Брайди Кларк
Не дърпай дявола за опашката (17)

Шестнайсета глава
Повест за два града^[1]

 

— Слизам след минута — обещах задъхано аз и дори не казах „довиждане“ на Рандъл, преди да пъхна телефона в чантата. Прегледах набързо сака… лосион против изгаряне, бански… тук бяха. И ужасната лъскава рокля от „Лили Пулицър“ (подарък от Лусил) беше тук. Ракета за тенис, белият ми спортен екип… бях ги сложила. Бях готова. Всичко беше тук, с изключение на ръкописа. Грабнах книгата на Люк и се отправих към вратата. Напоследък непрекъснато се щурах напред-назад и не можех да мисля като хората.

Рандъл ми се обади днес рано следобед, за да провери дали ще успея да се измъкна за уикенда. Останах очарована. Най-сетне щяхме да прекараме малко време заедно — нямаше просто да се видим накрая на някой безкраен ден за вечеря, — точно от това се нуждаехме. Напоследък и двамата бяхме толкова ангажирани с работа, че си казвахме по няколко думи и заспивахме. Изпаднах във възторг, когато той предложи да заминем за уикенда, въпреки че щях да изостана с работата, но поне можехме да сме заедно, макар и за малко.

След това ми каза, че искал да отидем на гости на техните в Палм Бийч.

— Здрасти, мила — Рандъл ме целуна по бузата, когато седнах до него. — Готова ли си за малко слънце? Тази зима беше ужасна — по прозорците на автомобила се стичаха дъждовни капки. Вечерта беше мрачна, мокра, краят на един безкраен, сив и потискащ ден.

— И още как — отвърнах аз. Мисълта да прекарам уикенда с Лусил ми развали настроението. Когато идваше в Ню Йорк, прекарвах по много време с нея, въпреки че все още се чувствах доста напрегната в нейно присъствие. Първо, тя следеше всяка моя хапка, въпреки че бях съвсем отслабнала заради стреса, на който бях подложена. Не разбирах как е възможно някой да плати четирийсет долара за мини бургер в „Суифти“, да махне хляба и да хапне едва няколко хапки.

Ами пазаруването? Открай време си въобразявах, че обичам да пазарувам. Когато се преместих в Ню Йорк, двете с Беа се втурвахме към „Блумингдейл“ в мига, в който вземехме заплата. Затова пък пазаруването с Лусил бе като тежък физически труд. Тя приемаше това свое задължение много сериозно. Мисията й, при всяко идване в Ню Йорк, бе да обиколи Медисън авеню за дрехите, които й бяха „крайно необходими“ — костюми от „Шанел“, рокли от „Валентино“, кашмирени блузи от „Лоро Пиана“, повече чифтове „Маноло“, отколкото двете с нея бяхме в състояние да носим. Лусил имаше сметки при всеки известен дизайнер. Един неделен следобед през декември тя похарчи точно колкото аз изкарвах за цяла година.

— За партитата по празниците — обясни небрежно тя.

Още повече се стресирах от непрекъснатите й недодялани забележки за бъдещето ми със сина й. Очевидно бе решила, че двамата с него трябва да се оженим, което бе както ласкателно, така и ужасно потискащо.

— Кой ти харесва най-много, миличка? — питаше тя невинно, докато стояхме пред витрината на „Хари Уинстън“, отрупана с диамантени пръстени.

— Всичките са красиви — отвърнах аз, почувствала се безкрайно неудобно.

— Няма значение, защото Рандъл е наследил четирикаратовия диамантен пръстен на баба си… много е красив. Няма втори като него на този свят.

— А-ха — отвърнах аз, защото не знаех какво друго да кажа. Двамата с Рандъл не бяхме говорили за бъдещето, така че нямах намерение да го обсъждам с майка му.

— Нашите са подготвили пълна програма за уикенда — обясни Рандъл и ме погали по коляното. — Обяд в „Бат енд Тенис“, следобеда ще поплуваме, след това мама се надява двете да отидете да пазарувате по Уърт авеню.

— Супер! — изчуруликах аз. Опитвах се да си придам вид на много доволна. Семейството на Рандъл се отнасяше към богатството като към спорт, който трябва да се практикува непрекъснато.

— Много се радвам, че харесваш нашите — каза Рандъл.

— Те са много мили — кимнах аз и се опитах да измисля какво да кажа за тях, нещо, което да прозвучи като комплимент, но същевременно да е истина. — Майка ти прелива от енергия. А баща ти е невероятно умен и интелигентен!

Подозирах, че безграничната енергия на Лусил зависи от малките зелени хапчета, които гълта на всеки час, да не говорим, че последния път, когато вечеряхме заедно, бащата на Рандъл не откъсна поглед от краката ми. По свой начин те много обичаха Рандъл. Просто аз не бях свикнала на такава обич.

— Клер, обичам те — възкликна Рандъл и ме целуна по бузата.

Погледнах го. Беше толкова красив в кашмиреното си палто, че сърцето ми преля от обич към него. Беше много мил, освен това бе образцов син. Понякога ми се струваше, че сънувам, не можех да повярвам, че сме гаджета. Все още си го представях в спортна тениска, докато ми подава бутилката бира.

— И аз те обичам — отвърнах аз.

— Би ли включил на борсовия канал — помоли той шофьора и се приведе напред. — Искам да чуя как е затворила борсата. Между другото, Клер, ще летим с новия самолет на татко. Луд е по него. Цели шест месеца беше в листа на чакащите, а се оказа, че се дореди пръв.

— Частен самолет! Страхотно — знаех, че трябва да съм силно развълнувана и много впечатлена. Играчките, които подчертаваха богатството на семейство Кокс, бяха за тях нещо напълно естествено.

 

 

След по-малко от час бяхме на борда. В скутовете ни бяха поставени кашмирени одеяла, а в порцеланови купички ни сервираха солени бадеми.

— Чувствам се като победител в този самолет, докато кръжа над Ню Йорк Сити — Рандъл стисна ръката ми, когато излетяхме. — За малко да забравя. Имам подаръче за теб, мила — той дръпна ципа на кожената чанта, оставена на седалката до нас, и ми подаде огромна бяла кутия с черна панделка.

— Глезиш ме, Рандъл. Нали ти казах да не ми правиш повече подаръци.

Миналата седмица, на една от редките ни вечерни разходки на път към ресторанта, той се опита да ме натика в „Микимото“, за да ми купи перли. Не че имаше някакъв повод. Едвам успях да го накарам да продължим.

Може би трябваше просто да приемам екстравагантните подаръци на Рандъл и да благодаря. Виждах, че му доставя огромно удоволствие да е щедър, ала не ми беше никак приятно, че не мога да му отвърна със същото. Отначало се опитах, но се оказа, че подаръците ми са значително по-семпли — бележник, прочистващия чай, който той харесваше, шал — да не говорим, че си личеше, че се преструва, за да ми покаже колко много му харесват. Правилно. Как е възможно един мъж да се зарадва на шал, след като може да си позволи да обикаля над Ню Йорк в собствения си самолет.

— Отвори я, мила — настоя той и постави кутията в скута ми. Беше толкова развълнуван, сякаш той получаваше подарък.

— Рандъл! Невероятна е! — извадих рокля от „Шанел“ — великолепна черна рокля за коктейли с набрана пола от най-фината дантела, каквато някога бях виждала.

— Чакай, има и още — бръкна в чантата и извади по-малка кутия, в която се оказа, че има високи сандали от „Кристиан Лабутен“.

— Рандъл! Не знам какво да кажа! — роклята и сандалите заслужаваха да бъдат поставени в херметически затворена витрина, далече от износените ми обувки и костюмите от „Банана Рипъблик“. Никога досега не бях виждала такова изящество.

— Харесват ли ти? — попита нетърпеливо Рандъл. Изви вежди и за момент заприлича на малко момче, на което отчаяно му се иска да ми достави радост.

— Великолепни са — отвърнах аз. — Много ти благодаря.

Скъпи и прескъпи подаръци от красивото ми, невероятно гадже… Знаех, че това е нещо, за което много жени мечтаят, и въпреки това ми се искаше Рандъл да ми показва обичта си, без да изпразва кредитната си карта.

— Да не би да има някое официално събитие този уикенд, за което не си ми казал? — попитах аз.

— За утре вечер е планирана вечеря в тесен семеен кръг. Някои от приятелите на нашите. Реших, че ти трябва нещо специално, затова пратих Диърдри да ги купи днес на обяд.

— Колко си предвидлив… и тя също — отвърнах аз, ала вътрешно изпъшках. Трудно издържах приятелите на Лусил от Палм Бийч.

Бях се запознала с някои от тях по време на последното й посещение в Ню Йорк. Уж беше дошла за един коктейл, но после коктейлите се проточиха дни наред. През цялото време тогава отчаяно се опитвах да намеря някаква тема за разговор с тези хора. За какво можехме да си говорим? Приятелите й се интересуваха единствено от удоволствия, искаха да покажат, че са нещо повече от останалите, като се започне от дрехите и се стигне до скъпото и прескъпо обзавеждане. Една жена дори бе наела бавачка на пълен работен ден, за да бъде „готова“, когато новороденият й внук идваше на гости с… другата си бавачка.

— Много е сладък, но нали не очакваш да зарежа всичко, за да го дундуркам часове наред?

Ако същите дами бяха поканени и сега, щеше да е ужасно. Надявах се да ми остане малко време, за да поработя над ръкописа на Люк.

— Взела съм си работа — споменах на Рандъл с надеждата да е наясно още отсега. — Ще ми остане ли време да редактирам един текст?

— Надявам се, мила — той ме целуна по челото. — Малката ми работлива пчеличка — бръкна в чантата си, извади „Уолстрийт Джърнъл“ и се зачете.

— Искаш ли да си побъбрим, мили? — попитах тихо аз и надникнах над вестника. — Почти не сме се виждали тази седмица.

Рандъл спря да чете, след това сгъна вестника.

— Разбира се, любов моя. За какво искаш да си говорим? Тревожи ли те нещо?

— А, не. Така и не ни остана време да се отпуснем и да си поговорим. Забелязал ли си, че обменяме по няколко думи, преди да си легнем, но понякога имам чувството, че… не знам… иска ми се да чуя нещо повече за живота ти, преди да се срещнем.

— Разбира се, Клер. Какво да ти кажа? Май знаеш всичко, мила. Израснах в Ню Йорк, прекарвах летата в Саутхамптън, през зимата бях в Палм Бийч…

Не това ме интересуваше. Прекъснах го.

— Това го знам…

— След това отидох в „Гротън“, записах се в отбора по гребане, избраха ме за президент на ученическия клуб. След това „Принстън“, продължих и в тамошния отбор по гребане и основах студентски инвестиционен клуб. И се запознах с теб, разбира се — той се усмихна и докосна носа ми с пръст. — Постъпих в „Голдман“ като анализатор, след това отидох в „Харвард“, за да защитя магистърска степен, и после пак се върнах в „Голдман“ и съм все там. Какво друго да ти кажа, Клер?

И аз не знам какво друго исках да чуя… просто още нещо.

— Ами… как беше в онези години? Харесваше ли ти в гимназията? Ходеше ли на лагер като дете? Кои са най-красивите места, които си виждал? — въпросите ми бяха повърхностни, но се надявах да сложат началото на задълбочен разговор.

Рандъл си пое дълбоко въздух и свали очилата.

— Обичах гимназията, при това много. Като дете учех в „Уиндридж“ и „Крафтсбъри“, там също ми харесваше. Най-красивите места, които съм виждал, са Капри и Идън Рок на Антилските острови. Искам да ти кажа, мила, че там е просто великолепно. Какво друго?

Питах се дали Рандъл някога се отпускаше. Нямах никакво желание да го интервюирам, просто да се сближим. Имах нужда да го почувствам по-близък.

— Влюбвал ли си се до полуда, Рандъл? — попитах аз и пъхнах ръка в неговата.

В този момент му пролича, че се чувства много неловко.

— Влюбен съм в теб, както сама знаеш.

Усмихнах се.

— Говоря за времето преди да се появя аз. Какво ще кажеш за Алекс Диксън в колежа? Може би бившата ти приятелка, която спомена майка ти, Коръл…

— Да ти кажа, Клер, просто не разбирам целта на този разговор. Аз не те разпитвам за мъжете в миналото ти…

— Извинявай, Рандъл, не исках…

— Обичам те, Клер. Това е всичко, което ти трябва да знаеш.

Сгуших се до него. Разговорът не тръгна както трябва. Не се получи разговор на разкрития, признания, както ми се искаше, но пък ми хареса старомодното отношение на Рандъл към старите му връзки. Имаше нещо много романтично, сякаш искаше да се престори, че любовта ни се е събудила в мига, в който сме се видели.

— Мила — прошепна той и ме целуна по бузата. — Може ли да почета сега? Има много интересна статия за пазара в Китай.

Кимнах и посегнах към чантата си, за да извадя ръкописа на Люк. Щеше да ми е необходимо време, за да накарам Рандъл да разкрие старите си тайни.

Работата по ръкописа на Люк бе почти на привършване, но ми се искаше да се уверя, че не съм пропуснала нещо. Също както едно време препрочитах ранните стихотворения на татко, така и сега ми беше безкрайно приятно да преглеждам отново написаното от Люк.

Работих около половин час и усетих, че очите ми се затварят. Двигателят бръмчеше тихо и равномерно, а кашмиреното одеяло, с което се бях увила, ме бе затоплило и скоро се унесох.

Събуди ме Рандъл.

— Ще кацнем всеки момент — предупреди ме той и нежно потри китката ми с пръст. Размърдах се. Всичко ме болеше. Бях спала непробудно. Само краткото пътуване с кола ни делеше от Лусил и празноглавите й приятелки.

Прибрах ръкописа в чантата и си обух обувките.

— Защо не се облечете — предложи стюардесата и посочи навитото на топка зимно палто. — Навън е около пет градуса, а и духа много силно.

— Чу ли? — попитах Рандъл, който бързаше да си събере нещата. — Сигурно в Палм Бийч започва страшна буря.

— Ммм — той кимна.

Чак когато излязох на стълбата на самолета, разбрах, че не сме в Палм Бийч.

— Bonjour, mademoiselle — поздрави млад мъж в безупречна униформа в синьо и червено. — Bienvenue a Paris. Puis-je prendre votre baggage?^[2]

— В Париж ли сме? — обърнах се към Рандъл напълно слисана.

Той се подсмихваше доволно.

— Изненада! Казах си, че и двамата работим прекалено много, затова един романтичен уикенд заедно ще ни се отрази добре. А по-подходящ град от Париж няма.

— Рандъл! Не мога да повярвам. На това му се казва невероятна изненада.

Аз, Клер Труман, най-неочаквано се озовах в Париж за цял един уикенд! Не можех да повярвам. Нямах думи. Не само че Рандъл беше приел сериозно думите ми, че трябва да прекарваме повече време заедно, а беше планирал невероятен романтичен уикенд, за да ми покаже колко много държи на мен.

— Аз намерих паспорта ти, а Светлана ти стегна багажа — призна гордо той. — Ще бъдем в най-хубавия апартамент в „Риц“. Само най-доброто за теб, Клер. Нямаме много време тук, затова всичко трябва да бъде съвършено. Обещавам. А от теб се иска единствено да се отпуснеш и да се наслаждаваш.

— С удоволствие — прошепнах аз. Главата ми се въртеше от вълнение. Това бе градът, вдъхновил Хемингуей, Гертруд Стайн, Хенри Джеймс. Това бе най-романтичният град в света. А аз бях с Рандъл. Всичко бе наистина съвършено.

 

 

— Значи масажът ти хареса? Много се радвам — усмихна се Рандъл и разбърка капучиното си. Обядвахме в „Льо Ду Маго“ в седми район, кафене, в което Сартр и Жорж Санд са похапвали кроасани, когато не са били задълбочени в дилемите на философията. Кафенето бе доста шумно и прекалено скъпо, ала туристите като мен го харесваха.

— Това бе най-хубавият масаж, който някога са ми правили — казах му аз, все още малко замаяна. Тази сутрин ме събуди камериерката и ме заведе в СПА центъра, където за мен се погрижиха две масажистки. Никога досега не се бях отпускала толкова приятно. — Не мога да си представя по-приятен начин да започнеш деня — пресегнах се през масата и стиснах ръката му. — Всъщност има и един друг начин… но и този става.

Рандъл се ухили. След невероятния масаж го накарах да остави лаптопа и го върнах в леглото.

— Мислех си, след като обядваме, да отидем на пазар във Фобур Сен Оноре — предложи той. — Съвсем близо до хотела е и там са най-хубавите места за пазаруване — „Ермес“, „Кристиан Лакроа“, „Ив Сен Лоран“. А вечерта ще бъде специална. Ще имаш повод да облечеш новата си рокля.

Роклята! Сега вече всичко се връзваше. Рандъл наистина мислеше за всичко — дори да напазаруваме подходящ гардероб за мен, при това в самия Париж.

Денят отлетя неусетно. Можех да прекарам целия си живот в Париж и нямаше да ми омръзне. Разходихме се, хванати за ръце, по Сен Оноре (усещаше се колко е скъпо само докато се разхождахме), след това отскочихме до музея на Роден и ето че стана време да се върнем в „Риц“ за вечеря.

Когато се качихме в апартамента, двамата с Рандъл се облякохме мълчаливо. Той се обръсна, приглади грижливо косата си назад, аз се гримирах и прибрах косата си на хлабав кок. Застанах пред огледалото по бикини и чак сега забелязах колко много съм отслабнала, откакто постъпих на работа в „Грант Букс“. Мама беше права. Наистина бях станала грозно кльощава. Как е възможно да не съм забелязала досега? Ръцете ми изглеждаха като дълги клечки, коремът ми бе плосък, кокалите на ханша стърчаха така, както когато бях на дванайсет. Тъй като стомахът непрекъснато ме присвиваше и не ми оставаше време да се храня, в момента имах вид на гладуваща.

— Облечи си роклята, мила — предложи Рандъл.

Сложих я и Рандъл вдигна ципа. Много е трудно за едно най-обикновено момиче от Айова да се прави на Одри Хепбърн, ала се оказа, че роклята притежаваше магически свойства. Не приличах на себе си. Вече имах вид на момичето, което излиза с Рандъл Кокс.

— Много си красива, Клер — прошепна Рандъл, застана зад мен и оправи косата ми. Извади нещо от джоба си — перлите от „Микимото“, които бяхме видели на витрината преди седмица.

— Рандъл, нали ти казах да не…

— Просто ми благодари — прошепна той. — Да вървим. Резервацията ни е в девет в „Ален Дюкас“. Да не закъсняваме, мила.

Оказа се, че и вечерята е истински пир на сетивата — неочаквано уютните салони в стил рококо бяха с драперии от металическа органза, огромният часовник на стената бе спрян символично, а масата ни гледаше към великолепен двор. Храната пък бе фантастична — аз си поръчах супа от омари, пилешко с бели трюфели и дори Рандъл се изкуши да похапне малко.

— Когато си в Париж… — той се разсмя и заоглежда менюто. — Утре ще потичам няколко допълнителни километра.

Когато приключихме с вечерята, Рандъл шумно прочисти гърлото си. След това отново. Сгъна салфетката, след това я разгъна, накрая пак я сгъна. Прокара пръсти през косата си.

Никога досега не съм го виждала толкова притеснен, казах си аз и в същия момент разбрах, че…

Още преди да падне на колене пред мен и да ме попита жално и много неуверено дали ще му направя честта да стана негова съпруга…

Негова съпруга ли?

Бил знаел — бил сигурен, — че ще бъдем неземно щастливи. Вчера летял до Айова, за да поиска благословията на мама и тя му я дала. Обичал ме. Ще се омъжа ли за него?

Да се омъжа за него?

Половината ресторант се бе обърнал към нас и наблюдаваше изискания, толкова безупречно облечен мъж, че можеше да бъде единствено европеец — с годежен пръстен в протегнатата си ръка, толкова голям, че се виждаше сигурно от съседната улица, — да предлага брак.

Да се омъжа за него?

Въпросът продължаваше да се върти в главата ми. Не можех да дишам. Това бе предложение за брак. Не очаквах подобно развитие — то ми дойде изневиделица, да не говорим, че бе прекалено рано…

— Клер — прошепна Рандъл. — Моля те, кажи „да“. Погледнах го в очите. Обичах Рандъл. Наистина го обичах. Обичах го още от осемнайсетгодишна.

— Да — отвърнах аз и в следващия миг гигантският пръстен се озова на пръста ми.