях прецакала нещо или тя просто изпускаше пара? Седнах и зачаках да разбера. Обзе ме неестествено спокойствие, което ми напомни за първата ми среща с Дон и Греъм. Може би, след като бях търпяла истериите й достатъчно дълго, нервната ми система бе стигнала ниво на пресищане и простотиите на Вивиан повече не ми влияеха.

— Докъде сме с предложението, което те помолих да прегледаш в петък? — попита тя.

— Прочетох около сто страници и ми се струва добро. Агентът каза, че ще го даде до края на седмицата…

— Какво? Какво? Това ли каза? — наду се Вивиан, разкривила противно устни. — Господи, Клер, направи си услуга, порасни и си го начукай! Да не би да си въобразяваш, че милият агент не лъже? Да не би, докато си говорим небрежно, да не обикаля останалите издатели, за да разбере кой друг се интересува? Мъжете лъжат, Клер. Готови са да ти кажат всичко, което искаш да чуеш, стига да получат онова, което искат. Отговорът на предложението да е готов днес до обяд. Няма да участваме в шибаната му игричка. Няма да му позволим да се ебава с нас…

Вратата се отвори и Лулу се пъхна в кабинета.

— Много се извинявам за прекъсването — започна да се мазни неискрено тя. — Просто исках да оставя предложенията за корица на „Врътни дупе: историята на една стриптийзьорка“ — тя остави кориците на бюрото на Вивиан, след това обаче не си тръгна, с надеждата да стане свидетелка как ме накълцват като кисела краставица.

— Не ни прекъсваш, Лулу — отвърна Вивиан, гласът й натежал от сладост. — Много се радвам, че си тук. Клер, за разлика от теб, Лулу веднага ми докладва, когато я накарам да направи нещо. Това се казва работа в екип. Учи се от нея! Може пък да ти дойде малко акъл в главата!

Научи се как да се подмазваш, как да подливаш вода на другите, как да лазиш по пода, когато трябва. Не, благодаря.

— Тя се е заела с много повече задачи, отколкото ти можеш да си представиш — продължи Вивиан и ме погледна подигравателно. — Ти по цял ден се бъзикаш с тъпия ръкопис на Люк Мейвил като някоя побъркана от любов ученичка! — изглежда тази мисъл отново й подпали фитила и очите й се напълниха с нова злоба. — Знаеш ли, май трябва да зарежа тази книга, само за да те науча! Ще ми губиш времето заради нещо, което и пет човека няма да прочетат. Пълен абсурд! Дори аз няма да погледна тази тъпотия, а аз съм проклетият издател.

Ахнах, паникьосана и отчаяна. Това бе най-големият ми страх от месеци наред. Вивиан можеше да ми натрие носа, като зареже книгата на Люк. Не можех да позволя подобно нещо да се случи.

— Моля те, Вивиан — започнах аз. — Ще работя по двайсет и четири часа, седем дни в седмицата, за да наваксам с проектите си. Много съжалявам, ще направя каквото поискаш. — Пет пари не давах, че се унижавам, но трябваше да опазя романа на Люк, дори да е за сметка на собственото ми достойнство.

Вивиан се отпусна на стола си.

— Да ти кажа, нищо не ми пречи да дръпна шалтера на този дребен…

— Знам — кимнах аз и усетих как в гърлото ми се събира буца. — Кажи ми какво искаш от мен и ще го направя.

— Ще ти кажа, разбира се — Вивиан се усмихна доволно. — Не се притеснявай, ще ти кажа и още как.

 

 

— Така, така… — писна Беа, когато най-сетне й позвъних, след като тя ме бе търсила цели пет пъти. — Направо не съм на себе си, Клер! Искам да чуя всички подробности! Не мога да повярвам, че те е завел чак в Париж! Колко романтично! — чувах я, че подскача от нетърпение. — Ти вече свикна ли с мисълта, че ще се омъжваш за Рандъл Кокс? Помниш ли колко нощи мечтаехме за това?

Щом го каза, и споменът се върна — въпреки че от онези години бе минало вече цяло десетилетие. Двете с Беа лежахме по гръб часове наред, загледани в петната по тавана, докато мечтаехме какъв ще бъде животът ми с Рандъл. Започвахме с годеж в тесен кръг във фермата на нашите — под любимото им ябълково дърво, засадено в деня, в който се бяха нанесли. Двамата с Рандъл щяхме сами да си напишем брачните клетви и те щяха да бъдат трогателни, неповторими и щяха да разплачат всички гости. Букетът ми щеше да е от лилии.

Опитах се да си представя как двамата с Рандъл изричаме клетвите си. Стори ми се… неестествено. Рандъл бе истински традиционалист.

— Кога ще се видим? — попита Беа. — Още сега става ли?

Погледнах входящите имейли, купищата папки, натрупани на — бюрото, и се уплаших от количеството работа, което ме чакаше през седмицата, и от заплахата на Вивиан да види сметката на книгата на Люк. Въпреки това трябваше да видя Беа. Трябваше да видя и Мара, която беше истинска сладурана, когато й се обадих от Париж. Двете с нея щяхме да обядваме заедно утре. Реших, че като се видя с тях, годежът ще ми се стори по-истински.

— Какво ще кажеш за довечера? Можеш ли да се отбиеш след работа?

— Разбира се. Рандъл ще дойде ли?

Рандъл излезе днес рано сутринта и знаех, че няма да се прибере цяла нощ.

— Има работа — отвърнах аз. — Няма да може. Ще трябва да се задоволиш с мен.

— Друг не ми трябва. Ще кажа на Хари да купи нещо китайско на път към къщи.

На вратата се почука. Обещах на Беа да съм у тях към 21,00 ч.

— Клер Труман? — закръглена жена в пастелнорозов костюм на „Шанел“ надникна в кабинета ми. Права гъста пшениченоруса коса обрамчваше лице като месечина. Беше прегърнала огромен куп розови папки, които преливаха до една.

— Да, аз съм Клер — отвърнах аз.

Жената грейна.

— Клер! Каква си ми кукличка! Да знаеш само колко ще се забавляваме!

— Познаваме ли се? — да не би тази жена да бе някоя авторка? Да не би да бях забравила, че имам среща?

— Извинявай. Госпожа Лусил Кокс ме помоли да се отбия, за да се видим. Казвам се Манди Търнър. Аз съм сватбена агентка. Работя в Палм Бийч и в Манхатън — Манди говореше с такава надежда в гласа, сякаш очакваше нещо в мен да прищрака и да ахна от радост.

Поканих я да влезе, преди някой да я е видял. Ни повече, ни по-малко сватбена агентка. Лусил това ще измисли. Бяхме се върнали в Ню Йорк преди по-малко от дванайсет часа и тя вече се бе задействала.

— Манди, много ти благодаря, че се отби, но ние с Рандъл не се нуждаем от сватбен агент. Сватбата ще се проведе в тесен кръг в родния ми град… след като ми остане поне една свободна секунда да помисля за нея — усмихнах се и многозначително погледнах купчината папки на бюрото си.

— Така ли? — попита слисаната Манди. — Кой е родният ти град?

— Айова Сити.

— А-ха. А-ха. Добре. Ще ти оставя портфолиото си, в случай че решиш нещо друго.

— Много си мила, Манди, но мисля, че няма нужда.

Двете с Манди поспорихме тихо, докато най-сетне аз отстъпих и се съгласих да задържа папките. Нямах повече време за губене, да не говорим, че някой колега можеше да дочуе разговора ни.

— Господи, къде ти е пръстенът? — попита Манди, докато я изпращах към асансьора.

— Дадох да ми го стеснят — прошепнах аз.

Наблюдавах как вратите на асансьора се затварят след Манди Търнър и се отправих към кабинета си. Телефонът звънеше. Този път бе Лусил.

— Клер, миличка — започна тя. Гласът й бе леден. — Чух, че си отпратила Манди. Току-що ми се обади. Защо го направи? Нека да поговорим за мястото, където ще бъде сватбата ти. Имам някои идеи… защо ви е дълъг годеж? Откриват „Сейнт Риджис“ в края на юни. Та това е чудесно! Ще бъде просто съвършено, миличка!

— До края на юни има едва три месеца! А и, честно казано, госпожо Кокс…

— Казвай ми Лусил, миличка. Казвай ми Лусил!

— Виж, Лусил… трябва ми малко време, преди да започна с плановете за сватбата. Нека да свикна с годежа и…

— Точно така, миличка! Ние с Манди точно това искаме. Двамата с Рандъл трябва да свикнете с мисълта, че сте сгодени… защо не оставите досадните задължения на нас?

— Как така да оставим досадните задължения на вас? Не е редно да те моля ти да планираш…

— Тъкмо затова аз предлагам сама, миличка, за да не ти се налага да ме молиш. Аз ще се оправя с всичко, ще платя каквото трябва, ти няма да имаш никакви неприятни задължения! Нали така е най-добре? И без това си достатъчно заета, миличка. Защо да се тормозиш и с това?

Странно, не си бях мислила, че сватбата ще бъде тормоз. Истината бе, че от разговора с Лусил започваше да ме боли глава.

Другата линия иззвъня. Беше вътрешният на Вивиан. Нищо не я вбесяваше повече от гласовата поща, затова помолих Лусил да й звънна отново.

— Разбира се, миличка. Просто си помисли. Помисли си колко хубаво би било да не си помръднеш пръста!

Затворих.

— Клер! Защо договорът с Кадънс още не е подписан?

— Защото тя не приема офертата ни — бях го казала на Вивиан поне три пъти. — Да я оставя ли или ще й предложиш повече?

— Предложи й петнайсет повече и й кажи, че това е последното ми предложение. Между другото, ще трябва да поемеш пет или шест от срещите ми тази седмица. Заминавам за Ел Ей, а не искам да ги отлагам. Освен това — абе я ела в кабинета ми. Имам няколко книги, с които искам да се заемеш. Не ти говоря нито за утре, нито за тази седмица — довлечи се веднага.

Погледнах входящите имейли. Бяха станали двойно повече. След това си помислих за предложението на Лусил. Нямаше да ми се отрази никак зле.

Май мечтата ми за сватба в тесен кръг под сянката на ябълковите дървета нямаше да се сбъдне. Но пък щях да се омъжа за човека, когото обичах от толкова години. Щях да се омъжа за единствения и съвършения.