Брайди Кларк
Не дърпай дявола за опашката (12)

Единайсета глава
Бездна^[1]

 

Първата ми мисъл сутринта бе: „Благодаря ти, Господи, че е само кошмар.“ Пресегнах се да спра будилника. Беше се включил тъкмо когато Вивиан ми се нахвърляше с оголени вампирски зъби, крещеше, защото се оказа, че не съм в състояние да редактирам ръкопис, написан на санскрит.

Втората ми мисъл бе: „Ще повърна.“

Хвърлих се към банята с един скок. Ето едно от удобствата да живееш в гарсониера, казах си аз и стиснах косата си с една ръка.

Лоша работа. Все още бях с миризливата риза и пола от вчера. Ризата, която ми се бе сторила смрадлива и смачкана вчера, сега вече беше просто отвратителна, така че щом я съблякох, я свих на топка и я хвърлих в кофата за боклук. Гадост. Никога през живота си не съм била по-отвратена.

Миналата вечер ми се губеше. Открих Люк в „Адърум“… изпитах невероятен кеф при първата глътка уиски с кола… говорихме си за книгата му… пихме по още едно… аз започнах да се жалвам от работата, от Вивиан, от Лулу… поръчахме си по още едно… признах му за смесените си чувства покрай преместването при Рандъл… поръчахме по още едно… той ми разказа за неприятностите с гаджето вегетарианка (която очевидно забелязала, че оглеждал някакво велурено яке)… поръчахме по още едно… след това Люк ме изпрати до нас, прегърнал ме през рамо, защото треперех от студ… целуна ме по бузата пред сградата.

Изтръпнах. Олеле. Сигурно затова се чувствах толкова неловко. Бях подръпнала Люк за ръкава и се бях опитала да го убедя да се качи с мен да пийнем по още едно. Не ми се искаше разговорът ни да свършва. Той дали се качи? Случи ли се нещо, след като ме целуна по бузата? Опитах се да изровя още подробности… не се получи. Най-сетне си спомних, че се качих сама по стълбите, ухилена глупаво. Нищо повече не се случи, сигурна бях.

Защо тогава се чувствах… гузна?

Да не би махмурлукът да ми правеше номера?

Взех душ и се облякох за работа, въпреки че цялото тяло ме болеше. Днес определено щях да се кача на такси. Нямаше начин да се боря с тълпите в метрото.

 

 

— Добро утро, Клер — поздрави Дейвид, когато минах покрай неговия кът около час по-късно. — Вивиан те търси; звъни от осем и половина. Стори ми се… — той не довърши.

— В шизофренично настроение ли? — подсказах му сухо аз. — Да не би да се опитваш да ми кажеш, че не те е поздравила както обикновено с „К'во ти беше името, кажи на онази безполезна тъпоглава квачка да ми се обади“?

Черният хумор бе единственото, което ни оставаше в „Грант Букс“.

В този момент забелязах колко е сериозен Дейвид. Той прочистваше гърлото си толкова шумно, сякаш се опитваше да запали трактор. Не може да бъде. Господи, нека да не е в кабинета ми… — молех се аз. Обърнах се и застанах пред Вивиан. Приличаше на разпенен питбул, готов да ми се нахвърли. Беше стояла зад мен.

— Вече загубих надежда, че ще се появиш до обяд — разпищя се тя и се надигна на пръсти, за да скъси разстоянието помежду ни. Беше ми ясно, че се дразни ужасно, че е значително по-ниска от мен и трябва да извива врат, ако иска да ме погледне в очите. Високите ми токчета станаха задължителна част от предизвикателството и аз ги носех всеки ден, въпреки че не бяха удобни, особено когато бях с махмурлук.

Погледнах часовника зад бюрото на Дейвид — 9,03 ч. — и чак след това се свих, готова да поема ударите.

— Трябва да поговорим — сопна се Вивиан. — Имам четири спешни заглавия, с които се налага да се оправиш. За всяко мога да ти дам по три седмици до излизането, а авторите разполагат с три седмици от тази секунда, за да предадат готов ръкопис. Ще се справиш ли?

Май предпочитах да ми нанесе физически удар. Дори бамбукови клечки под ноктите бяха за предпочитане.

Четири спешни заглавия, всяко едно с безумен срок, да не говорим, че не бе написана нито една дума, а това означаваше, че дори да прекарвам в офиса минимум двайсет и четири часа шест дни в седмицата, пак нямаше да смогна в срок. За съжаление трябваше да приема. През ноември се замислих дали да не си донеса спален чувал, за да мога все пак да подремвам, Фил отдавна бе на този ритъм, а Греъм прекарваше в офиса толкова нощи, колкото и у дома си. Независимо от всичко, което Рандъл казваше, инвестиционните банкери не работеха повече от нас, разликата бе в една нула повече в края на заплатите, които те получаваха.

Четири спешни заглавия, с които да се заема незабавно. Господи! От опит знаех, че работата ще е неблагодарна и ще ми донесе още безсъние, защото със сигурност нещо щеше да се обърка, поне с една от книгите, и аз трябваше да поема яростта на Вивиан върху себе си.

Накратко казано, тя ме питаше дали съм готова да приема мъченичеството.

— Доста са — измрънках аз. — Мога да опитам… но трябва ли да ги правим по едно и също време? Ще бъде много трудно, Вивиан — господи, какво мекотело бях. Истинско безгръбначно. Защо не можех да се защитя? — Въпреки това ще опитам… Дейвид, би ли помолил Тад да ни даде условията за всяка една от книгите и ще се заемем с договорите още…

Вивиан изсумтя.

— Договорите! Ако все още не си в час, позволи ми да те уведомя, че е работа на ре-дак-то-ра да уточни договорите, да се разправя с агентите. Ще ти дам офертите за всяка една от книгите, а ти ги накарай да подпишат.

— Разбира се — съгласих се аз. Трябваше сама да се сетя. С други думи, налагаше се да убедя всеки агент да приеме предложението на Вивиан без каквито и да било отклонения (ставаше въпрос все за агенти, които са работили с Вивиан и преди и много внимаваха да не пуснат клиентите си на вълците), да обясня концепцията на автора, да убедя него или нея, че трябва да подготви ръкопис от четиристотин страници за десет дни и ако се окажеше, че не могат, да се заема с целия процес отново, за да намеря автор в сянка (онези, които биха се съгласили на подобни нечовешки условия, бяха обикновено некадърници и плагиати) и да завърша всичко в такъв вид, че да няма недоволни (по-точно казано, Вивиан да е доволна). И това умножено по четири.

След това идваше веселата част — да получа недоизкусурения ръкопис след две седмици, да пренапиша цели глави, да изцедя нещастния автор или авторка да свърши още непосилна работа, докато най-сетне ръкописът влезе за печат за още две седмици. И това умножено по четири.

— Вивиан, знаеш, че това е много работа — повторих аз, напълно объркана. — Защо някой от другите редактори не поеме поне едно от заглавията? Не мога да обещая нещо, което няма как да направя, а и, честно казано, това е прекалено много за сам човек.

Ето, казах го.

Вместо очакваната експлозия Вивиан ми се стори доволна. Тайничко се подсмихваше.

— Права си, Клер, ти просто не си в състояние да вършиш сериозна работа — съгласи се тя. — Фил е претоварен, но съм сигурна, че Лулу с огромно удоволствие ще поеме две от книгите. Тя вече работи над две такива, но нали я знаеш, винаги се радва да поеме още работа. Как ми се иска да можех да я клонирам!

По дяволите! Светицата Лулу. Знаех, че Вивиан ме манипулира, но въпреки това не можех да понеса мисълта, че Лулу е издигната на по-висок пиедестал от моя. Щях ли да изпадна съвсем в немилост, ако откажех? Може би Вивиан щеше да ме премести в още по-малък кабинет, където да работя на светлината на фенерче. Поклатих глава, тъй като не можех да кажа и дума, така бях замаяна от яд и безсилие.

— Няма значение — реших след малко аз. Мразех се, задето отстъпвам. — Ще се справя и с четирите, Вивиан. Кажи ми какви са условията и ще се заема.

— Добре, ела в офиса ми — сопна се тя и изфуча навън.

Обърнах се към Дейвид.

— Ще попиташ ли Тад кога е свободен днес?

— Ще проверя при заместника — отвърна Дейвид. След това зашепна: — Тад сдаде багажа вчера следобед. Очевидно го е праснала по главата с лампа. Раната не е страшна, поне това е добре.

Кимнах. Тад беше издържал цели две седмици и половина, което бе повече от средното. Не исках да обидя Тад, но той беше прекалено глупавичък, за да поведе подмолна война срещу Вивиан. Сигурно това му бе осигурило половинката седмица.

— Стягай се, очакват ни няколко ужасни седмици — опитах се да се усмихна, но мускулите на лицето ми отказаха да ме слушат.

— Ще се справим, Клер — увери ме Дейвид.

Затворих се в офиса, за да не види сълзите на безсилие, бликнали в очите ми. Дръж се като професионалистка, казвах си аз и бършех ядно сълзите. Бях се зарекла да не плача на работа, въпреки че бях виждала разплакани десетки колеги. В тоалетната на дванайсетия етаж често отекваха плач и ридания, а Фил призна, че и в мъжката не било по-весело.

Обадих се на Беатрис, защото ми трябваше поне един светъл лъч, преди да се заема с работата.

— Струва ми се, че шефката ми се опитва да ме убие — прошепнах аз на най-добрата си приятелка. — Някой умирал ли е от преработване?

— Разбира се. Ужасен начин да си отидеш от този свят — отвърна Беа. Замълча и предположих, че смуче малкия си пръст, докато се опитва да намери подходящите думи. — Клер, знам, че си твърдо решила да изкараш там една цяла година. Не е ли време да си потърсиш нова работа?

Същата мисъл ми бе минавала много пъти през главата. Беше ми трудно да обясня как така Вивиан разпалва ината ми. Да напусна, преди да е изтекла една година, просто бе неприемливо. Нямаше да й доставя това удоволствие. Нямаше да се призная за победена. Нямаше да оставя Люк без редактор да потъне из дебрите на „Грант Букс“. Бях го довела и сега бе мое задължение да се уверя, че всичко ще бъде наред.

— Нямам нито енергия, нито време да мисля за нова работа — отвърнах аз. — Този уикенд ще се местя, следващия пътуваме за Айова, а сега тя ми стовари четири спешни заглавия… да не говорим, че съм все още малко пияна от снощи.

— Снощи ли?

— Да, посред нощ се видях с Люк, за да пийнем по нещо, и успях да надуя главата на горкия човек с оплаквания. Виж, Беа, трябва да се хващам…

— Клер, обещай ми, че ще се грижиш повече за себе си.

— Ще се постарая.

— Добре. Обади ми се довечера. Ще ходя на йога, а часът започва в десет. Я кажи, ще дойдеш ли да гледаш „Ергенът в Киев“ довечера?

— Ако го дават в три сутринта.

— Ужас! Клер, това е един от последните епизоди! Хари мисли, че мажоретката от Далас е намислила нещо хитро.

Думите й ми донесоха странна тъга, защото нямах никаква представа коя е мажоретката от Далас.

Затворих и се обърнах към компютъра. Леденосиният екран бе единственото, което си позволявах да гледам от седмици наред. Беа ходеше на йога, а аз се подлагах на компютърно облъчване и се кланях доземи на всяко желание на шефката.

Чашата с кафе бе почти празна. Тръгнах към кафе машината, за да си сипя нова чаша.

— Великолепно! — чух Вивиан да възкликва от конферентната зала. — Знаех си аз, че „Лъки“ е съвършеното място за партито утре. Стриптийзьорки ще сервират напитките, докато не са на сцената! За дистрибуторите ще има еротични танци — така ще се повдигне градусът! За томболата да се осигури захарно бельо! Чудничко.

— Господи — изблея Лулу. — Ти си истински гений, Вивиан! Как го правиш? Идеята за това парти е забележителна! Наистина гениално! Върхът!

Тая се мазнеше като луда.

— Знам, Лулу. Затова съм по-добра от всички други издатели в бизнеса — похвали се Вивиан. — Те всички са… посредствени нещастници. Зомбита с безжизнени идейки. За тях няма перспектива, не знаят какво е сексапил и удоволствие. Изперкали дърти сноби…

Забелязах, че съм спряла в коридора и се насилих да продължа. Болеше ме глава. Утре вечер беше партито за представяне на „Свирка: Илюстрирана история на оралния секс“. Предполагах, че издаването на книгата ще ни запрати на дъното в каньона на безобразния вкус, а се оказа, че има още накъде да падаме. Като например партито да се състои в „Лъки“, най-долнопробния стриптийз клуб в града.

Пуснах бучка захар в кафето и се върнах на бюрото си. Чакаше ме цяла планина бумаги, която заплашваше да се срути отгоре ми всеки миг, и списък с поне сто човека, на които трябваше да позвъня. Дейвид ми беше записал най-важното, което трябваше да обсъдя с всеки един и към петдесетия имаше допълнителна бележка, че някои от онези, които ме бяха търсили неведнъж и два пъти, без да ме открият, щяха открито да се разбунтуват. Налагаше се да започна с тях.

— Клер? — Фил надникна в кабинета ми. Беше награбил настолната си лампа, кашон, снимки в рамки и някакво цвете в саксия.

По дяволите, помислих си аз и двете думи отекнаха болезнено в пулсиращата ми от болка глава.

— От една година си беше наумила да ми резне главата, Клер — сви рамене Фил. — Да не говорим за други части от анатомията ми. Днес най-сетне размаха брадвата.

Не можех да повярвам. Вивиан беше уволнила Фил, един от главните редактори! Той бе сред най-добрите в бизнеса, а в „Грант“ нямаше равен на него по опит, усет и знания. Как щях да доживея края на седмицата без него? Кой щеше да ми е съюзник, когато имах нужда да оплюя Лулу? А най-важното и най-лошото бе, че семейството на Фил оставаше без средства… Отново ми се догади. Съпругата му, Линда, бе родила вторият им син едва преди три месеца и аз знаех, че Фил трудно свързва двата края. Беше трупал опит в престижни фирми и си беше извоювал име, ала работни места не се намираха лесно.

Интеркомът избръмча. Беше Нейно Злобно величие.

— Клер, в кабинета ми. Веднага!

Фил се усмихна тъжно.

— Няма страшно, малката — прегърна ме той. — Ще се оправя. Имам приятели в други издателства и сигурно ще си намеря нещо. Не й се оставяй.

— Клер! Казах веднага да дойдеш в кабинета ми! — изрева интеркомът.

Скочих от стола. Гласът й ми действаше като електрошок.

Фил само поклати глава и продължи по коридора.

Напълно вбесена, аз поех към кабинета на Вивиан и нахлух, без дори да почукам. Лулу се бе настанила на канапето, както можеше да се очаква в безупречен сив костюм с перлена огърлица.

— Уволнила си Фил — разфучах се аз. — Как можа, Вивиан — той е най-добрият редактор в издателството! Как можа?

Настъпи пълно мълчание. Карфица да бе паднала на килима, щеше да се чуе. Никога досега не си бях позволявала да се опълча открито на Вивиан, затова по лицето й трепна изненада, ала тя съумя да се съвземе бързо.

— Фил си изпя песента — разсъска се тя. — Няма кой да го влачи на гръб. Държах го, докато можех. Сега трябва да решим кой ще поеме книгите му. Къде е онази тъпачка Дон?

— Ето ме — Дон отвори вратата на кабинета, понесла купчина папки, които я скриваха цялата. — Приготвила съм списък с книгите на Фил, бележките му и според мен е най-разумно да ги разпределим между вас двете — тя ме погледна нещастно.

— Няма никакъв проблем — отвърна Лулу с меден гласец. — С огромно удоволствие ще поема проектите му и ще ги възродя за живот.

— Добре — отвърна Дон и стовари папките върху една от масичките, а след това ги раздели с опитна ръка, също като дилър на блекджек.

Аз ли бях единствената в това издателство, която се оказа напълно съкрушена от факта, че един от главните редактори — при това човек опитен и прецизен като Фил — е уволнен заради нечия прищявка? Дон и Фил бяха работили заедно цели четири години — четири дълги години в издателство „Грант“, които се равняваха на двайсет години другаде — въпреки това на нея не й трепна окото от факта, че Вивиан най-безсърдечно го е изритала.

Замислих се, че никога досега не бях виждала Дон да се притесни, от каквото и да е, въпреки че беше непрекъснато на прицела на Вивиан. От една страна, се възхищавах на изключителния й професионализъм. От друга страна, държанието й ме плашеше.

— Готово — заяви тя, след като раздели по равно папките на Фил.

— Мога ли да остана да поговоря с теб за още някои неща? — попита Лулу, докато подреждахме папките.

Вивиан кимна. Двете с Дон се заизмъквахме, без да кажем и дума.

— Тебе трогва ли те нещо, Дон? — попитах аз, когато стигнахме до офиса. — Виждам, че не си никак притеснена от напълно безпричинното уволнение на Фил.

Дон спря. След това огледа коридора с уплашения поглед на подгонено животно. Когато се увери, че няма кой да ни чуе, тя зашепна така, че да я чуя единствено аз:

— Ако й покажеш, че си нещастна или развълнувана, значи да признаеш, че е победила.

След тези думи продължи по коридора.

Затворих вратата на кабинета си и усетих неочакван студ. Искаше ми се да не бях попитала. Беше по-лесно да възприемам Дон като някакъв робот, а не като нормално човешко същество, принизено от ненормалната професионална връзка с шефката шизофреничка.

Щом затворих вратата, нещо в мен се пречупи. Зарових лице в ръцете си и се разплаках.