Брайди Кларк
Не дърпай дявола за опашката (16)

Петнайсета глава
Сърцето на мрака^[1]

 

— Карл, Вивиан е. И Клер Труман ще участва в конферентния разговор. Тя ще записва, така че ти можеш да слушаш спокойно.

— Много се радвам, Вив — отвърна Карл Хауард с продрания си глас на страстен пушач.

Бях сама в кабинета без прозорци и подпрях пулсиращата си от болка глава на едната длан. Възможно ли бе преди по-малко от двайсет и четири часа да съм седяла край старата маса в кухнята у дома, да съм пила кафе, да съм се наслаждавала на аромата на плодовия кекс, който мама печеше, и да съм слушала тихата музика по старото радио? Имах чувството, че съм върната в ада още преди седмици, а бе едва понеделник следобед.

Извадих парче плодов кекс и отхапах парченце с надеждата да усетя отново удоволствието да съм си у дома. Само че сладкишът имаше съвсем различен вкус, след като бе престоял на отровния въздух в офиса. Изхвърлих го.

— Клер, там ли си?

— Тук съм, Вивиан. Здравей, Карл.

Карл бе един от писателите ни, който живееше в Маями и пишеше поне половината от книгите ни. Най-върховният автор в сянка. Карл притежаваше уникалната способност да предаде гласа на автора с изключително точни изразни средства и да разкаже историята така, както авторът не би могъл дори да мечтае. Освен това работеше невероятно бързо, което го правеше безценен играч за „Грант“, които вечно действаха спешно, за да прецакат някое друго издателство.

Никога не се бях срещала лично с Карл, но веднъж той ме спаси най-неочаквано, като за нула време пренаписа едно от хитовите заглавия. Нямаше редактор в „Грант“, който да не му е задължен по една или друга причина.

За съжаление ако си жена и що-годе привлекателна, Карл не пропускаше да ти напомни за дълга. Носеше се слух, че двамата с Вивиан от години се виждали тайно, когато на нея й се приискало да се изчука с някого, заради което никоя от служителките не можеше да надигне глас или да се оплаче.

Днес идеята бе шефката да накара Карл да поеме незабавно автобиографията на Морган Райс. Историята си я биваше. Райс — яко надрусана рокерка, всеизвестно лошо момиче — бе омъжена за една от иконите в рок музиката, също върл почитател на дрогата, починал от свръхдоза на партито по случай четвъртия рожден ден на сина им. Тя никога не споменаваше и дума пред пресата за обстоятелствата около смъртта на съпруга си, но ето че бе готова да разкрие всичко (срещу седемцифрен аванс). Няма нужда да споменавам, че книгата й щеше да се разграби за нула време.

Райс благоволи да ни приеме преди седмица. Агентът й ни беше уреждал осем срещи досега, но всеки път отлагаше в последния момент и измисляше разни смехотворни извинения. Когато Райс най-сетне се срещна с нас, видът й направо ни потресе — косата й, изрусена до бяло, бе като полуразпаднало се птиче гнездо, яркочервеното червило бе попаднало някъде около устата, зъбите и ноктите й бях пожълтели, очите — подпухнали, да не говорим, че ръцете й бяха целите надупчени от игли. Морган Райс изглеждаше трагично.

А сега се оказа, че аз съм й редакторка. Съставихме дневник на живота й, хаотично нахвърляни случки, за които тя ни каза по някоя и друга дума. Да не говорим, че разполагахме с нищо и никакви четири седмици, за да пуснем книгата на пазара. Вивиан искаше да сме готови преди годишнината от смъртта на съпруга й, което бе хитро по отношение на продажбите, ала като нищо можеше да докара нещастната Дон до инфаркт. Очакваше ни важно заглавие, от което не бе написан нито един ред, а трябваше да е готово за нула време.

Дон, разбира се, щеше да измисли някакъв суперменски начин, за да осъществи проекта. Тя винаги успяваше да се справи. А следващия път Вивиан щеше да скъси срока още повече. Компетентността на Дон се бе превърнала в най-тежкия й товар… но тя не смееше да каже и дума пред шефката.

Както и да е, всички отчаяно се молехме Карл да се съгласи и да поеме книгата. Без него нямахме почти никакъв шанс да смогнем навреме — дори Вивиан беше наясно. Затова тя лично му звънеше.

— Искам да се срещнеш с Морган, да изкопчиш от нея каквото можеш, колкото повече пикантерии, толкова по-добре — очевидно има какво да разкаже — и да завършиш ръкописа за по-малко от три седмици — обясняваше нехайно Вивиан, сякаш поръчваше да й донесат сметана към кафето.

Карл подсвирна.

— Миличка, ти май се поувлече този път. Дори на мен ще ми е трудно да го направя. Тя не влезе ли в клиника за наркомани? На себе си ли е?

— Нищо й няма! Видяхме се с нея миналата седмица. Кукличка е тя! Знам, че ти можеш да се справиш. Как направи „Отмъщение“? Измъкна ни след всичко, което бяха надробили четирима преди теб. Ти си невероятен, Карл. Умееш да накараш дори най-неграмотния видиотен тъпак да звучи като образован и интелигентен. Ти си уникален талант, Карл, знам, че ще успееш да се справиш и сега. Няма друг, който да умее да си играе така с езика.

Господи!

— Говори по-бавно, скъпа — изпъшка Карл. — Като те слушам, така се надървям, че до довечера няма да ми спадне.

Господи, не ми позволявай да чуя всичко това. Не искам. Стените започваха да ме притискат. Моля те, Господи, не позволявай разговорът им да тръгне в тази посока.

— Съкровище, ти си най-добрият в бизнеса — продължи да мърка Вивиан.

— Най-добрият какъв в бизнеса? — настоя Карл. — Кажи ми, че съм най-добрият чукач, и имаш ръкописа за две седмици и половина.

— Знаеш, че е така, скъпи. Забрави за бизнеса… Никой не умее да ме чука по-добре от теб — тя изръмжа сладострастно.

Всъщност разговорът им пое точно в тази посока. Как стана така, че се оказах в тройка по телефона с шефката си и застаряващ коцкар? Това бе отвратителен кошмар.

Прочистих гърлото си.

— Кажи, Карл, как предпочиташ, да изпратя договорите на агента ти или направо на теб?

— Каква тъпа досадница — изкиска се Вивиан.

— Прати ми ги на мен, цепеняче — отвърна Карл с гърлен глас, от който цялата настръхнах. — Нали чу какво каза Вивиан. Аз съм най-добрият в бизнеса. Не го забравяй и гледай да ми отделиш малко време следващия път, когато съм в Ню Йорк.

Щях да повърна.

— Трябва да ти кажа, че Клер е твой тип — обади се Вивиан. — Крака до сливиците, от секси библиотекарките с очила и сочно дупе. На всяка цена трябва да излезеш с нея, когато дойдеш в Ню Йорк.

Гласът ми се изгуби. Шефката ми ме пробутваше на някакъв противен дъртофел! Пробутваше ме на един от собствените си любовници!

— Дълги краченца, а? Много си падам — отвърна Карл. — Защо не поизлезем тримцата, а?

— Търсят ме по другата линия — избъбрих аз, преди Вивиан да успее да отговори. — Ще ти изпратя бележките и договора, Карл.

Чух гърления смях на Вивиан и треснах слушалката.

Свих юмруци и ги притиснах към слепоочията си с всички сили, а след това ги отпуснах немощно на бюрото. Какви, по дяволите, ги вършех? Мога да напусна на мига и още днес следобед да съм на свобода.

Погледът ми обаче попадна на ръкописа на Люк, оставен на ръба на бюрото ми.

Оставаха още пет месеца, докато го дадат в печатница. Още пет страници от календара. Единствено лоялността ми към него ме държеше в „Грант Букс“. Ако напуснех днес, един господ знаеше какви промени ще натвори Вивиан, за да ми отмъсти. Трябваше да се задържа на ринга заради Люк, да не би да станеше някой гаф преди публикуването на книгата.

Интеркомът ми избръмча и на екрана се изписаха кошмарните четири цифри. Пак ли? Започвах да реагирам като кучето на Павлов, когато видех вътрешния на Вивиан — стомахът ме присвиваше и сърцето ми започваше да блъска като тъпан.

— Клер! — изрева тя.

— Тук съм, Вивиан — отвърнах аз, след като натиснах копчето.

— Лулу ми каза, че според теб трябвало да ликвидираме ръкописа на малолетния сводник.

— Точно така — отвърнах бавно аз. — Не бих платила и цент — ставаше въпрос за историята на шестнайсетгодишен младеж, успял да убеди няколко от момичетата в гимназията — някои били на тринайсет — да продават телата си за пари. Ръкописът беше ужасен. Ако книгата имаше за цел да предупреди родителите или самите тийнейджъри какво може да се случи в подобна ситуация, тогава щеше да е друго. Беше повече от очевидно, че авторът не изпитваше никакви угризения, а целта му бе да подтикне и други към същото, не да ги предпази. Книгата беше самодоволна порнография, без всякакви качества.

— Направо върхът. Я ми кажи, Клер, ти малоумна ли си, или просто си изключително тъпа? — чух приглушен кикот до нея. Беше Лулу.

— Нито едното, нито другото — отвърнах аз, защото нямах намерение да захапя въдицата й. — Книгата е пълен боклук.

— Боклукът за едни е бестселър за други. Лулу няма нищо против да го поеме. Двете с нея веднага забелязахме търговския потенциал на книгата, може дори да се получи телевизионен сериал. На мен ми трябват хора с качества и усет като нейните.

Много добре знаех, че разговорът се води по интеркома. Вивиан искаше колкото е възможно повече хора да чуят. Учудвах се, че не е монтирала ешафод във всеки кабинет, за да унижава на воля служителите, когато й хрумне. От отдел „Кадри“ сигурно щяха да си затирят очите, тъй като „Грант Букс“ бе водещото издателство два, не май станаха три бестселъра бяха в списъка на „Ню Йорк Таймс“.

— Разбирам, Вивиан — отвърнах аз, но тя отдавна бе прекъснала.

Погледнах към малкия часовник в ъгъла на монитора. Още нямаше един. Спокойствието и удоволствието в Айова бяха далечен спомен.

Върнах се към имейла, който пишех, и открих, че са пристигнали два нови през последния час. Поръчах пица от близкото заведение и се подготвих за безкрайния следобед.

 

 

Когато най-сетне вдигнах глава, беше станало полунощ. Без прекъсванията на всеки десет минути успях да наваксам работата, която ме чакаше от уикенда. Въпреки това се налагаше да занеса вкъщи ръкописа, който редактирах, и да вися над него до зори, но нищо. Какво друго ми оставаше? Рандъл все още работеше над сделката и щеше да остане в офиса си цяла нощ. Щях да се настаня на канапето с лаптопа. Поне щеше да е по-приятно, отколкото да вися тук цяла нощ.

Изхвърлих празната кутия от пицата и угасих компютъра. В този момент зърнах нечия светлоруса коса в коридора.

Фигурата спря и аз едва сега разбрах, че това е Вивиан. Цялата се напрегнах. Не може да бъде! Хич не ми трябваше да се виждам с нея.

— Още ли си тук, Клер? — попита тя от вратата.

— Да. Довършвах някои неща. Виждам, че и ти си останала до късно — подхвърлих аз с надеждата разговорът да приключи по-бързо.

— Ами, да. Саймън е с осеменителя две вечери — заяви отегчено тя. — Затова не ми се прибираше в празния мезонет — за мен бе изненада, че тя се чувства самотна. Та това бе човешко чувство, нима бе възможно тя да изпитва човешки чувства? Погледнах я. Стори ми се съвсем дребна в строгия костюм, вече измачкан след безкрайния ден.

„Как е възможно човешко същество да се превърне във Вивиан?“ — питах се аз. Не е възможно винаги да е била такава злобна, гнусна и тиранична. Имаше две деца все пак. Тя обичаше да се фука със синовете си пред всеки, готов да я изслуша. В този момент видях, че Вивиан е самотна и много нещастна. За малко да ми дожалее за нея.

Спомних си как се сопнах на мама онзи ден, докато ми помагаше да си събера багажа. Бях рязка с Люк и Беа, след като направиха усилие, за да дойдат до нас. Бях нетърпелива сутринта, когато кафето се забави с цели пет минути. Бях престанала да се чувам с Мара. Не бях ходила на фитнес от месеци и по-голямата част от храната ми идваше от автомата в коридора. Бях прекарала общо три часа с гаджето си, откакто живеехме заедно.

— Трябва да поработя — обясни Вивиан и помаха уморено с ръка, а след това се отправи надолу по коридора. — Все някой трябва да свърши малко работа тук.

Погледът ми попадна на отражението ми в монитора. Бях се прегърбила на въртящия стол, косата ми бе провиснала.

След това видях още нещо. Целият Манхатън — окъпан в светлини, пулсиращ от живот и удоволствия — бе извън офиса ми.

Пет месеца, обещах си аз, само още пет месеца и се връщам към нормалния живот.