Брайди Кларк
Не дърпай дявола за опашката (6)

Пета глава
Бягащата с вълци^[1]

 

— Кабинет с истински стени вместо прегради! Прозорец! Асистент! Господи! — възкликва шеговито Беа, след като съм й дала подробен отчет за всички смахнати колеги в „Грант Букс“. По традиция всеки четвъртък двете с нея вечеряме в „Билбокет“ и покрай новото драматично развитие в любовта и работата аз взех думата и не млъкнах, след като ни поднесоха сьомгата със сос тартар.

— Знам, трябва да ти призная, че се чувствам като преуспяла важна личност — нетърпеливо тъпча пържени картофки в устата си. Днес пак не ми остана време за обяд, нещо обичайно през последните две седмици, откакто постъпих в „Грант“. Днес, към 15,30 ч. ми остана време колкото да похапна малко „М&М“ с фъстъци, но това бе всичко след сутрешното кафе.

— Значи вече се сблъска с прословутите й истерични изблици? Успя ли вече да те замери с някой перфоратор? — Беа бе натрупала богат опит с надути богати клиенти, които не търпят нищо и никого около себе си, въпреки това остана шокирана, когато чу някои от слуховете за Вивиан Грант. Препратих й някои от най-стряскащите имейли, с които се бяха опитали да ме уплашат старите колеги от „П&П“.

— Засега нищо не е хвърляла — докладвах аз. Нямаше нужда да споменавам за първата оперативка с Греъм и Дон и разни дребни простотии, на които бях станала свидетелка. — Беа, забравих да ти кажа, че вече купих три книги, за които се борех от месеци в „П&П“. Само звъннах на Вивиан, обясних за какво става въпрос и тя каза да действам и да не ги изпускам! Нямаш представа какво облекчение е да не се налага да разбивам стени с глава.

— Невероятно! — възкликна доволно Беа. — Нали открай време искаше свобода! Сега трябва да търсиш добри книги и да редактираш, вместо да се правиш на асистентка…

— Точно сега, въпреки че повечето ми време е посветено на книгите, които наследих от напусналата редакторка. Някои са доста неоформени. Щом ги пооправя, ще мога да се заема с търсенето на нови заглавия.

— Браво, Клер! — Беа вдига чашата си и я чуква в моята. — Май направи добър избор. Само си пази гърба — сигурно има нещо вярно в приказките на хората. Не е възможно всички да твърдят, че е луда, без да има причина.

— Не знам — отвърнах аз, готова да я защитя. — Според мен лошата й слава е доста преувеличена. Вивиан просто иска хората да работят много и да осигуряват добри материали. Тя направо се съсипва, за да бъде издателството успешно и просто иска екипът да се съобразява с нейните изисквания.

— Щом казваш — кимна скептично Беа и лапна хапка пиле. — Добре.

Може би представях нещата в прекалено захаросан вид, но истината е, че от една седмица ми беше жал за Вивиан. Като изключим няколкото избухвания, до този момент бях силно впечатлена от усета, ентусиазма, подкрепата и работната й етика.

— Уча се от истински гений — не спирах да се хваля аз. — Умът й работи на пълни обороти.

— Искрено се радвам за теб, Клер. Всичко звучи наистина страхотно. Та като казах страхотно, какво става с Рандъл? — тя плесна с ръце като дете, на което са сервирали мелба.

Рандъл! Всичко между нас вървеше великолепно. През първата седмица на новата работа той ме подкрепяше, обаждаше ми се всяка вечер без изключение, за да разбере как е минал денят. Дори в края на първата седмица ми изпрати букет цветя. Миналия уикенд отново вечеряхме заедно — този път в „Льо Сирк“, — а след това получих зашеметяваща целувка за „лека нощ“. Бях наистина във възторг. Вече измислих имена за децата ни.

Снощи беше четвъртата ни среща. Звъннах на вратата му точно в 20,05 ч. и Рандъл — в небрежна тениска и дънки — отвори и ме покани. Очаквах, разбира се, апартаментът му да е хубав, но по моите стандарти това означаваше чисти чаршафи, да няма хлебарки и следи от гризачи. Нямах никаква представа, че ще попадна в просторен апартамент, целият опасан с прозорци с изглед към „Метрополитън“, Сентръл парк, Пето авеню и Ъпър Ийст Сайд… да не говорим за великолепната колекция от съвременни произведения на изкуството. Честно казано, останах изумена.

— Беа, той има платно на Ротко^[2] в банята — прошепнах аз, все още шокирана. — А банята — държа да подчертая, че е една от петте бани — е по-голяма от целия ми апартамент.

— Стига, Клер, твоят апартамент е нищо и никакви трийсет и пет квадрата — прекъсна ме тя. — А душът ти е в кухнята.

— Нали и аз това ти казвам! — възкликнах аз. — Душът ми е в кухнята, докато Рандъл има Ротко в банята! Стига, Беа, това не е нормално! Освен това има… да знаеш, че си има готвачка, която живее там. Казва се Светлана и прилича на момиче на Бонд! Да не забравя да ти кажа, Беа, че ядохме хайвер преди вечеря, а в трапезарията има огромна разтегателна маса, нали се сещаш, от онези дългите, дето ги виждаме по филмите…

— Направо не мога да повярвам! — прекъсна ме Беа. — Чуй се, Клер! Години наред те слушам как измисляш разни тъпи извинения за недостатъците на отрепките, с които излизаш. А сега, след като излизаш с най-готиния мъж на цялата планета — да не си посмяла да споменеш пред Хари какво съм казала — мъж, по когото въздишаш вече цели десет години — да не говорим, че и той си пада по теб, — започваш да недоволстваш, че бил богат. Че бил прекалено преуспял.

Наистина звучеше глупаво по начина, по който тя представи нещата.

— Не че недоволствам — опитах се да уточня аз. — Просто той ме плаши.

— Знам — съгласи се Беа. — Опитай се да се отпуснеш. Та ти си с Рандъл Кокс. Преодолей страховете.

Беа беше права. Наистина ставах смешна. След като бях успяла да преодолея шока, че Джеймс спеше в прашен полуразрушен склад някъде в Бруклин, значи щях да преодолея и великолепния апартамент на Рандъл, и екстравагантната му баня с произведение на изкуството. Досега той бе невероятно мил, подкрепяше ме във всичко, което споделях с него, да не говорим, че се целуваше божествено… Ама как може да съм толкова задръстена?

И в този момент си спомних подробностите… Та аз буквално избягах от тях снощи! След вечеря Рандъл ме поведе към хола, опита се да ме съблазнява, но аз се почувствах толкова притеснена и смутена, че измислих някакво не особено убедително извинение, че на сутринта ме чакала важна оперативка, и побързах да се измъкна.

— Такава съм смотанячка — захленчих аз. — Сигурно Рандъл е решил, че… Дори нямам представа какво си мисли за мен. Ами ако съм съсипала всичките си шансове с тези глупости?

— Мъжете обичат предизвикателствата. Сигурно ще реши, че се правиш на недостъпна и цялата работа ще се обърне в твоя полза.

Господи, искрено се надявах да се окаже права. Телефонът ми завибрира в чантата. Номерът не беше изписан.

— Хайде, обади се. Може да е Рандъл — настоя Беа и по лицето й плъзна хитра усмивка.

Обадих се.

— Клер, Вивиан се обажда — вече бях забелязала, че Вивиан не губи време с любезности. Просто съобщаваше името си и минаваше направо на въпроса, който я вълнуваше, а накрая нареждаше: „Обади ми се, щом си готова.“ Доста ефикасен подход, макар и не особено приятен начин да проведеш телефонен разговор. — Трябва да обсъдим няколко идеи за утре. Имаш ли лист и химикалка?

— Здравей, Вивиан — извих едната си вежда към Беа и посегнах да извадя бележника от чантата си. — Казвай, слушам те.

Двайсет минути по-късно Беа се усмихна съчувствено, остави няколко банкноти на масата и си тръгна. Почувствах се неловко, защото така и не я попитах как е, но сега не бе моментът да се разсейвам. Опитвах се да запомня всичко, което не успявах да запиша, докато Вивиан редеше концепции за книги с космическа скорост. Днес следобед обсъждахме този въпрос, но вече й бяха хрумнали десетина нови неща. Половината от тях щяха да се получат. Продължих да записвам цял един час и бележникът бе на свършване, пълен с гениалните мисли на Вивиан. Добре че сервитьорите в „Билбокет“ не казаха нищо, задето заемах маса — сигурно защото бях от редовните клиенти. Дори ме почерпиха с чаша розе.

— Искам анализ на тези проекти до десет утре сутринта, за да ги пуснем веднага — заяви Вивиан и затвори.

До десет утре сутринта ли каза? Ахнах. Как мога да проуча всичките й идеи, да се срещна с потенциалните писатели и да систематизирам всичко до десет утре сутринта?

Стомахът ми се сви, но вече бях готова за предизвикателството. Време бе да се хващам на работа. Истината бе, че се чувствах като разкъсана — и в работата, и заради Рандъл, — но може би Вивиан ми даваше възможност да израсна.

 

 

Когато в 6,15 ч. на следващата сутрин слязох от асансьора на дванайсетия етаж, очаквах издателството да е празно. Оказа се, че половината ми колеги вече са започнали работа — приблизително три часа по-рано от останалите в този бизнес. Нищо чудно, че шепа редактори се оправяме със сто заглавия на година, казах си аз. Вратите на кабинетите бяха затворени, но лампите светеха и аз чувах барабаненето на работливи пръсти по клавиатурите на компютрите.

До десет бях изпила три чаши кафе и бях отметнала шест от идеите на Вивиан — шестте, които ми се сториха най-добри. Беше забавно. Много обичах творческия процес на създаване на книга от нулата. В „П&П“ повечето редактори работеха над книги, предложени им от агенти, докато в „Грант“ идеите се раждаха и разработваха на място — обикновено ги измисляше самата Вивиан и нямаше спор, че най-добрите са нейни. След това се наемаше автор, който оформяше всичко и му придаваше завършен вид. Беше наистина вълнуващ процес — да се спреш на печеливша идея, да избереш подходящ екип, да намериш единствения подход — и човек не забелязваше как часовете отлитат.

Беше ми малко нервно да се обадя на Вивиан точно в десет — все пак бях смогнала единствено с половината от задачата, която ми беше възложила снощи. До обяд щях да се справя и с останалата част, ако останех в кабинета си, без да вдигам глава. Надявах се тя да бъде доволна. Прецених, че е най-добре да й дам нещо готово, вместо да закъснея.

— Кабинетът на Вивиан Грант — чух гласа на Грегъри, момчето, което звучеше също като настинал Милтън.

— Здрасти, Грегъри. Вивиан там ли е? Трябваше да…

— В Ел Ей е. Който иска да разговаря с нея, тя ще се обади на обяд — отвърна нацупено той.

В Ел Ей ли? Досега не бях обърнала внимание колко много време прекарваше Вивиан на Западното крайбрежие. Ето още една разлика с останалите издатели. Тя непрекъснато се опитваше да продаде правата на някоя книга за филмиране, действаше с всички сили, за да осъществи някоя идея за телевизията.

— Добре. Ще говоря с нея на обяд. Благодаря, Грегъри.

На вратата се почука и новият ми асистент, Дейвид, надникна в кабинета. Той ми стана симпатичен още от мига, в който го видях. Беше умен, невероятно компетентен, трудолюбив, съвсем наскоро завършил Северозападния университет. От няколко седмици не знаеше какво точно да прави в „Грант“, защото редакторът, който го бе наел, бе напуснал неочаквано. Тъй като изпълняваше поръчки на трима различни редактори, те сякаш се надпреварваха кой да му възложи повече работа. Знаех, че е благодарен, че най-сетне има един шеф, а аз бях не по-малко благодарна, че имам асистент, още повече, че години наред самата аз бях работила като асистентка. Оказа се, че Дейвид ми е невероятно полезен, че е умен и внимателен и много скоро ще свикна с него.

— Рози за теб — усмихна се той и отвори вратата по-широко, за да видя огромния букет от трийсет и шест дългостеблени червени рози. Веднага посегнах към бележката и усетих позната тръпка.

„Клер,

Нека озарят деня ти. Мисълта за теб озарява моя. Последните няколко седмици бяха чудесни. Нямам търпение да прекарам повече време с теб.

Рандъл“

— От обожател ли са? — попита Дейвид.

— Май да — ухилих се доволно. Идеше ми да се разтанцувам! Какво облекчение — значи Рандъл не се е отказал от мен заради бягството ми онази вечер. Поне бе готов да ми даде още един шанс. Нямах търпение да се обадя на Беа.

— Казвай с какво да се заема — обади се Дейвид, докато оправяше вратовръзката си. Дадох му две от идеите на Вивиан, за да направи проучване, и му обясних каква информация трябва да търси. Дейвид кимна и записа някои от нещата, които аз бях записала снощи. — След час ще съм готов — заяви той толкова самоуверено, че му завидях. Какво невероятно облекчение да възложиш на друг част от работата си. Дано да успеех да се справя с останалите през следващите два часа.

Първо позвъних в офиса на Рандъл, за да му благодаря. Както можеше да се очаква, попаднах на Диърдри и тя побърза да ме попита дали съм свободна да вечерям с шефа й в събота вечерта. Съгласих се. Тя ми каза, че Рандъл ще ми се обади веднага щом приключи съвещанието.

Щастлива и развълнувана се захванах наново с работа. На всеки две минути вдигах глава, за да вдъхна аромата на розите и да препрочета бележката.

Към 12,30 ч., тъй като все още никой не ми се беше обадил от кабинета на Вивиан, помолих Дейвид да попита Грегъри какво става. Дейвид звънна минута по-късно и се почеса по главата.

— Грегъри вече го няма — съобщи той. След това сподели тихо: — Очаквах го. Очевидно Вивиан се е разбесняла вчера, защото не е успял за двайсет минути да й намери частен самолет за Ел Ей. Беше го направила на нищо и той не знаеше на кой свят се намира. Тръгнал си е преди около час, обадил се в „Кадри“, за да съобщи, че напуска.

Напуснал е просто така? Припомних си всички ужасии, които бях чула от старите си колеги.

— Както и да е, говорих с Джони — новото момче, заместник — и той ми каза, че тя щяла да е на някакво съвещание през целия ден — продължи Дейвид, който очевидно бе разучил всичко. — Ако питаш мен, сигурно ще позвъни довечера — някъде към осем местно време.

— Не мога да повярвам, че Грегъри е напуснал просто така, без предизвестие.

Дейвид затвори вратата.

— В интерес на истината, Клер, Грегъри беше на работа в издателството цяла една седмица, което е почти средният период, който хората издържат — прошепна той. — Стандартното време е по-малко от две седмици. Или тя уволнява човека, или служителят си тръгва на бегом. Или и двете. Тук съм от осем седмици и вече се смениха осем асистенти.

— Сериозно ли говориш? — попитах аз.

Дейвид кимна и посегна към бръмчащия телефон.

— Аз ще се обадя — вдигнах слушалката. — Клер Труман.

— Обажда се Вивиан — представи се тя веднага. Бележките по проектите й бяха пръснати по бюрото ми и аз набързо ги подредих, докато я слушах какво ми говори. — Приготвила съм няколко идеи и искам да ги анализираш. Първо, трябва ни момичето, което се омъжи за онзи тип, дето го осъдиха за убийството на собствената му сестра. Снощи са сключили брак в килията му. Чете ли? Публикували са статия в „Стар“. Накарай асистента ти да те абонира. Обади се и разбери дали е съгласна да направим книга — не по-малко от двеста и петдесет страници. Направи ми списък за възможни автори мистификатори. Искам книгата в книжарниците след не повече от осем седмици, преди да са я забравили. Поговори с Дон за крайния срок и не се оставяй да те убеди, че няма време — никога няма достатъчно време, да не говорим, че ми е писнало от мрънкането й! Второ, трябва веднага да се отървем от книгата на главен готвач Марио. Знам, че имаме договор, но той е тъпа работа — изобщо чувал ли е някой за него? Това беше една от скапаните идеи на Джули, а нея вече я няма, така че поговори с правния отдел и намерете начин да се отървете от този договор. Няма нужда да позлатяваме този нещастник и да му правим реклама.

Усетих как стомахът ми се свива. Джули бе бившата редакторка, чиито книги ми възложиха. Единият проект бе готварска книга на легендарен ресторантьор от Артър авеню. Вече бях разговаряла с главен готвач Марио, бях се представила и го бях уверила, че всички много се радваме, че имаме възможност да издадем книгата му.

— Струвате ми се приятна дама — заяви той накрая на разговора ни. — Трябва някой ден да се отбиете в ресторанта! Доведете и приятели! Аз черпя, разбира се.

Каква гадост. Да се анулира този договор нямаше да е никак приятна работа. Никога досега не ми се беше налагало да съобщя на автор неприятната новина, че се отказваме от него. Освен това знаех, че главен готвач Марио плаща скъпо и прескъпо от собствения си джоб за фотограф и чака първата авансова вноска. Никак не ми беше приятно, че се налага да го разочароваме… дали да не обясня обстоятелствата на Вивиан и да я убедя да покрием разноските му. На нея едва ли ще й стане много приятно, но какво да се прави. Щях да пресметна колко е похарчил досега и да повдигна въпроса по-късно.

— Освен това ми писна от онова празноглаво дрънкало Самюъл Слоун, дето се пъне по „Фокс“ всяка вечер. Пълен идиот — знам, че сме издавали негови книги, но той е кретен. Не мога да го понасям. Той не е нищо повече от един противен надут, тъпоумен, дърт козел. Направи ми списък на авторите, които ще го направят за смях. Да са готови за не повече от четири седмици…

Вивиан продължи да ме обстрелва с проекти, докато най-сетне заяви, че била пристигнала в „студиото“ и ще ми позвъни отново след няколко часа, за да доуточни нещата и да ми даде нови идеи. Чак сега усетих, че съм записвала притаила дъх и си поех дълбоко въздух. Още идеи ли каза тя? Че аз все още не бях приключила проучването на предишните.

Купонът едва започваше.