Брайди Кларк
Не дърпай дявола за опашката (10)

Девета глава
Изяж богаташа^[1]

 

— Разбира се, че искам да се запознаеш с родителите ми. Освен ако не…

— Не, не, ще ми бъде много приятно да се запозная с тях, просто…

Рандъл постави пръст на устните ми. Този разговор го водехме за незнайно кой път вече два часа, още откакто тръгнахме от града и никой от нас така и не позволи на другия да довърши дори едно изречение. Истина е, че снощи се съгласих да отидем да изпием по един коктейл с Лусил и Рандъл Кокс II, преди да потеглим на вечеря с Беа и Хари. Истина е, че исках да се запозная с тях. Работата бе там, че се притеснявах. Ами ако преценят, че не съм подходяща за сина им? Един удар по самочувствието ми за тази седмица беше повече от достатъчен, а благодарение на Вивиан нямаше да мога да понесе повече.

— Няма защо да се притесняваш. Майка ми изпадна в истинска еуфория, когато разбра, че излизам с дъщерята на Патриша Труман — настоя за пореден път Рандъл. — Повярвай ми, това е най-съкровената й мечта — той протегна едната си ръка към мен и ме привлече така, че главата ми се отпусна на мускулестото му рамо. Останах така няколко минути, въпреки че ми беше неудобно, докато той мина през дупка и аз си ударих слепоочието в него. Отново се изправих.

— Пристигнахме! — съобщи той след малко и стисна коляното ми.

Наистина ли? Мислех си, че пътуваме по тесен път, от двете страни с огромни дъбове и чак сега разбрах, че сме отбили по дългия частен път през имението на семейство Кокс. Рандъл паркира поршето, аз слязох от колата и се огледах. Къщата бе огромна, боядисана в бяло, наоколо се бяха ширнали просторни ливади, имаше великолепно поддържани тенис кортове, а слънцето залязваше във водата точно зад къщата. Имах чувството, че съм попаднала във „Великия Гетсби“. Рандъл се протегна като тигър, пуловерът му се вдигна и откри стегнатия корем. Отлично се вписваше в тази съвършена обстановка.

— Пристигнахме точно навреме — заяви той и с много обич погали предницата на автомобила.

Когато влязохме в огромното мраморно фоайе, чух басов смях и сопранов кикот. Рандъл стисна ръката ми и ме поведе по посока на смеха и звънтенето на чаши.

— Миличките ми те! — Лусил Кокс се втурна към нас в мига, в който влязохме в хола, прегърна ни и ни разцелува по бузите. Това бе най-слабата жена, която някога бях виждала, безупречно облечена, с пищна бяло-руса коса. — Рандъл, миличък! Ти сигурно си Клер. Нямах търпение да се запозная с теб, мила. Рандъл не спира да те хвали — сърцето ми веднага изпърха. Рандъл е говорил хубави неща за мен, така ли?

Бащата на Рандъл, който досега не можеше да вмъкне и дума, пристъпи напред и ми подаде ръка. Сега вече разбрах от кого Рандъл бе наследил красивите си мъжествени черти. Баща му бе в средата на шейсетте, но си оставаше хубав мъж. Бузите му бяха поувиснали, от носа му стърчаха косми, ала лицето бе запазило правилните черти.

— За мен е удоволствие, че дойде, Клер — избоботи той. — Първо, най-важното — какво ще пиете?

След като изпих две главозамайващо силни водки с тоник, смеховете се превърнаха в квартет и аз гледах с особена нежност всички присъстващи в хола. Нямам нищо против да попадна в това семейство, мислех си аз, докато Рандъл пълнеше отново чашата ми, а Лусил ми предложи нова цигара „Дънхил“. Беше истинско удоволствие да се запозная с хора, които не се притесняваха от пороците си.

Стомахът ми тихо изръмжа. Не бях хапвала цял ден, а нервите ми бяха опънати до скъсване заради скандала на Вивиан и срещата с родителите на Рандъл. Сякаш по поръчка, отнякъде изникна прислужница, облечена в безупречно изгладена колосана униформа, и внесе поднос с ордьоври. С огромна благодарност посегнах към парче пъпеш, увит в прошуто. Тъкмо навреме. Ако не хапнех нещо, нямаше да издържа до вечерята. Бащата на Рандъл не се шегуваше с водката.

— Не, благодаря, Карлота — измърка Лусил и дори не погледна към подноса.

— И аз не искам — обади се Рандъл.

Прислужницата постави подноса между нас с господин Кокс, който започна охотно да се тъпче с мини тарталети с раци.

— Невероятни са — не се стърпях аз и посегнах към втора. Господин Кокс кимна.

— Опита ли суфлето със сьомга? — попита той.

— Кажи, мила, как успяваш да запазиш хубавата си фигура? — попита Лусил с напрегната усмивка, когато посегнах към мини суфле.

— Майко — прошепна предупредително Рандъл.

Поставих суфлето на салфетката си и се почувствах като селянче. Нищо чудно, че тази жена бе отгледала син, който дъвчеше всяка хапка поне по сто пъти, преди да преглътне.

— Клер, обожавах майка ти в колежа — измърка Лусил и постави кокалестите си пръсти на ръката ми. В този момент разговорът се разпадна на две. Рандъл и баща му започнаха да обсъждат някакви инвестиции, обърнаха се един към друг, кръстосаха крака и аз забелязах, че са с еднакви чорапи, съчетани с мокасини от „Гучи“. Лусил намести хърбавото си тяло до мен.

— Много благодаря — отвърнах аз. — Тя каза същото…

— Бяхме като сестри във „Васар“! Споделяхме абсолютно всичко — и четките за коса, и записките, и дрехите, дори понякога момчетата! — Лусил се заля от смях при спомена. — Трябва да ти призная, че никога не съм имала по-близка приятелка, нито преди, нито след това. Тиш-Тиш беше неповторима.

Тиш-Тиш ли? Никога по-рано не бях чувала някой да се обръща към мама с това противно име. Жалко, че такова близко приятелство като тяхното се беше разпаднало. Помислих си за Беатрис. Напоследък бях така претрупана с работа, а и покрай новата ми връзка разговорите ни се бяха превърнали в двеминутни обаждания, колкото да разберем какво става. И нашето ли приятелство щеше да си отиде като това на мама и Лусил? Досега подобна ужасна мисъл не ми беше минавала през ума.

Мама и Лусил са били неразделни някога, а за последен път се бяха видели преди цели десет години.

— Майка ти ми липсва много повече, отколкото можеш да си представиш — продължи мелодраматично Лусил. Тясното й чело леко се набръчка. Ако не беше ботоксът, челото й щеше да е прорязано от бръчки на тъга. — Наистина е много тъжно, Клер. Нали знаеш, да живееш в онзи пущинак. Сърцето ми се свива заради нея. Така ми се иска да я убедя да се премести някъде по-близо до Ню Йорк.

За какъв пущинак ми говореше тя? Доколкото си спомням, мама живееше в красива малка ферма сред страхотна природа. Беше заобиколена от приятели, които я обичаха, които бяха познавали и обичали и татко. Творбите й бяха невероятно изразителни и за нейно огромно удоволствие се продаваха в малки галерии в цялата страна.

— Според мен тя е доста доволна от живота си — опитах се да поправя Лусил.

— Знам какво казва тя, миличка, но просто не е възможно да е щастлива. Живее на онова забутано място, изолирана е напълно от културата, не може да пътува, дори е принудена да продава картините си. Ако баща ти беше съумял да… всъщност не бива да се говори лошо за мъртвите.

Кръвта нахлу в главата ми. Погледнах Рандъл с присвити очи, но той бе така погълнат от разговора с баща си, че дори не забеляза. Да не би майка му да се опитваше да ме изкара от нерви, при това едва двайсет минути след като се бяхме запознали? Защото ако това беше целта й, да подхвърля гадни намеци за татко и да съжалява по този грозен начин майка ми, точно този бе начинът да го постигне.

Не й се оставяй, Клер, стегни се. Поех си дълбоко дъх.

— Госпожо Кокс, тя наистина е щастлива — заявих твърдо аз. — Айова Сити може и да не е светско място и голям град, но ще се изненадате колко богат е културният живот там. А мама много се радва, че картините й се търсят. Това й носи удовлетворение на няколко нива, включително и финансово.

— А-ха — кимна тя, макар да не бе убедена. — Добре, миличка, надявам се да си права.

Как е възможно мама да е харесвала тази жена. Били са приятелки, така ли?

— И аз познавам Вивиан Грант — продължи Лусил и даде знак на Карлота да налее нови коктейли. Забелязах, че бащата на Рандъл вдигна поглед, когато чу името на Вивиан, ала Лусил не забеляза. — Ужасна жена е тази Вивиан. Така е устремена напред, че ще прегази всички по пътя си. Много я уважавам за постиженията й, затова пък останалата част от живота й е пълен хаос. Трябва да има някакъв баланс между задълженията на работното място и у дома, нали така?

Лусил беше права. Вивиан наистина беше ужасна. След като ме скастри снощи, бях готова да изслушам всеки, който искаше да я оплюе — независимо по какъв повод. Отпих нова глътка водка с тоник и кимнах сериозно.

Я виж ти! Стаята започна да се върти след едно нищо и никакво кимване.

Лусил ми се усмихна топло, сякаш бях разсеяла притесненията й.

— Да знаеш колко ми е приятно, че срещам млада жена, която мисли като мен, Клер. Особено жена, по която синът ми е хлътнал. Може би не трябва да ти го казвам, но последното му гадже, Коръл — тя направи такава физиономия, че веднага ми стана ясно какво е отношението й към въпросната Коръл, — беше напълно отдадена на кариерата си. С нея не можеше да се говори за друго, освен за работа. Не че има нещо лошо една жена да гони целите си, но просто… съвсем егоистично, като майка, бих искала да видя Рандъл с някоя малко по… с по-умерени амбиции.

Какво? Значи аз бях с умерени амбиции, така ли?

— Всъщност аз работя много упорито, госпожо Кокс…

— Разбира се, миличка. Не искам да кажа, че се отнасяш несериозно към работата си. Извинявай, изобщо не трябваше да повдигам въпроса.

Беше подбрала момента чудесно. След като изгълтах три силни коктейла на гладно, нямаше да забравя лесно забележките й.

— А и родителите на Коръл — продължи да дърдори Лусил, очевидно вманиачена на тема бившата приятелка на Рандъл. — Как да се изразя по-тактично… просто не мога. Тя е родена в каравана, Клер. В истинска каравана. Може и да решиш, че преувеличавам, че говоря глупости, но те уверявам, че не е така — Лусил поклати глава, сякаш не можеше да преглътне този факт. — Не че това е проблем, разбира се, не можем да виним горкото момиче, защото тя се беше ориентирала доста добре в живота — право в „Йейл“ и така нататък, — но двамата с бащата на Рандъл преценихме, че ще им бъде много трудно, ако не произлизат от една и съща среда. Какво ще стане, когато младият Рандъл реши да започне членство в престижен клуб като „Бат и Тенис“ или „Шинекок“? Знам, че е ужасно, но някои от най-добрите клубове са доста взискателни, дори да си от семейство Кокс. Защо да си създаваш неприятности, след като може да си живееш много по-леко.

Не можех да отговоря на въпроса, защото стаята ту ме притискаше отвсякъде, ту ме залюляваше неудържимо.

— Рандъл — прекъснах я аз на висок глас. — Да не закъснеем. Беа и Хари ни чакат в осем — той се усмихна и продължи разговора с баща си.

Лусил също продължи да нарежда:

— Знам, че трябва да съм по-дискретна, миличка — прошепна тя заговорнически, въпреки че гласът й бе достатъчно висок, за да я чуят мъжете, — но ти си тъкмо момичето, с което винаги съм се надявала Рандъл да се задоми. Както вече ти казах, обожавах майка ти. Винаги беше толкова елегантна, изтънчена и невероятно красива. Можеше да има, който мъж на този свят пожелае. Не е тайна, че Харисън Уествил III — наследникът на мултимилионерите Уествил, производителите на пасти за зъби — беше луд по нея — Лусил зацъка тихичко с език.

— За какво си бъбрите, дами? — прекъсна ни най-сетне Рандъл. — Мамо?

— А, женски приказки — изкиска се Лусил. — Кажете, милички, дали ще успея да ви убедя да останете на вечеря? Готвачката е направила прочутата си задушена кокошка, а на мен ще ми бъде безкрайно приятно да прекарам още малко време с вас.

— Какво ще кажеш, Клер? — попита Рандъл. — Беа и Хари ще се разсърдят ли, ако отидем утре на обяд и останем да спим тук.

Какво! Стаята спря да се върти и бавно се върна на мястото си. Беа и Хари са пазарували цял следобед и са се подготвяли за нас. Не можем да им откажем в последния момент! Въпреки че пред погледа ми бе малко размазано, поне това ми беше напълно ясно.

— Много ми се иска да можехме да останем — обърнах се към Лусил след малко, — но приятелите ми ще се разсърдят. Очакват с нетърпение възможността да прекарат повече време с Рандъл и планират тази вечеря доста отдавна.

— Разбира се. Жалко е наистина, но ние разбираме — отвърна Лусил. — Някой друг път. Надявам се да се видим в най-скоро време, Клер. И с теб, и с майка ти. Трябва да ми кажеш, когато ти дойде на гости следващия път. Много ще се радвам да я видя — целунахме се и си взехме „довиждане“. Единствената ми цел бе да не падна на земята.

Докато Рандъл ми помагаше да се нагъна и да седна в ниското порше, аз махах на родителите му и се опитвах да не се цупя.

— Не мога да повярвам, че го направи! — избухнах аз в мига, в който той седна и затвори вратата.

— Какво съм направил?

— Опита се да вържеш тенекия на Беа и Хари. Постави ме в неудобното положение аз да откажа на майка ти да вечеряме с тях.

Рандъл не откъсваше поглед от пътя. В продължение на няколко минути мълчахме и пътувахме по извитата алея. Луната вече бе изгряла.

— Извинявай, мила, просто не съобразих — каза най-сетне той и целуна ръката ми.

Кой знае защо (най-вероятно заради водката) бързата му капитулация само наля масло в огъня.

— И каква е тази омраза между майка ти и бившето ти гадже. Не била от сой… Или може би защото била прекалено амбициозна. Това е толкова тесногръдо и еснафско, Рандъл, да не говорим, че същото може да се каже и за мен.

— Не е трябвало мама да говори за Коръл. Не е трябвало изобщо да я споменава! — Рандъл ми се стори много вкиснат. Трябваше му около минута, за да се овладее. — Разбира се, че ти си със съвсем различен произход. Майка ти е от много добро бостънско семейство, а баща ти е известно и уважавано име в академичните среди. Това не може да се сравнява с живота в каравана, Клер.

— Това не ме притеснява, Рандъл! — завалях думите от яд. Как е възможно той да не разбира, че се възмущавах заради снобското префърцунено отношение на майка му. А в момента говореше така, сякаш бе обмислил и преценил много внимателно произхода и положението ми! И какви бяха онези приказки за кариерата? — Знаеш, че работата ми е много важна за мен, нали? — попитах аз и се обърнах към него.

Той ме стрелна с поглед.

— Клер, на задната седалка има бутилка минерална вода „Евиан“. Защо не пийнеш малко? Според мен водката ти дойде доста.

— Знаеш много добре, че държа на кариерата си — повторих аз. Усещах, че се държа дребнаво и се опитвам да се скарам с него, но просто не можех да се спра.

— Разбира се, че знам, Клер. Господи! Просто не разбирам защо се палиш така. Да не би да забрави, че аз ти намерих работата, на която толкова много държиш? Казах ти да пийнеш вода. Държиш се детински.

Думите му ми подействаха като шамар. Детински ли? Първо шефката ми, а сега и гаджето ми.

— Слушай — продължи Рандъл с много по-спокоен глас и отпусна длан на коляното ми. — Много се извинявам, наистина съжалявам, че мама те е разстроила. Тя просто иска най-доброто и понякога казва неща без дори да помисли. Изобщо не е трябвало да повдига въпроса за Коръл и глупостите за работа и кариера. Просто беше малко нервна заради срещата с теб и затова се е разприказвала. Както и да е, приеми извиненията ми. А що се отнася до предложението да променим плановете си, просто не виждам родителите си достатъчно често заради работата и ми се искаше да останем още малко. От седмици чакат с нетърпение срещата с теб. Майка ми само за това говореше.

Усетих как гневът ми се стопява. Какви ги вършех? Лусил ми беше наговорила куп простотии. Трябваше ли да си го изкарвам на Рандъл още щом се затвориха вратите на колата.

Беше се опитала да ни накара да останем за вечеря. Той просто се държеше като добър син, който се стараеше да не разочарова родителите си. Защо трябваше да съсипвам първия ни уикенд заедно от месеци наред?

— Извинявай, Рандъл, просто не знам какво ми стана — прошепнах аз засрамено.

Той ми подаде бутилката „Евиан“ и аз отпих голяма глътка.

— Няма нищо. Да се отпуснем и да се насладим на останалата част от вечерта. Става ли?

Кимнах и отпих нова глътка вода, а Рандъл даде газ. След това се преместих към него и го целунах по бузата, а той се усмихна. Красив, умен, добър син и… умее да прощава. Съвършеният мъж.

 

 

Беа махаше развълнувано от прага. Никога досега не се бях радвала повече да я видя. След като така и не бяхме успели да се видим като хората от седмици наред, а и след разговора ми с Лусил, нямах търпение да си побъбря с най-добрата си приятелка.

— Здравейте! — провикна се тя, когато слязохме от колата.

Добре че четирийсетте и пет минути до Монаток и литърът вода ме отрезвиха малко. Убедих Рандъл да ми разреши да отворя прозореца съвсем малко — той много мразеше вятърът да разрошва грижливо гелосаната му коса, но този път направи изключение — и студеният чист океански въздух проясни малко главата ми.

— Беатрис, както винаги изглеждаш великолепно — каза веднага Рандъл, целуна я и тупна Хари по гърба.

— Къщата е направо невероятна! — признах аз веднага щом влязохме в наскоро ремонтираната кухня. Беше уютно, ламперията много ми хареса, също и огромната груба маса и семейните портрети, които Беа бе подредила на едната стена.

— Страхотно се е справила, нали? — попита Хари и ни въведе в хола.

— Много е красиво! — възкликна Рандъл и се огледа. — Беа, какво ще кажеш да преобзаведеш новата ми къща в Нантъкет? Вкусът ти много ми допада.

— Наистина ли? — грейна Беа. — С удоволствие! Разбира се!

— Супер! Ще накарам секретарката да ти звънне, за да уточните подробностите следващата седмица. А, да, забравих — заповядай, господине. — Рандъл подаде на Хари прашна бутилка вино. — „Петрюс“ 85, много добра година.

— Иха! — възкликна Хари. — Невероятна бутилка! Благодаря ти, Рандъл, много мило от твоя страна.

Беше ми безкрайно приятно. Гледката ми доставяше невероятно удоволствие: съвършеното ми гадже се разбираше толкова добре с най-добрите ми приятели. На това му се казваше голямо щастливо семейство.

— Как мина при техните? — прошепна Беа, когато се настанихме на канапето, а момчетата отидоха да отворят бутилката.

— После ще ти кажа. Не мога да обясня набързо.

— Слушай, Клер, забравих да ти кажа една клюка от миналата седмица — заяви Хари, когато ни донесе чаши за виното. — Няма да познаеш кого видях да се натиска в един сбутан ресторант близо до офиса ми.

— Да се натиска ли? Пак ли си чел клюкарските страници?

— Само пробвай да познаеш — разсмя се Хари.

— Добре, помогни ми малко — артист, политик, познат от миналото?

— Политик и… не знам, известна личност… може и така да се каже. Нея със сигурност я познах. Държаха се за ръце и се гледаха в очите като влюбени гълъбчета. Предаваш ли се? — беше повече от очевидно, че Хари няма търпение да ми разкаже, затова кимнах. — Вивиан Грант и заместник-кмета.

— Видял си… чакай, кой е заместник-кмет?

— Станли Призбеки. Ще го познаеш в мига, в който го видиш. Огромен бияч, брадичката му винаги обрасла, бицепсите още малко и ще се спукат… той е дясната ръка на кмета.

— Този ли? Видял си този тип да се натиска с Вивиан? — натискането за мен беше разтегливо понятие, но когато ставаше въпрос за един от тези двамата, звучеше твърде мило и любезно. На това му се вика клюка!

Кметът и Призбеки, заместникът му, спечелиха последните избори по една случайност, благодарение на необичайния лозунг:

„Нюйоркчани имат нужда от силна любов“

Кметът изпълни обещанията, дадени по време на кампанията, като нанесе съкрушителен удар по организираната престъпност и корупцията сред чиновниците — а Призбеки очевидно бе движещата сила в тези постижения, — ала напоследък из пресата започваха да се появяват мнения, че нюйоркчани мислят, че нещата са отишли прекалено далече. Все още не си бях съставила категорично мнение за управлението им, но едно беше сигурно: Станли Призбеки даваше вид на страховит тип.

— Хари, Стан не беше ли женен? — попита Беа.

— Да, има четири малки деца.

Така, сега вече сме в познати води. Вивиан в ролята на прелъстителната друга жена, Вивиан в ролята на разрушителка на домове… всичко си идваше на мястото.

— Ненавиждам подобни мъже — съпругата му сигурно му е помагала да се издигне, а той ето как й се отблагодарява — сумтеше презрително Беа. — Ами нещастните дечица!

Забелязах как Рандъл смръщи чело. Защо й трябваше на Беа да засяга тази тема? Преди години и Рандъл е бил сред онези нещастни дечица — той дори е попаднал на Вивиан, след като е преспала с баща му. А онази вещица разказваше случката с огромен кеф. Потръпнах. Ето още една причина, поради която я презирах.

— Беа, да ти помогна ли за вечерята? — попитах аз с надеждата да отклоня вниманието й от любовните авантюри на Вивиан. — Този аромат от кухнята е невероятен.

— Хари е майсторът готвач тази вечер. Приготвя джолан с доматен сос.

— Джолан с доматен сос ли? — повтори Рандъл. — Ти си истински ренесансов мъж, Хари! Ароматът наистина е невероятен.

— Предполагам, че вече е готово. Защо не се преместите в трапезарията? — предложи Хари и посочи натам.

— Уикендът беше изключително приятен — призна Рандъл, докато минаваше през тунела, когато се връщахме от Лонг Айлънд. — Беа и Хари са страхотни, Клер.

— Радвам се, че двамата с Хари се разбирате толкова добре! — грейнах аз. След вечеря двамата отидоха да поиграят тенис на маса. Ние двете с Беа предпочетохме нещо по-мързеливо — направихме кафе, нападнахме купа понички и се настанихме на канапето, за да бъбрим необезпокоявани часове наред. Чувствах се много по-добре. Синьо небе, свеж въздух, страхотни приятели… едно напомняне колко сладък може да бъде животът, когато не си прикован непрекъснато на бюро.

 

 

— Мили, не е нужно да ме караш чак до нас! — Едва сега забелязах накъде се е отправил Рандъл. Предположих, че е тръгнал към гаража си на Седемдесет и осма улица, откъдето щях да взема такси за вкъщи.

— Знам, че не е нужно, меченце любимо — той се усмихна, стисна ръката ми и я целуна. — Просто искам да те закарам.

— Добре… тук завий наляво — забелязах как очите му се разшириха, когато зави по моята улица. Никога досега не бе виждал къде живея — винаги ходехме у тях, защото бе много по-хубаво, а сутрин той ставаше ужасно рано — и аз се почувствах много нервна заради онова, което ще си помисли. Спря на червен светофар и натисна копчето за заключване на всички врати.

След няколко метра спря пред полуразпадналата се тента над входа ми. Група тийнейджъри веднага наобиколиха колата, сякаш бе космически кораб.

— Не мога да те оставя да слезеш от колата, докато тези хулигани се мотаят наоколо — заяви той, готов да ме защитава от целия свят.

— Хули… А, децата ли? Че те винаги се мотаят наоколо. Съвсем безобидни са, честна дума — целунах го по бузата и посегнах към задната седалка за сака.

— Меченце любимо, трябва да ти намерим по-добро място — заяви Рандъл, докато се оглеждаше. Проследих погледа му и в този момент улицата, която ми беше дом години наред, ми се стори истинска дупка. Върху тротоара беше струпан боклук, разни съмнителни типове се мотаеха край съседния вход. Сега, докато оглеждах през погледа на Рандъл, моята сграда ми се видя истинска развалина. — Никак не ми е приятно, че минаваш тук пеша вечер.

В първия момент ми се прииска да защитя мястото, където живеех, ала бях трогната от загрижеността на Рандъл.

— Може и да е дошло времето да се преместя някъде другаде — съгласих се аз. Преместването трябваше да се прибави към списъка със задачи. Каква беше възможността да намеря време, за да си потърся нов апартамент? Почти равносилна на търпимостта на Лусил към Коръл, тоест почти нулева.

Рандъл се пресегна и стисна ръката ми. Беше станал много сериозен.

— Има нещо, за което трябва да поговорим, Клер. Обмислям го вече няколко седмици, а майка ми сама повдигна въпроса, докато говорехме вчера. Според мен е много разумно.

— Кое е разумно, Рандъл? — попитах аз. Щом спомена майка си, веднага се напрегнах.

— Какво ще кажеш да се преместиш у нас? Има достатъчно място, няма да се налага да тичаш до вас за нещата си и…

Сърцето ми спря. Да се преместя при него? Той сериозно ли говореше? Обмислял го е седмици наред! Лусил ли е повдигнала въпроса?

— Знам, че излизаме заедно едва от шест месеца, но ми се струва, че постъпвам правилно. Така ще можем да се виждаме повече, ти ще спестиш пари и… — Рандъл замълча, за да си поеме дъх. — Обичам те, Клер. Обичам те и искам да живеем заедно.

Не можех да повярвам. Нима бе възможно да пусне две бомби едновременно — обича ме и иска да живеем заедно. И всичко това стана за броени секунди по време на разговор в паркирана до тротоара кола. Рандъл Кокс ме обичаше! Искаше да живее с мен! Нали за този миг двете с Беатрис мечтаехме от години? Ето че най-сетне се беше сбъднал! Имах желание да се затичам по мърлявата улица и да се разкрещя от радост.

— Ще те разбера, ако прецениш, че имаш нужда от време, за да размислиш — продължи сериозно Рандъл.

Опа, внимавай! Понякога забравям, че мъжете не умеят да четат мисли.

— И аз те обичам, Рандъл! — отвърнах аз, прегърнах го през врата и го целунах. — Разбира се, че много бих искала да живея с теб.

Нямаше какво да мисля. Знам, че ми дойде изневиделица — изобщо не очаквах да ми каже подобно нещо, но бях свикнала с Джеймс, който се боеше от обвързване като от огън, който не можеше да понесе мисълта, че дори дезодорантът ми ще остане в банята му. Разбира се, че исках да живея с Рандъл. Ако Рандъл бе готов да направи тази крачка в отношенията ни, то и аз бях готова.

— Добре, радвам се! — кимна доволно той. — Ще накарам Диърдри да ти звънне утре и да уточните подробностите. Страхотно се получава, Клер. Има достатъчно място за дрехите и нещата ти, на втория етаж има фитнес зала, а стига да поискаш нещо за ядене, Светлана веднага ще го приготви.

Продължи да ми обяснява разни неща, ала единственото, което чувах, бе щастливият глас в главата ми, който не спираше да повтаря: „Рандъл ме обича. Рандъл Кокс ме обича и иска да живее с мен.“

— Добре, скачай, преди някой да ни е изхвърлил от колата, за да я задигне — подхвърли на шега Рандъл.

Целунах го и отворих вратата.

— Обичам те — казах му аз и се наведох за още една целувка.

— И аз те обичам. Влизай си у вас! — подкани ме той и посочи някакъв пияница, който се клатушкаше наблизо.

— Как да изоставя това великолепно място? — засмях се аз, хлопнах вратата и се заизкачвах по стълбите. Ще се пренеса при него. Супер! Направо невероятно. Усещах, че ми се вие свят от вълнение.

Този сбутан апартамент ще ми липсва, признах си аз, стоварих се на старото канапе и дръпнах неделния вестник. Може и да беше тясно и неугледно, но гарсониерата ми беше дом цели пет години. И домът на Рандъл щеше да се превърне в мой дом след известно време, сигурна бях.

Направих две крачки до кухнята, извадих хляб, за да си направя сандвич, и натиснах копчето на телефонния секретар, за да прослушам съобщенията, докато ровех в хладилника.

Засъска първото съобщение. Гневът и нетърпението в гласа личаха ясно. Застинах на място и се проклех, че не отидох да си сменя номера. Петъчната травма отново надигна глава.

„Клер, Вивиан е. Нямам представа къде си се завряла, дявол да те вземе. Цял ден звъня на мобилния ти телефон, но изглежда, е изключен. Знаеш много добре, че искам да те намирам винаги, когато ми потрябваш. Ти нарочно ли ме дразниш?

Както и да е, има няколко неща, които трябва да уточним, така че ми се обади.“

Няма! Няма, няма, няма! Не мога да й се обадя тази вечер. Ще чака до утре. От месеци наред съм денонощно на нейно разположение, защо да не се порадвам на единствения си свободен уикенд? Нека поне за пет минути да се насладя на щастието и любовта…

На второто съобщение тя излая.

„Клер! Вивиан е! Обади ми се! Не знам какво си въобразяваш или защо си решила, че можеш да правиш каквото ти се иска, но настоявам веднага да говоря с теб.“

Погледнах към телефона. Червената светлина показваше цифрата 18 — осемнайсет нови съобщения за по-малко от трийсет и шест часа. Облегнах се на кухненския плот и потрих чело. Сигурна бях, че съобщенията са от Вивиан — поне повечето от тях. Дали да не й позвъня веднага? Дали бе станала някоя катастрофа, или тя бе в настроение да изкорми някого.

Беше осем вечерта в неделя вечер. Можех да изтърпя крясъците й сега или утре сутринта. И в двата случая нямаше да си почина много през нощта. Грабнах слушалката и набрах номера на Вивиан.

— Мама ти стара, крайно време беше! — разкрещя се тя, след като вдигна. — Побесняла съм, Клер, по-бес-ня-ла — чуваше се още някакъв глас. — Недей! Казах ти да не ми пипаш стъпалата, малоумен кретен! Масажирай само краката! Толкова ли ти е трудно да разбереш? Слушай, Клер, ще трябва да си поговорим на сутринта, сега моментът не е подходящ. Аз си имам собствен живот. Не мога да зарежа всичко само защото ти си решила, че сега ти е удобно. Обади ми се, когато отидеш на работното си място.

Прас. Тя затвори.

Върнах хляба обратно в хладилника и си сипах пино гриджо. Опитах се да задържа щастието, което изпитвах допреди малко, ала неприятният вкус, който остави Вивиан, взе надмощие.